Joomla Software solutions Template

Payday loan

„ЕДИН И СЪЩ НА БИТИЕТО С УРАГАНА”

Яворов е преди всичко поет мислител, В по-голямата част от своето твор­чество той се домогва до едно художествено виждане на битието като цяло, Върху скрижалите на духовната му амбиция е издълбан девизът;

„Свръхземните въпроси, които никой век не разреши”

Всъщност той е първият наш поет, за когото философската проблематика ста­ва основен импулс на творчеството. Защото Пенчо Славейков по-скоро положи ос­новите на едно ново културно съзнание, начерта програма за философска поезия, докато Яворов осъществи тази поезия, превръщайки я в собствено преживяване,- Славейков е прорицател на новата личност, Яворов е самата тази личност и съ­щевременно нейният гениален певец,

Прозрението на Яворов е мъчително, трагично, разядено от отровата на един скепсис, възникнал не като предварително основание на мисленето, а потопен в са­мите неща и възраждащ се ведно с непрекъснатото им противоречиво движение.

Затова и пътят на Яворовото познание минава през страданието, То е като че ли Единственият начин, чрез който лирическият Аз влиза в контакт със света. Тру­дът, почивката, любовта, споменът за миналото, мисълта за бъдещето, страхът от злото, копнежът по доброто - всичко е белязано със знака на знойна болка. Тя сякаш надхвърля границите, допустими за отделния индивид, и се превръща в универ­сално обобщение, Гео Милев, изправил се пред загадката на тази нечовешка бол­ка, се опитва да я обясни народопсихологически: "...не може да има толкова голя­мо лично страдание. То е колективното всенародно страдание на миналото - тъм­но наследство в душата на поета".

За Яворов истина и скръб са синоними и поезията му е обагрена от всички от­тенъци на скръбта, Това е разкрито с художествена монументалност в стихотворе­нието "Аз страдам". А на друго място добива лаконичния израз на формула: "В страданието истина познах”. Когато иска да ни каже какво е паметта, този особен род полурационално, полуемоционално познание, Яворов създава една от най-сил­ните си метафори, внушаваща почти осезаема, физиологична болка, Споменът "пари - като въглен - на душите болни, като забита и прекършена стрела" ("В часа на синята мъгла").

С необикновения, страстен, достигащ до болезненост драматизъм на светоусе­щането, с могъществото и безпощадната искреност на своя поетичен глас, с висо­кия трагизъм на мисълта, където полетите се редуват с падения, вярата - с отчаяние, "прозренията" - с "безсъници", Яворов продължава традициите на Ботевата пое­зия;

Но това, което у Ботев е искра на мисълта, някаква светкавица, озарила за миг глъбините на битието, у Яворов става концепция, превръща се в сложен, противо­речив, йерархично устроен душевен "интериор". Налице е стремеж към създаване на своеобразен  лироко-философски модел на света. Душата, стихията, методът на то­зи модел несъмнено е диалектиката. Яворовата поезия изобилства с диалектич­ни определения и формулировки; движението на човека през света е „6ез цел раз­мах, без път стремеж"; той копнее за светлината с надежда в безнадеждното сър­це"; любовта е едновременно "злочеста и честита"; душата е "робиня суеверна на безверен ум"; жената е "хитра голота" или "отгатната стократно плът” - и все нез­найна"; покоят е "саморазяждане"; бог е и "тъмен промислител", и "светъл всевиновник"; животът е битие за смърт — "умираше затуй, че бе родена", и т. н. Кога­то разсъждава за онова, което едновременно е отблъскващо за разума и привлека­телно за чувството, Яворов употребява съчетанието "чудовищно дете". Както ще ви­дим и по-нататък, подобни образи са необходим елемент на Яворовата поетика и са рожба на едно своеобразно, непознато за нашата поезия преди Яворов естетичес­ко съзнание.

Диалектичната мисъл на Яворов намира отражение не само в единични форму­лировки, нито пък избликва спорадично в отделни пасажи на едно или друго сти­хотворение. Тя променя преди всичко характера на самия субект на Яворовата по­езия. Лирическият Аз се стреми да улови нещата в техните взаимоотричащи се ха­рактеристики, в непрекъснатото им самодвижение, саморазвитие. При това особе­на роля играе отрицанието, т. е. опитът да се определи един предмет посредством онова в предмета (или вън от него), което е негова противоположност. Така се пре­одолява по принцип импресионистичното описание и става възможно проникване­то в съкровената същност на поетическите обекти, в иманентната им динамика, в отношенията им с останалите предмети от действителността. Това, да го наречем определение чрез отрицание", характеризира някои от най-значителните теми на Яворовата поезия, обуславя метода на изображение.

Когато говори за жената ("Не си виновна ти", "Проклятие", "Все пак", "Демон" и др.), Яворов иска от нея да бъде спътница на поета, на мислителя, на свободната личност - също както авторът на "До моето първо либе" изискваше тя да бъде спътница на революционера. С други думи, жената е изобразена чрез онова, което отрича собствената й природа, излиза извън границите на нейната женственост, Тя трябва да престане да бъде "дете на пра1те мечти", т. е. да престане да бъде това, което е, за да стане сродна душа на поета с неговия "снежен сън и ледени мечти".

Когато се докосва до образа на майката, Яворов усеща най-дълбоката си връз­ка с нея не в радостта, а в страданието. И ако заявява, че ще я помни вечно, то е, за­щото е безсилен да забрави "немилостивата оназ, /живот, която ми е дала”. Май­чиният лик се явява пред него не в минути на възторг от живота, а в часове на кош­мар, на ужас и страх от смъртта ("Нощ", "Зов", "Предчувствие" и др.), Като че ли самата същност на този образ се състои в това да се явява само когато всичко дру­го е съкрушено ("до сетната мечта в сърцето"); да изгрява, когато всичко наоколо е угасено (до сетната звезда в небето"). Както феникс от пепелта, фигурата на май­ката се ражда от разрухата, възкръсва от смъртта, за да властва над всичко, Тя възниква от отрицанието на всички отрицания, за да бъде вечно положителното:

Аз всичко съкруших, но ти стоиш несъкрушима, и всичко угасих, но ти стоиш наугасима...

("Майчина любов")

Изграденият върху диалектиката на утвърждаване чрез отрицание идейно-естетически принцип на Яворов е може би най-плодотворно реализиран в стихот­ворението "Родина". Сред множеството противоречиви лица на родината лиричес­кият субект мъчително се взира да открие нейната същност. Къде е тя: "земя ли в някои предели", в пръстта на тоя дол, на оня хълм"? Какво е тя: "повилняла сбир от вълци и кози" или "откровителният дух... на майчиното слово"? И в последна смет­ка поетът извлича образа й от страданието си в нея, от болката за нея:

И ти си в мене - ти, родино моя!

И аз те имам: радостта е скръб...

Че под неволно бреме вия гръб.

И аз те имам - за да бъда сам в безброя.

Тук се сблъскваме с едно патриотично чувство, което е станало вече досто­яние на индивидуалното преживяване. То е лишено от епичното спокойствие на усе­щането за единство на човешкото племе. Самото единство вече не е безвъпросна яс­нота, защото е оцветено от всички противоречия, които личността - свободна, раз­съждаваща, съдеща - открива в заобикалящия свят и в изградените понятия за не­го. Яворовото виждане преодолява външно-изобразителния подход към темата за родината, характерен за други поети (например възприемането й като пейзаж у Ва­зов: "Отечество любезно, как хубаво си ти!"), и създава ярка, забележителна тради­ция в нашата поезия. Николай Лилиев, в чието творчество трагизмът на Яворов на­мира своеобразно продължение, по същия драматичен начин изживява чувството си към родината:

Да позова? - Ти нямаш име, ти светла и безсънна скръб! Към тебе водят ли, кажи ми, просторите неутешими и лунният чугунен сърп?

("Родина")

След кървавия погром на Септемврийското въстание от 1923 г. Гео Милев разкри пред себе си и пред своя народ противоречията между родина и държава и възкликнал: 

"Отечеството с в опасност!" Прекрасно:

Но-що е отечество .

Тази традиция на Яворов повече или по-малко пряко следват цикълът "Пес­ни за родината" на Никола Вапцаров, поемата "На път" на Валери Петров ("чуж­да, и своя, и тъмна, и пъстра България") и дори стихотворението на Христо Радевски "Аз обичам", в което обаче противопоставянето между патриотизъм и интерна­ционализъм добива известен вулгарно-социологичен оттенък. А "Към родината" на Атанас Далчев ("страданието мен по-силно с теб ме свързва") изхожда непосредст­вено от Яворов и сякаш затваря кръга на разглежданата традиция в българската поезия.

Да превърне в поезия самия ритъм на битието, да открие свой собствен " логос” за изразяване на противоречията, движещи и оформящи жизнения поток - на та­зи задача са подчинени всички ресурси, възможности и оттенъци на Яворовото сло­во.

Добро и зло, началото и края - събрал ги бих в една едничка дума.

Тези стихове биха могли да служат като мото на Яворовата поетика, изгра­дена върху принципа на „coincidentia oppositoram". Тя обединява несъвместими за обикновеното човешко съзнание понятия, синтезира - понякога наистина в една-единствена дума - противоречията в предметите, в душевните процеси, антиномиите на познанието и морала. Едва ли има друг наш поет, който с такъв размах да изковава неологизми като: "добро-и злото", "радост-горестта^”, "сърце ми чуй-не-чуе", "истини-лъжи", "звън", що глъхне-незаглъхва", "богоскот", "самощастие", "жизнемрак" и т. н. Едва ли друг български майстор на словото е дръзвал да про­вокира сякаш самата стилистика, създавайки оксиморони от рода на: "красива и мрачна грозота", "грозни в сияйна красота", "ти в пламък ще се вледениш","под кървав студ ще изгориш", "дни в нощта", "зора посред нощ", "сред брачни тържес­тва камбани погребални", "все тъй в лъчи небето ще тъмней" и т. н.

Неслучайно Яворов е и първият български поет, който разчупва традиционни­те схеми на стиха. Той редува стихове с различен ритъм, използва няколко вида цензури, често си служи с римовото съзвучие, за да създаде нови ритмични структури и т. н. Така Явров внася момент на "различие", на противоречие в привидното тъж­дество на стиховата реч.

В грандиозния философски замисъл е интегрирана и образната система. Мисълта на поета, дори в най-абстрактните си извивки, добива художествена конкретност посредством света на природата. Но за Яворов природата не е ландшафт, не е 1ст, която художникът отделя от цялото. За него тя е сякаш самата цялост, тя е стихия, вселена. Природният елемент става символ на настроението, своеобразен денотат на идеята. Яворов изглежда органически неспособен да рисува "чисти" пейзажи, да изобразява "обективната" природна картина. Достатъчни са само няколко фра­зи, за да познаем оригиналния стил на Яворов:

Безмълвна нощ и адски мрак... И нигде звук, и нигде зрак: почти допират до земята, тъй ниско тегнат небесата.

Всичко тук - подборът на думите, на епитетите, връзката между тях, пов­торението, ритъмът, звуковата оркестрация на стиха - с пределен художествен лаконизъм внушава чувство на самота и безизходност и ни кара не да съзерцаваме, а съпреживяваме образите. Почти в цялата поезия на Яворов присъства двойката нощ и ден, представляващи се с полисемантичните си внушения: мрак - светлина, загадка - прозрение, - неведение - познание, скръб - радост, слепота - зрение, отчаяние - просветление, небитие - битие и т. н. Например: 

Беше ден,

свалих аз маската му и пред мен въздъхна нощ, и вече се не съмна...

("Маска")

Явно е, че тук нощта и денят не изразяват естествената смяна на пейзажа, залез например, а (както личи и от контекста) прехода от надеждите на младостта към горчивата мъдрост на зрелостта. Анализът показва, че тези образи са двата "по­люса" на Яворовия свят, между които се създава най-голямо напрежение на мисъл­та!

Денят и нощта, светлината и тъмнината представляват бинарна структура в Яворовата лирика. При това поетът не само е в плен на обсесията от визуалното им преживяване, но се домогва и до вътрешната им диалектика. Те се превръщат в мис­ловни категории, във всеобемни символи на един дуализъм, обхващащ основните противоречия на битието. Светлината и мракът изпълняват в поетичната вселена на Яворов почти същата мирогледна функция, която двете половини на денонощието в много древни космогонии, където се говори за светло и тъмно, мъжко и женско, добро и зло и пр.

Особена роля у Яворов изпълнява и образът на сянката. Употребата му е свър­зана с мирогледните особености на Яворовата поезия, Преди всичко прави впечат­ление фактът, че почти липсва използването на думата в собственото й значение. В ранното стихотворение "Забравена" се говори за "сенчицата мимолетна" на "хврък­нала надежда". Другаде Яворов сравнява смъртта с призрак, който "хвърля мрач­ната сянка над суши и морета".В стихотворението "Великден" сянката съответства на руското "сень" (покров, убежище заслон), но това е изолиран случай, Сянка­та най-вече обозначава неясното, неотчетливото, несигурно, "здрачно" познание, ко­ето не достига до същността на нещата. В Яворовата идейно-изобразителна систе­ма тя заема "средищно" място между деня и нощта, а понякога е синоним на мрак тъмнина. Подобни поетични представи напомнят донякъде опозицията между "свет­лина" (респективно "идея") и "сянка" у Платон.

Лирическият субект страстно копнее: "света да видя цял при ярък ден". Но вмес­то това се лута между светлината и мрака, дните му са "дни в нощта". Не яснотата, не блясъка на вещите, а сумрака на техните отражения вижда той, накъдето и да погледне.

Свидетелство за това, че сянката у Яворов не е обикновен образ, навяващ ужас, физиологичен страх от тъмнината и смъртта, а по-скоро гносеологичен символ, е стихотворението "Майска вечер". В него въпреки преобладаващия спокоен, жизне­радостен тон отново се появява сянката като знак за загадъчност на битието, за съ­ществуването на неща отвъд булото на неговата видимост. Затова говорят стихове като "забулена вечер, гадаеща младост", "предчувствия смътни за скръб и за ра­дост", "сянка припада край сянката в жажда" и т. н. А пък стихотворението "Сен­ки" както с конкретната си обстановка ("две тъмни сенки: там, зад бялата завеса"), така и с алегоричния подтекст ("те няма да се чуят, и ще се досегнат") поразител­но напомня известния мит за пещерата у Платон. Според древногръцкия мъдрец човек е осъден да гледа само отраженията на предметите, но не и да знае какви са всъщност, нито да влезе в контакт с тях.

В този ред на мисли изглежда обяснимо защо за Яворов цялостният, субстанциален облик на света е свързан с представи за хаотичност, космична първозданост, непрекъсната динамика, диалектика. Това се постига с помощта на образи от рода на: хаос, облак, мъгла, вихър, ураган, стихия и др. Срещаме ги много често в пое­зията на Яворов, Основната им функция е да изразят вихрообразната неопределимост на екзистенциалния поток. Например: "На битието вихъра на спира, - /що е ден и мрак?/... ни мигновение покой и мира- /вървим, що значат път и брод?"

По-специално чрез образа облак поетът сумира стихийността на света, неговата враждебност, страховитост, вечна изменчивост. В поемата "Градушка" облакът като звяр "лази, /расте и вий снага космата, /засланя слънце; в небесата/ тъмней зло­вещо". Той олицетворява ирационалната природна мощ, която за селянина е рав­носилна на живот и смърт. В "Есенни мотиви" стихът "пъплят облаци дъждовни" иде да обозначи унилата еднообразност на живота, сравнен с "мъртвило", В поемата "Нощ" облакът представя съдбата, която отнема и последната надежда на човека: "едва се мярна зрак - Звездица /и пак зад облаци изчезна". Тук до известна степен облакът "иззема" семантичната функция на образи като; мрак, нощ, тъмнина и пр. Един по-елементарен пример предлага стихотворението "Облаци"; 

Черни облаци! Небето не мрачете;

зли предчувствия! Сърцето не мъчете.

Както се вижда, ролята на облака е съвсем пряко "посочена" не само пос­редством типичната и за други Яворови творби амебейна композиция на строфата, но дори чрез паралелизма на думите-рими. И т. н.

Наблюденията върху Яворовата лексика говорят за наличие на "ключови ду­ми". Те са основни елементи на експресивната му система. Бихме могли условно, разбира се, да кажем, че денят, нощта сянката и т. н. представят гносеологично оце­нъчния аспект във възприятието на личното "аз". А облак, мъгла, вихър, ураган и т. н. с богата гама от нюанси изразяват общата природа на битието, неговата онтологична характеристика. И двете "групи" еднакво свидетелстват за диалектичност на художественото мислене. Понякога те се концентрират в определена творба или в неголям пасаж от нея. Такъв във висока степен репрезентативен за Яворов текст от­криваме в цитираното вече стихотворение "Видения":

...гледам аз: ни слънце, ни звезди, -

ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла. Безцветни,

край отражението мое сенки рой

минуват и не спират; сенки мимолетни...

Впрочем две от анализираните дотук думи-образи самият Яворов е обеди­нил в заглавието на книгата, съдържаща окончателния и систематичен авторски под­бор на цялата му лирика: "Подир сенките на облаците". Това съчетание, което са­мо по себе си е един стих, говори за своеобразната визия на Яворов, за неговата 'философия на здрача", ако можем тъй да се изразим. В него поетът е манифести­рал специфични черти на своята естетика,

Поезията на Яворов поставя пред нас проблема за лутанията, за ония зиг-заги вред неуловими" на душата, която иска на всяка цена да достигне глъбините на битието, измъчва се от това, че не успява да "прозре" в него. Закономерният резултат от това движение е сливането на субекта с външния предмет на неговото съ­зерцание. Още в поемата "Нощ", творба, синтезираща почти всички идейни, тема­тични и художествени особености на Яворовата поезия, субектът се стреми да по­бере вътре в себе си едва ли не цялата вселена. Той се чувства и част от природа­та, и част от историята, открива в сърцето си живота на близките си и на своята родина; вижда се разпънат на кръст "от Дунав до Егея бял" и "от Албанската пусти­ня до Черноморските води"; прониква в миналото и бъдещето, в детството и смърт­та. За него няма граници в пространството и времето:

И чак в душата ми прониква настръхнал в кътовете мрак. Аз чезна и се сливам с мъгли страхотни - задушливи,

на ада сякаш из недрата стихийно блъвнати въз мене.

В редица стихотворения мотивът за сливане на "аз" със света се налага окон­чателно, Понякога това е "въвеждане" на външния свят вътре в субекта ("Предчув­ствие", "Песен на песента ми"). Друг път е обективиране на субекта, т. е. той като че съзерцава сам себе си навън, в реалната действителност ("Видения", "Възход", "Ще дойдеш ти", "Може би"). Например: "то беше моята душа пред мен, /звучаща тихо: може би"; "това са те, вълните,/ на мътния живот вълни,/ обагрени с кръвта ми", и т. н. А в стихотворението "Ледена стена" този психологически процес внезапно се оголва както чрез яснотата на езиковия израз, така и чрез отчетливата, съставена от редуване на елементите (амебейна) композиция. Строфата звучи като схема:

Гледам аз света: отвън се движи той. Вижда ме светът: не зная аз покой. Гледам аз света: желание и хлад. Вижда ме светът: мълчание и жад.

Именно поради отпадането на противоположността между съзнание и би­тие у Яворов претърпява промени и категорията време. В преживяването на лири­ческия субект минало.  Настояще и бъдеще се сливат в единен поток (континуум) и времето придобива космически характер: "из бъднини те идат... неизживените ми дни"; "дали то не е от миналото ек, /отхвърлен в бъдещето недогледно?"; "ето веко­ве/ изминаха как гледам в тъмнините"; "а вечер наближава!... пладнята настана" и т. н.

В творби като "Самота", "Духът на въжделението", "Среднощен вихър" лири­ческият Аз вече само привидно разговаря с някакъв неузнаваем, извънсветовен съ­беседник - всъщност той води диалог със самия себе си. Собствената му тайна и страдание са, които му шепнат и му се молят "из хаосни простори" или пък "из дъ­хащите мраз продънени раздоли". Индивидуалната "копнееща душа" се слива с "ве­ликата копнееща душа на майката природа". Най-сетне този вечно неспокоен "дух на въжделението" се е самоотъждествил с всичко онова, което кипи и бушува, из­чезва и възниква отново, с онова, което е дирил, намирал и изгубвал, което е било и безсъница, и прозрение. Свидетелство е стихотворението "Песента на човека":

Един и същ на битието с урагана, аз шеметно се нося, дух из океана на тъмнина нестресвана от сън за ден, без нявга мигом нейде да застана, напред самотно устремен.

Живота и смъртта крила ми са предвечни, размахани задружно, - близки и далечни предели аз не виждам сред размаха свой; на мигновенията бързотечни изгубих тягостния брой.

"Един и същ на битието с урагана" - не е ли това философската формула - епилог на Яворовата поезия, последната истина на художника? Диалектиката на действителността е съвпаднала с вътрешната противоречивост на лирическия Аз. Преодолян е кръговратът на страданието и жаждата, където "мечта подир мечтата гине и се ражда". Онзи неясен "родствен зов", който поетът дочуваше "из хаосите явствен" да се отправя към него, е всъщност ехо на собствения му глас. И въпреки трагизма "Песента на човека" - лебедовата песен на поета - звучи величествено, тържествено и с някаква особена хармония, ако тази дума изобщо е подходяща за Яворов. Завършило е дългото, тревожно скитничество "подир сенките на облаците". Пред нас е заключителният етап от движението на духа, който се "успокоява", отдъхва си в своята субективност, след като е положил в нея цялото битие.

Поезията на Яворов ни приобщава към дълбоки и сложни проблеми. За ней­ното възприемане се изискват усилия на въображението, богатство на асоциациите и, разбира се, вкус към философско виждане на света. В някои творби поетът се до­могва до изразяване на почти неизразими състояния на духа. Изглежда, че Яворов и сам е съзнавал тази особеност на своето вдъхновение и неслучайно в анкетата с проф. Арнаудов счита за нужно да поясни: "Тъмнотата не е цел, а най-голяма ясно­та на мисълта. Тя изхожда от мотивите, които се третират." Освен това тук отново се изтъква връзката между битието и твореца. Действителността вече не е само вън­шен предмет на бленуване, съзерцание и възпяване. Тя органично се е сраснала с вътрешния мир на художника. Самият художник се усеща "един и същ на битието с урагана", т. е. за първи път битието в целия обем на своята проблематика се осъз­нава като поле на духовна дейност на личността.

Философският модел на Яворовата поезия е всъщност типичният модел на ли­риката в строгия смисъл на думата. Затова, ако поискаме да му дадем тотална ха­рактеристика, ще се приближим до самата теоретична дефиниция на лиричния жанр. Главното условие за лирическата субективност се състои в това поетът изцяло да побере в себе си реалното съдържание и да го превърне в своето съдържание" (Хегел). И авторът на "Подир сенките на облаците" е първият български поет, който реализира този модел в неговата логична завършеност, в абсолютната му, почти съ­вършена форма. Той създаде едно хармонично цяло - като стих, поетичен синтак­сис, изразителност на словото, чувство за стил, идейна дълбочина. Такава е голяма­та творческа заслуга на Яворов.

Роден от неизповедимите недра на един изключителен артистичен талант и съ­щевременно от потребностите на културното развитие на българското общество в края на XIX век и началото на XX век, моделът на Яворовата лирика не може да бъде "повторен". Трудно би било да му се подражава, Но мнозина от най-големи­те ни поети - всеки по своему - са черпили и ще черпят от богатството, което крие в себе си лириката на Яворов. В този смисъл тя е била и си остава един обра­зец, една висока мярка за българската поезия.