Home Литература СТ. Л. КОСТОВ И КОМЕДИЯТА МУ ГОЛЕМАНОВ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
СТ. Л. КОСТОВ И КОМЕДИЯТА МУ ГОЛЕМАНОВ ПДФ Печат Е-мейл

СТ. Л. КОСТОВ И  КОМЕДИЯТА  МУ  „ГОЛЕМАНОВ"

Творчеството на Ст. Л. Костов заема определено мя­сто в развитието на българската литература. Прене­брегвано и отричано от буржоазната критика в мина­лото, получило истинското си признание и оценка едва в годините след народната победа, делото на високонадарения и скромен комедиограф си остава най-значи­телното ни и единствено със своята целокупност нацио­нално проявление в областта на комедията.

Когато Костов създава своята първа драматическа творба, комедията „Мъжемразка", българска комедиография — в истинския смисъл на тая дума — почти не съществува. Наистина комедии са се писали и преди, и по времето на Ст. Л. Костов, но с няколко изключения — „Службогонци", „Двубой", „Кандидати на славата" на Вазов и „Свекърва" на Страшимиров — преобладава­щата част от тях оставят впечатление на случайни опи­ти, най-често с подражателски характер в идейно-

тематично отношение и с незначителни художествени каче­ства. И толкова по-големи стават ролята и значението на Ст. Л. Костов не само за създаването на плодотвор­на национална комедиографска традиция, но и за на­сочването на нашата комедия в определена критико-реалистична линия на развитие, за утвърждаването на нейния хуманен и демократичен дух.

Живял в един от най-сложните периоди в история­та на нашия народ, свидетел на националните ката­строфи по време на войните и на последвалите ги со­циални и нравствени сътресения, Ст. Л. Костов превръ­ща творчеството си в забележителен художествен документ на своето време. Наистина никъде в неговите комедии не е намерило пряк израз гражданското отно­шение на писателя към големите политически събития, които разтърсват страната ни. Ще бъде несправедли­во обаче да се укорява бележитият комедиограф в бяг­ство от живота и от парливите въпроси на епохата. По­ради своята мирогледна ограниченост Костов не вижда корените на злото, което притиска народа, но безпощадно го разобличава в своите  комедии, не атакува пряко и открито буржоазното общество, но смъква мас­ката на неговите най-видни представители. Министри, депутати, кариеристи и мошеници, изнудвачи и рушветчии, тъмни герои на нечисти политически и стопански сделки — цялата богата и живописна галерия от обра­зи, създадени от Костов, прави от неговите пиеси един своеобразен трагикомичен летопис на тогавашната дей­ствителност.

Разбира се, не всички пиеси на Ст. Л. Костов са из­държани в идейно и в художествено отношение и не на­всякъде проблемите са решени от правилни позиции. Но никъде, в нито една своя пиеса, Костов не поставя за разрешение незначителни, случайни въпроси от пе­риферията на живота, не се увлича от типичните за  буржоазната комедия сюжети и образи, от нейната дребнава еснафска тематика и банален хумор. Писа­телят се вълнува от най-съществените явления на свое­то време и се стреми да им даде отговор.

Особено характерен в това отношение е следвоен­ният период в творчеството на Костов. С отвращение, с изострено чувство за отговорността на художника той наблюдава стопанската разруха, растящото загниване на политическите нрави, изникналите като гъби след дъжд политически и стопански аферисти, забогатели от мошенически сделки по време на войната и след нея. Неговото перо става по-остро и целенасочено, стрелите на изобличението попадат все по-точно в целта. Снизхо­дителното добродушно осмиване от първите хумори­стични разкази и някои комедии отстъпва място на гнев­ното изобличение.

Плод на това идейно и художествено съзряване са творбите, които Костов пише през двайсетте и трийсет­те години. Макар че не достига до положителен поли­тически и обществен идеал, писателят окончателно оп­ределя своето отрицателно отношение към буржоазнокапиталистическата действителност. Наистина потребни са били голяма гражданска смелост и дълбоко вътреш­но убеждение, че съществуващият обществен строй е непоправимо прогнил, за да се напишат комедии като „Вражалец", „Новото пристанище", „Златната мина", „Големанов" в годините, когато буржоазното управле­ние все по-определено се насочва към открит фашизъм.

При едно внимателно разглеждане на неговите рабо­ти от този период лесно може да се открие тясната връзка, която съществува между тях и в идейно-тематично, и в художествено отношение. Трескавата жажда за забогатяване, нравствената поквара, кариеризмът и партизанщината на политическия 'живот — това са ос­новните теми в зрелите комедии на Ст. Л. Костов. В тях се разкрива недвусмислено и с ярки художествени средства моралното и политическото разложение на бур­жоазното общество.

Това подчертано съсредоточаване на творческите интереси на Ст. Л. Костов в една посока и ясно изразе­ните предпочитания в избора на темите се обуславят както от характера на обществено-политическите отно­шения в края на двайсетте и началото на трийсетте го­дини, така и от избистрените граждански и естетически позиции на проникновения творец. Липсата на положи­телен идеал не е попречила на умния наблюдател, на честния писател и гражданин да види непоправимите недъзи на съвременното му общество и да насочи сре­щу тях своето единствено оръдие — смеха. Но в този смях вече звучат тъжни нотки, проблясват и мълниите на възмущението и гнева. Смехът се превръща в при­съда.

Пиесите на Костов от края на двайсетте и началото на трийсетте години могат да се групират около две ос­новни теми. Едната от тях е ненаситната жажда за забогатяване, алчността, която превръща хората в ро­би на-една-единствена страст, способна да заличи всич­ко човешко, останало в техните души. Костов много­кратно се спира на тази тема. Тя занимава неговата неспокойна творческа мисъл, защото предлага възмож­ности за дълбоко художествено проникване в самата същина на буржоазното общество. В различни вариан­ти и с различни нюанси тази богата тема се разработ­ва от писателя във „Вражалец", в „Член 223", в „Скакалци", за да получи най-бляскавата си реализация в „Златната мина" — едно от най-значителните произ­ведения на Ст. Л. Костов и на родната комедиография изобщо.

След зверското потушаване на антифашисткото на­родно въстание през септември 1923 година и кървави­те изстъпления на белия терор през паметните априлски дни на 1925, след падането на Александър Цанков и заемането на властта от сговористкото правителство в страната още повече се засилват партизанщината и

котерийните борби сред управляващите и опозиционните партии и групировки. Скъсали всяка връзка с народа и с неговите интереси, партийните водачи и депутати затъват все по-дълбоко в блатото на политическото и морално разложение, обхванало цялото буржоазно об­щество. Вътрешни ежби и боричкания за по-тлъсти ме­ста, безогледен кариеризъм, ходатайства, службогонство, корупция — такава е картината на политическия живот на страната.

В тази обстановка делото на писателя става все по-трудно и отговорно. Суровата действителност се пре­връща в сериозно изпитание за гражданските и естети­ческите позиции на всеки творец. Творчеството на Ст. Л. Костов в тия години красноречиво доказва на чия страна са 'били симпатиите на писателя и към кого е била насочена неговата омраза. В драматургията му все по-определено навлиза втората основна тема от то­зи период — темата за разложението на политическите нрави, за безнадеждно прогнилата и корумпирана дър­жавна система на буржоазното общество. Една след друга се появяват комедии с чисто политическа тема­тика, написани сякаш в отговор на конкретни събития и факти. „Новото пристанище", „Комедия без име" (на­писана съвместно с големия наш карикатурист и бли­зък приятел на Костов Александър Божинов), „Голе­манов" са по същество унищожителна критика на ци­низма, демагогията и корупцията на управляващата върхушка. Те не оставят място за никакво съмнение в гражданските и  идейно-естетическите  позиции на  Ст.Л. Костов, в критико-реалистичната насоченост на него­вото изкуство.

В творчеството на големия наш комедиограф „Големанов" заема особено място. По своите идейно-художествени качества тази забележителна комедия далеч надвишава всичко, създадено от Ст. Л. Костов, а в на­шата национална комедиография е все още недостигнат връх. Комедията издържа проверката на времето и по­вече от трийсет години се играе с неизменен успех на българска и чужда сцена.

През 1927 година Костов представя комедията си в Народния театър. Тя се харесва много на тогавашния главен режисьор Н. О. Масалитинов и той я включва в репертоара. Същата година пиесата се играе на сцена­та на Русенския театър и поради неубедителната режисьорска и актьорска работа претърпява неуспех. Управ­ляващата буржоазна върхушка обаче е успяла все пак да разбере какво представлява „Големанов" и каква опасност крие за нейния престиж поставянето на тази комедия на сцената на Народния театър. И когато Ма­салитинов започва репетициите, мнозина се опитват да му въздействат да се откаже от работата си. Пока­зателен е в това отношение случаят с Н. Найденов, за който сам Масалитинов разказва:

„Когато бях извършил вече работата си „на маса" в „Големанов" и бях дал мизансцен, неочаквано ме по­вика при себе си тогавашният министър на народната просвета Н. Найденов, под чието ведомство се нами­раше по това време Народният театър. Аз се явих, раз­бира се, и за голямо свое учудване получих заповед веднага да прекратя всяка работа над пиесата. На въ­проса ми защо министърът отговори:

— Не желая от сцената на Народния театър да се подиграват с министрите.

— Но, господин министре — възразих аз, — пиесата „Големанов" бе одобрена от вашето министерство, кое­то разреши нейната постановка. Аз работя над нея по­вече от месец и изведнъж вие я забранявате. Това ме оскърбява, за кого ме вземате? Разбира се, ваше право е да я снемете от репертоара, но в такъв случай неза­бавно аз подавам оставката си".

Благодарение на твърдостта на Масалитинов „Големанов" стига до премиера и опасенията на министъра напълно се потвърждават. Комедията на Костов, по­становката на Масалитинов и забележителната актьор­ска игра на Кръстьо Сарафов в главната роля се по­срещат с необичаен за българските пиеси по онова вре­ме интерес от страна на широката публика и на про­гресивната общественост. След бай Ганьо Големанов става едно от най-популярните имена на български ли­тературен герой. И както някога знаменитият герой на Алеко Константинов е предизвиквал не само смях, но и гняв и възмущение, така и Големанов е карал зри­телите да се смеят и да стискат ръцете си в юмруци. Те са виждали в образа на вманиачения кандидат за министерско кресло не само бляскава, остроумна ка­рикатура на необузданите амбиции за власт и големство у една отделна личност, а преди всичко правдиво въплъщение на всички пороци в държавно-политическата система на буржоазното общество.

Литературната история на „Големанов" представ­лява немалък интерес, защото хвърля известна светли­на върху някои характерни особености в композиция­та на комедията. В едно интервю пред в. „Русенска по­ща" от 8. X. 1928 г. Ст. Л. Костов разказва как е до­стигал до идеята за създаване на своята най-хубава творба:

„Зародишът на Големанов е една царска табакера. Това беше преди Балканската война. Един народен представител имаше подарък от царя, златна табакера. Царските подаръци се ценяха много, като знак на голямо благоволение. И този щастливец си въобрази, че височайшият дар му носи и министерски портфейл. Не е чудно да е бил насърчен да мисли така, не зная, раз­лично се говореше тогава. Но той не стана министър, защото шефът на партията се противопостави. Аз се залових здраво с царската табакера да изкарам една комедия. Сюжетът се сложи в главата ми и колкото по­вече мислех по него, толкоз по-ясно изпъкваше фигу­рата на Големанов — това име му дадох още тогава. Но превратна е съдбата и на книжните герои. И Голе­манов с течение на времето претърпя своите превращения. От кротък и добър човечец стана хитър и лукав скъперник. А точката, която през голямата война взех от устата на един наш главен секретар и я турих в  устата на Големанов, го направи по-смел и по-натрап­чив. От целия сюжет за царската табакера пък остана­ха само две думи в комедията, които Големанов казва в края на второто действие".

Не е трудно да се разбере от това изказване на писа­теля до каква степен неговото въображение е било за­владяно от образа на Големанов. Години наред Костов живее с този образ, премисля всяка черта на неговия характер вглежда се внимателно в политическия живот на страната и в задкулисните машинации на партийните лидери, опознава все  по-дълбоко оная гнила атмосфера, която ражда големановци с техните ненаситни амбиции за власт.

Този продължителен творчески процес и изключител­ният интерес на Костов към образа на Големанов нами­рат израз и в структурата на комедията, която до из­вестна степен се различава от тази на останалите Косто­ви пиеси. Тук действието не започва в обичайния за Ко­стов маниер — с главния герой на сцената, с разкрива­не на темата и основния конфликт още в първите репли­ки на действащите лица. Композиционната структура на „Големанов" напомня с някои свои елементи класи­ческите образци на комедиографията. Костов е разби­рал, че комедия като „Големанов", написана преди всич­ко за един основен герой, който съсредоточава в себе си и темата, и идеята, и интригата на произведението, не може да бъде, лишена от експозиция, каквато почти отсъства в другите негови пиеси. Разбира се, не екс­позиция, подобна на Молиеровата  (в „Тартюф" авто­рът цели две действия подготвя проявата на своя гла­вен герой), а едно по-подробно навлизане в света на Големанов, едно по-последователно и постепенно про­никване в неговия характер.

Тази задача изпълняват второстепенни за основна­та тема герои, като Вена и Любомир, Криводренски и Владимиров. Началото е спокойно, действието тече ле­ниво, Вена и Любомир говорят за незначителни, праз­ни неща. Известно раздвижване внася пристигането на депутацията от родния град на Големанов, която е дошла да му поднесе приветствен адрес с надеждата да измъкне от него малко пари за новото читалище.

Разговорът между Криводренски и Владимиров е свое­образна подготовка на появата на главния герой. От тях научаваме за някои черти на неговия характер — глупостта, грандоманщината, скъперничеството. Идва и самият Големанов и с тщеславното си желание адресът да бъде прочетен пред цялото семейство потвърждава тая първа характеристика, направена от Криводренски и Владимиров: Моментът е комично-тържествен — че­те се приветственият адрес. Но на сцената внезапно "и шумно се втурва Горилков и прекъсва четенето. Той носи изключително важна новина. Починал е министър Ангелов, открита е министерска криза. Пред Голема­нов неочаквано се открива блестяща перспектива да заеме мястото на покойника, да осъществи най-голяма­та си мечта.

Спокойният ход на действието е нарушен. Едва за­почнала, експозицията рязко се прекъсва. Очевидно последователното разработване на темата не е по вкуса на Костов. На неговия драматургически темперамент е чуждо и постепенното разкриване на характера на глав­ния герой и той не желае да следва докрай принципите на класическата комедия. Въодушевен от хубавата сю­жетна находка и от благодарната тема, Костов бърза да набележи основните контури на могъщата фигура на своя герой. Образът на Големанов запълва властно рамките на комедията. Пред неговата голяма цел всич­ко останало изведнъж става незначително, дребнаво, незаслужаващо внимание. Наистина какъв интерес мо­гат да представляват останалите герои, когато до тях се изправи един Големанов? И Костов сякаш с удовол­ствие се освобождава от второстепенните теми и обра­зи, за да осигури простор за енергичната, трескава дея­телност на своя забележителен герой.

Къщата на Големанов бързо се превръща в истин­ски военен щаб пред решително сражение. Всичко е поставено на бойна нога. Всички са възбудени, неспо­койни, нетърпеливи. Шега ли е това — Големанов ще става министър! „Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт... Чест... Слава! Министър Голема­нов! (Движение с ръката, като че ли се подписва.) Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре — небе!..." В една реплика само Костов е разкрил цялата същност на своя герои, неговата неудържима страст към власт­та. За да задоволи тая страст, Големанов не се спира пред нищо, готов е да извърши всякаква подлост, да потъпче всички принципи. Със завидна енергия се зае­ма той да подготви своите „удари". Всичко трябва да се използува, дори и глухата баба Гицка, която е „жи­вото звено" между семействата на Големанов и шефа на партията. Какво от туй, че Големанов малко преди това е говорил пред Горилков срещу използуването на роднинските връзки за достигане на министерски посто­ве! Неговият цинизъм и тук намира удобна формула: „...Хората нека си приказват за роднинството ми... то човекът се гледа".

Второто действие започва при още по-напрегната атмосфера. Рамките на комедията значително се разши­ряват. Макар и в същата обстановка, Костов въ­вежда в действието кипежа на политическите страсти, партизанските борби между партийните лидери и мно­гобройните кандидати за министри — всичко онова, кое­то става извън стените на Големановия дом и има от­ношение към амбициите на героя. Задачата на Голема­нов все повече се усложнява, по пътя му застават не­предвидени препятствия. Всеки ден се явяват нови кан­дидати за освободеното министерско кресло и всеки от тях е убеден, че единствен заслужава високата чест да стане министър.

Задкулисните машинации, болезнените апетити за високи постове намират красноречив израз в разговора между дясната ръка на Големанов — Горилков — и представителя на жълтата преса — Сивков, — с който започва второ действие:

„Горилков. Пази боже някой да излезе от каби­нета — като наскачат .едни заслужили, достойни, спо­собни, ще се намериш в чудо кого да избереш — кой от кой по-добър .. .

Сивков.  Добре, че ги има, ако ги нямаше? Горилков. Виж, партията един ден може да оста­не без членове, но без кандидати за министри — никога.

Сивков. Ти си отдавна в партията, не ти ли е ми­навало през ума да станеш министър?

Горилков. Защо да не стана? Само големановци ли ще се катерят по министерските кресла? За това ня­ма ценз и никой не те пита какво знаеш и какво мо­жеш".

В тази ярка сцена Костов е изобличил безпощадно цинизма на буржоазните политикани. За да станеш ми­нистър, не е необходимо да имаш ценз, да знаеш и да можеш нещо. Нужни са други „качества". Такива са ло­гиката и моралът, които дават кураж на големановци и горилковци да се смятат достойни за най-високи посто­ве в управлението на държавата. Удивително точно е доловена психиката на тия хора, които не се спират пред нищо в безогледния си стремеж към властта. Всич­ки принципи, всички скрупули рухват пред съблазнител­ната примамка на министерското кресло. В това отноше­ние Костов е отбелязал във второ действие на комедия­та недостигнати в останалите си творби върхове на критико-реалистично изкуство. Той далеч е надхвърлил изо­бражението на маниакалните амбиции на своя главен герой и се е домогнал до значителни идейно-художествени обобщения за политическите нрави и морала на своето време.

Във второ действие Големанов е показан в нова свет­лина. Той е загубил предишната си увереност в успеха. До вчера пръв между кандидат-министрите, днес той е някъде по-назад в тяхната редица, а утре някоя новоизникнала кандидатура може окончателно да го лиши от победата в това своеобразно състезание на суетата и жаждата за власт. Костов умело градира недоволството на Големанов от ненужното според него продължаване на министерската криза. Безпокойството и съмнението бързо преминават в несдържан гняв и възмущение не . само срещу другите кандидати, но и срещу ония, които не могат да оценят неговите заслуги към партията и държавата, неговите безспорни качества на държавник. Дълбоко обиден, че са го оставили да чака в клуба сред партийния дребосък, докато лидерите на партия­та се крият от него и шушукат, Големанов излива въз­мущението си пред Горилков и в гнева си изрича неща, които друг път едва ли би си позволил да каже: „Не, тъй партия не се води. Тук хората пари харчат, време губят, спокойствие жертват, туй се казва, богатства за благото на народа залагат — не, те настрана! Ха-а, това вече не се търпи, това е политически скандал, какъвто никъде по света няма . . . Не, каквото щеш, каз­вай, не вървим добре. Способното, почтеното — настра­на, негодното, безчестното — налице! ... Питам се аз: какво прави тоз, който от най-високо място оправя съд­бините на отечеството ни, какво мисли короната?"

В тази почти монологична сцена Големанов се изправя в целия си ръст. Загубил чувство за мярка, той разкрива в пълния им блясък глупостта и патриотарското си лицемерие, евтината демагогия и болезне­ната си страст към властта. Без да иска обаче, тел е нарисувал с тия няколко реплики и една правдива кар­тина на времето и нравите на своята класа. Не биха могли да се оспорят обвиненията на Големанов, че в буржоазната държава няма място за способните и поч­тени хора, че властта е в ръцете на негодните и без­честните. Тук Костов е постигнал хубав парадокс. Един от стълбовете на буржоазната държава сам се превръ­ща в неин изобличител, щом се е почувствувал огорчен и неоценен от своите събратя. Големанов обвинява по­литическите си приятели и партийни водачи във всички смъртни грехове, готов е да предизвика разцепление в . партията, ако не задоволят неговите амбиции. В гнева си той е безподобен грандоман, който само преди миг се е възмущавал от своеволието и безпринципността, в изстъпление крещи, отправил надеждите си единствено към царя: „Парламентаризъм за такива хора! Не, той трябва да им подръпне малко ушите — стойте, господа,-какво правите вий, къде отивате?"

С тая реплика Костов окончателно смъква маската на буржоазния парламентаризъм и буржоазната демо­крация от лицето на своя герой. Но той не спира до­тук. И още в следващата сцена нанася един жесток удар на Големанов и големановщината. Посещението на Илиева, жената на шефа, повдига завесата на демаго­гията, която скрива едно от най-отвратителните явления в буржоазната политическа действителност — срамни­те пазарлъци за държавни постове между водачите на властващите партии. Главната разменна стока в тия сделки са моралът, съвестта, човешкото достойнство, честта. Илиева е дошла при Големанов с добре обмис­лено предложение за разрешаване на министерската криза. За да стане министър, Големанов трябва да направи една малка жертва и да даде младата си дъще­ря за жена на престарелия ерген Чавдаров, който в за­мяна на това ще оттегли своята кандидатура за мини­стерското кресло и ще замине с новата си жена като дипломатически представител в чужбина. Бащинското чувство и честта на Големанов са поставени на изпита­ние. Неговото колебание обаче не трае дълго. След един плах опит да отклони предложението на Илиева той го приема като необходимо условие  за личния си успех. Разбира се, Големанов и тук намира ефектни фрази, за да оправдае постъпката си: „Един Големанов за наро­да си е давал жертви и пак ще дава .. . Няма какво, тежка е съдбата на държавниците и на царете ... те не принадлежат на себе си . .." Тук Големанов надминава себе си. След сделката с честта на дъщеря си той има безочието да приказва тия надути патриотарски фра­зи, в които отново лъсва безпримерната му грандома­ния. Неговият образ, внушителен и безподобен, израст­ва като символ на едно мрачно време, като забележи­телно художествено обобщение на прогнилото буржо­азно общество.

Трето действие започва в празнична атмосфера. Го­леманов тържествува — след толкова борби, унижения и тревоги победата най-сетне е спечелена. Щастлив, горд и самодоволен, той се разхожда сред гостите на рождения ден на дъщеря си и макар че шефът още не е съобщил за утвърждаването на министерската листа от царя, вече се чувствува министър. Костов е оставил своя герой да се наслади докрай на щастието си. Го­леманов ходи като пиян, изслушва молби, обещава на­значения, говори с хората от висотата на новото си по­ложение:

Големанов. Моята министерска дума! Ох, утре като ще рукнат молби, ходатайства и какво ли не! Блазе му, че е невидим!

Илиева. Кой?

Големанов Господ. Никой не го вижда и си е спокоен, а ний  министрите.

Д-р Живков (на Горилков). Ако не се побърка тоя човек, едно чудо ще бъде!"

Наистина Големанов не е далеч от умопомрачението. Осъществяването на най-голямата му мечта — да стане министър — разклаща почвата под краката му. Това­рът на щастието, гордостта и тщеславието не е по сили­те на тоя духовен пигмей. И когато шефът му съоб­щава по телефона, че е подал оставката на кабинета, Големанов не издържа. Страшният удар унищожава и последните остатъци от трезва мисъл и той рухва пси­хически.

Създадена сякаш изведнъж под напора на голямата поетическа идея, комедията не оставя читателя да си поеме дъх. Майсторската психологическа разработка на образите, подчинената на характерите логика в поведе­нието на героите, тънкият усет; на автора за художест­вена мярка държат действието в рамките на едно за­видно единство между жизнена и художествена правда. Но над всичко в тая забележителна комедия стои обра­зът на Големанов. С този образ, пък и с цялата си ко­медия Ст. Л. Костов е нанесъл такава страшна плесница на буржоазното общество, каквато малцина  българ­ски писатели в миналото са му нанасяли. С критическия си патос, с плътните и колоритни образи, със  стегната­та си композиция, с лаконичния и действен диалог, с остроумните ходове на сюжета „Големанов" е едно от най-ценните завоевания на нашата литература.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG