Home Литература ФРЕНСКИЯТ АБСОЛЮТИЗЪМ И КЛАСИЦИЗМЪТ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ФРЕНСКИЯТ АБСОЛЮТИЗЪМ И КЛАСИЦИЗМЪТ ПДФ Печат Е-мейл

ФРЕНСКИЯТ АБСОЛЮТИЗЪМ И КЛАСИЦИЗМЪТ

Ренесансовите идеи бързо се разпространяват от Италия в цяла Западна Европа, включително и Франция. Много поети, като използват постиженията на италианското Възраждане, създават оригинално творчест­во, съобразено с френския дух и традиции. Френското общество от XVII в. все повече се увлича от литературна дейност, интересът към която се поддържа и от но­восъздадената Френска академия (1635). Окончателно се изгражда книжовният език и всички творци се стремят към създаването на езиково изящни, блестящи ли­тературни произведения. Висотата на езика и съвършеното подражание на античните образци дават основание на французите да наричат литература си от това време класическа.

Сериозна заслуга за разцвета на изкуствата има френското общество от XVII в. Как изглежда то?

Анри IV, френски крал от 1589 до 1610 г., оставя франция просперираща, богата и с международен пре­стиж държава. В много отношения управлението му по­ставя началото на абсолютната монархия във Франция. При него французите виждат завършения образ на сво­ята държава, която при Луи XIV достига върха на вели­чието, славата и блясъка си.

Внукът на Анри IV — Луи XIV, известен като Краля-слънце, става наследник на трона едва 5-годишен и управлява Франция цели 72 години. Това е най-дългото царуване в човешката история (от 1643 до 1715 г.). Про­чутата фраза на Луи XIV „Държавата — това съм аз", е не израз на авторитаризъм, а действително състояние на нещата. Той съсредоточава цялата власт в ръцете си и управлява страната чрез съвети, в които се допускат само хора с образование и качества (най-често от сред­ната класа), но изисква пълно подчинение и съгласува­не на всички дейности. Възстановява реда в държавни­те финанси, покровителства земеделието, насърчава ин­дустрията, търговията, обществените предприятия, фло­та. Изключително енергичен, работоспособен, спокоен и организиран, Луи XIV е най-яркият представител на монархическата институция в Западна Европа за пери­ода 1500—1800 г. През 1678 г. достига върха на своята власт, а Франция е най-силната държава в Европа.

Голяма роля в историята на Франция от XVII в. имат двама кардинали — Ришельо и Мазарини. Едва 32-годишен Ришельо е назначен от Мария Медичи (вдо­вица на Анри IV) за държавен министър. Той има голе­ми заслуги за засилване и централизиране на монархи­ческата власт и за установяването на абсолютната мо­нархия. Негова е и заслугата за първата Френска акаде­мия, където участва с лични средства.

Делото на Ришельо продължава вторият велик френски кардинал — Мазарини. При неговото управле­ние Франция налага своята хегемония в Европа. Създа­ват се множество културни институции: Кралска акаде­мия по живопис и скулптура, Танцова академия, Мал­ката академия — бъдеща Академия по литература, Ака­демия на науките, Музикална академия, Академия по архитектура. Разцветът на обществото се пренася и в изкуството. Академиите са изградени по еднакъв начин и изпълняват обществени, информационни и познава­телни функции. Достъпът в тях е признание за значите­лен принос в областта на науките, изкуствата, езика.

„Векът на Луи XIV" дава на Франция много велики философи, творци и учени: Корней, Расин, Молиер, Лафонтен и Боало, Ла Брюер и Ларошфуко, Паскал, Пусен и др.

Френският абсолютизъм е исторически прогреси­вен, докато налага на аристократите да се откажат от опитите си за реставрация на феодализма. По-късно, през последната четвърт на XVII в. е вече реакционен в борбата си за потушаване на буржоазно-демократич-ните тенденции. Това време се характеризира и с криза в изкуствата. Появява се класицизмът.

Класицизмът по същество представлява културна­та политика на абсолютизма. Той е цяла идеология, за­сягаща всички области на идейния живот: философия, право, музика, литература, изобразителни изкуства. Въз­приема цялото наследство и характерните особености на ренесансовото изкуство: хуманизъм, реализъм, отрица­ние на метафизиката, схоластиката и мистиката. Проя­вява се най-вече в литературата, където подчинява твор­чеството на строги идейно-естетически принципи.

В основата на класицизма стои рационалистичната философия на Рене Декарт (1596—1650). Според него рациото, т. е. разумът, е ръководно начало за определя­не на прекрасното в природата и изкуството. Като пос­тавя човешкия разум над всичко, Декарт нанася серио­зен удар върху средновековната схоластика и мистика. Той отхвърля суеверието, предразсъдъците и религиоз­ния фанатизъм и поставя на пиедестал рационалистичния идеализъм, изискващ простота, точност, ясност и признаване само на това, което е проверено от разума. Що се отнася до изкуството, то трябва да твори худо­жествена красота по законите на разума; да се вдъхно­вява от голяма гражданска или морална идея; да при­зовава към изпълнение на дълга към обществото, кра­ля, семейството; да бъде съчетание от хармония, симет­рия и пропорция, изразени в единство на идеи, мисли, форми, език.

Никола Боало (1636—1711) става законодател на принципите на класицизма в литературата, като се ос­новава на философията на Декарт. В своя трактат „Пое­тическото изкуство" той системно разработва естети­ческите принципи на класицизма като направление в ли­тературата:

— Изкуството трябва да бъде рационалистично и разумът е единствен критерий за прекрасното. (Това изискване ограничава възможностите на поезията, за­щото пренебрегва въображението и чувствата като не­заменими в духовния живот на човека).

— Поетът не трябва да смесва естетическите кате­гории възвишено с грозно, смешно с трагично и обик­новено, а да ги представя в кристализирана форма. (То­ва противоречи на реалния живот, който не е статичен, и между тези категории не може да бъде наложена гра­ница).

— Боало разделя литературните жанрове на „висо­ки" и „ниски". За „висши" жанрове се смятат епическа­та поема и трагедията, защото в сериозен план пред­ставят висшите нравствени добродетели на кралските поданици. В „низшите" жанрове — комедия, басня и ня­кои видове проза, е пресъздаван животът на народа и дребната буржоазия.

— Психологическата правдоподобност на конфлик­та в едно литературно произведение се постига чрез т. нар. триединство — ограничение по отношение на вре­мето, мястото и сюжета. Действието трябва да се раз­вива в рамките на 24 часа, на едно и също място и да съдържа само една сюжетна линия. Така изградена, ли­тературната творба е статична, а това позволява на ге­роите да анализират верността си към краля или лю­бовта си.

Изискването за триединство идва от неправилно­то тълкуване на теорията на Аристотел за трите един­ства. Те се отнасят за древногръцката драма и са при­ложими там, но за драмата от по-ново време нямат осо­бен смисъл.

— Героите трябва да бъдат типизирани, но в също­то време и индивидуализирани, „героят трябва да гово­ри със свой глас".

— Езикът трябва да се отличава с яснота, точност, логичност, простота, музикалност, хармония, а всичко това означава един художествен стил. Следвайки този принцип, писателите-класицисти издигат френския пое­тичен стих до образец за следване във вековете след тях.

Повечето френски писатели-класицисти търсят об­разци и идеи в класическата древност, като се стремят да придадат на произведенията си не само антична фор­ма, но и антично съдържание. Класическата трагедия се откъсва от народния живот, като търси сюжети в гръцката, испанската или източната история. (Поради тази причина някои я определят като лъжекласическа.) Стремежът към по-пълно съвършенство и рационали­зъм лишава класицистичната драма и от връзка с при­родата. Съобразно схващането на Декарт, че природа­та е само една машина, система от пружини и колела и нейното правилно функциониране само доказва същест­вуването на висш създател — Бог, за истинска природ­на хубост се признават само добре планираните парко­ве на царските дворци. Живата природа изглежда груба и оскърбява чувството на класицистите за красиво.

Любимият израз на Декарт „Мисля, следователно съществувам" става отправна точка на класицизма и по отношение на религията. Боало теоретически доказва, че християнството със своята възвишеност не може да служи на поезията, защото не е рационалистично. (Френ­ските крале също не се отличават с особена религиозност.) Така религия и изкуство се разминават.

Основното предназначение на класицистичната ли­тература е да възпита у французина верния поданик. Тя ласкае блясъка и могъществото на кралската власт, въз­хвалява краля като носител на най-висши нравствени добродетели. Класицизмът е поетика на придворната аристокрация.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG