Joomla Software solutions Template

Payday loan

Между сънуването и будността

Струва ми се, не е случаен фактът, че Владимир Левчев е избрал като заглавие на стихосбирката си „Кой сънува моя живот?” – заглавието на една ранна своя книга – от времето, в което неговата поезия демонстрираше своята драстична и драматична различност в рамките на унилия литературен пейзаж. Това заглавие би могло да бъде разчетено и като носталгия по младостта – и също като опит за повторно обживяване на пространства, които вече са се

превърнали в литературна история – при това в най-буквалния смисъл на думата:поколението на 80-те вече е обговорено, класифицирано и прошнуровано; за него вече се пишат докторски дисертации – и към нас, които принадлежим към него, се отправят призиви да пишем мемоари, за да не остане нашето подземно битие от времето на тази именно стихосбирка необгледано от изследвачите. Струва ми се обаче, че това заглавие има доста по-дълбочинни измерения, а може би има и двойно дъно. Ще започна с това, че въпреки поетия риск при прескачането

на разлома, зейнал след повече от дузина години емиграция, Владимир Левчев успява да удържи представата за пълнокръвно присъстващ в поетичния контекст на настоящето. Нямам

предвид само петте книги, написани и публикувани от 1994-та насам – а по-скоро отказа да се скриеш зад удобното „аз не бях тук”, способността да бъдеш ангажиран и съпричастен към тъжната приказка на българския разпад през тези години. Откъдето и да го погледнем, този

сборник повече от недвусмислено показва, че Владимир Левчев е пренесъл България

със себе си във Вашингтон, изстрадвал е и там България като възпалена територия в своето съзнание, а нейната драматична липса – или може би съпоставката между видяното при епизодичните му завръщания и спомените за едно време, в което гневът, бунтът и надеждата си подаваха ръка, му е помогнала да я види по-ясно от нас: във всеки случай стихотворения като „България” и „Търпението на камъка” са знак в тази посока.

Това второ издание на „Кой сънува моя живот” е представителна извадка от една дълга и бурна творческа кариера, но не е ориентирана само ретроспективно –и според мен няма за цел юбилейно да потвърди позициите на своя автор в литературната история и митология.

Вътрешната логика на този подбор следва естественото развитие на техники и поетични стратегии, развивани чрез задълбаване в натрапчиви мотиви и вариативни стилистики, което развитие е насочено към изчистване на първоначалната бунтарски хаотична поетична енергия, към нейното концентриране и трансцендиране в пределите на неизразимото. Във всеки

случай тази книга не поставя Владимир Левчев между корици и не го подрежда на някой прашен рафт – тя е свидетелство за един реално изминат път, но също и за пътя, който предстои. Струва ми се, че това заглавие не е случайно, тъй като сънят е ключово понятие в личната митология на Владимир Левчев. Нека не забравяме, че предишната му стихосбирка се казваше „Събрани сънища”. Сънят е и хоросан, който скрепва поетичната цялост, и особен код за общуване с читателя, и принцип в неевклидовата геометрия, с чиято помощ се надграждат образните и метафорични сводове. Сънят е също и свобода, и прозорец към непознаваемото в

нас самите. Сънищата са сякаш грижливо режисирани от някаква невидима ръка, те разиграват ситуации, които оголват абсурди и преобръщат смисли; в същото време пак те съграждат метафорични сводове, способни да приютят човека с неговите екзистенциални страхове, но и с

неговата представа за абсолюта, да озвучат и направят разбираем техния напрегнат диалог. Диапазонът на този диалог е изключително широк: някои извървяват пътя към детството, за да

разкрият по-сетнешния живот като непрестанна загуба на невинност и устойчивост: такъв е по детски откровеният вопъл на човека, побрал под своя череп гърчовете на цялото човечество: „Мамо! Страх ме е от мен, от мен!”; такъв е и сънят за зазиданата врата на детството, превърнала целия живот на възрастния в изгнание. Други концептуализират битието като тъжен

спомен, като крехка видимост, отвъд която зейват пространства от пустота и обричаща безвъзвратност. Своеобразна емблема на тази книга е метаморфозата на самия живот в сън, в който няма нищо устойчиво и сигурно – както е в посветеното на Жоро Рупчев едноименно

стихотворение, чийто финал е и своеобразен ключ към разбирането на цялата поезия на Владимир Левчев:

Защото целта е в самото чакане.

Защото обещаното блаженство

е в самата мъка.

Защото Бог съществува

само в нашата вяра,

че съществува.

Аз чакам. Без да знам кого.

Аз виждам и не разбирам.

Животът може би наистина е сън.

Но кой така тревожно сънува

моя живот?

В същото време горчивият скептицизъм в тези стихове не се превръща в отказ и хленч – и то именно защото поезията на Владимир Левчев е белязана с вътрешен драматизъм; тя не се страхува от сблъсъците и не се примирява с екзистенциалните обречености – на настойчиво се опитва да изтръгне смисъл дори от най-отчайващите противоречия, до просветли и най-безнадеждните аспекти на битието с една поне възможна перспектива. И за Буда този странен

свят е мехурче в потока, видение и сън – но нирваната е постижима – нещо повече, тя е, тя ни чака – в нашето духовно същество, където единствено можем да намерим опора. Или – както го е казал Владимир Левчев в „Будният”: „А Будността те чака – вътре в теб”. Всъщност, ако трябва да бъдем честни, ще трябва да признаем, че той измина един не само дълъг, но и доста тежък път – тежък включително и вследствие на личната му съдба, белязана с практически

неизбежния в неговата ситуация конфликт между сина и бащата. Неговата откритост и непримиримост, неговият бунтарски потенциал, неговата ясно изразявана непоносимост към един режим, който с цялото си бездарие противоречеше именно на поетичното възприемане на света, го вмъкваше непрекъснато в конфликтни ситуации и форсираше и без това силната

провокативна мощ на неговите стихове. В първото и второто издание на „Кой сънува моя живот” има едно стихотворение, озаглавено „След края”, с подзаглавие „Хроника”. Това е хрониката

на 80-те, поколението на тези, които бяха млади тогава и които потънаха в ексцесиите на секса, дрогата и алкохола – единствената форма на протест, възможна в отреденото им от историята безвремие. Това е техният апокалипсис, апокалипсисът сега, както го назовава Владимир Левчев, приравнявайки го с прочутия тогава филм на Франсис Форд Копола, изследващ

генеалогията на насилието. Ето го и неговото „ние”; ето го поколението, от и чрез което зраснаха всички тези поети:

И ние –

многодетното семейство на

Апокалипсиса.

Отново ние –

деца, наследили несметно богатство

от джин, ракия,

разтърсващи ритми,

огромни самотни оргазми

и неочаквана нежност

накрая...

Това са отчуждените пораснали деца, отгледани от социалистическото безвремие – които си играят с огъня, които изгарят спомените си с водка, които искат всичко да започне отначало,

които разрушават телата си и оголват душите си, които презират смисъла, но не презират света. Тяхното време е свършило, техният вчерашен купон прилича днес на отшелническа секта, те са безнадеждно самотни, изгорили всички мостове след себе си и затова – осъдени

на самота и неосъщественост. В контекста на това стихотворение обаче те имат мисия, те са потенциалните ангели на света, за тях е достъпно небето – дори и от този пропаднал, равнодушен свят – и те са тези, които могат да го достигнат по Стълбата към Небесата –

едно название, зад което естествено звучи музиката от едноименната песен на Led Zeppelin.

По сроден начин човекът е разпнат между реалното и митичното в един от култовите текстове на Владимир Левчев – поемата „Софийски митове” от „Пейзажи от неизвестен майстор” (1987). Гледната точка тук се основава на прочутите стихове от „Зона” на Аполинер: „Аз пия алкохол горчив като живота/ живота си като ракия пия сам”. Поемата е едно своеобразно „изпиване” на битието, в което реалното и митологичното се смесват и преливат – тълкувани двусмислено и

иронично. Казано буквално: „Живота се изпива, отминава” – отразен в халбата бира, която в началото е „всезнаещата чаша на Джамшид”, за да се превърне в края в чашата с отрова, вдигната в ръката на един съвременен Сократ. Симултанното митологизиране и демитологизиране в поемата разголва един неведом в своята нищета свят, който – въпреки всичко, или може би тъкмо поради своята неведомост и безпаметност остава парадоксално

приравнен към високите равнища на световната митология. Мит е хамалинът, приравнен със Сизиф, мит е девойката „с рокля на пауни свежи” пред Шератън, приравнена с византийска принцеса, мит е циганката с яке „Кент”, видяна като избраница на „татко Ганди”, мит е и

самата София, при все че – както всички фигури дотук, и тя плюе на мита за себе си:

Ти плюеш на мита. Ти имаш сто лица,

любовнице на Запада и Азия!

Ти си митичната световна столица,

родена от селяшката фантазия.

Другата крайност е изживяването на света, въпреки неговата „ледена материя”, като един цялостен организъм, в който всичко съществува във взаимна обусловеност – една визия, която според будизма е сърцевината на просветлението. В „Светлина в полунощ през ноември” тази визия се идентифицира с личната „аксиома на духа” на Владимир Левчев: „Светът е свят!” Тъкмо поради тази амплитуда между крайностите вмъкнатият в няколко негови стихотворения образ на човека, който е с единия си крак в небето, а с другия на земята, е емблематичен за

цялата му поезия. Смъртта е често срещана дума, но не и специфична тема в стиховете на

Владимир Левчев. Изключение прави цикълът „Малък ще е той – като сълзата”, написан в памет на Данила Стоянова и вероятно затова използващ присъщите за самата нея образи и емоции. В този поетичен триптих трагичното струи от контраста между разпадането на плътта и абсолюта – търсен и непостигнат, неопределим, обитаващ само мига, но доловим навсякъде чрез превърнатото си във вик отсъствие, превърнат в искра за всяко мироздание – онзи „Той”, който Владимир Левчев изписва с главна буква вместо Бога. Финалът на цикъла го възправя

неустрашимо срещу самата смърт, за да превърне именно тази неустрашимост в памет за Данила:

Малък ще е Той: като сълзата...

Пак ще сме деца – сестри и братя!

Като фар в морето на смъртта

уязвимостта е свята.

Светът е свят, уязвимостта е свята. Ние сме осенени от любов, сме носители на трансцеденталното, сме езикът, на който проговаря вселената именно поради своята кзистенциална обреченост. Болката е неизбежна, но тя е и пътят, който човешките същества

извървяват, за да се сродят с универсума – смъртта е само част от този път. Или може би вратата, през която ще преминем. Това са, струва ми се, скритите аксиоми в поезията на

Владимир Левчев – и на тях се дължи нейната различност, трайност и убедителност.