Home Литература СТРАШИМИРОВИЯТ РОМАН X О Р О

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
СТРАШИМИРОВИЯТ РОМАН X О Р О ПДФ Печат Е-мейл

СТРАШИМИРОВИЯТ   РОМАН   „X О Р О”

„Хоро" е израз на дълбоката бездна, която се из­копа между народ и властници след кървавите нощи на септември 1923 г. Само разтърсеният до последната си клетка писател можеше да призове такъв призрачен  свят на ужаса.

Но макар и немислим без трагичния опит на септем­врийските погроми, романът има своите опорни точки, своето „предисловие" в интелектуалната биография на Страшимиров. В няколко свои статии от рода на „Палач и злодей", в рецензия за стихотворението „Предтечи" от Асен Разцветников той репродуцира епизоди от чо­вешкото обезумяване през войните, за  да открие в тях „предтечи на днешните наши ужаси". С трескава и про­рокуваща мисъл той следи започналия оттогава процес  на обезчовечаване, на дехуманизация,  на потъпкване етичните норми. Самата възможност през, войните да бъдат избивани българи без съд и присъда слага нача­лото на всеобщ психически потрес. Войните създават па­лача и злодея като типичен обществен феномен, по рождение на една кризисна и болна епоха.

Още големият Страшимиров разказ „Под облак" от 1921 г. е вече предсказание за зловещата атмосфера, която ще ни погълне в „Хоро" само няколко години по-късно. В разказа са положени главните зародиши на „Хоро". Тук са преди всичко първообразите на утреш­ните септемврийски палачи. Те са минали първата школа на издевателства,   убийства   без съд и нравствена " разруха през време на войната и непосредствено след нея. Те са подготвени за ролята си през 1923 г. — тия офицери, които   са се цапали   до уши в човешка кръв там някъде из Моравско и които са преминали отвъд чертата на нормалната и здрава душевност. Разказът е един крясък срещу обезценените нравствени ценности срещу погребаните морални добродетели. Навлезли сме в период на небивали психични сътресения. Човешкият живот е нищо. Срутени са устоите, паднали са задръж­ките.

Но онова, което е само смътно предчувствие у Стра­шимиров след войните, приема съвсем осезаем, конкретен образ след Септемврийското въстание. В пламъците на септември изгоряха и последните интелигентски илю­зии за класов мир и социална хармония. Старият свят разголи физиономията си. Вместо човешко лице Стра­шимиров видя разкривена хищническа морда. И понеже не познаваше полутоновете и шепота, неговото възму­щение избухна с трясък, разнесе се с гръм над цялата страна. То се отля в съвсем особена, съвсем непривич­на художествена форма, каквато намираме в романа „Хоро".

Критиката е характеризирала „Хоро" главно като документ за издевателствата, вик на една голяма съ­вест, гневен памфлет срещу палачите. В подобни опре­деления обаче трудно се побира цялата художествена неповторимост на романа. Това е книга, потресна по въздействието си, изключителна по художественото си единство. А единството, структурната неделимост на „Хоро" израстват от една авторска субективност, край­но изопната, напрегната до болка. Картините на време­то, на човешките отношения са минали през пещта на едно трескаво въображение и една чувствителност, на­жежена до вулканичен градус.

Събитията са само поводът, съдържание на романа е страстта и преживяването на автора. Сякаш за него единствено възможната форма е била задъханата, ди­намичната, експресивната. Още потресен от септемврий­ските кланета и априлските разстрели, той не би могъл Да се занимава с някакъв разгърнат сюжет, да изпил­ва в детайли човешки характери. То никога не му е било в природата, още по-малко пък сега, когато кош­марните видения и тръпките на негодуванието го раз­търсват цял и той бърза да се освободи от тях чрез очи­стителния акт на творчеството.

Романът не е обмислян и разработван в подробен план предварително, не е носен дълго в авторското съзнание, за да зрее „спокойно", с месеци и години, да прояснява стъпка по стъпка. Гой е избликнал спонтан­но, както избухва взрив, както отеква изстрел. Но в своята фрагментност „Хоро" е произведение съвсем органично. То е подчинено изцяло на едно основно структурно-организиращо начало. Това начало е експресията. Тя е, която свързва и най-откъслечните на пръв поглед сцени, дава смисъл и на най-страничните реплики, играе ролята на конституиращ елемент. Тя организира действието сценарно и асоциативно, върху един модерен кинематографски принцип, прехвърляйки ни светкавично от едно място на друго, без да си служи с традиционните композиционни преходи, със сюжетните връзки и обстоятелства.

В сравнение с разгърнатото епическо изображение експресивната проза има своите минуси. Тя не разработва характери в тяхната пълнота и изчерпателност,) не степенува събитията според реда на техните движещи сили. Експресивният роман ни задъхва при четене, грабва ни чрез хипнозата на субективното си внушение, но щом се освободим от непосредственото му въздействие, неговите очертания започват да се губят, образите — да избледняват.

В „Хоро" липсват   пълнокръвно дадените човешки характери. Върху ограничения  терен на  този задъха роман преминават   силуетите на десетки   хора. Те не притежават изчерпателна  биография, нито детайлиран портрет с всичките му светлосенки и гънчици. Затова пък всеки един от тях е като че ли завъртян от една стихия, която разкрива човека откъм една, но най-из­пъкнала черта в изражението му. Авторът залавя ге­роите си във върховен момент на нечовешко напреже­ние, издебва ги в изключително състояние, когато чо­век разбулва скритата си същност докрай. Тая същност, която в нормална обстановка и в спокойни времена е потулена, но която избухва при социалното стълкнове­ние, разкривява чертите на лицето, формира ги наново чрез деформиране.

С невъздържан замах Страшимиров нахвърля урод­ливите физиономии на потушителите. Техните портрети са щрихирани грубо, с нервна ръка, която трепере от

негодувание. Това са хищници в маската на човеци, които току-що са били принудени да свалят маската. Сякаш същества, нахлули от кошмарния свят на Франциско Гойя, слезли от неговите платна, населени с мъртвешки глави и животински туловища, със зловещи призраци, гноми и вампири. Те са дошли, за да превър­нат в преизподня живота на тихото провинциално градче.

Всеки един от образите е заострен около един из­пъкнал белег, около една основна страст. Доминират началата на сатиричното обобщение и памфлетното пре­увеличение. Сотир Иванов, околийският началник, се врязва в съзнанието ни със своето криво око, което изхвръква от орбитата в минути на садистичен пристъп. Той действува като роб на бесовския си нагон, в нечо­вешките дела намира „човешко" удовлетворение. Око­лийският се чувствува „човек" само когато убива, ко­гато коли, когато насилва годеницата си. Обича я, щом тя затрепере, щом запищи и се замята безпомощна в ръцете му. Полковник Гнойнишки пък е силует на без­отговорната и разюздана военщина, която толкова по-трудно се насища, колкото повече кръв пие. Той знае само да изрича къси заповеди, да отсича въздуха с по­легата длан: „Всичките — фюйт! Толкоз! Хайде!" Сре­щу неговата праволинейност стоят жалките хитрини на кмета Нако, който се извърта и политиканства в един съдбоносен момент, когато няма повече място за партизанска демагогия. Никому не е простил писате­лят: до преките извършители на кланетата той е поста­вил „идеолозите", проповедниците на теории за социа­лен мир подобно на социалдемократа Дечко, който е помощник-кмет, и на „интелигентния" прокурор Ячо.

Самият лагер на потушителите не е единен. Те са готови един друг да се унищожат взаимно, разделени от котерийни противоречия и лична неприязън. В мо­мента обаче е застрашена цялата тяхна власт и те са се сдушили в една хайка. Така и гледа на тях белетри­стът, така ги и нарича: глутница. Действията им по­раждат чувството, че в града се е настанила някаква менажерия и някой се е пошегувал зловещо, отключил е клетките и освободил зверовете. Като лешояди те са връхлетели върху още живите, димящи трупове.

Старшимиров най-често определя героите си не по име, а именно но някой грозен, полуживотински белег: „кривоокия", „зеленоокия", прокурора с „големите уста и големи уши". На няколко места се явява сянката на човека „със сива широкопола шапка" и с „големи та­тарски скули". Той идва да приключи дискусиите, за­претнал ръкави за усмирителна акция. Със загадъчно­то си, призрачно появяване и изчезване той символизи­ра палачите, инквизиторите на въстанието.

По същия силуетен начин, само че е противополож­на емоционална оценка са фиксирани образите на хо­рата от другата страна на барикадата. Страшимиров неведнъж е бил критикуван, че не е показал движещи­те сили на въстанието, неговите организатори и негови­те герои. Вярно е, че писателят не се разделя докрай с някои анархистични настроения, трудно признава без­условната правота на един-единствен ръководен център, смътно възприема хората, които се подчиняват без ко­лебание на колективно изработена тактика. Той не знае достатъчно събитията „от отвътре", има най-общ по­глед към политическата сила (комунистическата партия), която ги е подготвила и ръководила. А при недо­стига на пряко познание дори и личното чувство й страст у Страшимиров избледняват, пък те са именно, които движат на неспокойни тласъци перото му. Зато­ва той се поддава отчасти на една схематична предста­ва за революционерите-септемврийци. Дойде ли в съпри­косновение с тях, готов е да предостави главната дума на Дългокосия — анархиста, човека на грубата сила и терористичните методи. През неговия поглед и Страши­миров възприема с благосклонно снизхождение „идейниците", т. е. марксистите, които му се струват деца, или пък отвлечени доктринери, предъвкващи заучени тезиси за икономическия принцип и класовата борба. Та­кава е студентката — фанатична жрица на марксически формули. Единствено убитият брат на Мичето Сашко Карабелйов — излъчва особено обаяние. Той обаче е мъртъв, той свети не със своя, а с отразената светлина на подвига си. Страшимиров е избавен от не­обходимостта да се занимава с него и да конкретизи­ра душевния му мир.

Но колкото и да е едностранчив и на места схематичен в своето отношение към идейно-организиращия елемент на въстанието, Страшимиров притежава ясно съз­нание за масовата, народна база на антифашисткото движение. Изразители на народната съпротива срещу фашизма са преди всичко обущарите Капанови. Те са народната стихия, която изригва спонтанно проклятие срещу убийците. Старият и младият, баща и син, разго­варят:

„— Лъжат, та-те-е, лъжат, тях-ната-а ... И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъ-жат!

— Лъжат, верицата им — кандилкаше се старият. — Ама когато — когато ни колят, Събчо, не — не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната . .."

Капанката разбира, че военните могат всичко да сторят с нейните хора: „Могат, кучетата, сила им е, турци са." Но както бащата и синът, така и майката не се предават. Те стоят като някаква тъмна маса, ка­то масив на негодуванието и омразата срещу потуши-телите. В романа те влизат с особено естетическо пред­назначение: да възроптаят срещу издевателствата, да откроят народното непокорство, да прокълнат и дяво­ла, и бога. Езикът, на който говорят те, е груб и пър­вичен, напоен с потта на техния труд, със солта на тях­ната мъка. Суров, оварварен език, както ще кажат кри­тиците.

Изображението на човешките отношения в романа е далеч от изчерпателността на епичното повествование. В своята експресивност и сценарен лаконизъм обаче то е открило възможности за рисунък с едър замах и сим­волни обобщения. Отделните сцени престават да бъ­дат затворени сами в себе си епизоди, ограничени в конкретния си битов смисъл. Те възрастват до символи­ка. Образите на хората наистина не са пълнокръвни — те са силуетни. Но на фона, на който действат, те се изразяват със страховита сила и довеждат до потресение.

Върховна сцена, която сумира целия експресивен смисъл на романа^е хорото в края на книгата, къде­то жените са принудени да играят около труповете на Мъжете. Над всички тях се извишава Капанката: висо­ка, чорлава, окървавена. Нейното хоро, нейният пре­гракнал глас, чупенето на ръцете й, клетвите й срещу тая „сладка земя", срещу тая „черна земя", срещу тая „курва земя" под съпровода на засвирилата военна музика, под настръхналото небе на септемврийската нощ, всичко това напуска предела на конкретния и частичен епизод. То прераства в страховит символ на народния трагизъм и народното негодувание срещу вакханалиите на фашизма.

Целият роман е просечен от остриетата на експреЗ сията, която придава на грозотата и ужасите в нега фантастични, нечовешки размери. Така е в образите на зверска жестокост у кривоокия или у полковник Гнойнишки, също и в образа на омърсената красота на Мичето: „Лежи възнак, хубава като богиня, Мичето Кара-белйова, сестра на Сашко Карабелйов, убития вожд на; хиляден народ. Лежи разкрачена, удавена в мръсота и срам, в страшна мръсота и срам. Пфу!"

В „Хоро" едно накипяло съдържание е намерите  спонтанно своята форма.   Фрагментарната композиция на романа изключва епически разгърнатото действие, последователно и плавно течение на сюжетната „въл­на". Единството на произведението се създава по други пътища: чрез повтарящи се „вътрешни теми", чрез по­стоянни „прелитащи мотиви". Те преминават като реф­рен през текста, за да приведат в неуловима вътреш­на връзка разпокъсаните сцени и епизоди. Със своеоб­разния си строеж „Хоро" придобива особеностите на  лиричната и асоциативна проза. Основен рефрен в не­го е лайтмотивът за страшните нощи, „бели и страшни септемврийски нощи", „бели и кървави нощи — предателски бели и предателски кървави". Той пронизва ця­лата книга като свързващо звено, като емоционален мотив, който сцеплява фрагментите. Повишената субек­тивна излиятелност следва някои принципи на лирично­то стихотворение с неговите емоционални акценти чрез повтарящи се стихове. Лирично-експресивното начало определя и особения темп на романа, който отмерва речта в тактовете на ритмичната проза: „Сотир сви кам­шика. И сипна с език нажежени гвоздеи. Всичко жи­во ще бъде изтърбушено: да кажат! Деца в майки ще бъдат разчекнати: да кажат! Градът ще бъде съборен и сто педи под земята ще се копае: да кажат!"

Светът на „Хоро" е призрачен свят. Човешките фи­зиономии са се изкривили в   животински  муцуни, от жестокост или страдание.  Всичко е завъртяно  в един танц: танца на безумието и смъртта. Романът започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Той за­вършва с хоро, но в действителност показва ужаса в невероятните му, в невъобразимите му форми. Сватба, хоро и смърт се сливат в едно — в някакво изстъпле­ние на бесовски сили. Над всички се е надвесил няка­къв апокалипсис: сякаш е дошъл свършекът на света. В това хоро на ужаса, в което и палачи, и жертви иг­раят като несвестни, цялата реч неусетно се слива в един монолог, изречен на един дъх, с вик и крясъци, с прекъсване и недоизказаност, с рев и звукоподражания. Душите на хората и душата на автора са разкъсани, разтерзани, изнасилени. Затова стилът на романа е на­чупен и задъхан, раздран от паузи, стегнат в спазми и нервни гърчове, обозначени с безброй тирета и много­точия. Хората говорят в неистово състояние, на грани­цата на действителността и бълнуването.

В годините след въстанието Страшимиров заслужи да го нарекат най-чувствителната писателска съвест. Според митологията на древните гърци боговете участвали в престъпления и убийства, но после било до­статъчно да измият кървавите следи, за да станат пак съвършено чисти и неопетнени и от съзнанието им да изчезне и най-малката следа на кървавото деяние. С човешката съвест обаче не е така, както с паметта на боговете. И не е ли писателят оня, който пръв бие тре­вога и изправя престъплението пред съда на вековете? Не е ли той болната съвест на своето време?

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG