Home Литература БАЙ ГАНЬО - СОЦИАЛЕН И НАЦИОНАЛЕН ОБРАЗ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
БАЙ ГАНЬО - СОЦИАЛЕН И НАЦИОНАЛЕН ОБРАЗ ПДФ Печат Е-мейл

БАЙ   ГАНЬО  -  СОЦИАЛЕН И НАЦИОНАЛЕН ОБРАЗ

Бай Ганьо създаде славата на своя автор. За тази необикновена популярност, която бай Ганьо създаде на автора си, ни разказва Кирил Христов в един от свои­те спомени за Алеко:

„Надвечер — разказва Кирил Христов — се вър­нахме пеши в Княжево. Качихме се на ужасния раз­дрънкан омнибус, чиито дръгливи коне обслужваха ня­колко пъти на ден връзката със столицата. Въпреки окадената петролна лампа някои пътници познаха Але­ко, замушкаха се, заповтаряха:

— Бай Ганьо,! Бай Ганьо!

Детското веселие на Алека изчезна. На устата му се появи горчива усмивка:

— Чуваш ли ги? Аз съм бил бай Ганьо!" Книгата на Алеко стана общоизвестна. Тя накара цял един народ непринудено да се смее. Тя пробуди ся­каш с нова сила способността у народа да осмива жиз­нените несъответствия, социалните и нравствени поро­ци в живота. Бай Ганьо чрез многобройните си превъ­плъщения в живота излезе от страниците на Алековата творба. Той тръгна сред хората, самоосмивайки се и самоизобличавайки се чрез своите подвизи. И в тези си подвизи той непрекъснато беше следван от горчивия смях на Алеко.

Едва ли Алеко, когато е изповядвал, че най-хубавият момент в живота му е бил хрумването на идеята за „Бай Ганьо", е съзнавал истинското значение на своето произведение. Книгата на Алеко не получи за­служената си оценка даже когато тя вече бе добила трайното си национално значение. И това е обяснимо. Оспорването на националната легитимност на Алековата творба показваше, че потомците на бай Ганьо няма­ха никакво желание да потвърдят един изобличителен документ, произнасящ присъда над епохата, на която техният прославен баща бе сложил своя позорен пе­чат. При това потомците на бай Ганьо бяха захвърлили вече антерията и калпака на своя родител и си спомня­ха с истинска неохота за вмирисаните му на гюлово ма­сло шаячни дрехи.

Къде се крие трайното национално значение на Алековата творба? Единствено и само в образа на бай Га­ньо, в който като в ярък фокус са събрани чертите на цяла една епоха от нашето обществено и национално развитие.

Едно десетилетие едва е изминало от създаването на младото българско княжество, а животът на наро­да се е изменил до неузнаваемост. Турските чифликчии и бегове са изчезнали. Изчезва и старата селска задру­га. На селянина обаче не става по-добре. Той се е сдо­бил със своя земя, но плодът на неговия труд е прода­ден „на зелено" и безбожникът лихварин го е хванал здраво за гушата. Не става по-лек и трудът на посло­вичния със своята работливост български занаятчия. Утрешният ден е изпълнен и за него с тревоги и неси­гурност. Прочутите в миналото по цялата Отоманска империя. български шаяци и гайтани, разнообразните табашки и ковашки произведения не могат да прехвър­лят вече ограничените предели на новообразуваното княжество, а евтината европейска стока е завзела паза­ра. Новите икономически отношения на капитализма нахлуват неудържимо със своите неизбежни форми — грабежа и политическата тирания. Те рушат строгото и привичното в труда на българина и утвърждават нови начала на живот. Търговецът спекулант и банкерът лихвар, предприемачът и борсовият играч, безогледният партизанин и бюрократът налагат с всеки изминат ден своето господство в градовете. Те бързат да раз­прострат своето влияние и над управляващите кръгове в столицата.

София е седалище на княза и правителството. Вън­шно тя не напомня с нищо столичен град.  Пролет и есен по нейните тесни и непроходими от кал улици скър­цат волски коли. Лете облаци прах се издигат към не­бето и затулят от погледа малките паянтови едноетаж­ни и двуетажни къщички, а по многобройните неоградени места шопите продължават да пасат още своите овце. Но тази позната картина от миналото не може да прикрие новата „мамоновска епидемия", която бу­шува в столицата. Тя е заразила и млади, и стари със страстта за образуване на акционерни дружества и от­правя „жадните погледи на всички към банките и бан­керските кантори". София е станала средище на сто­панския живот, в нея е кипежът на политическите стра­сти, тя дава тон на политическия живот в младото кня­жество. И тъкмо затуй в нея бърза да се озове бай Га­ньо след завръщането си от Европа. Външно бай Ганьо си е все същият. Той е пак с накривения си калпак и с широкия си червен пояс под жилетката с тая само раз­лика, че си е турил вратовръзка и че се държи импо­зантно и с чувство за собствено достойнство. Бай Га­ньо е разбрал истинската сила на парата и се е нау­чил да я печели чрез гешефта и далаверата. Неговото появяване в столицата не е случайно. Партизанщина­та е станала за него необходимост, защото „срещу ръ­жен не се рита" и защото той си има вече търговийка, предприятийца и процеси в съдилищата.  Той   вижда как „хората пара натрупаха" и не е от тях, та да се остави да го задминат. Той се е научил да клати шап­ка на силните на деня, понеже и нему се иска я депу­тат, я кмет да го изберат и защото в тия работи „келепир има". И бай Ганьо не се лъже. Той е убеден, че времето работи за него и че нему е отредено да бъде главен герой на настъпващата епоха. И затова зана­пред бай Ганьо с донкихотско самообръщение ще се обръща към своите съвременници с думите: „Аз да ви науча как се става човек." А неговият повик ще се но­си дълги години над обществения и политически   жи­вот  като злостен  присмех    към    излъгания в своите очаквания онеправдан народ и ще дава тон на една цяла епоха: „Кесийката, кесийката — ето где е всич­ката премъдрост!"

Знаел ли е Алеко кого изобразява под образа на бай Ганьо в онези години, когато е разказвал своите  „Невероятни разкази за един съвременен българин" и когато е писал своите неповторими по изобличителна­та си сила фейлетони? Нима колчем се е отваряла ду­ма за бай Ганьо, Алеко не е бързал да даде ясен от­говор — кой е неговият герой и какво общо има той с народа и с неговите духовни стремежи.

Не е ли бай Ганьо, който, щом се заговори за наро­да, ще каже:

„Народ! Народът е стадо, като му завъртиш сола­та ..."

И не е ли Алеко, който при такива случаи се об­ръща към своя герой с думите:

„Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ги, бай Ганьо, но те са засега на втори и на трети план: те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети й обгръща целия обществен строй и дава своя отпечатък и на политика, и на партии, и на печат."

Алековият герой не е само в обществото. Бай Ганьо е нарицателно име. Епохата, в която шества бай Га­ньо, гъмжи от негови двойници, подобия и копия. В тази епоха живеят Вазовите гороломовци, в нея съще­ствуват Влайковите каменовци. В нея най-сетне гочоолувци и дочоолувци тъпчат в краката си народа — страдалците от Мирчовия „Тъмен свят". Това е същата епоха, в която Вазов изплаква своите „горчиви песни'", отправяйки предупредителни слова към „свободната", но окована в „истински вериги" родина:

Недей казва: слава богу,

но бъди на стража;

твоите врагове са много,

аз ше ти ги кажа.

Не са чужди, а домашни.

о, родино моя,

затова са много страшни,

о, родино моя!

Защо в това общество, в което по израза на Алеко се „движат само нравствени изроди", бай Ганьо най-вече привлича вниманието върху себе си? Защо не не­говите подобия, а бай Ганьо разгаря спорове — ,, типичен" българин ли е той, или не е? Може би за това, че бай Ганьо не се разделя от своя калпак, от антерийката си и червения пояс и поради това мъчно можеш да го различиш от народа. А може би и за туй, че несъот­ветствието между неговите претенции и действителните му прояви в обществото го правят смешен, а смехът за разлика от гнева и възмущението ни кара винаги да се оглеждаме дали самите ние не изглеждаме в нещо смешни. Сигурно тия неща не са без значение. Но не това е основното, когато трябва да обясняваме  защо бай Ганьо поддържа около себе си илюзията, че е из­разител на типични , черти от характера на българина. Не само външните белези на облеклото напомнят, че това е „нашенец". Послушайте, когато бай Ганьо го­вори: в неговите възклицания, в неговите обръщения и жестове, в неговата безцеремонна прямота („Ей, че бя­ха те нацапали! . .. Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм ви хвалил ... Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв. Да ме прощавате — викам, —  не е тъй.") вие веднага разбирате с кого имате рабо­та — това е човек от народа. Алеко е доловил изумително вярно характерологичното в говора и външната   репрезантация на българина. И в най-големите си безо­бразия, и в своите безсрамни и безскрупулни постъп­ки бай Ганьо ще запази тази обща черта на простодушна прямота, свойствена   на   „човека   от  народа". Само така можем да си обясним и тази „смес", коя го се е получила от съчетанието на една вродена и при­вична прямота с наглостта, която е така характерна за утрешния брутален и арогантен гешефтар. Но най-важ­ното в случая е, че бай Ганьо остава в нашето съзна­ние с накривения си калпак и антерийката си даже то­гава, когато той ще се появи неочаквано с цилиндър и фрак на прием в двореца. Пред нашите очи бай Га­ньо ще замени и безобидната си еснафска простотия, и наивност с грубия цинизъм на спекуланта и властни­ка. И ето откъде произтича илюзията. Ето привидните основания, които ни карат непрекъснато да се питаме дали под едни или други „качества"   на   фрапантния Алеков герой не се крият черти от националната ха­рактеристика на българина. Не представлява ли по­словичната подозрителност на бай Ганьо особеност от националната психика на народа ни — неговата недо­верчивост, формирана под влиянието на робството? Та­ка и отрицателните качества у Алековия герой — него­вата дебелащина, лакомия, самохвалство, скъперниче­ство, простащина и пр. — започват да се разглеждат като олицетворение на „всичко отрицателно в българ­щината". Заблудата е създала и невярна посока на ми­сълта — всеки търси да открие черти от националния  характер на българина под това, което бай Ганьо при­тежава, а не това, което у бай Ганьо вече не същест­вува, което той е престанал да притежава. Никой не си задава въпроса, защо такива черти от характера на българина — неговото простосърдечие и отзивчивост, неговото гостолюбие и патриархална човечност, него­вото пословично трудолюбие — са непознати за бай Ганьо. Ние знаем колко силно е развито чувството на социална справедливост у нашия селянин и добре ни са познати неговите обичаи на трудова взаимност, кои­то говорят за навика да се зачитат човекът и чуждият труд. Позната е и пословичната честност на стария ес­наф, за когото дадената дума бе закон, а пестеливостта — израз на скромен живот и неламтене за богат­ство. Известно е изключителното трудолюбие на бъл­гарина, който е свикнал да казва: „Залудо работи, но залудо не седи", „Работи, додето ти се опулят очите". Нищо от тези черти не се е запазило у бай Ганьо, у когото незачитането на чуждия труд е обратната стра­на на неговата лакомия и алчност,   на   необуздания стремеж да се трупа богатство чрез ограбване труда на другите. Каква духовна еволюция на базата на на­шия национален и исторически живот се е извършила с Алековия герой?

Утвърждаването на новите капиталистически отно­шения в икономическия живот на народа се е съпътствало неизбежно и с появата на една нова психика, имаща за своя главна ос себичния индивидуализъм и егоизма. Не е трудно да се разбере, че главната и ос­новна причина за неизбежното разкъсване на ду­ховните връзки между Алековия герой и наро­да, за преустройството и отделянето на духовния строй на бай Ганя от националната психика на народа е от­късването от трудовия бит на народа — приспособя­ването при изменящите се икономически условия към един нов, паразитен начин на живот. Новото обществено битие на бай Ганьо обяснява паразитизма и новото са­мочувствие на Алековия герой. Сам бай Ганьо бърза да обясни новото си положение в обществото, възму­тен, задето го набеждават, че е минал в опозиция: „И сега, когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят, ти таман сега си му намерил времето да ме на­бедяваш, че съм бил уж опозиция. Недей прави тъй бе, братко. Дотам ли ти беше достлука? Завиждаш ли ми, или какво?"

Нека припомним сега жалбите на дядо Стоян от Мирчовия „Тъмен свят", за да дадем ако не пълна, то приблизителна представа за разстоянието, което дели вече бай Ганьо с новото му положение в обществото от материалния и духовен живот на народа. Жалбите на дядо Стоян рисуват и една покъртителна картина на народна сиромашия и неволя: „На — и земята ни бо­гата, всичко дал господ, а пуста сиромашия е нагъ­нала селяните ни — ще ги измори . . . Уж и земица си имаме сега повечко, що беше турско, сега е се наше, ала наше ли е! ... Лихвари душата ни ще извадят ... продавахме, наддавахме, всяко се лакоми повече да вземе . .. пари нямахме, се под лихва, се под залог, а сега и това, що беше наше, ще отиде по съдилища и адвокати".

Алеко не можа наистина да даде точното „истори­ческо определение" на бай Ганьо, но и кому бе нужно това? Той ни показа кой е бай Ганьо. Алеко писа своя­та книга не като социолог и историк, а като художник. И това, че той можа да въплъти в образа на бай Ганьо цялата духовна същност и национално своеобразие на неговия действителен социален прототип, свидетелства за дълбочината на реалистичното виждане у ху­дожника, за силата на художествения талант.

Разисквало се е често и върху въпроса за възник­ването на образа на бай Ганьо. Дали той е плод на лични наблюдения на писателя, или неговото възник­ване се дължи на чути и записани от Алеко забавни истории, разправяни в известния на времето приятел­ски кръг „Весела България"? Въпрос без особено значение, ако от неговия отговор се правят изводи не за творческия процес, а за литературната стойност и

значение на тази забележителна Алекова творба. Неотра­зимото въздействие на Алековия герой върху най-ши­роките читателски среди говори за изкусната ръка на художника, която го е изваяла, а безсмъртието на този образ — за дълбочината на жизнените наблюдения на писателя.

Извън образа на Алековия герой не могат да се ди­рят никакви трайни ценности, защото извън този образ не съществува и нищо друго в творбата на Алеко. То­ва е, което прави трудно възприемането в чуждите ли­тератури на Алековия герой. Защото наистина е труд­но да отгатваш под лекия карикатурен щрих на соци­алните превъплъщения на бай Ганьо една непозната действителност и в същото време да разпознаваш под националните одежди на един-единствен образ позна­ти общочовешки черти. Но ако за чужденеца е трудно от първа среща с Алековия герой да разбере с кого има работа, за нас бай Ганьо е неотлъчен герой на ед­на позната действителност. Това своеобразие на Алековата творба и придава според мен предимно  нацио­нално значение. Това не ще рече, разбира се, че Алековият бай Ганьо не носи нищо повече от национални­те своеобразия на общественото ни развитие и изчерпва значението си в тези граници. Бай Ганьо не е лишен от общочовешко съдържание. Той носи в себе си и об­щочовешки черти. Друг е въпросът, защо и тези общо­човешки черти в образа на бай Ганьо се преоцират пре­димно върху национален терен, подобно   самия бай Га­ньо, който проявява истинската си сила, когато кракът му стъпи на родна земя. Това, струва ми се, вече обяс­нихме.

Какви са чертите на общочовешкия тип у бай Га­ньо? В световната галерия от литературни образи бай Ганьо не е единствен. Той има своите предшественици. Неговите по-възрастни братя са Дикенсовите банкерски и промишлени крале: бондербиевци и домбиевци, прак­тични и надменни деспоти: Балзаковият скъперник Гранде, гениален в изобретателността си да трупа бо­гатства; боркмановци, които открито се изповядват с думите на    Ибсеновия герой: „Аз обичах   властта ... властта да създавам".

Бай Ганьо с накривения си калпак и засуканите си мустаци е нашенец. Но байганьовците по душа не са само българи. Байганьовците, макар и под други име­на, се появяват навсякъде, щом е налице необходимият обществен климат. Ето как Луи Мадлен представя об­ществения живот във Франция преди Наполеона: „Без­редие в обществото, общество на парвенюта, на нови богаташи със скандални богатства, жени без свян и мъже без чест, чиито груби и шумни удоволствия обиж­дат мизерията на пролетариата." Това е същата „не­чиста" и „гнусна" пяна, която наблюдаваме и в нашия обществен живот през деветдесетте години, която кара­ше Алеко да се привиква към своите съвременници: „Светли, светли образи ни дайте, задушаваме се в мрач­ната сфера, която вие ни рисувате, в която се движат само нравствени изроди." По израза на Пенчо Славей­ков това бе царство на „физиологическо живорение и нечист въздух", развалян от „политици, предприемачи, базиргяни".

Със своите общочовешки черти бай Ганьо е изра­зител на буржоазната личност, формирана в различни времена и многообразна по националните си отлики, но единна в своето обществено и духовно изявяване. В любопитната, забравена вече книжка  „Авторитет, до­стойнство и маска"   (1933)   авторът й Иван  Минков (псевдоним на Иван Хаджийски)   направи   интересен опит да обобщи характерните черти от психологията на буржоазната личност. Изграждайки се нравствено чрез егоизма и безчестието, буржоазната личност създава външни белези за своето  осъществяване,   изразяващи самосъзнанието за собствената й сила. Това са белези за господарство и избраничество. Така се обясняват в буржоазното общество и маниите за величие,, гладът за признание, стремежът към слава, важниченето, самохвалството, позите и гримасите, парвенющината и пр. В стремежа за самоизтъкване буржоазната личност на­следи богатия опит .на аристокрацията от феодалното минало. Но наред с това тя „прибягва за показ към всички средства, с които може да се изрази силата п положението на господар и паразит. Към старите наследени средства се прибавят числото на милионите, бесният темп на империалистическата мода, доказа­телства за интелигентност и образованост: научни тит­ли, дипломи, членство в академии, лауреатство на меж­дународни премии, превземки, че разбираме от наука, изкуство, тънки работи, фокусите на рекламата и сен­зацията, екстравагантности, конкурси и рекорди и пр.".  Ето няколко примера на самоизтъкващи се величия: Някога Хитлер заявяваше: „Аз съм шефът... Аз съм единственият, който може да спаси Германия. .. Аз се гордея със себе си, гордея се ..."

Крьогер, прочутият крал на кибрита, пише до своя приятелка: „Не е далеч денят, когато твоят Крьогер ще стане най-богатият човек на света. Морган е Голиат, а Крьогер — малкият Давид. Но трябва още мал­ко време Давид да удари с прашката си Голиата и то­гава няма да има никакъв противник".

Големанов от едноименната пиеса на Ст. Л. Костов се обръща към жена си: „Народът ме е избрал да го управлявам и ще го управлявам ..." И пак Големанов изповядва: „Хубаво е да си министър, дявол да го взе­ме .. . Власт . . . чест . . . слава . . ."

А бай Ганьо се сопва на Гуньо: „Ами как се говори бе, келеш! Ти мене ли ще ме учиш! Ти знаеш ли кой съм аз? ... Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй — зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мек англичани, мен-американци ихтибар са ми правили в Дрезден ... че ти ли на ум ще ме учиш?"

Ако питате бай Ганьо какъв е общественият идеал, от който се ръководи, той ще ви посочи пътищата към богатството и властта. И той ще ви развие най-подроб­но своите схващания за „алъш-вериш", за „гешефта'' и „търговийката", за това, как трябва да се погаждаш с управляващите, за да прокарваш недоброкачествена стока, за това, как да „допипаш с две ръце кокала" " да не го „изпущаш докрай време", за това най-сетне как се правят избори и как се управлява обществено­то мнение. А народът, „народът е стадо, като му за­въртиш сопата . . ."

Ето с какви възгледи за обществото и за собстве­ната си обществена дейност се е въоръжил бай Ганьо, който, завръщайки се със своите мускали от Европа, бърза през деветдесетте    години чрез   „търговийка и предприятийца" пари да трупа. Нищо съществено не отличава този възглед върху обществото у бай  Ганьо от възгледите на великосветския крадец — героя  на Мирбо, който, заварен на -местопрестъплението, обяс­нява: „Аз съм крадец... Аз реших да избера това об­ществено положение, след като се убедих, че в днешно време то е най-лоялно и честно." А поменатият вече Крьогер, световноизвестният крал на кибрита, призна­ва: „Онова, което работя, би могло да се нарече мошеничество. Но никой не смее да ми каже това. Какво са парите? ... Това е богатството. Само че човек трябва да бъде спекулант. Споразумее ли се той и с остана­лите спекуланти, всичко върви гладко. Народът е ста­до овци ..."

Буржоазната личност в разцвета на своята социал­на жизненост създава характери и типове от рода на бай Ганьо. В общочовешката галерия от типове бай Ганьо е във фалангата на онези социални екземпляри, които се отличават с могъщия си инстинкт към парите и с фанатичната отдаденост на стремежа да се трупат богатства. Тяхната сила се крие еднакво и в опортю­нистичната гъвкавост, и в непреклонността, с която те преследват целта. Целият им духовен мир се върти около една ос, егоизма, пред който заглъхва всяко чув­ство на социална справедливост. Измамничеството и безчестието — главно оръжие в борбата за богатство и власт — ги принуждава да разчитат преди всичко на себе си, на личната си съобразителност и „качества". Това им внушава чувство за „избраничество" и ги ка­ра да гледат с презрение на народа. В морала и в по­литиката байганьовци са изкусни мошеници и демаго­зи. Зад маската на демократизма се прикрива надмен­ният и груб деспот. Маската веднага се захвърля, щом стане ненужна. Сравняват бай Ганьо с Тартарен. Дори френският превод на „Бай Ганьо" е получил наимено­ванието „Le Tartarin Bulgare — Paris, 1911 г." Такова сравнение е чисто недоразумение.    Героят на Алфонс Доде е характерологичен    портрет  на  провансалеца. Бай Ганьо е национално копие на един общ социален тип.

*               *                *

В обществената ни действителност през деветдесет­те години Алеко осмя героя, който се подготвяше да играе главна роля и да решава съдбините на току-що освободилия се от чуждото иго народ. Малцина бяха ония, които по това време съзираха в будещата смях и презрение    карикатура на новоизпечения гешефтар проявлението на обществени закони в развитието на живота. Между тях не беше и самият автор на „Бай Ганьо". И при все това през деветдесетте години Але­ко единствен извърши нещо, което никой след него не успя да извърши — чрез образа на бай Ганьо под­хвърли на всеобщия присмех на народа карикатурата на създаващото се буржоазно общество. Бай Ганьо ста­на нарицателно име за повсеместна критика на обще­ствените пороци. И не случайно, както отбелязват по-късно критиците на Алековия герой, известни социал­ни среди се опитват да превърнат това име в „нацио­нална гордост". Но карикатурният образ на бай   Га­ньо и в този случай излезе победител. Непринуденият смях, който будеше всекиму известната карикатура, не внушаваше нищо положително за героя. Чрез своите гешефти и зулуми, с измамничеството и демагогията, с дебелащината и простотията си бай Ганьо се прочу по цялата страна, стана наистина „национален герой". Той можеше да бъде срещнат навсякъде и да бъде по­сочен с пръст от всекиго.

Кой създаде на бай Ганьо тази „национална извест­ност" и „слава"? Разбира се, Алеко. Но преди Але­ко — животът. И тук ние се обръщаме отново към въ­проса за националното значение на бай Ганьо като со­циален тип.

Читателят всякога се смее, препрочитайки страници­те, в които Алеко ни разказва, за приключенията на странстващия из Европа бай Ганьо. Да си представиш бай Ганьо в натура в банята с влакнести гърди и нашаре­ни от чорапите му нозе или как в кипналия от текметата му басейн той се готви 'пред смаяните немци да покаже на кое викат „вампор" и да не прихнеш от смях, е не­възможно. Та кой е този, който има сили да удържи сме­ха си, когато чете за разговорите на бай Ганьо в дома на Иречек? Но това, което буди у нас смях, за чуждия читател може да се окаже само повод за недоумение или учудване. И това е обяснимо, понеже, така да се каже, „ние си знаем човека" — неговите постъпки могат да ни изненадат със своята неочакваност, но не и да ни учудят. Защо така? Защото бай Ганьо и като социален тип, носител на общочовешки черти, притежава в също­то време всичко, което се отнася до неговата национал­на отличителност. Дори обстоятелството, че бай Ганьо е тръгнал през деветдесетте години на миналото столетие да странства със своите дисаги из Европа, е белег от неговата национална отличителност. Преди още Алеко да бе наумил да пише за бай Ганьо, истинският бай Га­ньо вече странстваше из Европа с познатите мускали и с познатата му простотия и недодяланост. Алеко бе имал вече случаи да се среща с него в българския пави­лион на Чикагското изложение (вж. „До Чикаго и на­зад") и по време на пътуването до панаира в Прага (вж. проф. Б. Боев — „Весела България", „Алеко като другар", Юбилеен лист „Алеко Константинов",  1927). Но забележете — бай Ганьо съвсем не бе тръгнал по света за собствено удоволствие, а от нужда. Пътувания­та на бай Ганьо станаха неизбежни, след като Бълга­рия излезе от своята затвореност на турска провинция и установи връзки с европейския свят. Изобщо цялото ново икономическо развитие на страната го отправяше натам. На бай Ганьо бяха потребни купувачи на розо­вото му масло.

Пътуванията на бай Ганьо наред с всичко останало идваха да ни убедят и в нещо друго — не бай Ганьо отиваше да влияе на Европа, а Европа започваше да влияе върху нас по силата на общото правило, че по-напредналите в общественото си и културно развитие страни влияят върху изостаналите. Развивайки своя въз­глед за взаимните влияния в обществото, Плеханов при­веждаше остроумни примери на подражания в литерату­рата. „На кого прилича — питаше Плеханов — Расиновият Ахил: на гърка, току-що излязъл от варварско съ­стояние, или на маркиза talon rouge — от XVII век? За действащите лица на „Енеида" се е отбелязвало, че те са римляни от времето на Август. Наистина за действащите лица на  така  наречените  руски  трагедии от XVIII век е трудно да се каже, че ни представят руски хора от онова време, но самата им негодност свидетелства за състоянието на руското общество. Те ни пред­ставят  неговата   незрелост".  Плеханов сочеше, че при всички тези случаи на подражание подражателят се отделя винаги от своя образец с цялото разстояние, което съществува между обществото, породило подражателя, и обществото, в което е живял образецът. „И така — заключаваше Плеханов, — влиянието на ли­тературата   на  една  страна   върху  лите­ратурата на друга е правопропорционално  на   сходството   между   обществените отношения  на  тия  страни.  То  съвсем   не съществува,  когато това  сходство е рав­но  на нула. Пример: африканските негри досега не са изпитали върху себе си ни най-малко влиянието на европейските литератури. Това влияние е едно­странно,   когато   единият   народ   поради своята   изостаналост  не  може   нищо да даде на другия нито в смисъл на форма, нито   в   смисъл   на   съдържание.   Пример: френската литература от миналия век е влияла върху руската, но не е изпитала върху себе си ни най-малко руско влияние".

Наистина, бай Ганьо през деветдесетте години на ми­налия век съвсем не беше тръгнал из Европа с високата цел да опознава чуждата култура — малко време има­ше той за това в грижите си за „гешефта" и  в надпреварването да заеме подходящо място на държавната и обществена трапеза. Действителният бай Ганьо, завръщайки се от Европа, е парадирал не само с навика да си връзва вратовръзка и уж божем „владението на чуж­ди езици". Той вероятно бе усвоил и немалко други при­вички, които са го правили не по-малко смешен, макар и Алеко да не спира вниманието ни върху тях. Но едно е несъмнено — в Европа бай Ганьо бе успял да види и да възприеме преди всичко „опакото". То се оказа „най-поучително" за него и за ролята му, която той се готве­ше да играе в родината си. Но не само към Европа от­правяше очи бай Ганьо, когато искаше да види „опако­то" зад външната благовидност на обществените и

политически порядки. След извършения от Батенберг пре­врат през 1881 г. и подчиняването на страната под рус­кото самодържавие бай Ганьо даде достатъчно доказа­телства, че е способен да заграбва чуждите земи, гори и мелници, да раздава пари с безбожна лихва и да гуляе и развратничи така, както турските ефендета знаеха да гуляят и развратничат. Фактът, че бай Ганьо и тогава, и по-късно — когато нашата страна се сдобиваше с кул­турна интелигенция, образоваща се в Русия и на Запа­да — не можа да развие у себе си истински вкус към културата, говори също за една твърде важна национал­на отличителност на българската буржоазия. Уродлива още в своето зачатие с крайната си изостаналост в об­щото икономическо и културно развитие на Европа, бъл­гарската буржоазия остана напълно чужда и на култур­ните стремежи на народа. Дълбоко враждебна на раз­виващата се у нас народническа и демократична култу­ра след Освобождението, тя не можа да създаде освен „културата" на еснафа парвеню. Тя създаде образи на пошлостта, на цинизма и парвенющината: байганьовци, гороломовци, големановци, които, свидетелстват не са­мо за нейната културна изостаналост и недоразвитост, но и сочат крещящи белези за националната и уродли­вост. Тази й духовна уродливост обяснява всички край­ности, до които тя достига в отношенията си към мора­ла, политиката и културата. Крайности, от които тя не се срамува и не прикрива, а манифестира като свои „достойнства". Вижте на каква срамна низост е спосо­бен бай Ганьо в изкуството да се приспособява:

„Знайш си ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитане ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще целунеш ръка, аз — двете ръце; ти ще целунеш скута, аз — краката; ти ще целунеш на друго място, аз — на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?"

Бай Ганьо продава не за тридесет, а за един сребър­ник родината и отечествените си интереси. Пред руския кореспондент („Бай Ганьо в депутацията") той сам предлага услугите си:

„За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двеста — сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да видиш ти какво прави

бай ти Ганьо. .. Че как ме хесапиш, твоя милост! Туй не е Абисиния .. ."

Културата на бай Ганьо е огледало, в което се оглеж­да собственото му нищожество. Към нея той винаги е отмъстителен:

„Страшни диванета са туй учените. Аз не зная как ги търпят такива на служба. Ами чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па видя щем кой е кум, кой е сват."

И не друг, а бай Ганьо, гороломовци и големановци бяха тези, които, за да се освободят от притеснението на своята простащина и некултурност' започнаха да ве­личаят и възхваляват байганьовщината като проявление на „родното" и „самобитното" у българина. От тази най-съществена според мен национална отличителност на бай Ганьо като социален тип произтичат също трайни значения, които Алековата творба е имала в миналото и продължава да има днес.

Не е толкоз важно дали авторът на „Бай Ганьо" е гледал първоначално на своя герой с едни очи, а по-къс­но—с други. От значение е, че Алеко като художник реалист пресъздаде в образа на своя герой това, което обективно той представляваше в действителност. Ето защо дори в противоречие със схващанията на своя ав­тор създаденият образ можеше да има вече свой само­стоятелен живот и свое самостойно значение. Разбира се, такива сериозни и дълбоки -противоречия между бай Ганьо като олицетворение на действителния обществен живот през деветдесетте години и отношението на авто­ра към героя не съществуваха. Наистина, първоначални Алеко хранеше още надеждата, че неговият герой е из­правим: „Бай Ганьо — пише Алеко в очерка си „Бай Ганьо в Русия" — е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила .. ." Но твърде скоро Алеко заговори с друг език за своя герой. Той бе имал вече и лична разпра с бай Ганьо в деня на свищовските избо­ри през 1894 година. Той изпита върху себе си по време на изборите превръщането на тази „потенциална сила" на байганьовския комерчески дух в „живата сила" на данкохарсъзиновските банди. Ето защо в критическите си бележки върху разказите на Христо Максимов (Мирчо) Алеко не може вече да удържи гнева и  възмущението си само при мисълта за присъствието   на бай Ганьо в обществения живот:  „Триста дявола!  Нима нашата интелигенция се състои само от гороломовци,  каменовци, от байганьовци? Е, господине, и да не се състои само от такива, не можеш да не признаеш, че тези хора засега дават своя колорит на епохата, че в кипежа на страстите те са изпъкнали като нечиста пяна над обще­ствения слой, и престъпление ще е в таквази епоха да се възпяват звездите и луната, когато преди всичко трябва да се изгребе и изхвърли изпъкналата на повърх­ността гнусна пяна ...”

Промяната на Алековото отношение към бай Ганьо имаше сериозни основания. Тези основи се криеха в обективното развитие на самия бай Ганьо като социален тип при националните своеобразия на обществения ни живот. По рождение бай Ганьо не е социален паразит. Той произхожда от народа и само острите икономически  преходи в нашия обществен живот са изтръгнали от старата трудова среда на еснафа, превръщайки го в со­циален хищник. Още Пенчо Славейков в предговора си към съчиненията на Алеко отбелязва тази очевидна про­мяна в отношенията на автора към неговия герой.   Кол­ко далеч оставя той - пише Славейков – своя предишен любимец бай Ганя! Него вече твърде малко инте­ресува простака, въвонен в гюлово масло. Пред нас из­пъкват сега вече по-други културни продукти не от робското минало, а чеда на новата епоха, от чиято мътна пяна те са се родили за омерзение на себе си и на нас. Ето го на  този грижовник за славата и величието на целокупна България. Вие помните думите му – нали? „Ах, да ще султанът да освободи Македония!” Това е неговата дълбока въздишка, ревът на инстинктите на животно, което примира от блаженство само от бляна за смукане кръв от живото тяло на народа”.

И друго — Алековият бай Ганьо не само социален тип, олицетворение на експлоататора и господар.Заедно с това той е и нещо повече. В бай Ганьо намират  изражение повече или по-малко и всички стъпала на господстващата социална йерархия в буржоазното общество. Ето защо ние чувстваме живото присъствие на бай Ганьо не само в хумористичните фейлетони, които Алеко е посветил на героя си, но и в повечето от останалите Алекови фейлетони, които се отнасят до конкретни лица и събития или до анонимни герои. Под други имена бай Ганьо живее и в такива фейлетони като: „Пази боже сляпо да прогледне", „От много ум", „Иди му се надя­вай", „Разни хора, разни идеали", „Тържеството на Велзевула", „Смирррно! Рота-а, п'ли!", „Угасете свещите", „Малко сравнение", „Ей че гуляй му дръпнахме", „Из миналия живот на „Славянска беседа", „И той ако не е симпатичен артък..." и много други. Не случайно Алеко завършва своя фейлетон „По „изборите" в Сви­щов" с мисълта: „Ето епоха, която ми дава неизчер­паем материал за бай Ганя." Затова и когато слушаш, гнусните изповеди на разните помощник-регистратори, партизани, бюрократи и властници от фейлетона „Разни хора, разни идеали .. .", ти сякаш чуваш как бай Ганьо ти напомня една позната „премъдрост": „Трябва и ний да клъвнем по нещо — току-тъй на сухо патриотизъм — бошлаф." Поради тази причина Алековият бай Ганьо представлява един събирателен образ от типич­ни черти на една цяла епоха. Заедно с характерните бе­лези на своя социален прототип той е носител и на ти­пичните черти на един обществен строй, на една социал­на система. Образът на бай Ганьо винаги може да бъ­де допълнен с нови черти и от това той няма да по­страда, а само ще се обогати. И ако Алеко бе живял по-дълго, той без съмнение би обогатил своя герой с но­ви черти. Някога Елин Пелин подхвърли мисълта, че ако в България един ден се роди гений, той непременно ще бъде геният на завистта. Сигурно в бъдещите си очерци за бай Ганьо Алеко щеше да разкрие и тази чер­та у своя герой. Тя е присъща на бай Ганьо, понеже в обществото, в което господства надпреварата за бо­гатство, за власт и за първенство, завистта е също не­избежна. В миналото някои критици на „Бай Ганьо" на­мираха за най-съществена художествена слабост съби­рането на „чудовищно" много отрицателни черти у ге­роя. В това те виждаха грубо нарушение на художестве­ната правдоподобност на героя и обезличаване на него­вата индивидуалност, „защото е невъзможно жив човек да бъде носител на толкова много и при това все отри­цателни черти". А в различното отношение, което Алеко в различни времена проявява към своя герой, те съзи­раха нарушение на художественото единство и правдо­подобност в Алековата творба. Разбира се, от такъв род критика Алековият герой не губеше нищо нито от своя­та убедителност, нито от своята правдоподобност. На­против, с всеки нов Алеков фейлетон образът на бай Ганьо ставаше все по-ярък и по-изразителен. И другояче не можеше да бъде, защото Алековата книга за бай Ганьо не е нито повест, нито роман. Алековата книга бе започната и вероятно щеше да бъде завършена от авто­ра и като сборник от художествени очерци-фейлетони, писани при различни поводи и случаи. Това неизбежно създава известна условност в индивидуалното третиране на образа. Гримасите често се менят у бай Ганьо. Бай Ганьо може да бъде и угодник, и нападащ стръвник, и мазник, и жесток деспот, и престорен ахмак, и нагъл шантажист. Той е и лукав, и алчен, и отмъстителен, и продажен. Едно сякаш у него остава неизменно — над­менното самодоволство на парвенюто и простака. Сле­дователно неуместно е всяко сравнение между художе­ствената индивидуализация на Алековия бай Ганьо и Гоголевите Чичиков или Плюшкин. Неправилно е да се изисква и психологическа правдоподобност във всяка стъпка на героя. Фейлетонният характер на очерците за бай Ганьо и обстоятелството, че те са писани при раз­лични поводи и случаи, създава фрагментарния харак­тер на повествованието и известна условност в художе­ствената индивидуализация на образа. Но това не прави по-малко изразителен образа на бай Ганьо. Това, което този образ губи откъм психологическа задълбоченост, печели го откъм жизнената си представителност. И най-сетне — това не лишава книгата на Алеко от художе­ствено единство. Та нима не е възможно например съби­рането в една книга на приказките за Хитър Петър? Ще стане ли с това по-малко убедителен образът на прочу­тия народен шегобиец и няма ли да бъде той именно така по-добре представен на читателя? Разбира се, Але­ковата книга и приказките за народния герой Хитър Пе­тър са явления с различно творческо потекло. Но по творческа концепция те са близки. Примера привежда­ме, за да посочим, че една книга може да представлява художествено цяло и когато и липсват последователните; връзки на сюжета и психологическа изчерпателност. До­статъчно е художественият разказ да се изгражда вър­ху вътрешното единство на идеята и общия замисъл за героя. А това за пореден път ни убеждава, че творческа­та концепция на художника е решаваща.

Алеко е хуморист с несъмнена дарба на художник. Любимият му литературен жанр е фейлетонът. Под пе­рото на фейлетониста се роди и забележителният образ на бай Ганьо. Със своя бай Ганьо Алеко даде нагледен пример как и със средствата на фейлетона — един спе­цифичен литературен жанр, който седи на границата между художествената проза и публицистиката — могат да се създават ярки, значителни и трайни художествени образи. А неотслабващото художествено въздействие на Алековата творба дава сякаш отговор на едно съще­ствуващо и в наши дни недоумение — как в една не­претенциозна книга като Алековата можа да се роди и обезсмърти образът на бай Ганьо. Но даже и да не сме в състояние да отстраним всяко недоумение в случая, налице е безспорният факт —- че и в границите на един художествено неравностоен литературен жанр, какъвто е фейлетонът, може да се създаде безсмъртна книга. „Бай Ганьо" винаги ще ни напомня за тази възможност така, както хумористичното перо на Алеко ни напомня за силата на художествения дар.

Петър Пондев

 

WWW.POCHIVKA.ORG