Joomla Software solutions Template

Payday loan

Атанас Далчев

(1904 – 1978г.) 

1. 1. Биография:

Атанас Далчев е роден на 12 Юни 1904г. в Солун. Учи в българското училище в Цариград, а след Балканската война цялото семейство се завръща в София и Далчев завършва Първа мъжка гимназия. Записва се в Софийския университет и през 1927г. завършва философия. Веднага заминава за Италия и учи в Рим история на изкуството. През 1929г. се завръща в България и работи като учител по литература и училищен инспектор. Посещава на два пъти Франция – веднъж в Париж, където няколко месеца слуша лекции в Сорбоната и втори път в Тулуза, където специализира за учител по френски език. До 1944г. работи като учител и преводач. След 09 септември е освободен от всички длъжности и издържа осем – членното си семейство с преводи.

През 1927г. Атанас Далчев получава Хердерова награда, която се дава за най – добър поет или преводач от славянска страна. Умира в София през 1978г. от инфаркт.

Творческият път на Далчев започва като символист със сборника „Мост” 1923г. Бързо преодолява естетиката на символизма и я отрича. През 1926г. заедно със Светослав Минков, Чавдар Мутафов и Асен Златаров създават литературния кръг „Стрелец” и издават едноименно списание. Идеята им е да модернизират българската литература, като запазят специфичния национален дух.

Творчеството на Далчев включва около 70 стихотворения, събрани в стихосбирките: „Прозорец” 1926г., „Стихотворения” 1928г., „Париж” 1930г., „Ангелът на Шартър” 1943г. През 1965г. излиза последната стихосбирка на Далчев „Стихотворения”.

1. 2. Поезия:

Далчев е едно от най – интересните явления в българската поезия на XX век. Най – добрите си творби пише през 20^те години. Творчеството му акцентира върху баналното и грозното и създава поезия от света на вещите. Но самите предмети не интересуват Далчев. Зад прозорците, огледалата и часовниците той търси други символи.

Далчев е съзерцателен и мисловен, а поезията му създава един философски модел на света, който е песимистичен заради абсурдността на живота.

Далчев е поет на затворените пространства. Неговият герой е лишен от основните опори на съществуването – дома, близките и приятелите. Основната тоналност в стиховете му е минорна, защото целта му е да разкрие разпадащите се връзки между човека и дома, между човека и обществото и между човека и човека. Най – често неговите къщи са празни, а вратите и прозорците са затворени, което символизира липсата на комуникация между човека и света.

За разлика от Смирненски, при когото градът е място за социални борби, тук той е място за отчуждение. Налица е криза на обюуването, която е породена от непрекъснатия страх от смъртта. Символ на поезията на Далчев е „зазиданият балкон”, който носи идеята за безсмислието на живота и е символ на липсата на функционалност.

1. 3. Светът на предметите в Далчевата поезия:

В ранното му творчество откриваме интересно съжителство между човека и предметите. Тук вещта никога не е пасивна. Тя често „се държи своеволно” и въпреки че е лишена от функционалност („саксии без цветя”), живее свой живот. Понякога предметите стават демонични. Портретът например е символ на самотата на човека, а огледалото е инструмент за преодоляване на тази самота. Часовникът е символ на изтичащото време. Книгата свързва четенето с живота, а прочитането на последната страница със смъртта. Чекръкът символизира бразкрайния път на битието, а скъсаната нишка – смъртта:

• „Болница”:

Творбата ни насочва към две основни теми на Далчевата поезия – за изтичащото време на човешкия живот и за демоничността на заобикалящите ни предмети. Преобладаващите чувства са тъгата и меланхолията. Основни цветове са черното и бялото, защото те символизират двете състояния, между които се намират героите – смъртта и живота. Самите хора не са показани в своята цялост, а са представени чрез поредица от синекдохи („черни ръце”, „болни усмивки” и други). За първи път се появява един от най – важните предмети в Далчевата поезия – часовникът, който тук отброява времето до смъртта. Картината е изключително статична, заради ниската глаголна температура. Основна роля за внушенията в творбата играят художествените детайли („петна от мухи”, „прозорци тъжовни”). Чрез тях посланията са много по – въздействащи и рисуват пред нас образа на един „болен свят”;

• „Старите моми”:

Тук човекът е  представен като въплъщение на обречеността. Посланията са няколко: за монотонността на човешкото съществуване (чрез изброяване фразите на деня), за изгубената човешка идентичност (героините са представени чрез синекдохи) и за отчуждението (момите сякаш са марионетки, повтарящи едни и същи действия).

Чекръкът (колелото) тук не символизира хармонична завършеност, а еднообразието. Оказва се, че единственото събитие в живота на момите е „бракът със смъртта”. Така е внушена основната идея, че човешкият живот е лишен от смисъл и това послание се носи от реторичните въпроси в последната строфа;

• „Хижи”:

И тук смисълът е внушен чрез ефекта на разчленяването, постигнат чрез синекдохи. Разрухата и разпадането засягат не само хижите, но и човешката екзистенция. Всичко е обречено на смърт и човешките същества са само сенки, които страдат. Основната идея се носи от оксиморонната антитеза „и за щастлив се смята само/студеният и блед мъртвец”;

• „Дяволско”:

Самото заглавие на творбата ни напомня за естетиката на диаболизма. На паратекстово ниво Далчев ни внушава „дяволската” идея, че светът се управлява от дисхармонията. В случая става въпрос за дисхармония между тяло и съзнание. Предмет на изображение тук е човешкото съзнание. То е болезнено депресирано и живее в отчуждение (алиенация, резигнация). Субектът е показан в затвореното помещение на стаята. Отново се появява часовникът, но тук гункцията му е по – сложна – освен че отброява изтичащото време, той символизира ада, наречен човешки живот. Тялото на лирическия герой е обездвижено, заради страха от смъртта, но съзнанието му трескаво работи. Използван е контрастът с динамиката на улицата. Особено важно място е отделено на прозореца – тук той е границата между човека и света, която лирическият герой не може да преодолее. За да си отмъсти, той използва „саксии без цветя”, поредният нефункционален предмет, който символизира изпразнения от симисъл живот. Последната строфа насочва вниманието към единствения изход – само смъртта, според Далчев, е единственият начин човекът да се спаси от страха от нея. В края на творбата е използвана трагическа ирония;

• „Книгите”:

Основната опозиция тук е култура – природа. Книгата винаги е била символ на живота, но истинският живот не е книга. Чрез повторението на противоположни маркери за време (изгрява - залязва) е показано еднообразието на живота, прекаран над книгите. Лирическият герой е интелектуалец, но е загубил пълнокръвния живот, защото се е самозатворил в света на книгите. Той е получил книжното познание, но се е лишил от емпиричното (породеното от личен опит), в което са страстите, емоциите и най – вече любовта. По този начин Далчев всъщност утвърждава древната мъдрост, че който трупа знания губи част от себе си;

• „Стаята”:

Стихотворението е издържано в минорна тоналност. Показани са разпадащите се връзки между човека и света. Авторът рисува изоставено пространство, заключено между четири стени, а сега пусто. Липсва уютът на дома и присъствието на хора. Обитатели на стаята са само вещите – основните символи в творчеството на Далчев: огледалото, портретите, прозорецът и часовникът. Последният тук има по – специфична роля – той не отброява минутите до смъртта, защото просто няма живот. Основните асоциации, носени от предметите, ни насочват към опозицията преходно – вечно. Животът, плътта и вещите са преходни, а времето е безкрайно. Жълто – кехлибарените цветове на дюлите и есенното слънце символизират прецъфтяването, увяхването, а оттам и безсмислието на нещата. Есента също е символ на преходност. В това стихотворение има само два типа понятия – първите, свързани с неща, които са си отишли от света, а на вторите им предстои да си отидат от него. Дори вечното и безкрайно време е свързано в края на творбата със съня и това прави творбата изключително статична;

• „Къщата”:

Стихотворението продължава темата от „Дяволско” и „Повест”, като се опитва да материализира времето. В първите две строфи внушенията се носят от художествените детайли и от синекдохите. В центъра стоят маловажните и грозни страни на изобразения обект. Това се нарича естетизация на грозното и е съществен момент в Далчевата поезия. Във втората част действието рязко се динаминизира. Появяват се авторовото аз и неговият събеседник. Глаголната температура се повишава. Всичко това е с цел да подготви читателя за първата поява на материализиралата се смърт;

• „Повест”:

Творбата е „повест” за съмнението на човека в собственото му съществуване. Тук всичко е отречено – тръгването, завръщането, любовта и дори живота. Заключената стая с черни врати и прозорци се превръщат в символ на комуникация между човека и света. Според критика Владимир Атанасов стихотворението е „измислица за човешкото битие”.

Тук човекът обитава дома, но не живее в него. Той няма ориентири за смисъла на собствения си живот и затова познатите вещи изпълняват други функции (тук часовникът е символ на еднообразието и вечността). Рамкиращият надпис „Стопанинът замина за Америка” отваря и затваря композицията, за да ни покаже, че истинският живот е много далеч от тази стая и за да отблъсне случайните минувачи от истината за един незиживян живот;

• „Прозорец”:

Алтернатива на скучното ежедневие е светът на фантазиите и мечтите. Това е най – красивата Далчева приказка, възстановяваща естествения стремеж на всеки човек да се завърне в невинния детски свят. „Зимното стъкло” елиминира реалността и очертава контурите на красивия и спокоен свят на най – бзгрижните човешки години. Прегърнатите деца символизират патриархалния уют, а пътят и гората – живота, който им предстои да изживеят. Като всички хора и те търсят щастието, символизирано от вълшебната птица. За разлика от други Далчеви творби тук черният цвят не присъства, а откриваме сребърното, златнот и аленото – цветовете на мечтата;

• „Камък”:

В тази творба светът на вещите се противопоставя на човека по различното им отношение към времето. Камъкът е образ на вечността. За разлика от човека той не се променя. Той е представен като отрицание на всичко, което притежава човека, но той не получава и тежкия му жребий. Сблъскват се идеалните антиподи – чувственият човек и студеният камък. Всъщност можем да приемем камъка за символ на Далчевата поезия, защото е без вход, без изход, неподвластен е на времето, не греши и не се раздвоява.

Последната строфа ни дава истината за вездесъщата смърт – оказва се, че не й принадлежи всичко. Човекът обаче е останал на другия бряг – негови са желанието и избора. Изборът дали да живее и да извършва сладки грехове или да бъде камък – част от вечността, която никога не се е раждала;