Home Литература ГЛАВНИ ГЕРОИ В РОМАНА ДОН КИХОТ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ГЛАВНИ ГЕРОИ В РОМАНА ДОН КИХОТ ПДФ Печат Е-мейл

ГЛАВНИ ГЕРОИ В РОМАНА „ДОН КИХОТ"

1. Дон Кихот.

Като представител на идалгията героят на романа „Дон Кихот" Алонсо Кихана носи всички типични чер­ти на своето съсловие. Той се измъчва от изгубения об­ществен статут на дребното рицарство и поради липса­та на жизнена цел и перспектива гледа назад, в минало­то. Там това съсловие има не само добро обществено, но и материално състояние. А в настоящето всеки идал­го е притиснат от бедността.

По съвсем обективни причини у Дон Кихот се по­ражда интерес към рицарските романи. Чете ги цяла Испания, за да открие ключа към славата и богатство­то. Рицарството се свързва с авантюризъм и странст­вания в неизвестното — тема любопитна и даваща идеи как да се спечели нещо. В засиления интерес към отжи­вялото времето си рицарство и посветените му книги Сервантес долавя една тенденция в развитието на съв­ременното испанско общество, вредна поради абсолют­ната невъзможност да се възкреси миналото и поради откъсването на човека от настоящето. Пристрастява­нето на Дон Кихот към рицарските романи го довежда до своеобразно обезумяване, което не може да бъде на­речено истинска лудост. То се изразява в това, че геро­ят тръгва да осъществи на практика прочетеното и ис­крено се вживява в ролята на странстващ рицар. Пори­вът на бедния идалго е напълно идеалистичен — той тръгва по света, за да възстанови унищожените дълбоко-хуманни ценности: справедливост, честност, добро­та. Трогателна е неговата жертвоготовност да служи на доброто и по този начин да се покрие със слава. Що се отнася до богатството, съпътстващо славата, то не зае­ма никакво място в намеренията му. Бедността не сму­щава героя. Деликатно се опитва да я прикрие, но тя наднича от всеки детайл на облеклото, слабата му фи­гура и изпитото лице. Дон Кихот напуска своя дом, без да вземе нито грош. Поривът му към доброто е безпре­делно искрен, без капка корист. Първият поход е нача­ло на една трагикомедия, която се превръща в истинс­ка трагедия, когато героят се възвръща към своята нор­малност.

Дон Кихот безсъмнено е рожба на своето време. На­ционалното и социалното в образа му се изразяват, съ­четани с една напълно изградена общочовешка ценност­на система. Когато решава да се превъплъти в странст­ващ рицар, Алонсо Кихана преценява всички достойнст­ва на рицарските времена. Представите му са идеалистични, книжни, но за него са достатъчно мотивиращи да тръгне по избрания път. В речта пред козарите (гл. I, ч. XI) той обяснява с какво го привлича миналото: според него „навсякъде по това време са царували мир, прия­телство и сговор", всички са равни, хората „не са знаели двете слова „твое" и „мое", „всички неща са били общи", „... истината и простодушието не са се смесвали с лъжа­та, измамата и злобата. Користта и пристрастието не би­ли толкова силни, че да посмеят да оскърбят или накър­нят правосъдието, което днес се принизява, опорочава и изкористява. Законът на личния произвол не би залегнал в съзнанието на съдията." Всички тези пороци според наивната вяра на Дон Кихот съществуват в неговото „от­вратително време", но не и в миналото. Той е открил смисъла на живота в това да защитава слабите, да търси справедливост, да се бори за тържеството на доброто по света, „да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава" (гл. I, ч. I).

Героят е обзет от оптимистична вяра, че може да изпълни тези хуманни задачи, но развоят на събитията говори повече за високоблагородната същност и иск­реност на намеренията му, отколкото за тяхната осъществимост. Загубените реални представи за живота подвеждат Дон Кихот. Той се втурва да осъществява целта си с ентусиазъм, но резултатът се разминава с очакванията. Още при първото излизане от дома си като странстващ рицар героят на Сервантес има възмож­ност да се изяви като благороден спасител и както иро­нично отбелязва писателят, да „прекрати едно зло на земята", но по-късната среща с момчето разкрива дру­га истина. То отправя не благодарност, а проклятие към всички рицари, защото намесата на Дон Кихот само е предизвикала по-голяма жестокост у господаря му.

Много често героят взема за истински илюзорния свят, сътворен от въображението му, и без резерви се хвърля в него, за да поправи злото, което си внушава, че стои насреща му. В резултат винаги има пострадали не­винни, а често и за самия Дон Кихот последствията са сериозни: счупени ребра, избити зъби, пребити ръце. Та­кива са епизодите с погребалната процесия, нападение­то над овчето стадо, освобождаването на каторжници­те, разпрата с козаря и др., където наред с господаря си страда и верният Санчо.

Почти всички „подвизи" на Дон Кихот имат трагикомичен характер, но по-важен е техният нравствено-етичен ефект. Те представят една духовно извисена лич­ност. Дон Кихот сякаш не иска да приеме, че в света наред с доброто съществува и злото, елиминира го в съзнанието си. Светът на бедния идалго е изграден от приказна вяра в силите на доброто. Идеализмът му го прави житейски неблагоразумен и го отдалечава от ре­алността, но героят е завладян от красивия идеал и без него животът му няма смисъл. Той е вътрешно убеден в правотата си, затова е спокоен, невъзмутим и сериозно отдаден на делата си. Пренесен в света на възвишените си мечти, Дон Кихот е равнодушен към обикновените земни блага и удобства, понася несгодите на странстванията с мисълта, че е „оръдие на Божията воля и из­пълнител на висшите заповеди" (ч. I, гл. XIII). Той е приел безрезервно за свой висш дълг рицарското пове­дение и морал и формулира така идеалния образ на странстващия рицар: „Рицарят трябва да бъде целомъд­рен в своите помисли, благоприличен в думите си, до­бър, благороден и щедър в своите действия, неустра­шим в опасности, търпелив в нещастия, милосърден към страдащите, непоколебим стълб и защитник на истина­та, за което трябва да бъде винаги готов да положи до­ри главата си." Такъв рицар е Дон Кихот, а съдбата на Сервантес показва, че на такъв идеал е служел и вели­кият писател.

Много от хуманистичните си възгледи Сервантес изказва чрез своя герой. Любовта към човека е движе­щата сила на Дон Кихот. При всеки от подвизите си той е сигурен, че е необходим на страдащо човешко съ­щество или на цялото човечество: „Аз отмъстих за оби­ди, възстанових права, наказах дръзките, победих вели­кани, сразих чудовища... Мислите и поривите ми са ви­наги насочени към благородната цел да правя всекиму добро и никому зло." (ч. II, гл. XXXII). Съветите, които дава на Санчо (ч. II, гл. XLII), са изпълнени с непресторена любов към обикновения човек. Той учи слугата си да бъде състрадателен, справедлив, добродетелен, да гледа на жената като на равноправна на мъжа личност, на милосърдие към грешните. Това са съвети, отправе­ни не назидателно, а със сърдечна човешка топлота, коя­то показва колко много Дон Кихот уважава своя простодушен оръженосец и как последователно самият той следва мъдрите си изводи. Проявява загриженост за Санчо като за дете и го учи да бъде така грижовен към жена си, обръща внимание на външния вид, културните обноски и хигиената му, за да бъде добре приеман от хората и да се чувства добре (ч. И, гл. XLIII).

Романтичен и безкористен е Дон Кихот и в любов­та си към избраната „дама на сърцето". Рицарят даря­ва обикновената селска девойка Алдонса Лоренсо с благородническото име Дулсинея дел Тобосо и съобразно традиционната схема на рицарския роман й посвещава добрите си дела.

Това не е истинска, а илюзорна любов, но рицарят не може без нея, защото няма рицар без „дама на сър­цето": „Влюбен съм само и само защото странстващи­ят рицар трябва да бъде влюбен, но любовта ми не е порочна, а е чиста и целомъдрена." (ч. И, гл. XXXII).

Героят на Сервантес е изключително свободолю­бив. В един от диалозите той учи Санчо: „Свободата, Санчо, е от най-ценните блага, с които небесата даря­ват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкрови­щата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно — лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека... За­дълженията да се отплатиш за направените ти благоде­яния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен." (ч. II, гл. LIII).

Няма друга човешка ценност, пред която Дон Ки­хот да изпитва такова преклонение. Като носител на сво­боден човешки дух той не позволява да бъде огранича­вана чиято и да е свобода. Дори каторжниците, осъде­ни за тежки престъпления, Дон Кихот смята за онеп­равдани, „Защото жестоко е според мене да превръщаш в роби същества, създадени от Господа и природата, за да бъдат свободни..." (ч. I, гл. XXII). За да защити чо­вешката свобода, Дон Кихот се втурва с борбеност, ко­ято му дава и смелост, и физически сили. Готов е на саможертва и се чувства щастлив, защото такива пос­тъпки не само защитават човешката личност, но и уве­личават славата на рицаря.

Свободен и щастлив — такъв трябва да бъде чове­кът според Дон Кихот. Това е ново, хуманистично схва­щане, което не е кредо на рицарските романи. То е ключ към възгледите на Сервантес за човека на новото вре­ме.

В образа на Дон Кихот е вложен дълбок социален и национален смисъл. В същото време можем да го смя­таме за човек на всички времена, защото носи и общо­човешки смисъл.

Всички изследователи на романа отбелязват двойн­ствения характер на главния образ в романа. Дон Ки­хот е и безумец, и безкрайно мъдър човек, той е и сме­шен, и трагичен герой.

Смях буди костеливата фигура на героя, гордо ях­нал крантата Росинант, а още по-комичен е, когато до него застане въз пълният Санчо Панса върху магарето си. Дон Кихот се подготвя сериозно за първия си поход (ч. I, гл. I) и съставя бойното си снаряжение от най-раз­лични, не предназначени за целта предмети. Смешен е, когато взема за истина това, което ражда въображение­то му, изпада в смехотворни недоразумения в упорито­то си отстояване на отвлечени принципи. Комичното в случая се ражда от несъответствието между идеал и дей­ствителност. Героят си поставя възвишени цели, но се опитва да ги осъществи с неуместни средства. Идеали­те му надхвърлят рамките на времето, в което живее, и го характеризират като човек на бъдещето; едновремен­но с това той е потопен в миналото, откъснат от своята действителност. От невъзможността възвишеният иде­ал да се осъществи, комичното започва да звучи тъжно. Героят иска да наложи една висша правда, не реализуе­ма за времето, в което живее. И идеалът на Дон Кихот, и обективността на времето са неотменни като реално съществуване.

Героят е и смешен, и тъжен. Той не може да живее извън своето време, но не може да се откаже и от меч­тите си. Затова се опитва в борба с действителността да защити правото на съществуване на своя идеал. Дон Кихот е представител на човечеството, което се стреми да постигне повече от това, което му позволява епоха­та. Вероятно затова Достоевски смята, че неговият об­раз е обобщение на съдбата на човечеството изобщо. Благодарение на всеотдайни и силни личности като Дон Кихот се осъществява прогресът на човечеството.

Дон Кихот притежава многобройни прекрасни чер­ти и една, която се възприема като недостатък — него­вото „безумие". До безумие го довежда прекомерното четене на рицарски романи, но това не е единствената причина. Времето, в което живее героят, създава обек­тивни условия за психически отклонения. На безумието се дължи чудноватата идея да се превърне в странст­ващ рицар и да възроди „златния век". Въпреки това Дон Кихот не винаги е в плен на лудостта си. В минути­те на бистър ум той разсъждава като истински фило­соф. Този, чието болно въображение воюва с вещици, магьосници, чудовища, в просветление казва: „Много добре зная, че няма в света магии, които могат да пре­кършат и изнасилят волята, както простите хорица вяр­ват, и че волята ни е свободна и няма треви и вълшеб­ства, които могат да я покорят." (ч. I, гл. XXII). В много случаи Дон Кихот удивлява слушателите си с мъдри ду­ми. Такива са епизодите с речта пред козарите, съвети­те към Санчо, пламенната реч, с която се защитава пред духовника в дома на херцога и мн. др. Изследователят на „Дон Кихот" Исак Паси казва за героя на Сервантес: „Той е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта. В лудостта на Дон Кихот има система. Лудостта на героя превръща несъвършенството на света в съвършенство на идеала. Скритият разум в лудостта му търси добро­то там, където има само престъпление, порок и корист..."

2. Санчо Панса.

Смисълът на великата творба на Сервантес не мо­же да бъде разгадан без образа на верния оръженосец на Дон Кихот Санчо Панса. Санчо е обикновен беден селянин, който се съгласява да стане оръженосец на ри­царя от материални подбуди. В действителност Санчо е толкова оръженосец, колкото Дон Кихот — рицар, а Дулсинея — дама. Той е необходим на Дон Кихот, за да бъде попълнен типажът на рицарския роман (рицар, оръженосец, „дама на сърцето"), но е оръженосец само във въображението на своя господар. Добродушен и на­ивен, Санчо Панса вярва на Дон Кихот и макар че в началото на общите им приключения не страда от бе­зумие, постепенно в хода на сюжета двамата започват да се допълват и да си приличат, взаимно да се изграж­дат като характери. Дори външно погледнато двамата се нуждаят един от друг: ниският и пълничък Санчо по­дсилва визуално източената, суха и призрачна фигура на рицаря; практичният ум на Санчо е подготвен във всеки момент да „отвори очите" на пренесения в нереалността Дон Кихот.

В структурата и композицията на романа Санчо Пан­са е антитеза на главния герой: единият — представител на дребното благородничество, другият - беден селя­нин; единият — романтик и идеалист, другият — материалист и прагматик. Санчо напуска дома и семейството си с надежда лесно да забогатее. С насмешка авторът се отнася към това негово желание, както и към слабостите му. Санчо обича обикновените земни удоволствия — да хапне, да пийне, да поприказва. Речта му е изпъстрена с безброй пословици и поговорки. Почти няма ситуация, която Санчо да не може да коментира с народна мъд­рост. От думите му лъха свеж хумор, който издава доб­ро, весело сърце. Сервантес го нарича „човек със златно сърце", но и още „с малко мозък в главата си" заради това, че се е оставил да бъде подмамен от щедрите обе­щания на Дон Кихот, щом спечели някой остров, да го назначи за управител. Постепенно мисълта за печалба започва да отстъпва място на по-възвишени разсъжде­ния. Така например преди боя с вятърните мелници (ч. I, гл. VIII) Дон Кихот учи своя оръженосец. ако го напад­нат рицари, да не се меси, защото не е посветен в рицарството, а Санчо му отговаря:.....аз съм поначало миро­любив човек и не обичам да се меся в сплетни и разпра­вии, но бъдете същевременно сигурен, че ако бъда заста­вен сам себе си да защитя, съвсем не възнамерявам да спазвам тези закони, защото никаква божа и човешка по­веля не може да ти отнеме правото да се браниш, щом бъдеш нападнат".

Съдбата среша двамата герои и те се привързват един към друг. Санчо отбелязва, че в странстванията си все губят битки и нищо не печелят, но никак не възна­мерява да изостави своя господар. Започва и той да се увлича от идеите на ри царството, не се отказва и тога­ва, когато заради Дон Кихот над него се сипят юмруци. Той се опитва да предпази своя господар от реалност­та, изтълкувана от него по фантастичен начин, опитва се да го разсее, когато е тъжен. Това са прояви на една чисто човешка обич.

Когато Дон Кихот е в несвяст, а Санчо го мисли за мъртъв (ч. I, гл. LII), оръженосецът оплаква своя рицар като голяма загуба за света, като „цвете на рицарството", „чест на своя род, чест и слава на цяла Ла Манча, дори и на целия свят...". Изброяването на всички дос­тойнства на Дон Кихот показва колко много Санчо се е вживял в рицарската роля и колко е прав, като казва: „По хиляди признаци съдя, че господарят ми е луд, и то луд за връзване, но и аз не падам по-долу, дори съм по-луд от него, защото вървя подире му и му служа".

Санчо е щастлив в своята съдба. Живее в хармо­ния със себе си, с околните, с природата. С философско спокойствие приема това, което животът му поднася. Привлича го и мисълта той, обикновеният селянин, да се издигне, да добие власт и богатство, затова с лекота приема предложението на Дон Кихот. Времето, прека­рано в странстване и общуване с Рицаря на печалния образ, е много ценно за Санчо. Той се облагородява ду­ховно, става по-разсъдлив и по-умен, макар че не над­хвърля манталитета на своята социална среда. Забеле­жителен е начинът, по който Санчо се разделя с мни­мото губернаторство, за което преди това се подготвя с цялата си сериозност (ч. II, гл. LIII). Съвсем естествено той прави извода, че неговото място е там, където се чувства равен с другите, в неговата среда. По свой път Санчо Панса открива какво значи свобода и това раз­биране не е по-различно от донкихотовското.

Образите на Дон Кихот и Санчо Панса обобщават два типа на човешко поведение, без да са пълни анти­поди. Типът на Дон Кихот е представителен за човеш­кото изобщо, а на Санчо Панса — частен случай на чо­вешко поведение. Първите, „донкихотовците", са оне­зи, които проправят пътя на човечеството към новото, следвайки мечтите си, а другите, масата от „санчопанчовци", стоят, здраво стъпили на земята, но готови да се извисят, приемайки нечия мечта като своя.

В романа „Евгений Онегин" VII глава може да се възприеме като пауза, подсилваща колебанията на чи­тателя по отношение на главния герой. В основата й стоят две събития — посещението на Татяна в дома на Онегин и нейното пристигане в Москва. Осезаемо се чувства отсъствието на героя. Татяна, съвсем отчужде­на от света след скорошната женитба на Олга, търси допир, спомен, следа от Онегин и отива в самотния му дом. В мълчаливия кабинет веднага се втурва към кни­гите на Онегин. Привикнала в тях да търси истината, тя иска чрез писаното слово да разбере постъпките и чув­ствата на своя любим. На стената виси портрет на Байрон; книгите са й съвсем непознати. Татяна се зачита и по белязаните страници открива мрачни, озлобени, сту­дени герои и решава, че всичко е разбрала. Открива сходството между Онегин и тези герои и прави прибързан извод, че Онегин им подражава. Самият Пушкин харак­теризира своя герой като неподражаем и развитието на характера му доказва, че е такъв. Изводът на Татяна я довежда до пълно отчаяние — обича един недостоен спо­ред нея човек, подражател на героите от модните ро­мани, но безнадежността и идва от това, че не може да престане да го обича. Така, в състояние на апатия към всичко, тя се съгласява да замине за Москва и да се омъ­жи за когото и да е.

Загадъчното отсъствие на Онегин поставя въпро­са за нравствената същност на героя. След смъртта на Ленски той се оттегля, без да издаде чувствата си, без да сподели с някого, без да се прости с Татяна. На него­вото пътешествие в първоначалния вариант на романа Пушкин посвещава цяла глава, която по-късно маха и унищожава дори ръкописите. Запазва само малък от­къс под наименованието „Откъс от пътешествието на Онегин", публикуван в приложението на романа. В пред­говора авторът отбелязва, че изхвърля тази част „по при­чини, важни за него, а не за публиката". Днес причината е вече известна — съдържанието е отвеждало към жи­вота на военните селища, устроени от император Алек­сандър I, където съжителствали под стража войници и техните семейства. Мъченията и изтезанията до смърт били нещо обичайно за тези поселища. Срещата със страданията на народа оставя тежки следи в душата на Онегин. Той се отвръща от живота.

Пушкин унищожава всичко, написано за военните поселища, защото не само е било невъзможно да се на­печата, но вероятно би му струвало затвор или заточе­ние.

След завръщането си от пътешествието Онегин е коренно променен. Станал е сериозен, внимателен към околните, способен да изпитва силни чувства. И авторът променя отношението си към своя герой — ироничният тон отстъпва място на гореща защита.

В Москва Онегин отново среща Татяна. Промяната в нея го поразява. Научен от ударите на съдбата да се вглежда по-внимателно в хората, да разгадава вътрешния им живот, той открива високата духовна същност на отхвърлената от него жена. За първи път забе­лязва спокойната простота на поведението й, благородничеството, ума, сдържаното и доброжелателно отношение към околните. Онегин се влюбва в Татяна с цялото си сърце. Чувствата му са така искрени и силни, че цялото му същество боледува (гл. VII, стр. XXII, XXX—ХХХII). Линее цяла зима, страда и решава да й се обясни в любов с писмо. Колко различен е този Онегин от онзи, на когото в началото на романа Татяна посвещава най-не­жни чувства!

Онегин не получава никакъв отговор. Татяна не вяр­ва в искреността му. Срещата им след боледуването на Онегин убеждава княгинята в дълбоката промяна. „Ка­то мъртвец" той прекосява стаята и пада на колене пред нея. Цялото му същество излъчва страдание. Тя също страда:

Сама, в домашно облекло,

княгинята седи в кресло,

печална, бледна, поглед впила

в писмо, подпряла на ръце

облятото в сълзи лице.

(гл. VIII, стр. XI)

И двамата са трогателни в своите чувства и трагични в неосъществимостта на личното си щастие. Оне­гин повтаря в някаква степен съдбата на Татяна и минава по пътя на нейното страдание. И когато открива истината, че животът му е излишен без обичта на Татя­на, съдбата му нанася смразяващ удар — обичаната от него жена отказва да го допусне в живота си. Научила се е да владее чувствата си. Нямото страдание на Татя­на поражда мигове на неочаквана близост, вцепенение­то й не оставя място за съмнение в любовта й. Произ­несеното кратко и смирено „Обичам ви (защо да лъ­жа?)" в миг възвисява Онегин, за да го хвърли след това в бездната на безутешно отчаяние. Любовта на Татяна е жива, но не само на нея тя се подчинява. Семейството и общественото положение я лишават от възможност­та да се отдаде на чувствата си. В обяснението и с Оне­гин я ръководи любовното чувство, но тя не вярва, че щастието е възможно. Смята, че промяната в мъжа се дължи на новия и обществен статут, властта, богатст­вото. Закъснелите чувства на Онегин, превърнали се във вина, и причиняват само нови мъки. Всъщност и в този момент Татяна не разбира характера на Онегин. До из­вестна степен тя недоумява поведението му, защото до­бре помни наставническите му думи от срещата им в градината. Още тогава разумът й подсказва, че от него щастие не може да получи. И до този момент тя съди за Онегин по предишните си представи, които затварят кръга на трагичното й заблуждение и причината, пора­ди която отхвърля любовта му. Татяна живее със спо­мените от миналото и това й дава сили да понесе нас­тоящия бляскав, но празен живот. Иска да накара Оне­гин да се отърси от тъгата, да надмогне чувствата си и така изпълнява дълга си към него. Всяка дума от моно­лога на Татяна е желание да отдалечи Онегин от себе си, защото се страхува и от неговата, и от своята лю­бов.

Татяна се страхува от мнението на обществото, а не може да прости на Онегин и някогашната му проповед. Тя оценява, че в миналото той се е отнесъл с нея благородно, като открито и честно е отхвърлил чувст­вата й. Някогашната му студенина й се струва по-мал­ко обидна от сегашната страст, защото в миналото, ма­кар и без обич, той мисли за нея, а в сегашния момент, обичайки я, е готов да провали живота й, като я злепос­тави в аристократичния свят. Тя се отрича от миналото си и го скрива дълбоко в себе си. Вътрешно е убедена, че трябва да следва дълга и изградените нравствени при­нципи:

Да, оставете ме от днес;

знам, имате достойнство и чест...

Обичам ви (защо да лъжа?),

но вярна ще съм аз на друг,

когото назовах съпруг.

(гл. VIII, стр. XI, VII)

Излъгана в щастието, Татяна се отчуждава от пре­дишния си живот и се покорява на съдбата, като призо­вава Онегин да последва примера й. А той, постигнал най-желаното — любовта й, остава самотен чудак, чужд на всички и на себе си. Душевният му потрес Пушкин представя като природна стихия:

И тя излезе. А Евгений

стои като от гръм сразен.

Трагедията на двамата е безизходна. И в този мо­мент авторът изоставя своите герои и поглежда „от­вън" на съдбата им. Средата, възпитанието, промените под влияние на обстоятелствата дават своето отраже­ние върху съзнанието на героите и предопределят тях­ното разминаване. Татяна и Онегин са носители на раз­лични ценностни системи и модели на руския живот, откъснати един от друг.

Особеност на романа „Евгений Онегин" е промя­ната на авторовия мироглед. В началото на романа Пушкин се изявява като персонаж, приятел на главния ге­рой и неговата гледна точка е онегинската. По-нататък става ясно, че неговият идеал е Татяна и той застъпва нейната гледна точка.

Немалко място Пушкин отделя на описания на рус­ката природа и руските градове — лаконично описание на Петербург в VI гл., описание на прелестите на Мос­ква.

Особено е мястото на руската природа в романа. В картините на искряща зима, цъфтяща пролет и есен реф­лектира синовната обич на поета към родината. Пленен от красотата на руската природа, Пушкин и посвещава прекрасни стихове.

Замисълът на романа „Евгений Онегин" е да даде широка, пълна и вярна картина на дворянското общес­тво в Русия по времето на Пушкин. Реалистично е отра­зена огромната дистанция между цивилизования Петер­бург и дълбоката провинция. По своя обхват романът е социално-битов и в същото време социално-психологически по дълбочина на изобразените характери. „Ев­гений Онегин" е първият реалистичен роман в руската литература, и то по време, когато в западноевропейска­та господства романтизмът.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG