Home Литература Кръгът Мисъл и Стрелец към културната типология на българските литературни общности

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Кръгът Мисъл и Стрелец към културната типология на българските литературни общности ПДФ Печат Е-мейл

Кръгът „Мисъл" е прецедент в историята на българската култура. Неговото значение е именно културно, а не тясно литературно. То се измерва с факта, че четворката около именитото списание за пръв път олицетвори в конкретните междуличностни отношения на един литературен кръг публичността на културата. По своята дълбока същност културата е отношение и релационният й характер - поне в това различните културологични школи на XX век са единодушни - я прави възможна единствено в публичното пространство, чрез публични изяви. Едва с кръга „Мисъл" в края на XIX и началото на XX век у нас се появява и само за няколко години се утвърждава една творческа съобщност, в която ценни сами по себе си автори правят идеите за една нова българска литература идеи на културата: съзнателно споделяни, обменяни, дискутирани. Чрез „Мисъл" българската култура излиза от сферата на анонимната публичност, за да получи други измерения: на съзнателната, субективно избрана и отстоявана принадлежност към дадена общност, която възприема себе си и като част от тази култура, и като нейна алтернатива.

Този пионерски статут на кръга „Мисъл" не остава без последици за начина, по който той реализира представите си за творческа общност. Във все още формиращото се гражданско общество в България почвата на първия литературен кръг е събитие, което дава значителен тласък на интелектуалния живот, защото го снабдява с така нужния му механизъм за общуване между хора със специализирани интереси, при това в сцеплението и на взаимните извънлитературни контакти. „Мисъл" поставя началото на една нова епоха в българската литература и култура - епохата на отелесената, въплътена в живо човешко присъствие интерсубективност. Не е случайно, че за обществената прозрачност (както и за обществената енигматика) на кръга решаващ характер добиват образите на (авто) биографичните светове и телесните нагледи, които другите си изработват за участниците в него или които те сами произвеждат за себе си. Показателно е, че за пръв (и последен) път фигурата на българския писател в общественото съзнание започва да зависи в толкова висока степен от физическия му облик и интимния му живот. Обилието от физически портрети, в което са потопени Яворов, Петко Тодоров, Славейков и д-р Кръстев, наличието на постоянни емблеми („човекът в сиво", „човекът с бастуна" и т. н.), охотата, с която Славейков съставя мними (авто)биографични скици и с която публиката обсъжда отношенията между него и Мара Белчева, между Яворов, Мина и Лора, многобройните спомени на съвременниците и реакциите в тогавашната периодика красноречиво говорят, че с появата на кръга „Мисъл" конкретните черти на една интелектуална творческа общност все повече се отъждествяват в общественото съзнание с модела на културата, пронизваща „жизнените светове" (А. Шютц) на личността и функционираща в измеренията на публично-релационното.

С кръга „Мисъл" в българската култура става възможен интензивният диалог за формирането на нови естетически вкусове, нагласи и критерии. Кръгът насочва амбициите си към укрепването на различните обществени институции, стимулиращи подобен диалог; структурите на гражданското общество, на печата и образованието, ролята на интелигенцията са важни теми от критическото наследство на д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Иван Вазов, визирайки филологическите усилия на Раковски, описва късновъзрожденската (а всъщност и ранно-следосвобожденската) културна ситуация с максимата „Нямаше нищо, потребно бе всичко". Тази идея подплатява и културните усилия на кръга „Мисъл". Но в една съвършено друга посока: ако Вазов се стреми да каталогизира външните, забележими и с просто око „липси" на културата (нямаме филологическа наука, нямаме театър, музеи, не са развити все още повечето литературни жанрове и т. н., и т. н), авторите около „Мисъл" са загрижени за нещо по-малко видимо, но също толкова неотменно: публичното пространство, откритата среда, в която всичко това, за което копнее Вазов и което в края на миналия век вече до голяма степен е факт, може да продължи да съществува не само като проста наличност, а като факт на културата. Това е едно неизследвано досега, но изключително съществено според мен направление на полемиката между „Мисъл" и Вазов. В тези съзнателни усилия за конструирането на публично културно пространство кръгът „Мисъл" безспорно се изявява като мисионер-новатор, съпътстван от огорченията, но и от оптимизма и целенасочената енергия на първостроителя.

От културно-типологична гледна точка за нашето разглеждане е съществено тъкмо това мисионерско съзнание. В него трябва да търсим една от основните отлики между „Мисъл" и „Стрелец". „Мисъл" идва върху сцената на българската култура със самосъзнанието на вестител на нови ценности, със самочувствието на кръг, комуто е отредена новаторска роля. Самото му положение на първо дълготрайно и сериозно литературно обединение вече подхранва това самочувствие. Много показателен в това отношение е фактът, че ежедневните полемики, които води кръгът, постепенно, но неотвратимо добиват ореола на исторически противопоставяния. С течение на времето дейността на кръга все повече се осъзнава от другите като ново начало, като исторически прелом. Тази характерна за статута на кръга оптика е подкрепяна и от текстове на самите участници в него: в по-частния план на индивидуалното творческо развитие Яворов говори пред проф. М. Арнаудов, че е минал моста на декадентството, а в крупната перспектива на националната литературна история д-р Кръстев вече разграничава отделни епохи: опълченската (Вазовата), т. е. провинциалната, ограничена в тясно българското и лишена от естетическо самосъзнание, и новата, епохата на самоосъзнатия художник. По подобен начин и Славейков говори за два големи и трудно съизмерими етапа в развитието на българската поезия: „преди и сега". Този исторически речник, боравещ с метафорите на прехода и разделението, е особено характерен за авторите около „Мисъл". Не е случайно, че д-р Кръстев фиксира утопичния блян на кръга за вечна свежест и жизненост именно в противопоставянето между млади и стари, изведено като заглавие на най-представителната му книга. Важното за нас е, че всички тези спорове с Вазов и останалите представители на „старите" са всъщност спорове със съвременници, част са от една жива критическа полемика между съсъществуващи във времето личности и възгледи. (Непознатата за новата ни литературна история острота на тази полемика всъщност още веднъж доказва в каква степен истинският диалог става възможен едва в процеса на съзнателното конституиране на културата като публично пространство, накъдето всъщност са насочени усилията на кръга „Мисъл"). Тази полемика обаче малко по малко започва да се интерпретира в ключа на историческото противопоставяне, разделящо не взаимно пребиваващи върху културната сцена личности и поколения, а цели епохи. Разбира се, този илюзорен ефект на обществената рецепция не е възможен по отношение на всяка полемика: когато четем споровете на „Мисъл" с Благоев и другите около „Ново време", ние ясно си даваме сметка, че става дума за несъгласия, огласявани по законите на ежедневната размяна на мнения. Нещо повече, д-р Кръстев сам настоява тази размяна да бъде схващана именно като кипеж в страстите на делничното. Не бива обаче да се забравя, че този втори полемичен „фронт" среща авторите около „Мисъл" с една естетическа концепция, която е твърде много класово ограничена, твърде тяснопартийна, за да може да събуди спорове, резониращи като общонационални, и в този смисъл исторически значими.

И тъй, когато говорим за мисионерската роля на кръга „Мисъл", трябва да съзнаваме, че тази роля е била възможна само в конкретни исторически условия. Първовестителството, Прозелитската жар, с която се отстояват нови насоки и ценности, преди да са емоционално натоварени предикати, с които днешната критика етикира дейността на кръга, са специфично-исторически черти на неговата дейност, обуславящи непрекъснато продуцираната илюзия за епохални противопоставяния, за диахронни сблъсъци когато всъщност - въпреки тяхната значимост - става дума за спорове от горещото критическо ежедневие, за полемики на равнището на синхронията. Коментирайки мисионерството като културно-типологична характеристика на кръга „Мисъл", трябва да откроим един неин важен аспект: във все още изграждащото се пространство на личния културен дискурс „Мисъл" съумява да бъде общност с ясно заявени позиции. Аз ще нарека този тип културни общности компактен. Тяхната главна отличителна черта се състои в това че те са не само общности за нещо, в името на нещо, но и че това тяхно „в името на нещо" ги изгражда в тяхната уникалност, отличава ги от останалите общности. И наистина терминът "естетическа и културна програма", колкото и да е относителен, в най-голяма степен е приложим именно към кръга „Мисъл". Неговото присъствие върху сцената на българската култура в името на определени ценности му придава за дълго време, чак до разпада му, идентична физиономичност, отличаваща го от паралелно съществуващи литературни общности (около сп. "Ново време" и около „Българан"). Изобщо за времето до войните можем да говорим като за време на компактните литературни общности. Това определение е в сила не само за „Мисъл", който безспорно има водещо място в панорамата на културния живот до към края на първото десетилетие на нашия век, но и за (макар в различна степен) току-що цитираните обединения около „Ново време" и „Българан". Много важно и характерно за всички тези общности, е, че те не се застъпват за определена художествена школа или направление, а отстояват по-широки светогледни, културни и естетически ценности. /.../

Можем да наречем този тип формации дифузни. Техните характерни белези се свеждат до: 1) невъзможност да се формулира програма, която в своята позитивна насоченост да бъде конститутивен принцип на тяхната оригиналност; 2) промяната на ориентацията, която заменя мисионерското "напред" с едно новаторство чрез връщане по-скоро "назад" към изворите на традицията. Разбира се, в едрите линии на подобна типология могат да бъдат уловени и преходни явления: показателен е случаят с "Хиперион", който единно и непоколебимо отстоява линията на символизма. Но това на фона на 20-те години вече не се възприема дори от съвременниците като проява на мисионерски патос: от една страна, защото се защитава определена школа, т.е. програмата се специфицира до определени художествени ценности, оставяйки настрана преобразователските амбиции в културата като цяло, от друга страна, заради ангажимента към една все по-видимо анахронична школа. Ако се обърнем към чистия тип дифузни формации, можем да посочим недвусмисления пример на „Златорог". Неговият дългогодишен успех - колкото и парадоксално да звучи това - е свързан тъкмо с отказа от ясно експлицирана естетическа програма (без която - обратно - „Мисъл" едва ли щеше да се радва на толкова дълго съществуване и престиж). Основният критерий за златорожци е ценността на произведението само по себе си. „Златорог" съществува, удържайки естетическото разноезичие на българската литература от това време, той е немислим извън дифузното преплитане на различни гласове, почерци, светогледи. В този смисъл той е идеалният пример за максимално отворената литературна общност, изграждаща се върху основата на взаимното проникване на самостойни художествени езици и ценностни ориентации. Тази неизбежна дифузност, преосмислена като конститутивна черта на литературния живот през 20-те години, забелязва още тогава М. Арнаудов, пишейки, че разделението на литературни школи и направления е отживяло своето време.

Дифузността на литературните общности може да има обаче и друго измерение; тя може да се проявява не само при отказа, но и при опита да се формулират и отстояват определени програмни цели. Кръгът „Стрелец" с забележителен в това отношение. Ако го анализираме дори в чисто генетичен план, ще видим, че той рекрутира своите привърженици преди всичко от средите на автори, участвали вече в „Хиперион" и „Златорог", т.е. свободно прехождащи от едно литературно обединение в друго. Но не това е най-важното. По-съществено е, че самата програма на кръга не гарантира напълно неговата кръговост, т. е. затвореност, отграничимост. Мисълта за смъртта на символизма витае във въздуха, в средата на 20-те години тя все повече се налага като общо споделяна идея. Експлоатират я не само стрелците, но и златорожци, и четворката около „Нов път". В културното пространство техните позиции се разполагат по-скоро като взаимно подкрепящи се, отколкото като физиономичноспецифични. Ако, от друга страна, добавим последвалия разрив на новопътци с Г. Бакалов и преминаването им в „Златорог", още веднъж ще се убедим, че границите между литературните общности и България през 20-те години - поради дифузността на тези общности - не са нито толкова ясно очертани, нито толкова непроходими.

Дифузността е начин на съществуване на литературните формации освен чрез взаимното проникване и обмен, още и чрез потърсването на опори за ценностен диалог назад, сред предшествениците. В това отношение „Стрелец" ярко се отличава и от „Златорог" и от „Нов път". Идеята за поезия, близка до живота, у новопътци е размита в неясните контури на виталитета и прафеноменалните енергии; у „Стрелец" естетическите търсения са адресирани по-точно назад в традицията. Кръгът, и по-специално Константин Гълъбов, като че ли затваря историята на българските литературни формации до 1944 с опит за едно съзнателно връщане към някои от ценностите, прокламирани от „Мисъл" - интелектуалната поезия и хомеостазисът между родно и европейско. Самият Гълъбов, безспорно водещата фигура в кръга, неведнъж изтъква Славейков й Яворов като най-добрите автори на интелектуална, мисловна поезия в българската литература, а Славейков - като вдъхновител на идеята за равновесие между нашето и чуждото („Поезия на мисълта" - 1927; „Една мисъл на Пенчо Славейков" - 1927 г.).

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG