Home Литература Антиутопичната пиеса Р.У.Р на Карел Чапек

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Антиутопичната пиеса Р.У.Р на Карел Чапек ПДФ Печат Е-мейл

Антиутопията (или дистопията) е литературен жанр, своеобразен „коректив“ на утопията, чиито представители претворяват в произведенията си идеала за едно съвършено в своята хармоничност общество, привлекателно с прекрасните си условия за изява и еволюция на всички хора. За разлика от тях писателите антиутописти чертаят мрачни хоризонти, над които се издига черното слънце на унинието и песимизма, предлагат негативни варианти на бъдещето, което очаква човечеството и света. Този жанр също има своя класика: „Левиатан“ на Хобс, „Пътешествията на Гъливер“ на Суифт, „Машината на времето“ на Уелс, „Прекрасен нов свят“ на Хъксли и не на последно място по значение “Р.У.Р.” на Карел Чапек, като едва ли е случаен фактът, че бурното му развитие, изразено в забележителни по своята художествена сила и въздействие резултати, датира именно от нашия век — столетие на преломи и катаклизми, на необикновени постижения и на страшен песимизъм, на въодушевление и на обезвяра, достигнала абсурд. Творбите антиутопичния жанр са създавани в различни моменти от неговата история, в различни страни, и тяхното съчетаване разкрива различни аспекти на антиутопистките визии, характерния за жанра гротескно-сатиричен подход към проблемите, свързани с оцеляването на човека, не само физическо, но преди всичко духовно, откроява различни черти на творческия маниер на едни от най-забележителните му майстори: Чапек, Замятин, Оруел, Брадбъри.

През ноеври 1920 г. парижкото издателство “Авентинум” пуска от печат неголяма книга със странното заглавие на английски език “R.U.R.  Rossum’s Universal Robots”. Автор на тази “колективна драма с встъпителна комедия и три действия” е тридесетгодишният Карел Чапек, познат дотогава в родината си като един от неразделната писателска двойка “Братя Чапек” и като талантлив новелист, изобретателен журналист и вдъхновен преводач на френска поезия. Едва ли някой от купувачите на две хиляди екземпляра се е досещал какво означава думата робот, а още по-малко пък някой е допускал, че скоро тя ще се терминологизира в световната езикова практика. Чрез събирателния символ на “роботизма”, изграден върху метафората “човек – псевдочовек”, както и чрез поставените по ‘синекдотичен” начин проблеми в “Р.У.Р.” Росумови Универсални Роботи” младият автор извоюва световна популярност не само на себе си, но и на чешката литература. Неговото желание е да напише комедия за науката, отчасти за правдата. Старият изобретател Росум (чието име на английски означава господин Интелект или господин Мозък), не е ни повече, ни по-малко от типичен представител на научния материализъм от миналия век. Стремежът му да създаде изкуствен човек – в химичния и биологичния, а не в механичния смисъл на думата, е подбуден от упоритото и глупавото желание да докаже, че бог е излишен и че от него няма нужда. Младият Росум е съвременен учен, който не е преследван от  метафизични идеи, за него научният експеримент е път към промишленото производство, той се интересува не от доказването, а от произвеждането. Да се създаде хомункулус е средновековна идея, а ако искаме да не изоставаме от нашия век, творението трябва да се пусне в масово производство. Моментално попадаме в плен на индустриализма; тази страхотна машинария не бива да спре, защото ако тя спре, ще бъде унищожен животът на хиляди. Напротив, тя трябва да се ускорява все повече, въпреки че в този поток се унищожават хиляди и хиляди други сътворения. Тези, които властват над промишлеността, всъщност са й подчинени; роботи трябва да се призвеждат, макар че са част, или именно защото са част от военната промишленост. Продуктът на човешкия мозък в крайна сметка се изплъзва от ръцете на хората. С това се изчерпа аспекта на значение на пиесата като “комедия за  науката”.

Като “комедия за правдата”, пиесата доказва чрез генералният директор Домин, че развитието на техниката освобождава човека от тежкия физически труд, и е прав. Толстоистът Алквист, напротив, вярва, че развитието на техниката деморализира човека, като той също, сам по себе си, е прав. Бусман смята, че единствено индустриализмът е в състояние да отговори на съвременните потребности; и е прав. Хелена инстинктивно се страхува от цялата тази човешка машинария и е много права. И накрая роботите се разбунтуват срещу всички тези идеалисти, и както изглежда, също са прави.

Няма защо да се търсят имена за различните и противоречими идеализми. Каквито и да са хората – консервативни или социалисти – всички са прави в простия и хравствен смисъл на думата. Всеки от тях има най-серизни основания – материални и вътрешни, за собствената си вяра, и според характера си търси най-голямото щастие за най-голям брой свои съмишленици. В съвременния световен социален конфликт е възможно да се види аналогична борба между две, три пет еднакво основателни правди и еднакво благородни идеализми. Това именно е най-драматичният елемент в съвременната цивилизация – една човешка правда да се изправя срещу правда не по-малко човешка, идеал срещу идеал, положителна ценност срещу ценност не по-малко положителна, и че борбата не се разиграва, както често се казва, междъ възвисената правда и мерзката егоистична низост.

Чрез тази своя борбеност в името на отстояването на идеалите и копнежите, Чапековите герои са по-близки до романтизма, отколкото до реализма със своя героизъм.  Те обаче придават и друг смисъл на творбата. Без да подражава на социалния реализъм и романтичния дух на западноевропейската литература, авторът вмъква нотка носталгия и романтизъм в тази своя творба. Това е своеобразен опит да бъде направена равносметка на настоящето и едва тогава да се пристъпи към бъдещето. В пролога, на фона на едно свръхроботизирано общество се влюбват главния директор на заводите "Р.У.Р.", Хари Домин и дъщерята на президента, Хелена Глори. В самата пиеса се разгръща един типичен за Чапек сюжет. Превръщайки роботите в изключително умни машини за убиване, хората ги изправят срещу самите себе и човечеството е избито. В края на трето действие, роботите Примус и Хелена също откриват, че помежду им има чувства. Сякаш се сдобиват с душа и се превръщат в хора. В пиесата, Чапек изобразява героите си като представители на едно всемогъщо, но за жалост, твърде незряло общество. Всеки от тях е противопоставен по един или друг начин на останалите. Толстоистът Алквист се противопоставя на прогресивния рай на Домин . Алхимикът Гал се противопоставя на идеята за душа в телата на роботите . Лекомислието и невинността на Хелена се противопоставят на реализма и предсказанията на Нана , ключов образ в пиесата. Всеки се противопоставя на някого, всеки остава неразбран от другите, но този вътрешен, междучовешки конфликт остава сякаш встрани от центъра. На преден план е изведена драмата - хора срещу роботи, или вчерашния човек срещу утрешния. Подобно Чехов и Чапек  не изобразява днешния човек. Всичко е реално, но сякаш не се случва сега. То може да бъде част от всяка една епоха, от всеки един момент, само не и днес. Защото днешният човек липства.
Една безобидна идея, една мъничка злина и се случва някаква трагедия - при Чехов само привидна, при Чапек - явна. Лекомисленото безгрижие на Раневская (“Вишнева градина”) намира своето отражение в образа на Хелена. И двете са водени от добри чувства, но действията и на двете водят до трагичен финал. Драмата на Раневская е предизвикана от нейната пасивност, а драмата на Хелена от прекалената и активност. Героините сами унищожават света в който живеят. Далеч не толкова лирично звучи в този смисъл пиесата на Чехов, а Чапековите роботи съвсем не изглеждат толкова механизирани и чужди в този контекст. И докато единият разголва душите на героите в стремежа си да ни покаже, колко са остарели, другият ги механизира, превръща ги в тропи, в кукли на конци, за да реализира своята идея. В този смисъл и останалите герои са носители на заряд, който на пръв поглед ги свързва с времето и епохата, и извън художествения свят на писателя. Участниците в двете пиеси представят в обобщен вариант цялото човечество, те са представители на целия космос и световен мироглед. Това, което прави впечатление са липсващите маркери за пространство и време. Топосите са изведени извън времето и пространството, и в контекста си двете пиеси сякаш нямат нищо общо с действителността.
Но времето тук не трябва да се разбира като придобиващо реални измерения, като реална величина, а по-скоро като белег и показател за проблеми, първоначално само далечни, неясни,  се превръщат в мрачна картина напомняща Апокалипсис (бунтът на роботите, последвалото унищожение на хората ) .   “Хората” на Чапек са представени чрез своя вътрешен свят, чрез страховете, желанията, качествата и недостатъците си.
Те  са  представители  на  едно  старо  поколение,  чието време   е  изживяно       и    те  трябва   да си   отидат.
”А може би още преди сто години сме убити и сега сме само призраци. Може би отдавна, отдавна сме убити и се връщаме само да издекламираме това, което сме говорили някога…преди смъртта”  , казва Домин минути преди да се изправи срещу роботите. В този смисъл роботите не се явяват някакви фантастични същества, които искат да превземат света. Това са новите хора, тези на новия век, без душа, без сърце, робуващи само на една идея -”Прогресът”.   Нека си спомним по този повод думите на Чапек за причините подтикнали го към създаването на ”Р.У.Р.”: ”Исках да напиша комедия, отчасти за науката, отчасти за правдата.” . А самата пиеса е съвсем явно изображение на тази реплика. В духа на 20-ти век, в отговор на възгласът на Ницше: ”Бог умря!” писателят, философът,  пацифистът Чапек, показва         накъде върви  светът. В навечерието     на   Втората световна война, ”световният чех” пише  най-ярката си  творба  като призив  за осъзнаване   и  спасение,  вече  прозрял,  какъв рай . Особено ярко това личи въвфиналната сцена ”Р.У.Р.”
А л к в и с т:…Ах, как е тихо, как е тихо! Защо замлъкнахте любими гласове? Да бях…поне да бях заспал! (Загасва лампите, ляга на кушетката и придърпва върху себе си черното палто.) Как трепереше това тяло! О, край на живота.” 
Но ”световният чех” не желае да остави драматичния развой на пиесата си. Чапек докрай вярва в доброто. И ето, че по някакъв ”вълшебен” начин роботите Примус и Хелена се сдобиват с души, превръщат се в хора и животът започва отначало. Боравейки с библейските образи на Адам и Ева, Чапек ни напомня за митът за изгубения рай и за притчата разказваща за завръщането на блудния син. Светът ще се спаси отново, връщайки се към началото. Съвсем в синхрон с този епилог звучат думите на Алквист:
”Върви, Адаме, върви и ти Ево; ти ще му бъдеш жена. Бъди й мъж Примус! Благословени дни!... Росум, Фабри, Гал, велики откриватели, какво е великото във вашето откритие в сравнение с тази девойка, с този младеж, с тази първа двойка, която откри любовта, плача, усмивката на любовта, обичта между мъжа и жената? Природо, природо животът не ще загине!...Не ще загине! Не ще загине. " 
И ето, че връщайки се към архетипа, Чапек съумява да изрази своята идея. Проблемът за човека и времето придобива ново измерение, образите-символи също. Отразяваща, както епохата, така и хората, които живеят в нея, пиесата провежда сама със себе си своеобразен диалог, свързан с проблемите на времето.  Заводите на Росум не са само постижение на науката и техниката, а изображение на земята. Съвсем ясно се усеща влиянието на Гогол, Достоевски и Чехов в тази Чапекова творба. Самият писател признава, че е повлиян от идеите на руския реализъм: ”Всичко велико с което съм се срещал, винаги ми е оказвало влияние, макар и незначително поради моята собствена незначителност.”

От тези негови мисли можем само да си дадем сметка, че всяка утопия възниква в резултат от различни размисли, но също така и подтиква към такива. Да се изобразяват отношения, каквито в действителност на съществуват и никога не са съществували; да се поставят в неконтролируема отдалеченост в пространството и времето; да се скъса с близката и благонадеждна действителност – може ли при това положение авторът да има друго намерение, освен да извърши известен мисловен експеримент, да търси решение на нещо, да изгради някаква идейна структура, да обоснове дадена програма. Чапек търси именно абсолютно съзнателно именно този синтез на качества в утопичната си пиеса:

“ Всъщност признавам, че за написването на пиесата ме изкуси сюжетът й, особено онези две действия, където шепа хора очакват с изправени глави своя край; човешкият геройзъм е моя любима тема и всъщност той ме привлече към този материал. Аз останах верен на първоначалната си идея, независимо от тълкуванията, към които навежда готовата пиеса.”.

Критиците възразяват срещу творбата, тъй като, според тях, тя не показва разрива на роботите, а на хората.  Чапек не отрича това, но казва, че макар именно това да се пресъздава в пиесата, хората все пак остават важните за него. Именно поради тази причина, в замисъла на драмата са заложени 6-7 човека, които да представляват човечеството. Целта на автора е в момента, когато започва настъплението на Роботите, зрителят да чувства, че става въпрос за  за нещо безкрайно и велико, че то е човечеството,  човекът, “че това сме самите ние”. Именно на това “ние” залага Карел Чапек. То е водещата мисъл, то е тенденцията, същинската програма на цялостното произведение. Той мисли за стойността на любовта и труда, вдъхновението и вярата, геройзма и творчеството; за работата на духа, за жизнеността и жертвоготовността, за простотата и благоговейността, за голямото честолюбие и крехкото съчувствие, за завоевателския дух на човека – именно това е бил стремежът му: пред шеща хора да покаже какво е било човечеството. Представата за човечеството като за загубен и загинал род поражда недвусмислена асоциятация за това до колко една проста раса е толкова обвързана с божественото си значение като изчезнал елемент. Чапек използва всичко налично в тогавашното общество – техника, прогрес, вяра, но те не са епицентър на пиесата, те са просто стилистичен похват, илюстрация на обществото.  А чудото, което се случва в края на пиесата не е дело на природата, нито на Бог, нито на Галовата физиология, а само и единствено на хората. “У нас имаше толкова воля, толкова желание  да живеем.: - казва един от героите преди смъртта си; тази воля за живот те приживе вграждат в огромно дело, в дейност за овладяване на света; тази воля за живот е въплътена в единствената жена между тях в собственото й дело, в любовта и материнството; тази воля за живот надживява самото човечество и си пробива път “като през шахта” отново на бял свят. Дори самият Чапек, като че ли, не залага много на Галовите опити и не вярва, че той би сложил в скута на новите Хелена и Прим оцеляването на живота; вярва, че това е извършено от цялото човечество; че неунищожимата воля за живот се хвърля с всичка сила в една посока и пробива чрез чудо.  Затова “замлъкват обичните гласове”, с които човечеството дори след смъртта си иска да общува със света, точно в момента, когато трябва да проговори първата двойка.

Карел Чапек описва тази картина като “красива”, защото тя е вдъхновяващото начало на цялата пиеса – защото човешката воля за живот сама по себе си е прекрасна; не биологичната воля на виталистите, а онази творческа воля, която е пружина за човешката съзидателност, вдъхновяваща воля да, строиш и завоюваш, онази огромна издръжливост, онази оптимистична основа на човешкия род. И онова гордо, мъжко, активно величие на духа – покорно да склониш глава пред вечния живот, който носи жената!

Какво можем да кажем за финал? Само едно: в ерата на роботизацията и глобализацията, независимо че литературата се стреми да бъде в крак с новото време, тя отново и отново ще се връща назад, търсейки отговор на вечните въпроси и загадки преминали през вековете, за да ни напомни, че някои неща не остаряват…

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG