Home Литература ЛИРИКАТА НА ИВАН ВАЗОВ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ЛИРИКАТА НА ИВАН ВАЗОВ ПДФ Печат Е-мейл

ЛИРИКАТА   НА  ИВАН   ВАЗОВ

Стиховете на Иван Вазов — трудно е да си спомним кога за пръв път сме ги чули: те съпътстват целия ни съзнателен живот. Пели сме ги преди още да знаем име­то на техния автор, чели сме ги с едва сричащи устни в читанките, свикнали сме да ги слушаме в тържествени за народа ни часове. Те звучат в нашата любов към красотата на родната земя и родния език, в нашето пре­клонение пред българския народ и българската исто­рия, в нашата висока представа за ролята на поета и поезията. Врязани в съзнанието на целия ни народ, те живеят с неговото безсмъртие. 

Те жив са отклик на духа народен,

а той не мре, и дор сърца туптят

от скръб и радост в наший край свободен,

и моите песни все ще се четат

— беше написал някога самият поет.

Това е поет в най-хубавия, най-възвишения смисъл на тази дума. Поет на големите мисли и чувства, поет — пълномощник на своя народ. Изпълнен с преклонение пред високата мисия на поезията, той вижда в нея не песен на чучулига, която пее сама за себе си, а камба­нен звън — вестител на народната скръб или радост. Той е слял духовния си живот с битието на народа, на­родната съдба е станала негова поетична участ. Поезия­та му — това е половинвековната история на нашето отечество, превърнала се в лична биография на поета. Още първото стихотворение в първата му стихосбирка е ярък манифест на това разбиране за голямото об­ществено предназначение на поезията. Озаглавено „Новонагласената гусла", то е истинска програма на него­вата бъдеща творческа дейност. Същевременно това е една равносметка, един преглед и преценка на измина­тия дотук път: от първия творчески трепет в душата на юношата до часа на неговото съзряване като човек и поет. Подет от вълните на революционния кипеж в на­вечерието на Априлското въстание и вдъхновен от из­лязлата по това време стихосбирка на Христо Ботев, поетът обръща поглед назад и с горчиво съжаление кон­статира, че зад себе си има само една безгрижна, его­истична младост, затворила поезията му в тесните рам­ки на чисто интимните радости. На фона на робското тегло досегашните му стихове изглеждат така ненужни и жалки, че той завършва своя развълнуван размисъл с непосредствено избликнало в стила на народната пе­сен проклятие: 

Да онемеят струни несвесни ...

Да опустеят песни лъжливи!

Искрено и честно, с рязката поривност на младостта, той отрича без уговорки цялото си досегашно творчество и чрез поетичния образ на нагласената с нови струни гус­ла очертава новите си идейно-творчески позиции. Офор­мени под прякото въздействие на бурната обществена действителност, те имат за основа благотворното влия­ние на първите литературни учители на Вазов — народ­ната песен и възрожденските писатели, от една страна, великата руска литература, от друга. Това са позициите на поет демократ, поет реалист, поет гражданин. От тоя момент нататък поезията му ще живее с големия живот на народа, ще страда с неговото страдание, ще се бори под неговите знамена.

„Вече въставам върху тирана!" — пламенно се къл­не младият автор и макар стихът му да е още неукреп­нал и малко наивен, неговата искреност заразява и въл­нува. Борческият патос е изявен още в самото заглавие на стихосбирката. В духа на тогавашния поетичен език тя е наречена „Пряпорец и гусла". Това е поезия на борбата, на патриотичния подем, на революционните по­риви. В нея стене народното страдание.

Това страдание намира поетичен израз в заглавието на втората стихосбирка на Вазов — „Тъгите на Бъл­гария".

Излезли една след друга, свързани и тематично, и по общия си идейно-емоционален тон, „Пряпорец и гус­ла" и „Тъгите на България" са непосредствен жив от­клик на най-високия момент в развитието на нашето националноосвободително движение — подготовката, из­бухването и погрома на героичното Априлско въстание. Техният автор живее с революционните настроения на епохата, зове за борба и отмъщение, преживява дълбоко страданията на родината и заедно с нея проклина ти­рана. Неговите мисли и чувства са верен тълкувател на народните желания и стремежи. В стиха му диша рево­люционната романтика на времето. Епохата той рисува в нейния бурен устрем напред, озарява поезията си с лъчите на националния идеал, приема борбата и прави от бореца свой основен лиричен герой. Това определя и оптимистичния дух на тия стихове — дори и тогава, ко­гато общата им окраска е трагична. Да си спомним вдъх­новеното стихотворение „На България". С какъв гран­диозен размах, с каква трагична сила на чувството е на­рисувано тук народното страдание:

О, майко, аз видях тиранът,

като ръцете си вапца

в кръвта на твоите деца,

и чух как плачеше Балканът

и твоите сини небеса!

Картината е есхиловски грандиозна и пределно проста. Небето, Балканът и потопените в кръв ръце на тирана. Нищо повече. Няколко елемента, няколко цвята, обоб­щение в едри, надебелени линии. Тази грандиозност на' мащабите, съчетана с пределна лаконичност на рисунъка, създава огромно емоционално напрежение, което из­дига поета над Обикновените човешки кръгозори и му вдъхва категоричната увереност на пророк:

Но през червените порои,

що ти проля във таз борба,

аз видя дните ясни твои

на твойта бъдеща съдба.

Наред с вярата в народа и в неговите революционни възможности в оня момент общественият оптимизъм на Вазов има още една опора — надеждата в помощта на Русия. Написаното по това време стихотворение „Ру­сия!" е верен поетически изблик на всенародната любов към великата славянска страна, обичана „като баща", очаквана „като месия". То слага началото на една от централните тематични линии в неговото творчество.

Тази пророческа вяра в бъдещето, тоя революционен оптимизъм, роден в трагичната светлина на пожарите, е основен момент в първите стихосбирки на Вазов. Техни­те художествени постижения са още твърде неравни, но в погледа на лиричния им герой свети несломимият дух на народа. Дълбока народност, революционна романти­ка и обществен оптимизъм окрилят реалистичния метод на техния автор.

Зазвучали веднъж под напора на революционната буря, струните на Вазовата лира не се успокояват, до­като не изтръгнат цялото богатство на нейната мелодия. Към темата за националноосвободителните борби Вазов се връща и след Освобождението. Сега това не са вече непосредни изблици на момента. Разстоянието и време­то дават на поета възможност по-широко да обгърне епохата, по-дълбоко да осмисли събитията. И той напис­ва своята безсмъртна „Епопея на забравените" (1881— 1884) — един от  ненадминатите върхове в българската поезия, поетичен паметник на цяла една историческа епо­ха. Епоха, чиито величави герои авторът противопоста­вя на издребнялата следосвобожденска действителност.

Забравени са вече героите, забравен е идеалистичният дух на нашето Възраждане. Настанало е ново, его­истично време — времето на оформяващата се буржоаз­на България. Разочарованието, изобличението стават ос­новен мотив във Вазовата лирика. Още в първото десетилетие след Освобождението тя добива определен критико-реалистичен характер.

Впрочем за нея това не е нещо съвсем ново. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманиз­мът на поета се сблъскват със студено егоистичния дух на западноевропейската външна политика, стиховете му прозвучават с гневния тон на изобличението. Още в „Тъгите на България" намираме такъв един прекрасен об­разец на критически реализъм като стихотворението „Ве­кът!"

Неговият автор още не е запознат отблизо с буржо­азното общество, но един-единствен факт — отношение­то на големите капиталистически държави към борба­та на българския народ — му е достатъчен, за да про­никне до сърцевината на капиталистическия свят. С въз­мущението на страстен хуманист и с умението на дълбок реалист той извлича целия вътрешен смисъл на тоя факт и анализирайки го, достига до такива удивително верни и ботевски безпощадни обобщения за буржоазна­та епоха:

Да, взех да мисля вече, че принципи човешки

не са освен досадни измислици глупешки,

че правда, братство, обич — едни са басни тук,

че думата свобода е само празен звук,

че милостта е глупост, че господ е металът,

кому се всички кланят, боят и свещи палят,

че злото се не махва чрез никакъв способ;

че силний все тиран е и слабий все е роб;

че таз цивилизацья, че това християнство

не са освен измама, лъжа и шарлатанство.

Малко признаци са нужни на Вазов, за да долови и основните пороци на току-що създалата се буржоазна България. Оная висота на възрожденските идеали, от която обгръща с поглед своята съвременност, му пома­га да я види особено ясно. Пред свежия спомен за го­лемите народни движения още по-ярко се откроява дреб­навата егоистичност на новото буржоазно общество. Под незаглъхналото ехо на революционните борби още   по­ противно прозвучава всевластният звън на златото. От­чаян, поетът наблюдава: 

как пред метала — кумир човешки —

в прах пада всичко високо, свято.

Той е отвратен от меркантилния дух, който буржоазия­та насажда сред обществото, ужасен от липсата на го­леми общонародни идеали. Струва му се, че новото по­коление „линее", линее и самият той, не можейки да на­мери нови стимули за своето вдъхновение:

И ето веч кат луд се скитам

и търся, гоня идеалът,

и вред на пошлости налитам,

вред слушам звукът на металът.

Вазов чувствува отровната атмосфера на буржоазния морал, вижда пороците на капиталистическата обществе­но-политическа действителност, дълбоко страда от несъ­вършенството на своята съвременност. И само известни ограничения на мирогледа му пречат да разбере и прие­ме новите обществени идеали. Но със своя проницателен поглед на реалист и със сърцето си на демократ и ху­манист той създаде цяла редица стихотворения, които всъщност подпомагаха борбата за един нов, по-справед­лив обществен строил Не случайно в издадения от Геор­ги Бакалов за нуждите на социалистическото движение стихотворен сборник „Лъчите на поезията" една голяма част образуват стихотворения на Вазов с критичен и социален характер.

Най-силна социална окраска неговата поезия получава в края на 90-те години, когато самото обществено развитие особено рязко поставя въпроса за масовото разорение на дребните собственици от града и селото. Мизерията на народа и по-специално селската неволя, станали основна тема в тогавашната българска литера­тура, намират своето място и в многоплановото творче­ство на Иван Вазов. На тая тема е и едно от най-попу­лярните му стихотворения — „Елате ни вижте!" „Елате ни вижте!" — това е протестният вик на бедняшките хижи, който отвсякъде среща поета и движи тука перото му. С широк тежък ритъм, със сгъстени тъмни краски той рисува ужасяващата мизерия на планинските села. И след всеки куплет завършва картината все със същия потресен вик. „Елате ни вижте!" — тук има и укор, и протест, и доведена до крайния си предел болка. „Той моли и стене" — пише поетът, но всъщност този зов съв­сем не звучи като молба. Той е по-скоро горчиво възму­щение, гневно изобличение, камшичен удар върху съ­вестта на господстващите класи. Наистина, изказана е мисълта, че потискащата гледка би пробудила у тях уг­ризение и срам и те биха се замислили над тежката участ на народа, но тази неуверена надежда потъва в общия протестен тон, в сатирично-изобличителното отно­шение към „гоените" от народа „велможи" и тяхното „тържище на шум и на фрази, богато платени". Не слу­чайно някога младият Дебелянов е издекламирал сти­хотворението, обърнат към присъстващия в залата Фердинанд. Десетилетия наред прогресивните среди са виждали в него едно гневно изобличение на антинарод­ната буржоазна държава.

Но колкото и чувствителен да е към несправедливо­стите на обществото, колкото и да го потиска неговата поквара, Вазов не стига до обществен песимизъм. Него­вият поглед за живота и за общественото развитие е светъл, оптимистичен. Конкретен изход от злините той не вижда или ако се опита да го посочи, не стига по-далеч от наивната проповед за социална филантропия. Той не видя истинските носители на новото в историята, не можа да разбере идеите на социализма. Но въпреки това оптимизмът му не е наивен, не е безпочвен. Той израства върху основата на една дълбока вътрешна връзка с народа и носи в себе си неговото непоколебимо самосъзнание, неговото жизнеутвърдително светоусе­щане.

Вазов е убеден във високите добродетели на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на идеите. Той възпява свободата, пред чийто „пряпорец" „короните бледнеят, люшка се светът" („Към свободата"); човеш­кия напредък, който преодолява всички пречки пред се­бе си и води човечеството „към правда и към светлина" („Керванът"); „великата мисъл", която е безсмъртна и която може да извършва „мирови преврати" („Велика­та мисъл"). „Чест, правда и свобода!" е лозунгът, който постоянно вдъхновява неговия стих, „Да работим!" е настойчивият му призив към народа.

Вярата в непреодолимия устрем на прогресивния чо­вешки дух е идейната същност и на едно от най-хубави­те стихотворения на Вазов, чието заглавие е станало ве­че крилата фраза — „Не се гаси туй, що не гасне". Тук размахът на обобщенията обхваща цялата история на човечеството. Образно и синтетично, с патоса на голя­мото вдъхновение поетът рисува диалектичния ход на ис­торията като една постоянна борба между прогреса и тиранията, като едно вечно движение напред. Силни, раздвижени образи, изградени върху поетичния контраст между светлината и мрака, внушават мисълта за прием­ствеността на прогресивните идеи и героичната жертвоготовност на техните носители. Поетът вижда великите синове на човечеството като една заветна щафета, която пренася от епоха в епоха светлината на човешкия напре­дък, и възпява непреодолимостта на нейния победен ход. Идейно-емоционалното съдържание се излива в стегна­ти формулировки, които могат дори да излязат извън конкретния поетичен контекст и да заживеят самостоя­телен живот. Стихове като „Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне!" отдавна вече живеят и сами за себе си като художествена формулировка на една вечна истина, като вдъхновение на  всяка борба на про­гресивните сили. Те прозвучаха някога и по нелегал­ната радиостанция „Христо Ботев", отправени към бъл­гарските фашисти, които се мъчеха да задушат народ­ната съпротива. Обобщението, което съдържат, е така голямо, че всяка епоха може да ги приеме и да вложи в тях свое конкретно-историческо съдържание.

Този свой ведър оптимизъм Вазов пренесе през всич­ки исторически премеждия по пътя на нашия народ и ликуващ или огорчен, никога не загуби вярата си в свет­лото бъдеще на родината.

Родината, народът — България, това е фокусът, кой­то събира всички линии на Базовата лирика, вечният извор на неговото вдъхновение, постоянната му тема, основният му образ. Цялото богатство на своя личен свят Вазов разтваря в големия свят на родината. Още в самото начало на своя поетичен път той изрича в тър­жествения ритъм на клетва:

На теб, Българио свещена,

покланям песни си сега.

Тези стихове могат да се сложат като мото към цялото му творчество.

Той е поет с голям диапазон на мисли и чувства, по­гледът му обгръща широко света, сърцето му се вълну­ва от всички прояви на живота. Но нищо така ярко не разгаря неговия творчески пламък, както дъхът на Бъл­гария. Той обича родината във всички нейни превъплъ­щения и чувството му към нея познава всички нюанси — от рицарския порив в защита на робинята и вдъхнове­ното преклонение пред героинята до гордостта от побе­дителката по бойните полета, възхищението от великолепието на земята й и синовната нежност към обезвере­ната, разкъсвана от диви ежби майка. То винаги е сил­но и всеобхватно, поглъща цялото същество на поета и изтласква интимните му преживявания на заден план. 

Но, родино, за тебе пях!

Ти цяла беше в песента ми

и да открия не посмях

светаята святих в душа ми.

— с малко тъжна гордост изповядва поетът.

Наистина, в неговото многообемно творчество можем да намерим немалко отгласи и на чисто интимния му свят, но не те определят основната линия на неговото

развитие. Основен герой на Базовата поезия е родината. И творческият му път е проекция на нейните съд­бини:

И с таз земя се радвах и болях,

любих я в щастье и в несгода,

и мойто битие всецяло слях

със битието на народа.

Това не значи обезличаване на поета — това значи само извишаване на неговия ръст до големите мащаби на родината, разширяване на неговия личен мир да големия свят на народите, идеите, историята. Той се слива със своя народ, за да въплъти в себе си неговата духовна енергия, да направи своя силата на неговия дух.

Разбира се, това взаимоотношение не винаги е така просто. Субективното желание на поета да изрази коп­нежите на своя народ не винаги е достатъчна гаранция, че той ще бъде техен верен тълкувател. В сложната об­ществено-политическа обстановка на развилото се вече буржоазно общество Вазов понякога се забърква и

взе­ма официалния лозунг за общонародно желание. Но не тези отклонения са същественото в неговия образ. В ос­новната линия на своето творчество той си остава на­шият голям народен поет, нашата „жива история". В поезията му наистина можем да намерим отклик „на всичките трептежи на Балкана", в мелодията й прозву­чава цялата бурна история на младата българска дър­жава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската война и преминала за кратко време през огъня на четири нови войни.

Тези войни, заели такъв голям дял в историята на българската земя, стават една от основните теми и в поезията на Вазов. Но всяка от тях прозвучава там по своему.

Дните на Руско-турската освободителна война вдъх­новяват поета за стихосбирката му „Избавление" — ес­тествено продължение.ма първите му две книги. Тя въз­пява войната като завършък на националноосвободител­ното дело, като осъществяване на заветните мечти на народа и изпълнение на великата мисия на Русия, като благородна борба в името на справедливостта и свобо­дата, тържество на идеята за славянска солидарност. Основните й чувства са опияняващ възторг, ликуваща радост, възторжена любов към великия руски народ, братска нежност към показалите своята солидарност „внуци на Душана".

Много по-сложни и вече противоречиви по своя осно­вен тон са чувствата, които внася в поезията на Вазов внезапно избухналата Сръбско-българска война. Сбир­ката, която й посвещава отзоваващият се на всичко по­ет, разкрива неговия образ откъм най-хубавите му чер­ти на патриот, хуманист и демократ. С убеждението, че тъкмо това е нравственият дълг на поета, той поема върху себе си задължението зад шума на битките и бля­съка на бойната слава да „чувствува" „гробовете, май­ките, сълзите". В кръвта, която се пролива, той вижда не само конкретното човешко нещастие, но и загиването на общите мечти на два народа, свързани със заветите на своето минало, гавра с най-хубавите надежди на предосвобожденските радетели за южнославянска соли­дарност.

О, братя, сърби, плача ази!

Умря великата надежда .. .

— горчиво възкликва поетът. Със същата болка са про­низани и картините, които рисува.

За нас обаче това беше война справедлива, война отбранителна. И възторгът, с който Вазов възпя нейния победен устрем, вярно изрази всенародния патриотичен подем. Прославяйки победата на младата българска вой­ска, той всъщност прославяше самия български народ. Парадното величие на бляскавите еполети не го пома­ми и докато някои среди се мъчеха да увенчаят с лав­рите на победител „главнокомандуващия" княз Батен­берг, поетът демократ демонстративно заяви:

Само ти, солдатино чудесни,

всичко снесе  на плещи си здрави,

само ти, юнако неизвестни,

нас спаси, България прослави!

Пред паметта на героите, паднали в защита на ро­дината, Вазов положи неувяхващ от времето венец — стихотворението „Новото гробище над Сливница", ста­нало по-късно популярна траурна песен. Със скръбно тържествен тон, с голяма, но сдържана сила на чувст­вото, с прости и строги образи из областта на военния живот той възвеличи подвига на незнайните герои. Тех­ният обобщен образ е изграден в героично приповдигнат план — без сантиментална окраска, с твърди и ясни ли­нии. Те са храбри войници и достойни синове на роди­ната, единствено на нея е посветена тяхната саможерт­ва, за „трона злат" те не биха отишли на смърт. Бъл­гарската буржоазия, издигнала лозунга „за царя и за отечеството", години наред трябваше да се прави, че не забелязва тази изрична уговорка на народния поет.

С много ентусиазъм и големи надежди посрещна Вазов Балканската война — войната на обединените сре­щу полуфеодална Турция балкански страни. Неговият стих следи всяка стъпка на българските войници по бой­ните полета и прославя победите, които разнесоха по света славата на българското оръжие. В патриотичния му патос живее съзнанието на народните маси, които отиваха на бой с мисълта, че освобождават братята ро­би. Но поетът не можа да схване, че българската бур­жоазия изкористява чистия пламък на народния ентуси­азъм. Това особено пролича в поезията му, когато алч­ността на балканските буржоазни правителства разпали Междусъюзническата война. Той започна да смесва ис­тинските народни желания с насаждания от официални­те кръгове войнствен дух. Стиховете му от периода на Междусъюзническата и последвалата я световна война до голяма степен са в духа на великобългарския шови­низъм. Но дори и под неговите тежки наслойки поняко­га се долавя сърцето на хуманиста. Въпреки войнстве­ните му увлечения към края на военните години има моменти, в които неговият стих вярно отразява народ­ните чувства — умората от ужасите на войната, жажда­та за мир, незаглъхналата обич към Русия.

Вазов дълбоко обичаше своята родина и непоколе­бимо вярваше в нейното бъдеще. Отчаян от погрома, до който буржоазните правителства доведоха България, безсилен да възприеме нови идеали и да тръгне по но­ви пътища, все пак в последната стъпка на своя творче­ски живот 70-годишният поет заяви: „Не ще загине!" И в това заглавие на неговата последна стихосбирка прозвуча твърдата вяра на целия му живот.

Така през тревожната граница между две епохи ни превежда големият художник и с неугасваща вяра ни сочи възвишените патриотични и.хуманистични идеали. Наистина, понякога неговият глас звучи наивно. Наисти­на, понякога той прави дори неверни стъпки. Но обра­зът му си остава чист и светъл. Образ на патриот, кой­то всеотдайно обича своя народ и своята родина, а за­едно с тях и великата руска земя, и братята славяни, и цялото човечество. Образ на демократ, който издига в божество свободата, вярва в несъкрушимостта на устре­мения напред човешки дух, прославя борците за ща­стие и напредък и предизвикателно хвърля в лицето на властниците: 

Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Думите му звучат ту с патоса на възторга, ту с гне­ва на сатирата, ту с топла задушевност. Като планин­ско ехо той се откликва на всичко, което става около него. Живее с цялото си същество — и с разума, и със сърцето си. Умее да почувствува живота във всичките му прояви, да го пресъздаде във всичките му форми.

Особено силна е поетическата му чувствителност към живота на природата. Тази тема той пръв въведе в нашата поезия като самостоятелен обект на изображение и и посвети един голям дял от своята поетична дейност.

Той обича природата със здравата любов на здравия човек, излязъл из нейните недра и запазил в кръвта си дълбоката вътрешна връзка с нея. И умее да долови тая връзка, да се отдаде на чувството, че диша „с би­тието на всемира". Съвсем естествено той може да каже:

Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.

Предпочитанията му са към планинския пейзаж. И той го рисува с рядко майсторство — раздвижен и величествен. Но има способността да долови и красотата на ти­хата и спокойна картина. Пейзажите му са разнообраз­ни и по колорит, и по настроение.

Най-често те носят дълбоко български характер. Най-често в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. И тук Вазов не забравя своята роди­на. Той я чувствува в самата красота на пейзажа, а не­рядко и направо търси в него следи от нейния живот. Това не са безстрастни фотографии. Това са картини, чиито форми са преминали през сърцето на художника. Те са оцветени от неговия патриотизъм и неговите идеа­ли, носят неговото отвращение от съвременната му об­ществена действителност, дишат с неговото здраво, жизнеутвърдително светоусещане.

Макар и да беше готов в името на родината да се от­каже от заветното право на поета да превръща в стих всеки свой личен трепет, в продължение на своята над 50-годишна творческа дейност Вазов ни е оставил и не­малко стихотворения, които възкресяват неговия чисто интимен свят. Тук е преди всичко любовта — вечната спътница на поетите, — тук са опияняващите спомени от младостта, довеяни от люляковия дъх, тук са неза­бравимите картини от родния дом, тук са и размислите на поета за живота и за смъртта, за собствения му жиз­нен път, за труда на писателя, за песните, които ще остави на своя народ . ..

В лиричното творчество на Вазов бие пълнокръвният пулс на живота, отразена е цялата гама на човешките преживявания. В него може да намери място всичко — от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на битието. По своето тематично, идейно-образно и емоционално богатство то отговаря на неизчер­паемото богатство на живия живот.

Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми — от минутното настроение на малкото лирично стихотворе­ние до широкия замисъл на „Епопея на забравените" и от патетичния тон на одата до горчивата сол на епигра­мата. Тук говори и горещият патриот, и доблестният гражданин, и просто жизнерадостният човек, който мо­же и нежно- да обича, и тъжно да размишлява, и въз­торжено да се любува на природата. Словото на поета е убедително и искрено. В най-хубавия дял на Вазовата лирика то стига до душата ни, вълнува я, увлича я. Картините, които авторът рисува, са многобагрени и многозвучни. Художествените похвати по разнообразие­то си съперничат с разнообразието на съдържанието. Под перото на големия писател българският език се пре­връща в чудодейно оръдие и ние разбираме защо той виждаше в него „ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете".

Многостранно и пълнокръвно по съдържание, изляно в красиви и пъстри, непосредно родени форми, поетич­ното наследство на Иван Вазов е цяла художествена школа. За нашата съвременна поезия то е една солид­на и широка основа, от която тя може да вземе скорост за висок и смел полет.

Но то е не само един голям, дял от българската ли­тература, то е навлязло и в самия живот на народа. Име­ната на нашите национални герои от Възраждането за­винаги са се преплели в съзнанието ни с величавите об­рази от „Епопея на забравените”. По стиховете на Ва­зов не едно поколение български граждани се е учило да се гордее с красотата на своето отечество и да оби­ча своя народ, своя език и своето минало. Те продъл­жават да бъдат могъщо средство за патриотично въз­питание и днес, когато се превръща в щастливо настоя­ще онова светло бъдеще на родината, в което непоколе­бимо вярваше поетът, макар и да не знаеше какъв точ­но вид ще вземе то. И не само това — много от тях именно днес, сред радостния грохот на социалистическо­то строителство, придобиват своето истинско звучене. Ся­каш именно към нас, към „бъдещето бодро поколение", са отправени и вдъхновената възхвала на творческия труд, и настойчивият призив „Да работим!", и окриля­щият съвет:

Слова: „кой знай", „не вярвам" и „не мога",

из речника си смело избърши.

Поетът, който цял живот се стремеше да стои при своя народ, остана при него и след смъртта си. Неговата пое­зия — тази малка вселена, изградена от формите, зву­ците и багрите на българската земя, завинаги стана ся­каш част от самата нея. Обгръщайки с поглед делото на своя живот, Вазов наистина имаше право да каже:

Живота любях, но го не окрадох:

Българио, аз всичко тебе дадох:

душа, сърце, любов, зари небесни,

от теб приети — върнах ти ги в песни.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG