Joomla Software solutions Template

Payday loan

Литература и национална идеология. Продължаване и трансформиране на възрожденската традиция в мисленето за литературата. Литературната творба – механизми за изграждане на модели за национална идентичност. Идеята за родина и родно и нейните художествени експликации.

В Следосвобожденската действителност става все по – наложително националното да се актуализира в социалния живот. 90 – те години на 19 век вече са натрупали доста скептицизъм относно възможностите на съвременната действителност да снабдява с позитивни модалности националния образ, а в това отношение и възможностите на славното минало. За преодоляването на тази негативна ситуация има две възможности – радикалната критика на всичко, което е външно спрямо националната култура и символичното пресъграждане и преизживяване на някоя от представите, които стоят  зад националния образ. Следосвобожденския свят запазва престижни и охраняеми зони за институциите. Те са приватизирали правото да се произнасят по отношение на дълбоко символно натоварена категория на българското. През възраждането, чрез символно припомняне и активизиране на сноп от исторически и географски понятия – царските имена, Балкана, става ценностното изпълване на понятието България. След Освобождението тази ситуация се променя. Критичното вглеждане във всекидневния следосвобожденски свят, в несбъдналата се утопийна свобода активно демистифицира редица от опорните точки на националния модел.

Идеята за национална идентичност и мотивът за национално – освободителната революция са причина и мотив за създаването на най – значимото от българската литература в периода на Възраждането. През периода на Възраждането и изобщо в развоя на българската литература Ботев и Вазов са творците, които се превръщат в синоним на висша изява на народностно и борческо самоосъзнаване, на национално естетическо самочувствие. През този период творбата е призвана да въздейства и като изкуство, и като мобилизираща идеология.

През Възраждането еволюцията от духовен към светски тип писател, завършва със създаването на характерен за националната ни литература писателски тип, който е трайно ангажиран с проблемите на актуалната му действителност. Литературата все още не познава професионалната диференциация, не съществува обособена представа за писателя само като такъв. Едва след Освобождението се изменя социалния статус на писателя и се обособява представата за писателството като отделно жизнено поприще.

За българската литературна история, Иван Вазов е важен не само като парвия национален писател, а като първия, който извоюва правото на твореца да се изявява само в сферата на художествеността. По това време в общественото съзнание все още са живи възрожденските представи и изисквания към писателя. Ако със своето поведение писателите на Възраждането утвърдиха в националното съзнание образа на поета, изцяло посветил живота си на своя народ, то Вазов утвърждава представата за писателя, посветил на родината цялото си поетическо битие. Още в първата си стихосбирка „ Пряпорец и гусла „ Иван Вазов изповядва представата си за високата обществена мисия на твореца, за необходимостта от социална ангажираност на творчеството му. Неговата идея за твореца съдържа в себе си две начала – художникът като пророк, месия, извисен над земната суета и творецът, който живее с въжделенията на народа. „ Епопея на забравените „ е персонификация на националната идея и на подвига в порива към национална свобода. С този цикъл творби за първи път се концептуализира българската поезия на национално – освободителната тема. Националната идея не напуска Вазов и в късните етапи от неговото творчество. Именно националната идея придава на творчеството му характерен облик, защото в резултат от идеята за националното се появява цялата галерия от образци – радетели за национална свобода, които създават пантеон на героичното и в литературата ни, и в народната памет. Благодарение на идеята за родното Вазов открива романа като жанр в българската литература, защото само той може да въплати идеята за Освобождението като идея – откровение за народа в цялата й мащабност. Разказите на Иван Вазов също са средище на идеята за националното. Народният поет насочва таланта си към разработването на тази идея, като я интерпретира изключително многостранно и с богата нюансировка. По този начин писателят доказва, че в художествената му практика има две начала, които успешно съчетава през дългия си творчески път – творецът, закърмен с възрожденския патос на идеята за националното и модерният автор, който разбира, че в следосвобожденско време националната идея има ново лице и ново звучене.

Според д – р Кръстьо Кръстев, поетът трябва да избягва портретуването както на своите , така и на чуждите душевни състояния, а да схваща и въплащава в своите произведения чувства, общи за целия народ или поне за голяма част от него. При него е интересен коментарът му за Иван Вазов – казва, че той никога не се е отличавал с широк спектър на чувства, които да е в състояние да предизвиква, но и условията на неговото поетическо развитие не са били благоприятни, бил е повлиян преди всичко от заобикалящата го действителност. Според д – р Кръстев обществото е завладяно от апатия, която се е разпростряла и върху младото поколение поети, а именно тази апатия е смърт за поезията.

Близък по отношение на осмислянето на идеята за националното до Вазов е Захари Стоянов. Също като Вазов той става една от най – ярките политически фигури на своето време. Той е един от активните идеолози на революцията в нейните прагматични аспекти – апостол е на Априлското въстание. Като автор се доверява именно на преките си впечатления от големите дейци на въстанието и на непосредственото си участие в събитията. По този начин в творчеството му се формира стабилен документален пласт в трактовката на националната идея, която при него се превръща в своеобразна идеологическа доктрина. Захари Стоянов има вкус към галерийното представяне на делата на ярките личности – носители на националната идея. Той успява да открие баланса между художествената фикция и естетическия потенциал на факта сам по себе си. С приноса му завършва един период на спонтанна, но и интересно нюансирана трактовка на идеята за националното, за свободата и идентичността – централни проблеми за българската литература непосредствено след Освобождението. Тези писатели всъщност осъществяват една приемственост между Възраждането и следосвобожденската епоха.

За разлика от поколението на Вазов и Захари Стоянов, творците от следващото поколение – това на Алеко Константинов, израстват в краища, които са отдалечени от центровете на Априлското въстание, а по времето на руско – турската война още са в своите юношески години. Мисленето за родината при това поколение творци вече се е променило. Образът на родината вече не е нито толкова безспорен, нито толкова идеализиран. Интересно е завръщането на Алеко Константинов към природата като възможност за набавяне на национална идентификация в едно време, в което дори

„ патриархът „ пише цикъл стихове „ Женевското езеро „.

Поколението на 90 – те год. в някои аспекти на осмислянето на образа на родината е по – близо до възрожденското поколение, отколкото до Вазовото. Чувстват съдбовен ангажимент към народа, но не  и към държавата. Тяхното самочувствие е именно на защитници на народа от държавата – мащеха.

Радикално нов начин на осмисляне на родното налагат четиримата от кръга „ Мисъл „ и на първо място техния духовен водач Пенчо Славейков. В духа на модерните по това време в Европа идейно – естетически нагласи те се обявяват за пълна свобода на твореца, за неговата духовна независимост от обществото и култивирането на чисто естетически нагласи. По своеобразен начин обединяват идеята за гордата и независима от обществото личност със старата възрожденска представа за високата мисия на твореца. Тази мисия е пренесена от обществената в духовно – нравствената сфера.

В противовес на духовната и естетическа платформа на кръга, Яворов иска активно да живее в и чрез стиховете си, да постигне позабравеното възрожденско единство между слово и дело, за да се достигне до едно актуализиране на Ботевския поетичен модел. Неслучайно самите символисти, при които се достига до окончателното изгубване на обществената ангажираност на поезията, предпочитат да изтъкват духовното си родство със Славейков, а не с Яворов.