Home Литература РОМАНЪТ В СТИХОВЕ ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
РОМАНЪТ В СТИХОВЕ ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН ПДФ Печат Е-мейл

РОМАНЪТ В СТИХОВЕ „ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН"

Романът „Евгений Онегин" заема централно мяс­то в творчеството на Александър Сергеевич Пушкин. Това е най-голямото и най-популярно негово произве­дение, оказало силно влияние върху съдбата на цялата руска литература.

Пушкин работи над своя роман в годините на пъл­на творческа зрялост — от пролетта на 1823 г. до есента на 1831 г. Запазените ръкописи показват какъв огромен труд е вложил поетът в стремежа си да създаде идеал­на художествена ценност.

Още в самото начало на работата си над романа той пише на приятеля си Вяземски: „Сега аз пиша не роман, а роман в стихове — дяволска разлика"!

Какво отличава романа в стихове „Евгений Оне­гин" от традиционния роман в проза? Преди всичко сти­хотворната форма. В стиховете поетът не просто раз­казва или описва чрез стих, ритъм и звук, а предава мно­го по-силно чувствата на автора. Поетическият език е много по-експресивен и убедителен от езика на проза­та. Всички действия, описания, изказвания на героите, независимо от тяхната простота, благодарение на пое­тическата форма са обгърнати от особена, музикална поетичност.

Своеобразен характер придава на романа и посто­янното присъствие на автора. Той пряко коментира дей­ствията на героите, изразява чувствата си към тях и под формата на лирически отстъпления включва множест­вото кратки лирически стихотворения, поетическо из­ражение на неговата душа.

За своя лирически роман Пушкин създава особена форма: стиховете са групирани в неголеми строфи от четиринадесет стиха и във всяка — определена повта­ряща се по разположение рима. Това му позволява с ле­кота да преминава от една тема в друга, от лирическо отстъпление към философски размисъл.

Сюжетната схема на романа е проста: Татяна се влюбва в Онегин от пръв поглед, но той не може да отговори на чувствата й поради духовната пустота, в която е изпаднал. След време, когато той я обиква, тя не може да приеме любовта му поради случилите се междувременно непреодолими събития — смъртта на Ленски и брака на Татяна. Двамата се обичат, но не мо­гат да намерят пътя към щастието и трагично се раз­минават. Основната сюжетна линия се развива на фона на множеството картини и описания, разкрита е съдба­та на множество герои, техните чувства и характери. Ав­торът също присъства с целия си житейски опит, чув­ства, разбирания, идеали. Основният проблем в рома­на е проблемът за любовта и щастието, поставен в оп­ределена социална среда.

Романът „Евгений Онегин" започва без никакво въ­ведение и още от първата страница се появява главният герой — млад аристократ със сложен и противоречив характер. На път към имението на своя вуйчо Онегин с нескривана досада разсъждава колко скучно ще бъде да гледа болния и дори мисълта за наследството не го разведрява.

Социалното положение и възпитанието на героя ве­че са определили основните черти от неговия характер. Ретроспективно Пушкин ни представя детството и мла­достта на Евгений Онегин. Син на богати родители и единствен наследник на много заможни роднини, до то­зи момент той не е изпитвал никакви материални зат­руднения и не познава труда. Животът му е изпълнен с нескончаеми светски тържества — срещи с приятели, нощни балове, театър, безброй флиртове.

Израснал без майка, възпитанието му лекомисле­ният баща предава в ръцете на „убоги" възпитатели — французи, които се грижат повече за забавленията, от­колкото за образованието му. Знанията му не са много, но обществото го приема добре, намира го за мил, умен и привлекателен млад мъж — „цял dandy в лондонски костюм". Желан гост навсякъде е и заради умението си да говори за всичко или „със вид на знаещ да мълчи", заради живото чувство за хумор. Ако има нещо, в което е най-вещ, това е „нежната наука" на любовта. Там той е истински артист и винаги постига това, което желае. Обстоятелствата са създали от младия Онегин егоист („егоист по неволя" го нарича Белински). Той мисли са­мо за себе си, интересува се само от собствените си чув­ства, не може да го трогне чуждо страдание, в състоя­ние е да обиди човека и да не забележи това.

В живота на Онегин се отразява животът на цяло­то руско дворянство. Владеейки „простия продукт" — крепостните селяни, аристокрацията живее охолен, без­грижен живот. Онегин не е нито по-добър, нито по-лош от всички дворяни, но е по-умен по природа. Той е его­ист, но не е самодоволен. Сам разбира, че източникът на безкрайната му тъга е липсата на житейски цели и поле за значими изяви. Енергията, жизнеността, умът, младостта му не могат да намерят място в живота. Осъз­наването, че животът, който води, е празен, лишен от смисъл, издига Онегин над средата му.

В първа глава на романа Пушкин уточнява своето отношение към героя (стр. LVI) и творбата си (стр. LX). Онегин носи в себе си идеалите на Пушкин, но той не е автопортрет на автора. А що се отнася до обществено­то отношение към романа, Пушкин очаква „нападки, злъч и хули зли" от страна на аристокрацията.

Във втора глава прекрасният селски пейзаж и удоб­ният, спокоен дом внасят известно успокоение в душа­та на Онегин, но не могат да я излекуват от тъгата. Ежед­невието му е еднообразно и за да поразсее скуката, се заема с малка реформа в имението — освобождава кре­постните селяни от ангария (баршчина) и ги превежда на натурален данък (оброк). Сама по себе си такава про­мяна в дълбоко прогресивна. Исторически факт е, че е направена в имението на братята декабристи Тургеневи при остра реакция от страна на другите помешчици.

Съседите помешчици не харесват Онегин, но тях­ното отношение е предизвикано от неговото пренебре­жение. Той не намира общ език с провинциалните бога­таши, а те, засегнати, го характеризират така:

Див, смахнат, много се надува;

хм, фармасон...Не се търпи

червено вино с чаша пий...

ръка на дами не целува..

. да разговаря с нас не ще...

Само един от съседите допада на Онегин — Вла­димир Ленски, доскорошен студент в Гьотинген, кра­савец и поет. Ленски е млад, зареден с енергия, влюбен в живота и годеницата си Олга. За него Пушкин говори с нескрита обич (гл. II, стр. VII—X). Единствено уморе­ният от живота Онегин може да разбере и оцени Ленс­ки. Сближава ги скуката, а са толкова различни един от друг — като „стих със проза; лед и пламък". Ленски е сантиментален, възторжен и любвеобилен. Живее в един свой романтичен свят. Изградил си е собствена ценност­на система и й е верен, макар че тя е нереалистична. Искрено влюбен в Олга, Ленски не забелязва и не цени сестра й Татяна, докато набюдателният и опитен Оне­гин веднага открива, че тя е по-красива, по-умна, нада­рена с духовни качества. Онегин уважава чувствата на Ленски, защото разбира, че са истински. Това го спира да изрази обичайния си скептицизъм по отношение избранницата на Ленски и нейната любов. Ленски не за­белязва у Олга същността, която Онегин открива от пръв поглед — тя е мила и красива, но твърде банална и по­върхностна.

Много по-интересен е образът на по-голямата от сестрите Ларини — Татяна. Името й е простонародно и отпраща към типа на обикновената провинциална де­вица. Тя не притежава ярка красота като сестра си, но е надарена с богата душа. Рисувайки прелестния й образ (гл. II, стр. XXIV—XXIX), Пушкин не се стреми към идеализация. Той отбелязва, че тя е затворена, тиха, странна за околните. Расте, без да търси ласката на родителите си, без да дружи с връстнички, само в своя свят. Любознателна, търсеща, Татяна иска да разбере света около себе си и да открие собствената си душа. Не намирайки отговор на вълнуващите я въпроси, тя се затваря в света на книгите. Там открива друг живот — по-интересен, изпълнен с непознати хора и значими съ­бития. Искрено вярва, че това е истинският живот. Тук Пушкин споменава какви книги обича Татяна — санти­менталните любовни романи на Ричардсън и Русо. Те създават фалшива представа за любовта, но Татяна не знае това и очаква да се появи романтичният, влюбен в нея мъж, когото да обикне.

Когато вижда Онегин, така различен от всички, кои­то познава, Татяна веднага решава, че „това е той". Пуш­кин искрено й съчувства (III гл., стр. XV). Завладяна от силни чувства, тя се решава на нетрадиционна постъп­ка, твърде дръзка за привинциална девойка (но обичай­на за романтична героиня) — да излее чувствата си към Онегин в наивно-трогателно и поетично любовно пос­лание. Нито за миг не се съмнява, че той ще я обикне, затова всяка сутрин се приготвя „като за гости" и очак­ва пристигането му.

Суровото и рязко обяснение на Онегин, пренебре­жителното му и обидно отношение към любовта (гл. IV, стр. XII) са твърде неочаквани за Татяна. Книжните и представи за него са погрешни. На пламенните й чувст­ва той отговаря учтиво, спокойно, назидателно. Не мо­же да бъде обвиняван за това — Онегин не обича Татя­на, не вярва в добродетелите на семейния живот и не иска да се раздели със свободата си. След рязкото обяс­нение Татяна продължава все така да обича Онегин. Останала и е една плаха надежда — като обещание прозвучават думите му:

Ако съдбата би решила

съпруг да стана някой ден,

ако би нявга отредила

в домашен кръг живот за мен

и пожелал бих ненадейно

да имам щастие семейно,

освен вас друга ни една

не бих поискал за жена.

(гл. IV стр. XIII)

Татяна не разбира Онегин и в следващите момен­ти и става все по-непонятен. След тази среща тя изпитва неутешима мъка:

усмивка — всичко светло тук

заглъхна като празен звук:

помръкна ведрата й младост.

(гл. IV стр. XXIII)

Татяна вехне, побледнява,

мълчи и гасне, и, уви,

не може никаква забрава

душата й да оживи.

(гл. IV, стр. XXIV)

В същата глава Пушкин рисува и святата любов на Ленски към Олга. Взаимните чувства дават на двамата влюбени истинско щастие. Романтикът Ленски носи непоколебима вяра във вечната любов. Любовта му е възвишена и чиста и животът му — пълноценен. Там, където критичното око на Онегин открива недостатъ­ци, влюбената душа на Ленски вижда само красота. Той не забелязва, че Олга е обикновено девойче, за него тя е обект на обожание. Срещите с нея са най-щастливите мигове в краткия му живот.

Животът на Татяна губи смисъл след обяснението с Онегин, а той, безразличен към чувствата и, и отчуж­ден от всичко в света, намира покой сред природата (гл. IV, стр. XXXIV XXXVII, XXXVIII, XXXIX). Дните преминават спокойно, изпълнени с повърхностни зани­мания — по малко четене, билярд, преглеждане на смет­ки, хубаво вино край огъня. Така отминават лятото и есента на Онегин на село. Срещата с Татяна сякаш се е изличила от паметта му — ни мисъл, ни знак за нея до срещата на именния ден у Ларини.

Вътрешният духовен свят на Татяна е дълбоко свър­зан с руския фолклор. „По душа рускиня", тя обича мразовитата руска зима, празничните обреди около Коле­да, народните приказки и предания, вярва в гадания и врачки. След последната среща с Онегин чувствител­ността й болезнено се изостря — тя е бледа, тъжна, не­щастна. Тревожното очакване на.нещо неизвестно е при­чина за пророческия сън на Татяна. В него вижда себе си безкрайно изплашена, преследвана от зло в образа на мечка. Озовава се на бесовско сборище на чудови­ща, командвани от Онегин, и става свидетелка на ужас­ната смърт на Ленски от ръката на Онегин. Него, своя любим, девойката сънува като централна фигура в све­та на злото — „със злоба в погледа ужасна", с „грозен, гневен глас". Мрачното предчувствие я тревожи през целия ден срещу Коледа и още същата вечер се сбъдва. Съдбата й изпраща предупреждение, но не й дава въз­можност да предотврати трагичните събития.

Появата на Онегин предизвиква смут в измъчена­та душа на Татяна. Забелязал „порива и плах" и недово­лен, че попада сред тълпа провинциални дворяни, Оне­гин смята, че Ленски го е подвел. Егоистичен и отмъс­тителен, той търси начин да накара Ленски да съжаля­ва. Знае слабото му място — голямата му любов към Олга, и се прицелва точно. Злобата го кара да забрави уважението към искрените човешки чувства. Онегин тан­цува само с Олга, Татяна недоумява, гостите шушукат, а Ленски губи самообладание и напуска тържеството.

Идеалистичните възгледи на Ленски го задължа­ват да търси реванш за нанесената обида. Вижда Олга в нова светлина:

а станала кокетка цяла,

научена на хитрини,

готова днес да измени!

и е убеден, че виновен е Онегин. Предразсъдъците и тра­дициите изискват дуел. Поканата на Ленски предизвик­ва у Онегин „неясен срам". Размишлява за изминалата вечер и не намира никакъв смисъл да решават спора с оръжие (гл. VI, X, XI), но в крайна сметка приема — и той заради хорската мълва.

Преди дуела Ленски посещава Олга. Нейната сър­дечност му показва, че ревността му е неоснователна:

Той гледа Олга с умиление,

уверен в нейната любов.

Разкаян, вече е готов

дори да проси извинение.

Но няма думи, тръпне цял,

щастлив е той и оздравял.

Ленски съжалява за предизвикателството, но не смее да отстъпи, защото дуелът е въпрос на чест. Нуж­но е много малко — само един приятелски жест, нечия дума, но и двамата мълчат и това решава трагичната развръзка.

Смъртта на Ленски е първият удар върху егоис­тичната природа на Онегин. Пасивното му безразличие му пречи да се противопостави или да се откаже от из­лишното кръвопролитие. Едва когато младият роман­тик пада в снега, Онегин се сепва. В миг хладнокръвно­то спокойствие и високомерието изчезват. Обзема го Ужас:

Със страшна мъка във гърдите

и стиснал своя пистолет

Онегин гледа...Що?...

„Убит е!" -

отсича мрачният съсед.

Убит...Онегин цял изтръпва.

(гл. VI, стр. XXXV)

Убийството преобръща живота на Онегин. Той не може да мисли за нищо друго. Измъчва го гузна съвест и не може да намери спокойствие никъде. Затова и тръг­ва да пътешества — да избяга, но не успява да се изле­кува от тази рана.

Пушкин говори за младия поет с любов и дълбоко съжаление. С него умират най-чисти пориви, благород­ни идеали, искрена любов, поетичен талант и всичко това изчезва заради неспособността на романтичната душа да се ориентира в реалния свят около себе си. То­ва е типичната съдба на мечтателя.

До VI глава Онегин е представен като непроменящ се, умен млад човек, но егоистично устроен и озлобен срещу всички. От VI глава започва неговото преобразяване.

В романа „Евгений Онегин" VII глава може да се възприеме като пауза, подсилваща колебанията на чи­тателя по отношение на главния герой. В основата й стоят две събития — посещението на Татяна в дома на Онегин и нейното пристигане в Москва. Осезаемо се чувства отсъствието на героя. Татяна, съвсем отчужде­на от света след скорошната женитба на Олга, търси допир, спомен, следа от Онегин и отива в самотния му дом. В мълчаливия кабинет веднага се втурва към кни­гите на Онегин. Привикнала в тях да търси истината, тя иска чрез писаното слово да разбере постъпките и чув­ствата на своя любим. На стената виси портрет на Байрон; книгите са й съвсем непознати. Татяна се зачита и по белязаните страници открива мрачни, озлобени, сту­дени герои и решава, че всичко е разбрала. Открива сходството между Онегин и тези герои и прави прибързан извод, че Онегин им подражава. Самият Пушкин харак­теризира своя герой като неподражаем и развитието на характера му доказва, че е такъв. Изводът на Татяна я довежда до пълно отчаяние — обича един недостоен спо­ред нея човек, подражател на героите от модните ро­мани, но безнадежността и идва от това, че не може да престане да го обича. Така, в състояние на апатия към всичко, тя се съгласява да замине за Москва и да се омъ­жи за когото и да е.

Загадъчното отсъствие на Онегин поставя въпро­са за нравствената същност на героя. След смъртта на Ленски той се оттегля, без да издаде чувствата си, без да сподели с някого, без да се прости с Татяна. На него­вото пътешествие в първоначалния вариант на романа Пушкин посвещава цяла глава, която по-късно маха и унищожава дори ръкописите. Запазва само малък от­къс под наименованието „Откъс от пътешествието на Онегин", публикуван в приложението на романа. В пред­говора авторът отбелязва, че изхвърля тази част „по при­чини, важни за него, а не за публиката". Днес причината е вече известна — съдържанието е отвеждало към жи­вота на военните селища, устроени от император Алек­сандър I, където съжителствали под стража войници и техните семейства. Мъченията и изтезанията до смърт били нещо обичайно за тези поселища. Срещата със страданията на народа оставя тежки следи в душата на Онегин. Той се отвръща от живота.

Пушкин унищожава всичко, написано за военните поселища, защото не само е било невъзможно да се на­печата, но вероятно би му струвало затвор или заточе­ние.

След завръщането си от пътешествието Онегин е коренно променен. Станал е сериозен, внимателен към околните, способен да изпитва силни чувства. И авторът променя отношението си към своя герой — ироничният тон отстъпва място на гореща защита.

В Москва Онегин отново среща Татяна. Промяната в нея го поразява. Научен от ударите на съдбата да се вглежда по-внимателно в хората, да разгадава вътрешния им живот, той открива високата духовна същност на отхвърлената от него жена. За първи път забе­лязва спокойната простота на поведението й, благородничеството, ума, сдържаното и доброжелателно отношение към околните. Онегин се влюбва в Татяна с цялото си сърце. Чувствата му са така искрени и силни, че цялото му същество боледува (гл. VII, стр. XXII, XXX—ХХХII). Линее цяла зима, страда и решава да й се обясни в любов с писмо. Колко различен е този Онегин от онзи, на когото в началото на романа Татяна посвещава най-не­жни чувства!

Онегин не получава никакъв отговор. Татяна не вяр­ва в искреността му. Срещата им след боледуването на Онегин убеждава княгинята в дълбоката промяна. „Ка­то мъртвец" той прекосява стаята и пада на колене пред нея. Цялото му същество излъчва страдание. Тя също страда:

Сама, в домашно облекло,

княгинята седи в кресло,

печална, бледна, поглед впила

в писмо, подпряла на ръце

облятото в сълзи лице.

(гл. VIII, стр. XI)

И двамата са трогателни в своите чувства и трагични в неосъществимостта на личното си щастие. Оне­гин повтаря в някаква степен съдбата на Татяна и минава по пътя на нейното страдание. И когато открива истината, че животът му е излишен без обичта на Татя­на, съдбата му нанася смразяващ удар — обичаната от него жена отказва да го допусне в живота си. Научила се е да владее чувствата си. Нямото страдание на Татя­на поражда мигове на неочаквана близост, вцепенение­то й не оставя място за съмнение в любовта й. Произ­несеното кратко и смирено „Обичам ви (защо да лъ­жа?)" в миг възвисява Онегин, за да го хвърли след това в бездната на безутешно отчаяние. Любовта на Татяна е жива, но не само на нея тя се подчинява. Семейството и общественото положение я лишават от възможност­та да се отдаде на чувствата си. В обяснението и с Оне­гин я ръководи любовното чувство, но тя не вярва, че щастието е възможно. Смята, че промяната в мъжа се дължи на новия и обществен статут, властта, богатст­вото. Закъснелите чувства на Онегин, превърнали се във вина, и причиняват само нови мъки. Всъщност и в този момент Татяна не разбира характера на Онегин. До из­вестна степен тя недоумява поведението му, защото до­бре помни наставническите му думи от срещата им в градината. Още тогава разумът й подсказва, че от него щастие не може да получи. И до този момент тя съди за Онегин по предишните си представи, които затварят кръга на трагичното й заблуждение и причината, пора­ди която отхвърля любовта му. Татяна живее със спо­мените от миналото и това й дава сили да понесе нас­тоящия бляскав, но празен живот. Иска да накара Оне­гин да се отърси от тъгата, да надмогне чувствата си и така изпълнява дълга си към него. Всяка дума от моно­лога на Татяна е желание да отдалечи Онегин от себе си, защото се страхува и от неговата, и от своята лю­бов.

Татяна се страхува от мнението на обществото, а не може да прости на Онегин и някогашната му проповед. Тя оценява, че в миналото той се е отнесъл с нея благородно, като открито и честно е отхвърлил чувст­вата й. Някогашната му студенина й се струва по-мал­ко обидна от сегашната страст, защото в миналото, ма­кар и без обич, той мисли за нея, а в сегашния момент, обичайки я, е готов да провали живота й, като я злепос­тави в аристократичния свят. Тя се отрича от миналото си и го скрива дълбоко в себе си. Вътрешно е убедена, че трябва да следва дълга и изградените нравствени при­нципи:

Да, оставете ме от днес;

знам, имате достойнство и чест...

Обичам ви (защо да лъжа?),

но вярна ще съм аз на друг,

когото назовах съпруг.

(гл. VIII, стр. XI, VII)

Излъгана в щастието, Татяна се отчуждава от пре­дишния си живот и се покорява на съдбата, като призо­вава Онегин да последва примера й. А той, постигнал най-желаното — любовта й, остава самотен чудак, чужд на всички и на себе си. Душевният му потрес Пушкин представя като природна стихия:

И тя излезе. А Евгений

стои като от гръм сразен.

Трагедията на двамата е безизходна. И в този мо­мент авторът изоставя своите герои и поглежда „от­вън" на съдбата им. Средата, възпитанието, промените под влияние на обстоятелствата дават своето отраже­ние върху съзнанието на героите и предопределят тях­ното разминаване. Татяна и Онегин са носители на раз­лични ценностни системи и модели на руския живот, откъснати един от друг.

Особеност на романа „Евгений Онегин" е промя­ната на авторовия мироглед. В началото на романа Пушкин се изявява като персонаж, приятел на главния ге­рой и неговата гледна точка е онегинската. По-нататък става ясно, че неговият идеал е Татяна и той застъпва нейната гледна точка.

Немалко място Пушкин отделя на описания на рус­ката природа и руските градове — лаконично описание на Петербург в VI гл., описание на прелестите на Мос­ква.

Особено е мястото на руската природа в романа. В картините на искряща зима, цъфтяща пролет и есен реф­лектира синовната обич на поета към родината. Пленен от красотата на руската природа, Пушкин и посвещава прекрасни стихове.

Замисълът на романа „Евгений Онегин" е да даде широка, пълна и вярна картина на дворянското общес­тво в Русия по времето на Пушкин. Реалистично е отра­зена огромната дистанция между цивилизования Петер­бург и дълбоката провинция. По своя обхват романът е социално-битов и в същото време социално-психологически по дълбочина на изобразените характери. „Ев­гений Онегин" е първият реалистичен роман в руската литература, и то по време, когато в западноевропейска­та господства романтизмът.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG