Home Литература ДИМИТЪР ПОЛЯНОВ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ДИМИТЪР ПОЛЯНОВ ПДФ Печат Е-мейл

ДИМИТЪР ПОЛЯНОВ

Д. И. Полянов е първият пост на българската работническа класа, родоначалник на пролетарската поезия в България. Може с право да се каже, че в неговото творчество са намерили израз всички основни черти на тая поезия от самото й зараждане до края на Първата световна война.

Д. И. Полянов (Попов) е роден в Карнобат (сега Поляновград) през декември 1876 г. Бъдещият поет още като дете е възпитаван в дух на любов към поробения народ. В семейството Попови са били живи спомените за активното участие на техни близки в националноосвободителното движение. В своята автобиография Полянов разказва: „Дядо ми, по баща даскал Денко Денкович, бил изпратен като дете навярно от Неофит Бозвели в Хилендар и Зограф и след завръщането си оттам открил първото славянобългарско училище в града. От оставените старопечатни книги и ръкописи с похвални слова и проповеди се вижда, че е бил просветен човек, А дядо ми по майка бил убит от турците в Балкана като народен закрилник, за което има дописка в

„Дунавски лебед" на Г. Раковски.

Бащата на Полянов се е учил продължително време в Русия — в Теодосия, Симферопол, Одеса. Той е бил, основател на народна читалня и член на тайния

революционен комитет в родния си град Карнобат. Важен период за идейно-политическото възпитание на Полянов е времето, когато се е учел в сливенската гимназия (1889—1894), което самият Полянов характеризира като „време на прерождение". Именно тогава поетът се сбли­жава със социалистите.

Голямо влияние е оказал върху Полянов известният деец на социалистическото движение в България Н.Хр. Габровски, който е бил учител по история в сливенската гимназия тъкмо по времето, когато там е учил Полянов, разбира се, в ония години идеите на Габровски са били абстрактни, неопределени. Ала все пак това е било новото, прогресивното слово, към което жадно се е стре­мяла българската младеж. Благоев пише: „Може да си представим какво грамадно влияние е упражнявал ентусиазмът, с който Н. Габровски разправяше на уче­ниците си за „общото щастие" и „обществената соли­дарност", за  борбите в историята в името на тях, за потисничеството на „богаташите" и експлоататорите и т. н. Той имаше грамаден успех, поради което и навлече върху си преследвания".

Немаловажна роля за идейното и естетическото раз­витие на Полянов изиграл и руският народник-социалист Г. М. Баламезов, който бил заточеник в Баргузино и Омск и,след това се преселил в България. „На Гаврил Баламезов — пише Полянов — дължа основното си за­познаване с поезията на Пушкин и Лермонтов, особено с тая на Некрасов, както и със съчиненията на Чернишевски и Добролюбов".

В 1892 г. Полянов влиза в една от първите социал­демократически групи, става непосредствен участник в политическата борба, която води по това време едва що създадената социалдемократическа партия. С това той определи своите позиции както в областта на обществе­ния живот, така и в областта на изкуството.

В 1894 г. Полянов завършва гимназия и започва да печата. В сливенския вестник „Сиромашки защитник" от 1894 г. е обнародван разказът „Да не бях сиромах", който за пръв път е подписан с псевдонима „Полянов". Същата година в списанията „Съвременна младеж" и „ Ден" се появяват и първите стихотворения „Молитвата на бедняка", „Прощаване със „Сините камъни".

Оттогава в литературата влиза ново име. Полянов редовно печата в социалистическия печат — в списание „Ново време", във вестник „Работнически другар", в списание „Борба" и други периодични издания.

Естетическите възгледи на Полянов се формират под непосредственото влияние на българската революционно демократична социалистическа литература.

Убеждението във високото обществено предназначение на изкуството се възпитава у него от цялата практика ц. борбата на социалдемократическата работническа партия, на която поетът е бил близък. Особено голямо значение са имали за поета литературно-критическите статии на Д. Благоев, в които текущите явления на българската литература се оценяват от марксически позиции.

Голяма роля за формирането на поетическия облици на Полянов е изиграла и руската революционно демократическа и социалистическа  литература. Известно е че Полянов високо е ценил произведенията на Белицски, Чернишевски, Добролюбов, Салтиков-Шчедрин, Некрасов и други. Той много пъти е говорил за истори­чески създалите се дълбоки културни връзки между българския и руския народ и винаги е подчертавал, че руската революционна култура е способствала за въз­питанието на изтъкнати български дейци. В стихотворе­нието „Двата великана", посветено на Ботев и Левски, се говори за Русия: „страна, дето аз прогледнах, дето възмъжах, де клетва първа дадох честно да загина, от робство да избавя брата сиромах!"

И самият Полянов е изпитвал революционизиращото влияние на руската обществена мисъл. В стихотворе­нието „Нашата дружба" той пише:

Учители наставници нам бяха

Некрасов, Добролюбов, Писарьов —

със техний гняв сърцата ни туптяха

и наша беше тяхната любов.

Особено силно влияние  е оказал върху Полянов Никрасов, стихове от когото той превежда на български език. Обявявайки се против буржоазната

индивидуалистична поезия и отстоявайки принципите на демократи­зма, Полянов често се е опирал върху творческия опит  на руския поет на „отмъщението и скръбта". В ста­тията „Стара песен", като разобличава „чистите естети", той пише, че „ще живее вечно поезията на новите пролетарски некрасовци".Интересно е да се отбележи, че някои мотиви в творчеството на Полянов са свързани с  мотивите на некрасовската поезия. Така например в стихотворението „Жената" българският поет в унисон известните стихове на Некрасов от поемата „Мраз — червен нос" разказва за трите тежки съдби, на които е обречена жената в експлоататорското общество:

Жената мъчили са три тирани:

духовника, закона и мъжа,

и още зеят кървавите рани

от техните нескъсани въжа.

Полянов създава новия образ на трудовата жена — равноправна и свободна. Пролетарската борба вече е определила чертите на тая нова жена, към нея са обър­нати поетичните стихове:

Другарка, труженица и боркиня

са трите твои нови имена.

По духа на творчеството си М. Горки е бил близък на Полянов. Наистина в началния период на своята дейност българският поет е нямал възможност редовно да следи произведенията, които руският писател изда­ва. Прекарал продължително време във Франция, той се запознава с Горки само чрез френските списания и чрез отделно, нередовно пристигащи тук руски издания. С това обстоятелство очевидно до голяма степен се обяс­нява фактът, че Полянов на времето си не е разбирал задълбочено творчеството на Горки.

Няма съмнение, че недостатъчното задълбочено раз­биране на творческите принципи на М. Горки е ограни­чило възможностите на българския поет в негова.та бор­ба за пролетарска литература в България. Известно е, че в романа „Майка" Горки пръв в света е въплътил идеите на социализма в конкретни художествени образи и с това ясно е определил общия път на развитие на новото, социалистическото изкуство за всички страни и народи. Примерът на Горки е могъл да послужи на По­лянов като много поучителен урок.

Въпреки тая ограниченост Полянов все пак е възприемал общия дух на творчеството на Горки, неговата революционно-пролетарска насоченост. Противно на декадентите, които се опитват да дирят в произведенията на великия пролетарски писател идеите на буржоазния индивидуализъм, Полянов вижда кръвната връзка на Горки с руската работническа класа. Горкиевите идеи за служене на революцията, дейността на революционера-Горки, неговите   многобройни   статии, разобличаващи" буржоазната литература и отстояващи принципите на революционната пролетарска литература — всичко това е оказало на Полянов съществена помощ в неговата-практическа дейност. Именно за това той пише в пис­мото си до С.Каракостов: „Критическите и публицистическите статии на Горки бяха най-голямата опора през време на дългата борба, която трябваше да водим за" нова, пролетарска литература, а най-вече за нова, про­летарска естетика".

Полянов винаги е защищавал революционната мисъл за общественото предназначение на изкуството. Още в едно от ранните си стихотворения   („Прощаване със „Сините камъни", 1894) той дава „свещена клетва пред брата роб на правдата и свободата да се отдам до гроб!" В стихотворението „Недей навежда чело" поетът ряз­ко се обявява против привържениците на „чистото" из­куство, които се опитват да ограничат литературата са­мо с темите на любовта и красотата на природата и с това да я отклонят от парливите въпроси на обществе­ната борба. Като защищава мисълта за класовостта на изкуството, Полянов се бори против декадентите и тех­ните лъжливи теории. „Лъжат ония — пише той в ста­тията „Литература и политика", — които казват, че ли­тературата е нещо самоцелно, самозначещо, отделно от политиката или текущия живот: лъжат съзнателно за някакво надкласово,   безпартийно, вечно   чисто изку­ство".

Съдържанието и целта на изкуството Полянов вижда в гражданското служене    на народа. Като призовава със сдружени сили да сринем всеки идол, да хвърлим всеки гнет" — той заявява: „в таз борба ще бъде със братята мили и техния поет!" („Привет от чужбина").

За Полянов поезията е немислима извън жизнените интереси на народа. В стихотворението „Моята младост" (1909) той с гордост пише, че неговата, песен се е родила като жив отзвук на народните мисли и надежди:

И песен изковах

от мъченишкий стон.

Като че полемизирайки с естестващите индиви­дуалисти, които противопоставят себе си на народа, Полянов провъзгласява в поезията революционните принципи. Естетическия идеал за прекрасното той вижда като борба за социално освобождение на трудещите се. В нея — в борбата — е смисълът на живота и в ней­но име поетът се отказва от всички претенции за ня­какво друго, „лично щастие":

В туй себеотрицание намерих аз живот,

във мъките за правда — наслада и блаженство,

в борбата — цел и смисъл, възторг и съвършенство.

Полянов неизменно подчертава връзката си с тру­довия народ и готовността да му служи. Неговите из­казвания и стихотворения са проникнати от дух на

колективизъм. В стихотворението „Моята младост" той пише, че не е имал безгрижна младост, каквато имали господарските синчета, защото е расъл сред угнетения народ.

Биографията на лиричния герой на стихотворението е типична биография на човек, излязъл от „низините", който изцяло е подчинил личните си интереси на борбата за социално освобождение на потиснатите: 

Тревожна, бурна младост, аз теб те не живях,

замислен над съдбата човешка дълговечна,

забравих ази всичко — тъгата си сърдечна

и жаждата за щастие, и млад че още бях.

Дълбоката вярност на интересите на трудещите се маси се съчетава у Полянов с класовата ненавист към буржоазията. Полянов е поет-хуманист. Неговите

стихотворения са изпълнени с любов към хората. Но това не е любов към човека изобщо. Хуманизмът на Полянов е далеч от все опрощаващите пацифистични настроения това е революционен хуманизъм, в който чувството на любов към трудовия народ е неизбежно свързано с ненавист към експлоататорите. Неголямото стихотворение „Недей навежда чело" (1902) е своеобразен химн на класова непримиримост и пролетарска ненавист към враговете на трудещите се. Смирението и кротостта поетът нарича „непотребен дим", да ненавижда и да се бори ето неговия революционен девиз:

Омразата й оръжие от пламък,

оръжие от огън негасим,

по-силно от желязо и от камък,

а кротостта е непотребен "дим . ..

Мрази! Мрази! Омразата й священа!

Бъди без страх и горд! Мрази! Мрази!

И правдата ще бъде отмъстена

и победи щем нашите врази! ...

Поетът е започнал своето творчество под влияние на гениалния Христо Ботев. Той сам разказва: „Едно от първите ми стихотворения беше подражание на Ботевата „Молитва". В 1895 г. Полянов написва баладата  „Христо Ботев", близка по ритъм и изобразителни средства на знаменитата балада на Ботев „Хаджи Димитър".  В нея образът на Ботев е разкрит като образ на велик : апостол на революцията.

Първото значително стихотворение на Полянов „Срутените кумири", написано в 1895 г., е тематично съзвучно със стихотворенията на Ботев „Моята молитва",  „Борба", „Гергьовден", в които се развенчават цар и бог като оръдия на експлоататорския строй. Подхващащ ботевските мотиви, Полянов ги развива при новите... исторически условия: изобразяването на двата кумира на експлоататорското общество — царя и религията, —дадено в стихотворенията на Ботев, се допълва от По­лянов с изобразяването на третия кумир — властта на капитала. Поетът пише за онова, което не е съществу­вало в предосвободителния период — за проявата на новата социална сила — пролетариата, — и с това пре­ди всичко се определя неговото новаторство.

Съдържанието на Поляновата поезия е свързано с борбата, която води българската работническа класа и партията на тесняците. Ще припомним, че това е бил началният етап на формиране на българския пролета­риат — раждането на класата, нейните първи стъпки. Концентрацията на работници в промишлените пред­приятия неизбежно е водела до нарастване на проле­тарската солидарност, пораждала 1е чувство за силата на обединението в борбата против буржоазията.

Това е бил периодът на разпространението на марк­сизма в България, периодът на внедряване на социали­стическо съзнание в работническите маси. „Работничес­ката социалдемократическа партия — пише Д. Благоев за тоя период — все по-съзнателно насочваше своите усилия към своята естествена среда, към пропаганда, агитация и организация всред работниците." Внедрява­не в масите на идеите на социализма, развитие на кла­совото съзнание на пролетариата, на неговата революционност — такава е била главната задача на партия­та от момента на нейното възникване до края на Пър­вата световна война.

Социализмът постепенно се е разкривал на труде­щите се като тяхна заветна мечта, като техен висш иде­ал, като светла вяра в прекрасното бъдеще. Именно тия настроения на възхода на социалистическото движение е отразил в своето творчество и Полянов.

Поет-социалист, Полянов вижда историческата пер­спектива: като отрича капитализма и говори за него­вата неизбежна гибел, той утвърждава неизбежността на победата на пролетариата. Да разкрият смисъла на идеите на социализма и силата на работническото обе­динение, да въздействат за нарастване на политиче­ското съзнание на пролетариата — такава е общата цел на повечето Полянови творби, които носят ярко изразен агитационно-пропагандистки характер.

Стихотворението „Срутените кумири" носи в себе си черти, присъщи на значителна част от творчеството на поета. В него е показан процесът на постепенното проглеждане на работниците, процесът на зараждането и развитието на тяхното революционно съзнание. То е про­никнато от идеята за пролетарска солидарност, от колективизъм.

В центъра на стихотворението е образът на лиричен герой, който се разкрива като образ на човек от наро­да. Поетът постоянно подчертава общността на своето, положение с положението на трудещите се: когато го­вори за себе си, той говори за многото, разказът за него преминава в разказ за колектива — „аз" и „ние" в из­ложението стоят редом:

Продадох своите мишци, своите ръце,

погребах свойта воля, мисъл и сърце,

станах работник, роб на господаря,

и дружно с копача, с ковача и зидаря,

с лопатата, с големий чук в ръка,

със тънкия трион, със острата тесла

от сутрина до вечер, голи и сакати,

ний все ковахме, красни вдигахме палати,

ний все градихме, целите облени в пот.

От камък и желязо дигахме имот

на охолниците, с пари що всичко имат,

кои да сторят нещо нивга не поимат.

Лирическият герой следователно изразява чертите на работническия колектив. Неговото отношение към кумирите на експлоататорското общество — бог, цар и капитал — съставлява основата на композицията на стихотворението, което се състои от три части съответно на трите кумира, развенчани от поета.

Агитационно-пропагандистката задача, която си по­ставя Полянов, определя и избора на изобразителните средства. За стихотворението е характерен тонът на повествованието, тонът на поучителен разказ. Трите ча­сти на стихотворението ясно се различават, във всяка от тях са предадени размислите на поета. Мисълта се дви­жи последователно, понякога се разкрива с помощта на риторични въпроси   и вътрешни монолози (характерна в този смисъл е втората част на стихотворението, където се говори за войната и за пробуждане у народа на не­навист към царя). Извънредно показателно е, че всяка част от стихотворението завършва с ясен политически извод, чието агитационно значение е очевидно. Така в първата част на стихотворението се разказва за началния период на дирене изход от създалото се положение на нищета и робство. Поетът се обръща към бога, но бог е глух за хорската мъка: 

И аз, в отчаяние повдигнах вред тревога,

високо викнал: „Не, не вярвам в бога!"

По-нататък Полянов преминава към характеристика на противонародната политика на монархията и завър­шва втората част на стихотворението с призив за бор­ба против царя. В третата част на стихотворението се разказва за тежкия труд на работниците, за заражда­щата се у тях пролетарска солидарност и съзнание за силата на класата. Тя завършва с призив към обедине­ние за борба против капитала.

Полянов е показал противоположността между ин­тересите на пролетариата и буржоазията. В тоя ранен етап обаче, когато пролетариатът едва се пробужда за политическия живот, поетът, естествено, още не е мо­гъл да изобрази реалното непосредствено сблъскване на тия две сили. Борбата е представена чрез обобщено-

романтичния образ на бурята, която с тътен се носи по скалите:

Тогаз ний викнахме на наште господари:

„Свободни, равни искаме да сме навред!

Веч край на вашто царство, край на  ваший  гнет!"

И вятърът понесе от скала на скала:

„Проклятие, гибел, смърт на капитала!"

В стихотворението са отразени чертите на епохата, когато се разпространяват социалистическите идеи, по­раждащи вдъхновена вяра в бъдещето. Краят на сти­хотворението е всъщност лирически изразена мечта за онова време, когато ще падне свалено от силата на на­рода, „туй царство мръсно на разврат, лъжа. на гнет, на сълзи; „Туй искат ощ да видят моите очи!" — завършва строфата поетът.

Както и в други стихотворения на Полянов, в стихотворението „Срутените кумири" е отразен периодът, предшестващ непосредствената героична борба на

пролетариата, историческият период на подготовка и очакване на тая борба, на зараждане и натрупване на сили, на формиране и развитие на социалистическо съзнание и романтична устременост в бъдещето.

Полянов е поет на пролетарския интернационализъм. Като епиграф към сборника „Железни стихове" стоят думите от „Комунистически манифест" на Маркс и Енгелс: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!" Тая идея лежи в основата на стихотворението „Другари", „Старият рудничар", на разказа „Празникът на, морските капки" и на много други произведения. Като разкрива силата на обединението на работниците, Полянов пише в стихотворението „Срутените кумири":

Отвред работниците — чухме глас — са братя,

те много са и силни, могат да разклатят

издъно тоя стар, прогнил и кървав ред,

под знамето червено щом се наредят!

Задачите да се изобрази духовният растеж на проле­тариата обуславят своеобразието на художествените средства. Едно от характерните средства на Полянов е градацията, която дава възможност да се покажат в на­растваща последователност етапите на растежа на поли­тическото съзнание на работниците. Много стихотворе­ния на Полянов са композиционно близки помежду си: те се състоят от части, които ясно се различават и об­разуват своеобразна редица от възходящи стъпала. Ние вече видяхме това в стихотворението „Срутените куми­ри". Същата композиционна стъпаловидност лесно се открива и в по-късните стихотворения, например в сти­хотворението „Старият рудничар" (1922).

Социалистическият идеал е най-важната новаторска особеност в творчеството на Полянов, която го отличава от цялата литература на критическия реализъм. Ако не се смятат някои единични факти (например стихотворението „Еретик" на Церковски), Полянов пръв въвежда българската поезия образа на новия положителен герой — работника, социалиста. Тоя образ е разкрит в неговите творби предимно в аспекта на бъдещето. Поетът се стреми да покаже величието на пролетарската революция и светлото тържество на социалната справед­ливост в бъдещото социалистическо общество. И тъй като българското работническо движение още не дава примери на активна революционна борба, самият живот още не е издигнал героя на активните революционни действия, какъвто герой е искал да изобрази поетът, той неизбежно се обръща към романтическите форми на обобщаване — в дадения случай към изобразяване на предстоящото, на очакваното.

Тезата на революционен романтизъм в творчеството на Полянов се оспорва в трудовете на някои български литературоведи, които отъждествяват, както ни се стру­ва, идеологическата правдивост с реализма. Полянов е поет-социалист, поет с марксически възгледи. Ние не спорим за идейната основа на неговото творчество. Ста­ва дума за формата на обобщаване на явленията. В про­изведенията на Полянов — представителя на начал­ния етап на изграждане на пролетарската литература — преобладава по наше убеждение революционно-романтичната форма на правдиво изобразяване на живота. Когато отричат това, българските литературоведи гово­рят за реалистичния характер на творчеството на поета. Някои от тях, за да подкрепят своите изводи, се позо­вават на примери от други литератури: според тяхното мнение образите на Буревестника, Сокола, Данко в ранните произведения на Горки не са романтични, а реа­листични. С твърдения от подобен род е трудно да се съгласим.

Революционният романтизъм, основан на съзнанието за перспективата на зараждащите се млади сили, е глав­ната особеност в творчеството на Полянов през 1890— 1910 година. Стихотворението „Рождението на проле­тариата" (1905) е едно от характерните за тоя период. И в заглавието му, и в целия  текст са отразени белезите на новото историческо начало, свързано с появата на пролетариата. Поетът се стреми да придаде чувството на героично въодушевление, предизвикано от съзнанието за великата историческа мисия на новата класа, и обуславя основния патос на стихотворението, високо патетичния строй на неговата образност.

Величието на мисията на работническата класа е подчертано в това стихотворение с широки исторически паралели: раждането на пролетариата е представено като своеобразен резултат на многовековната борба на цялото човечество за по-добро устройство на живота. Когато разказва как в миналото „стотини философи, учени, мъченици . . . напразно се мъчеха вратите да отворят на щастието земно", Полянов пее химн на новата сила която е способна да разруши света на експлоататорите и да изгради социалистическото общество. На духа на стихотворението съответства   емоционално-приповдигнатата лексика: вратите на щастието земно, да изгрей... живот свободен, нов, на щастие и радост, на братство и любов. Поетът използува и условно-символични образи. Появата на пролетариата е символизирана в образа на легендарно-великия син   на епохата,  чието  раждане историята „вписва с най-големи букви". Самата история е олицетворена в образа на „жена сияйна" — приказна жена, която се появява в колибата на бедните родите­ли на новороденото „кат слънце... и чудният й блясък стените озарява" и провъзгласява: „Човешкият спасител се ражда в тая нощ!"

Полянов е изучавал опита на световното революционно движение, особено опита на революционното движение в Русия. Благотворно влияние оказва върху него революцията от 1905—1907 г. Революционната доблест" на руските работници немалко спомага за развитието и укрепването на оня оптимизъм, който до голяма сте­пен е присъщ на поезията на Полянов. Ненапразно ци­кълът революционни стихотворения на българския поет е бил пряк отзвук на събитията през 1905 година в Русия.

В стихотворението „Над пулса на живота" (1906) поетът посочва какъв горещ отзвук са намерили в сър­цата на българските трудещи се известията за първата руска революция. За това именно говори създаденият от поета образ на телеграфиста. Той приема вести „за подвизи славни в далечни страни" и „сълзи от радост преливат очи, сърцето усилено тупти възродено".

Едно от най-хубавите произведения на Полянов, посветени на историческата мисия на пролетариата, е сти­хотворението „Стрелочник" (1906). Ползвайки се от средствата на  символиката, поетът утвърждава в него идеята за преобразяване на живота на нови начала. Символ на старото е нощта, която си отива, на новото — настъпващият светъл ден; вечно препускащият влак символизира човешкия живот. Социално-революционна окраска на тия символи придава образът на стрелоч­ника работник, който отваря на влака на живота пътя към свобода и щастие:

Той знай! Набляга жилеста ръка.

Със смел тържествен жест —

и в миг отместена е малката стрелка

за път свободен, нов, велик ...

И с бързий трен животът възроден

към щастието вихрено хвърчи,

хвърчи към Изтока на новий ден,

де светят вече пурпурни лъчи ...

Последните два стиха на стихотворението съдържат указание за революционните събития в Русия.

Поетът се стреми да изобрази бъдещето със светли и ярки искри. Той, както виждаме, прибягва до симво­лични образи, до алегории, до хипербола. В стихотво­рението „Топят се снеговете" (1907) в алегоричните об­рази на топящия се сняг и настъпващата пролет е по­казан неминуемият изход на борбата между стария, враждебен свят и пролетариата; радостта от победата се асоциира с наближаващата слънчева пролет.

С романтическия характер на образността се отли­чава и стихотворението „Дървото на смъртта" (1905). Огромното зловещо дърво служи като олицетворение на социалното зло. То символизира света на експлоатато­рите. Неговите корени изсмукват кръвта на народа, чер­вените му цветове се асоциират с разбитите сърца на потиснатите, а шумът на листата — със стоновете на робите. В пета и шеста строфа на стихотворението, къ­дето се говори за дълго продължаващия двубой между стихията ураган и вековното дърво, се прокарва мисълта, че стихийната неорганизирана борба против потисниците на народа не може да се увенчае с пълен успех за това  е необходима целенасочена революционна активност на трудещите се маси. Идеята за революционната борба се формулира в последните стихове на стихотворението, където поетът зове с щурм да се повали „дървото на смъртта":

Не чакайте! Това, що буря не събаря

и огън не гори, отсича го топор!

Не сте ли виждали замахът на дърваря?

Не сте ли чували как пада мощен бор?

На помощ на Духа! Секирите острете!

Животът чака жест велик, непобедим!

Извивайте ръце! Секирите въртете:

дървото на смъртта задружно да свалим!

В творчеството на Полянов са намерили израз типични настроения на трудещите се маси в България. НЯ случайно много негови стихотворения са били на времето си много популярни.

Изпълнявайки задачите на социалистическата про­паганда, поезията на Полянов е обърната към масите. Именно това определя особеностите на Поляновия стих, който може да се охарактеризира като агитационно пропагандистки стих. Неговото патетично звучене се 6aзира на това, че поетът говори от името на колектива, в чиито революционни възможности той безгранично вярва. Повишено емоционална образност, революционно-социалистическа лексика, въвеждане на политическия лозунг, страстен призив към бъдещето са отличителните черти на Поляновата поезия.

Идеята за социалистическо просвещаване на труде­щите се лежи и в основата на прозаичните творби на Полянов. Тук, както и в поезията, поетът се стреми да изобрази светлия свят на още далечното тогава социалистическо бъдеще, затова неизбежно се обръща към Фантастиката, към символите и алегориите. Характерен е също така и изборът на жанровете — поеми в проза, приказки, легенди и т. н.

Измежду цикъла поеми в проза се отделя поемата Великият жест" (1907). Това е химн на Човека, на ве­ликата преобразуваща сила на неговия разум. Търже­ството на победата тук е предадено във формата на але­горичен спор между явленията на природата (Слънце­то, Луната, Водата, Въздуха), олицетворените общест­вени явления (Любов, Лъжа, Интерес, Експлоатация и др.). от една страна, и величествения и горд човек — от друга. В края се говори за бъдещото социално преоб­разование на света: „С велик жест" Човекът проклина и изгонва тъмните сили — Лъжа, Експлоатация — и по­здравява светлината и радостта на Земята.

В поемата не е изобразена конкретно историческа обществена борба. Затова Полянов е избрал и формата на алегоричен спор. Той си е поставил за задача да

призовава към борба, да буди и развива революционното въодушевление на масите. Несъмнено неговата поема, която утвърждава победата на светлината над мрака, е изпълнявала тая роля.

Много разкази на Полянов са написани и във фор­мата на пътешествия в бъдещето — те изобразяват но­вото, социалистическо общество („Разходка в бъдеще­то", „В царството на утопиите" и др.). И това несъмнено е увличало, будило, революционизирало съзнанието на трудещите се маси. Образът на работника в тия раз­кази е обобщено-символичен образ на човек с приказна сила и величие. Показателен е например цикълът, но­сещ заглавие „Приказки за пролетарския дявол". „Про­летарският дявол" е събирателен образ на пролетариата; това е своего рода демонично същество, вездесъщо и всепобеждаващо, в неговия външен облик има всеоб­хватна мащабност: „Лице, като че изляно от бронз, ръст — исполински; очи— с цвета на всички бои на дъгата. Шапка безформена и сенчеста като бурен облак над планинско чело . . ."

В творчеството на Полянов се е отразила и силата, и слабостта на идеологията на партията на тесняците.

В общия раздел се споменава за сектантската изолираност на партията от общо демократичното движение в периода до края на Първата световна война. Същите

възгледи са били присъщи и на Полянов. Показателно е във връзка с това, че Полянов не е проявявал интерес към живота и борбата на широките демократични слоеве от населението. Така големите селски вълнения в Дуранкулак, Шабла, които вдъхновяват Яворов да съз­даде такива забележителни произведения като „На ни­вата", „Градушка", в неговата поезия не намират ни­какво отражение. Ще отбележим също така, че Полянов не е оценил на времето си, както трябва, критическите реалисти, не е използвал техните постижения. Нещо повече, към някои от тях той се е отнасял отрицателно в ония години. Така например, като осъжда справедливо Ив. Вазов за неговите изказвания против социализма, Полянов подобно на Благоев не вижда извънредно бо­гатото съдържание на творчеството на великия писател.

Работникът в творчеството на Полянов е даден в известна изолация от другите демократични слоеве, той не е показан като организатор на общо демократичната борба на трудещите се. Могат да се посочат и други не­достатъци във възгледите и творчеството на поета. Въ­преки това неговата роля в българската литература е значителна.

Поезията на Полянов правдиво отразява първите кълнове на българското работническо движение и на ранната социалистическа мисъл. В нея намира израз революционният оптимизъм на новата, на възходящата класа — пролетариата, — чувството му на сила и уве­реност в своето бъдеще. Тя представлява началният период на формиране на нови идейно-художествени тен­денции, първият период на революционната пролетарска поезия в България. Това е поезия на боеви призив, на устременост към бъдещето, поезия на революционния романтизъм със социалистическа насоченост.

Самият Полянов превъзходно е оценил своето място в историята на пролетарската литература в България в стихотворението „Кокичета" (1926). Алегоричният об­раз на кокичетата е призван да подчертае историческата роля на „новий свят най-първите певци!" Кокичетата според думите на поета са „тъй скромни, тъй мънички, без цвят", но те са предвестници на пролетта и в това е тяхното обаяние.

Полянов започва своята дейност в 90-те години на миналото столетие и доживява светлите дни на изграж­дането на социализма в страната (той почина, в 1953 г.). Но историческото значение на неговото творчество е свързано предимно с периода до края на Първата све­товна война, който ние се постарахме да охарактеризираме.

След Първата световна война в литературата навли­зат нови пролетарски писатели, между които на пър­во място изпъква Христо Смирненски, отразил най-съществените черти на новия исторически период. Свър­зан приемствено с Полянов, Смирненски доразвива не­говите силни страни, преодолява неговите слабости и издига пролетарската литература на по-високо стъпа­ло—в неговото творчество се утвърждават основите на новия метод в българската литература — социалистиче­ския реализъм.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG