Home Литература НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ ПДФ Печат Е-мейл

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

Първите произведения, с които Николай Лилиев се явява в нашия периодичен печат като нов поет, са пуб­ликувани през 1906 г. в списанията „Демократически преглед" и „Ново общество". По теми и настроения тия стихотворения доста си приличат, ала едното от тях — „Небето плачеше..." („Ново общество", I), под което на единия край стои подпис Н. Михайлов, а на дру­гия — „Лозана, 1906" — рязко се отделя със своята форма. В него настроението и мисълта са изразени ясно, оригинално, в четиристъпен ямб с анжамбман с пълнозвучни краесрични съзвучия и вътрешни алитерации, които по-нататък ще станат характерни отлики за сти­ха на Лилиев. Още тук срещаме и друга особеност в музикалното изграждане на Лилиевите песни: повтаря­нето на цели строфи — носители на основната тема и основното настроение, — похват, установен властно в на­шата лирика от Пенчо Славейков. Малките бисерни песни от „Сън за щастие" очевидно са влияли на мла­дия поет. Едновременно с тихите настроения и свенливи блянове, като тия на Славейков, в първите стихотворе­ния на Лилиев се чувстват и отгласи от късните скръбни песни на Яворов. Но тия две струи в лирика­та на Лилиев звучат по своему, те са преплетени и съ­четани в нови, самостоятелни с образите и музиката си словореди:

Небето плачеше. Пред мен

печално   капеха   листата —

от бури целий парк сломен е

и голи дремят дървесата.

Бездушна есента настъпи

и нищо смъртно не пожали —

полята в леден сън заспали,

в мъглите слънцето се къпе.

По-нататък: глас на птици, „сподавен стон на късна есен", дошъл да попълни пейзажа, да засили и задъл­бочи настроението, да даде простор и устрем на мисълта: 

Рояци   гарвани   отлитат

и стенат   тъжно,   безотрадно.

Ах, где ли тъй без път ще скитат

в туй утро, за лъчи тъй жадно?

Символиката на целия пейзаж е ясна, лиричната мисъл се закръгля с тия слухови възприятия" с този стон на отлитащите птици и с това жадуващо за слън­це утро . . .

Здрачен, пейзаж, песен на птици от небето, лъчи, ут­ро.. . — това ще бъдат главни, постоянни „елементи" в поезията на Лилиеви по-нататък. Темите, образите символите, обстановката, строежът на стиха оттук на­татък ще се разнообразяват, ще се явяват в нови нюан­си, ще се изливат в нови вариации, но няма да се изме­стват, няма да променят основното си звучене .

Другите две стихотворения от 1906 г. - „Скръбта на целий свят трогателно проглежда" и „Лунният блясък открива сенки неясни в нощта" („Демократически прег­лед ) - са по-нестройни, младежки декламативни и младежки сантиментални, но и в тях се разкрива все този лирически герой, с нови, допълнителни черти кон­то също тъй по-нататък ще блеснат по-силно и по-обос­новано, а именно: бягство от борбите в живота загат­нати с типичния език на символистичната поезия ( жи­тейски празен път"), тъга, меланхолия, безизходна скръб . . .

Като творчески метод символизмът в българската литература се появи, разви и оформи под влиянието главно на символизма във Франция и Русия Но той не се разви като подражателно явление,   не увисна във въздуха като някаква „западна мода". Символизмът в българската литература имаше своя обективна основа, в много отношения твърде своеобразна.

Повечето от символистите в българската литература, предимно млади и даровити поети, бяха преминали през социалистическия печат, там с малки изключения те бяха направили своите творчески прощъпулки. И то­ва не бе случайно — тези млади поети, произхождащи от дребнобуржоазни среди, търсеха начини да изразят своето отрицателно отношение към противонародната' същност на буржоазната класа.

Те приеха символизма като протест срещу капита­листическата задуха в областта на културния живот. В символизма те потърсиха отдушник на своите

ламтежи за по-висока духовна красота, символизмът допадна на характера на тяхната дребнобуржоазна, интелигентско-индивидуалистична природа. Но писателите

символисти, в мнозинството си настроени отрицателно сре­щу буржоазната действителност, не разбираха, че тък­мо със своите символистически произведения обективно стоят на идеологическите позиции на буржоазната кла­са.

Отричането на порочната действителност не можеше да стане чрез самоизолиране на личността от общество­то. Това самоизолиране всъщност задълбочаваше и из­остряше противоречията между личност и общество, из­остряше оная криза на духа, в която бе изпаднала ин­телигенцията. Бягството на твореца от обществените проблеми го отдалечаваше от народната съдба. Така символистите влязоха в противоречие и с реалистични­те народностни традиции на нашата литература.

Метафизичната антидемократична и противообществена същност на символизма се прояви особено след Първата световна война. Тогава в стеснения кръг на символизма се засилиха проявите на ирационализъм, мистицизъм и краен субективизъм. Тогава именно с революционния подем на народните маси дойде и кра­хът на символизма, настъпи отрезвяването на неговите последователи и свързването им със здравите настъпа­телни сили на епохата.

Трябва да се отбележи, че и като творчески индиви­дуалности, и като последователи на един литературен метод младите символисти имаха свои особености, от­лики, колебания, отклонения, залитания, разочарова­ния. И тъкмо поради това времето и суровият ход на политическия живот им наложиха и различни пътища на развитие — и като писатели, и като граждани.

Димчо Дебелянов, един от най-талантливите измеж­ду това поколение поети, верен на своето здраво чувст­во за прогресивните тенденции на общественото разви­тие, започваше, ако се съди по последните му творби, писани на фронта, сигурен и здрав преход към реализ­ма. Няма никакво съмнение, че ако не бе загинал тъй млад и бе дочакал сиянието на Великата октомврийска социалистическа революция, озарило душите и сърцата на всички честни хора по света, той би бил едни от първите адмиратори на тази революция. Емануил Попдимитров, преживя много идейно-творчески лутания, докато най-сетне и той стъпи на здрава, реалистична почва. Христо Ясенов, разрушил своя „рицарски замък" на упадъчния символистичен метод, падна в неравната борба срещу фашизма като дисциплиниран член на Българската комунистическа партия. Гео Милев, най-младият, най-темпераментен и най-плодовит от тая група,, също загина в антифашистката борба. Людмил Стоянов след твърде интересна положителна еволюция в своите творчески търсения стана един от най-изтъкнатите привърженици на метода на социалистическия реа­лизъм. Най-сложен, най-мъчително колеблив, несигурен, противоречив, би могло да се каже, драматичен, свое­образен и интересен път на идейно-творческо развитие от тази талантлива група поети-символисти извървя и преживя Николай Лилиев-Едва след 9 септември 1944 г. той изживя окончателно, и докрай своите дълбоки ко­лебания и отдаде всички свои сили и своите огромни познания за тържеството на социалистическата култура У нас.

През 1908 г. в списание „Съвременник" (год. I, кн. 2), редактирано от Георги Бакалов, се явява стихотво­рението на Лилиев „Към природата" с тъжния рефрен: „аз съм беден и самин" . . . Поетът е само на двадесет и три години, а изповядва, че неговият „горък ден за­лязва" . . . Природата — „майка свята" — би могла да  смири духа му, ако приютен в нейната кадифена пазва,  сред синчец и полски крий, дочака отново румени зори. Стихотворението е и химн, и молитва едновременно.  Химн на красотата в природата и молитва: да се слее  и той с тая красота, да изчезне, да се топи като песен   на горска птица в руменото сияние на зората.

Зората, изгревът .... слънцето — тия символи на живота, на щастието, на красотата — участвуват дейно в мечтите, в поетичните мисли на младия Лилиев. Той пише химн на слънцето; лунните петна, здрачният пейзаж звездното небе предлагат алегории за потаена скръб и несподелени блянове, а слънцето — то събужда и храни  живота, то е светлина и песен. В поезията на Лилиев отпреди войните, особено в неговите малки песни, слънцето не само сияе, а и звъни, пее и упоява птици, пчели, треви, цветя . . . изпълня земята със светлина и красота: — 

Затрептяха изумруди,

цяла   мрежа   светила.

Пеперуди, пеперуди —

тънки, сребърни крила!

Тънките сребърни крила та се явили спонтанно в диренията на поета да изрази ярко, трепетно, с малко, но колоритни и звучни думи бликналата пролетна радост в душата му. Езикът на този химн на слънцето е съвсем нов, непознат в света на българската лирика до тогава — така както е бил нов и непознат преди това езикът на „Калиопа" . .. Една малка песен, само от три строфи, с по-малко от двадесет думи — а каква светла? красота, каква музика и пъстра живопис в нея!

Може би за равновесие на поетичните си видения едновременно с тази лъчезарна песен, трепетна като песен на чучулига при изгрев слънце, Лилиев създава и една малка песен за Луната: 

Месецът от висините

шепне   весели   слова

и на весел пир звездите

тази вечер призова.

Небесата побледняха

и над сипеи, хълми в

ситни сълзи се изляха

наскърбените   тъми ...

Тази песен също е жива, стегната, изпълнена с ху­бави образи и с ясна поетична идея, но не оставя следи в лириката на Лилиев, тя бързо се забравя и изоставя дори от самия поет.

Един месец преди „Светло утро" в сп. „Съвремен­ник" (год. II, кн. 2) е отпечатано стихотворение от Ли­лиев без заглавие, с мото от Уолт Уитман: „Аз чувам всички гласове" — в което вече слънцето, зората, раз­съмването са символи в конкретна картина от общест­вената действителност и изразяват по-определено на­деждите на поета за нов живот. Логиката, последова­телността на образите и мислите в стихотворението, не е достатъчно отчетлива, но много отчетливо и смело е сравнението между нощта и деня като израз на увере­ността на поета, че краят на нощта в обществената дей­ствителност е вече близък:

Защото аз чувам зад тъмни гори

кимвали

на нови зори,

на нови слънца.

Аз чувам кимвали,

аз чувам тръби

и зов за борби ...

-----------------------------

защото аз чувам, че скоро ще гръмне

стоманният чук

и тежкият   влак ...

Аз   чувам   болезнений   звук

на   глухия   мрак ...

Защото аз чувам, че скоро ще съмне ...

По това време Лилиев усилено чете и изучава пое­зията на Уитман.

През април 1909 г. в „Съвременник" се отпечатва негов превод на разказа „Войник" от Максим Горки, изпратен специално за списанието на Георги Бакалов, както и първата част на очерка „От Прометея до хули­гана", пак от Горки и пак изпратен за „Съвременник" на коректурни листове.

Писателите и поетите, които чете и превежда за спи­санието на Бакалов, може да ни помогнат да си обяс­ним защо младият Лилиев в своите ранни сутрешни разходки към Аязмото и из още тънещите в здрач улици  на родния си град е чул стенанията на „прежните дене" и призивния глас на бойните тръби; чул е „болезнения звук на глухия мрак"; чул е и че скоро ще съмне.

„Кафенето на Митьо Трифонов — разказвал ми е Лилиев, пък това знаят и всичките му близки люде в Стара Загора — се отваряше най-рано, към четири ча­са сутринта. Аз ходех   сам по улиците и съчинявах".

Така една сутрин се родило и това стихотворение, родило се е наистина в миговете, когато нощта се е от­тегляла. Реалните очаквания на разсъмването преливат в поетичните видения и се отливат в символни образи на бъдещето, на борбата между светлината и мрака . .. „Ще гръмне стоманеният чук и тежкият влак .. ." Таки­ва конкретни прозрения за бъдещето в поезията на Ли­лиев се вестяват само по изключение. В „Моята роди­на" („Борба", 1914) неговият глас за втори път се из­дига като глас на закана от името на силите на „стоманения чук", а после пак се успокоява в тихи изповеди, в плахи песни.

Три години преди обявяването на Балканската вой­на Николай Лилиев учи в Париж. Стопанските науки са го интересували само доколкото е било необходимо да издържи добре изпитите си и да получава стипендия. Иначе всичкото си време двадесет и пет годишният младеж вече получил литературното си кръщение и ре­шил твърдо да се отдаде изцяло на поезията, .прекар­ва в четене на френски, немски и английски книги и списания, в посещения на театри, концерти. Много от знанията за хора на изкуството, за книги и отделни стихотворения на френски, немски, английски поети и писатели, за изпълнения на видни артисти, музиканти, изложби на художници ... на които приятелите се удивяваха в разговорите си с него, Лилиев е събрал в своя­та будна памет още тогава. Не споменах по-горе рус­ките поети и художници на словото, защото те са ста­нали негови неотлъчни спътници още от юношеските му години в Свищов, Стара Загора и в Долна баня (къде­то е бил чиновник през 1907 и 1908 г. Там се запознал и сближил с Димчо Дебелянов.).

В Париж Лилиев пише и редица хумористични сти­хотворения, които изпраща до списание „Смях", редак­тирано от Александър Божинов и Димитър Подвързачов. Списанието е демократично, понякога с нескрити симпатии към социалистите. Постоянни теми тук са: изборите, управляващата народняшка партия, т. нар. „женски въпрос", грандоманията на Фердинанд.

За царя и неговите министри, за парижките кокетки, за собственото си безпаричие... Лилиев разказва със своя акварелно лек и пасторално мелодичен език. Хуморът тук е прецеден, филтриран през строга изис­каност, но без да е станал салонен. Музиката и отсечената ритмичност на стиха подчертават лекото игри­во настроение и оправдават шегата, която си е поз­волил поетът, по природа и по убеждение чужд на то­зи род изкуство .. .

С приятна изненада посрещнахме преди четириде­сет години цикъла „Лунни петна" с онова финално сти­хотворение, в което Лилиев говореше за себе си и за цялото свое поколение:

... и тъмни сенки падат по нашите чела —

какво ще кажем ние на своите родни братя?

Какво ще кажем ние на младите сърца? —

Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени, "

и ето ни безродни — и ето ни сразени,

пронизани от знойни, тропически слънца.

Ръцете ни са празни и в нашите съдини

не трепва живий пламък на живата вода —

пред морните ни стъпки залязва навсегда

звездата на живота и наший дух ще мине

като изгубен друмник по своя стръмен път...

На запад подранила) вечерница ще блесне —

и плахите ни мисли, и плахите ни песни

сред вечната забрава без ек ще отзвънят...

Първата световна война току-що беше свършила. Великата октомврийска революция призоваваше света на борба за нов живот. Дълбоки преломи ставаха в душите на мислещите хора. Не подсещаше ли за пре­лом и това стихотворение на Николай Лилиев? Пре­лом в прекия смисъл на думата у Лилиев не настъпи, но очевидно е настъпило просветление.

Само две години по-рано беше издадена първата стихосбирка на Лилиев „Птици в нощта". Заедно със „Стихотворения" на Димчо Дебелянов, отпечатани за първи път през 1920 година, „Птици в нощта" беше тогава една от най-ярките книги. Много бяха хората, които знаеха наизуст стихотворенията на Лилиев, де­кламираха ги . . . Той беше на тридесет и пет години. За повечето от младите поети — особено за Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, с които активно се свърза — той беше истински по-голям брат. Чрез тях и чрез други млади поети (не зная да­ли имаше друг човек, който така предано да следеше и познаваше младите творци в литературата) Николай Лилиев най-непосредствено усещаше, разбираше про­мените в живота. Не случайно и оная изповед той пра­веше пред „младите сърца".

В неговата поезия до Първата световна война, как­то видяхме, блестяха и слънчеви пейзажи, трептяха и бодри призиви, химни на пролетта, радостта, младост­та, светлината; в звездните хороводи на тайнствените лунни нощи, за които пеят песните му, често пъти засил­ваше и неговата звезда — за нея той ни разказваше като за най-чист и нежен блян ... В поезията му този блян трепти като символ на неизживени радости, на  бездомни мечти" и „неродени копнежи" ... За такава неизживяна младост, за такива невкусени радости никой у нас не беше писал така трогателно.

Лилиев влиза в живота с възторзи към слънцето, природата; с обич към хората — и не към кои да е хо­ра, а към „верните синове на родината", хората на труда, носители на „тревожната мъка, която не спи", в чиито очи свети „безумната жад  да бъдат смирени, да бъдат добри" — така е в „Талпите" от 1914 година.

Доброто и обичта между хората — това са високите изисквания в етиката на младия Лилиев. Но животът в капиталистическото общество не дава възможност за осъществяване на такива мечти. Напротив: там животът е борба, в която смирението може да бъде сътрудник на хищника, да изведе към гибел. Николай Лилиев виж­да горката участ на милионите свои братя, станали жертва на капиталистическата алчност, съчувства им, но не вижда, че в очите им свети и пламъкът на бор­бата, не само- „тревожната мъка". Понякога неговите песни отразяват тяхното право и тяхната сила. „Тълпи­те" творят живота, нещо повече: те са самият живот. Всред тях, в тяхното стихийно, вечно възбудено море, и мечтите на поета добиват криле, трепват в бодър ри­тъм:

Животът   се   пробужда   вечно   млад

в  душите  на  бездомни   и  смирени е

лъчите   на   желаната   утеха.

Аз  виждам  брат   у   всеки  непознат,

и сред тълпата, що гърми край мене,

мечтите   неродени   се   възеха.

Това стихотворение е писано в Париж преди Бал­канската война. Възвишеният дълг, внушен от граж­данското съзнание на поета, му поставя като властна повеля сърдечното сливане с хората на труда, но не може да разкъса мрежата на смирението, уплела ду­шата му под влиянието на символистите. Лилиев не из­вежда музата-си на улицата, не вдига знамето на бор­бата там, дето:

Буря   се  носи  над  град  и   селения,

буря   прегради   ломи.

В едно от най-хубавите    стихотворения в цикъла .„Станем",  печатан  непосредствено след Първата  све­товна война и след Великата октомврийска революция, той   вече вижда повехналите „на града чеда" като ор­ганизирана сила, която ще преобрази света:

И   тяхната   вълна   —   вълна   могъща,

сред   улицата   пламнала   бразда,

пронизва   тишината   на   града

и   в   трескава   тревога   се   превръща,

и   губи   се   в   безкрая   без   следа...

Новата тема — „сред улицата пламнала бразда" — прозвучава плахо, като далечна мълния в забулените от символистична мъгла видения на Лилиев. Но през 1921 г.) когато се яви това стихотворение, мощно изра­стваше Смирненски, който поде тая тема („Улицата веч говори") и я включи в революционните си песни. Така „пламналата бразда" се разрази като „огнена гри­ва" на живота . . . Самият Лилиев в статията си „Сти­хът на Смирненски" (1958 г.), като разкрива разлика­та между символистичната поезия и поезията на „пое­та на огнените гриви", косвено обяснява защо темата в поезията на Смирненски прозвучава призивно, мощно, като глас на революцията, на епохата: „Качествено не­говото творчество, което обогатява читателя, като му позволява да вижда световните промени в нова светли­на, е нов етап в развитието на нашата поезия. Наисти­на на това творчество е чужда поетическата неопреде­леност на поетите от двадесетте години на двадесетия век." Тая неопределеност, бягството на поетите символисти от борбите на народа, ограничава най-много въз­действието на тяхната поезия, обрича ги на усамотение.

Едно от стихотворенията в цикъла „При морето" — а и за Лилиев както почти за всички поети, морето е най-властен, най-обемен символ на битието — ни въ­вежда в чувствата и мислите, които са съпровождали всяко пробуждане у Лилиев на съзнанието, че с песни­те си той не е можал, не е успял да долови вечното в нестихващите вълни на живота, не е можал да „събуди живите от сън". Всред тълпите, които „гърмят" край него и всред които вижда „брат у всеки непознат"... мечтите му се пробуждат, трепват и се въземат „неро­дени" .. . Две десетилетия по-късно, след изживените по­круси на няколко войни, след оная тъжна изповед пред „младите сърца" . . . след революционните опити на на­рода да промени основно обществената действителност, които засилват у поета съзнанието за неизпълнен дълг,  той при първите и, уви, последните опити да насочи по­лета на своите песни и към борбите в живота разбира, че тези опити са измамен зов на съвестта — измамен не защото е неискрен, а защото на поета не-достигат сили и вяра, — нова изява на едно станало вече трагично раздвоение:

— Върни   се,   моя   незалязла   песен,

пий вечност от това море, от тия

столетия   нестихнали   вълни!

Не   беше   ти   всред   бурите   калена

и живите от сън не ще събудиш,

не   ще   ги   поведеш   на   люта   бран.

Ти беше скръб, ти беше нежна рана,

морето   би   могло   да   стане   радост

за   твоите   неозарени   дни.

И   младостта   ти,   възкресена   младост,

над   неговата   среброгрива   пяна

като   любовна   ласка  да   звъни.

... ти   зовеш,

повярвал   сам   на   своята  измама ...

Дълбока, трогателна е мъката, скрита зад тия спо­делени с такава чудна изисканост изповеди на поета, който и в най-интимната си самота не е забравил хо­рата и своя дълг към тях.

Тъжни чувства овладяват поета по време на Първа­та световна война, когато, тръгнал „гузно" след тъл­пите, се е озовал на фронта при Битоля. Там, при гро­хота на оръдията, през есента на 1916 г., когато някъ­де наблизо куршумът дебнел, най-добрия му другар, Лилиев написал оная трагична изповед, която звучи ка­то лайтмотив на цялата му поезия:

Във   тоя   век   на   хищно   изтребление,

о,   господи,   нима   съм   аз   за   там?

— Ти   ме  дари   с   божествено   смирение,

превърна   моята   душа   на   храм

и   в   оня   час   на   свято   вдъхновение

над   мене   ти   простря   десница   сам

и   промълви   слова,   които   знам

от   тъмния   ден   на   своето   рождение.

— О,   господи,   кому   съм   нужен   там?. ..

Най-силен израз на песимистични чувства и мисли Лилиев дава в някои стихотворения, които пише след Първата световна война и особено през трите години, когато заедно с известния библиограф д-р Никола Ми­хов работи из библиотеките във Виена и Мюнхен (1921 — 1924). Той току-що е споделил с читателите своята вълнуваща изповед: „Какво ще кажем ние на младите сърца", изразил е и доволството си, че Ромен Ролан и Анри Барбюс (с когото лично кореспондира и превежда неговия роман „Огънят") заедно. с редица френски писатели и поети организират антимилитаристичен интернационален съюз, и ето — една случайна среща с д-р Михов става причина да напусне родината. Във Виена Лилиев заболява много тежко, изтърпява сложна операция. Мрачната тясна сива стаичка, в коя-* то живеел всред чуждия разбунтуван, тревожен град, където работният свят не успял да наложи своята прав­да; тежката болест, унизителното безпаричие... извеж­дат мисълта му към трагичните видения от цикъла „Зад стената".

В Мюнхен не е по-щастлив. По това време в Бавария тържествува реакцията. Установената за известно време социалистическа република е разгромена. Ли­лиев се чувствува съвсем потиснат, иска да се върне в родината. „Камъкът тежи на мястото си. Тук аз съм чужд..." — казва на приятеля си Статков. Тогава се уединил за малко всред Алпите, в село Унтерфлинтсбах, и там написал „Ахасфер".

Образът на Ахасфер, на библейския „скитник евре­ин", прокълнат никога да не умре, а да се скита по све­та до второ пришествие, привличал Лилиев още в мла­дежките му години. Но ето че се. заема с този сюжет едва през 1924 година, в Германия. Това, както се виж­да от биографията му, никак не е случайно. И Статков, и други приятели, които са били в Мюнхен и Виена, до­като Лилиев е бил там, си спомнят преди всичко, че той в Австрия и Германия непрекъснато четял и превеждал Рихард Демел, Ленау, Стефан Георге, Райнер Мариа Рилке, Хуго фон Хофманстал. Това са най-видните представители на символизма и модернизма в немската поезия, творчеството им дава израз на мистични и индивидуалистични дирения, на изтънчени песимистични „самовглъбявания", на нови тълкувания на древни ми­тове и класически драматични образи. За тия поети Ли­лиев пише очерци, след като се връща в България. Ня­кои от тях са насочвали лиричните си търсения и към образа на Ахасфер.

Може да се приеме, че Лилиевият „Ахасфер" се явя­ва като оригинален лиричен вариант на „Симфония на безнадеждността" на Пенчо Славейков.

В това време България беше разтърсена от един преврат и от една революция. Почина съвсем млад Хри­сто Смирненски — новият поет тогава, поетът на рево­люцията. Някои от другарите на Лилиев — Христо Ясе­нов, Гео Милев, по-късно и Людмил Стоянов — също бяха намерили мястото си в борбата на народа . . .

Когато се завърна през есента на 1924 г., Николай Лилиев намери родината грозно изменена. Песните, които написа за нея,-сякаш искаха да ни внушат, че той добре е разбрал какво предстои сега на „верните й синове" ... В поемата за родината той бе включил от­делно стихотворение за издигнатите бесилки („Там, где­то някога цъфтяха цветя и билки"), но редакторът съ­крати това стихотворение.

Има една „подробност" в биографията на Лилиев от онова време, която може пак да ни въведе в противо­речивите му вътрешни вълнения.

През най-тежките дни на 1925 г., когато загинаха Ясенов, Гео Милев, Румянцев . .. Лилиев се отбива в редакцията на комунистическата „Полярна звезда" при своя приятел Исак Наимович и сам пожелава да пре­веде „Симфония на човеколюбието" от Роза Люксем­бург . ..

Постоянна, неизменно властна е обичта на Лилиев към родината. За нея той написа нежните и едновре­менно тържествени песни „Аз не извиках от вълнение" и „Те пак ще дойдат" — единствените негови патетич­ни песни от Времето на войните. В тях трептят бодри, призивни думи. Защото са думи за родината. Обичта към родната земя и народа с неговия подвиг и негови­те права е изразена с чисто човешко вдъхновение, без шовинистична омраза, без афектации. И по-късно, след като бяха отпечатани в „Златорог" най-песимистични­те му стихотворения, в нов цикъл „Родина" (1925), ду­мите на Лилиев зазвучават плътни, стоплени от оная любов, която той бе споделял с читателя в ранните си песни. Онова, което вижда в родината, след като се връща от Германия, никак не е радостно, с

... тия рътлини, заболи

в мъглите ледени чела,

и тия равнини, де голи

треперят белите тополи

и зъзнат немите села ...

Това е пейзажът на родната земя след септемврий­ските събития от 1923 година. Есенни вихрушки посре­щат поета, който иде от чужбина. Пустош и мъртвило:

Де  са   дните   —   о,   дни   непробудени!

Де са простите чисти сърца?

От прозорците гледат учудени —

изнурени, сломени, отрудени —

полинелите в нужди лица ...

Малко са щрихите, голяма, покъртително вярна е истината. Друг път Лилиев не беше говорил с такъв конкретен, преситен от съдържание език. В тая тъжна, исторически точна, реалистична картина на родината от смутните години след Септемврийското въстание — ка­кто вече споменах — той не беше забравил и бесилките.

Чистите „безумнобели" мечти и блянове посърнаха преждевременно. Пуст, много тъжен беше животът в ро­дината и онова, което поетът бе носил в сърцето си, се­га пареше като тежка измама.

Минаха   дни,   минаха   дни-години

в чужбина без следа

и глас дочух: към роден дом води ни

вечерница звезда!

И тръгнах пак, и в път съм пак отколе

с измамите самин,

но в път ме стигна черната неволя

и ето — блуден син —

към тебе са ръцете ми прострени

и кръв по тях личи,

и в извори от сълзи изгорени

а моите очи...

Ето — и това каза поетът на своите родни братя, н; младите сърца ... и млъкна. Някои от другарите му настроиха лирите си за бойни, революционни песни Той млъкна, но тия, които можеха да пишат и с поезия та си да се борят, той не съветваше да мълчат.

Неговата поезия в своя затворен вече кръг говори за трагедията на самотника („с измамите самин"), на пое та, чието сърце е било пълно с обич към хората, но със слаба дръзновеност: 

И всред пустиня безбрежна

плаха и нежна

моята песен звучи ...

Девет години след „Родина" Лилиев не печата ни какво стихотворение. Едва през март 1934 г. се явява цикълът „При морето", изплетен от прости, но все тъй галещи с музиката и символиката си словореди, този път без рими, с нова методика, нов екзотичен пейзаж и нова мисъл: морето, гларусите, звездите, корабите... се очертават на дълбокия лиричен фон на тая мисъл като ярки символи на живота, на онова, което той е можел да бъде и не е станал .. .

Едни, калени в бурите, будят живите от сън и ги во­дят на „люта бран" ... други тихо съзерцават тия „сто­летия нестихнали вълни" и песента им се издига   над морето „като покрусена душа", като на „гларуса изгубеният писък ..."

Думите, пейзажът, символите са нови — чувствата и мислите са познати още от „Птици в нощта". Новият цикъл само обогатява и разширява с нови теми и нови екзотични образи стилния лунен свят на Лилиев.

През цялото десетилетие преди Девети септември поетът мълча: „въздишките и стонът на морето" не мо­жеха да бъдат „укротени", те диреха отдушник... Не „бели звезди", а светкавици огряваха тъмните хори­зонти на живота. За светкавиците пееха вече нови пое­ти: Радевски, Вапцаров ... „В най-черната нощ на своя живот, когато блюдото на везните клони към небитие, Вапцаров дебне светлината и успява да изтръгне от недрата на душата си думи, носители на поетични свет­кавици" — пише Лилиев за поета на новия живот, кой­то „в часа на най-върховната омраза посочи светозарното лице на любовта". Лилиев и Вапцаров са, кажи-речи, на два полюса в света на нашата поезия, а ето, оказва се, че те могат да се разбират, да се обичат. По­етът на белите мечти и лунните блясъци тълкува и въз­хвалява красотата на „моторните песни": „... песни, изтъкани от отрицания, но тези отрицания не водят към безпросветен песимизъм. Те са извор на нови сили за живот, извор на една човечна поезия, писана, за да се чуе от всички".

Мисълта на Лилиев тук не изразява само едно мне­ние, не споделя само възторг пред подвига на Вапца­ров — тя изрича и присъда, тя е в известен смисъл и „самокритика" и може да се свърже тематично със сти­хотворението от 1920 г. „Какво ще кажем ние на мла­дите сърца" . . .

Николай Лилиев публикува всичко към сто и петде­сет оригинални стихотворения, повечето от тях събра­ни в „Птици в нощта" (1918), „Лунни петна" (1922), „Стихотворения" (1931), „Стихотворения" (1960), като последните две в по-голямата си част съдържат творби от първите стихосбирки. Въпреки това Николай Лилиев е един от най-популярните поети след Яворов. Малкото негови произведения с искреността, която ги е извика­ла на живот, помагат на читателя да долови и види по-лесно и по-цялостно образа на новия лирически герой, който внася в света на българската лирика Лилиев. „Героят" не е многообразен, даден е в няколко основни теми: вражда с обществената действителност, самота, неудовлетворени „безумнобели" мечти,  любов към   родината, копнеж по други светове ... Чрез тези теми и чрез общия фон на поетичните виждания творчеството на Лилиев се свързва живо със „Сън за щастие" на Пенчо Славейков, с „Безсъници" на Яворов и с поезия­та на Траянов, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов . .. Тъй че в историческия развой на българската лирика тия „птици в нощта" и тия „лунни петна" не са изоли­рани, не са случайни. В песните на Лилиев намират крайния си израз редица теми и поетични идеи, загат­нати или ясно дадени в поезията на Пенчо Славейков и особено на Яворов, когото нашите символисти смя­тат авторитетен свой предходник.

Основната отлика на лирическия герой в поезията на Лилиев е стремежът към някакъв чист, неземно све­тъл идеал, скръбта по неговата непостижимост, мъка­та, че хората не го разбират, и — това е съвсем ново и оригинално за този герой — мисълта за виновност и „гузност" пред родните братя, пред родината.

„Предмет" на неговата поезия са преди всичко лич­ните му нравствени дирения. Външния живот, общест­вената действителност и природата той възприема и от­разява най-често по установения канон на своята шко­ла. Някъде Лилиев ярко уплътнява своите образи, из­пълва ги с оригинално съдържание, както е в цикъла „При морето". Другаде — например в поемата „Роди­на" — изразните средства са съвсем прости, конкретни, почти реалистични. Тези две струи в поезията на Ли­лиев често пъти действат едновременно, преливат ед­на в друга и така се получава яркото своеобразие на поетичния стил на Лилиев, органически зависимо и от колебанията му, от съзнанието, че естетическата школа, към която се е приобщил, е вече преодоляна и обрича своите застъпници на изоставане, на изневяра към най-благородното призвание на поета: да служи на живота, да подпомага човека в борбата му за правда, щастие, красота.

Характерна за поезията на Лилиев е ясно изказана­та мисъл, изживяното — лично негово, неповторимо — чувство, изразено с изискан, мелодичен стих, с ярко обособени слова. Вплетени в звучни съчетания, те извай­ват пред нас образи, ефирно подвижни, сякаш само загатнати,  но едновременно  и  осезаеми,  вълнуващи;

внушават минали пред драматични конфликти идеи за живота, за човека, изживял тия конфликти в своите ви­соки устреми към светлината. Тук ми се иска да ци­тирам думите, които Лилиев каза за поезията на своя другар Димчо Дебелянов, а те биха могли да се насо­чат и лично към него: „С всяко свое ново произведение Димчо Дебелянов се стремеше към по-голяма точност, към по-човешки чувства: някакъв хуманизъм в най-добрия смисъл на тая дума..." („Лит. фронт", год. XII, бр. 39).

Своя език Лилиев е овладял в дълги търсения, ръ­ководен от една важна естетическа препоръка: да се намери най-изисканата дума и да се постави тя в таки­ва съчетания, в които може да звучи, да разкрива нови, изненадващи нюанси, да изчезва в общата хармония на цялото произведение, темата, мисълта и чувствата на което да се усещат и разкриват и чрез внушенията на тая хармония на звуковете.

Стихът на Николай Лилиев е напевно мелодичен, често пъти ефирен, почти безплътен като идеите и чув­ствата, за които говори или само загатва. Характерни за този стих са повторенията на звукове (алитерации, асонанси), думи, фрази, чрез които основната тема се движи като тиха вълна в едва уловими приливи и отли­ви и така, съвсем по законите на песенната хармония, изразява чувствата, лиричния трепет, който е извикал стихотворението? Така е създадена напр. песента „Тихи­ят пролетен дъжд", в трите строфи на която основната тема звучи в три различни нюанса и тъй, вплетена в малко добавъчни фрази, разкрива мисълта и чувствата на автора също като малка музикална пиеса. По същия начин, чрез повторения, които засилват и нюансират чувството и мисълта на автора, са създадени и „Пепе­руди", „Съмна в сънните градини", „Кръгозори надве­сени" ...

Думите в поезията на Лилиев са подчертано раз­лични от думите, с които си служим във всекидневния, в обикновения говор, без всякакъв лъх от езика на ули­цата и площадите. Защото неговата задача е да раз­крие — и то колкото може но-свенливо, с колкото може по-малко, но по-изискани, по-звучни и образни думи и словосъчетания — най-интимни или, както се изразява­ха романтиците, „святи" състояния на душата. Речни­кът на Лилиев не е богат с много думи, но в замяна на това той е учудващо разнообразен и богат със съче­тания и вариации на думи и изрази, вътрешното символ­но съдържание на които се усеща в особеностите на ри­тъма и мелодиката на стиха.

Лилиев създава предимно малки стихотворения, чеcтo обединявани в цикли. И поемите „Градът", „Тълпи­те", „Зад стената", „Ахасфер", „Родина" са по-скоро съвършена форма на тематично обединени цикли, рит­мично разнообразени при честото преминаване от една тема на друга. В малките песни и стихотворения на Ли­лиев е включено завидно    разнообразие на ритмични единици, на стъпки, рими (мъжки, женски, неточни), строфи. Всички те са построени стройно, в двустишия, терцини, четиристишия, в цялостни монологични пиески, в сонети с виртуозно гъвкави анжамбмани, тъй че по архитектоника всяко от неговите стихотворения се отделя ярко — и тези уж малко и малки творби оставят у нас впечатление на нещо много разнообразно, богато

нюансирано.

Абстрактни думи, замъглени изрази в поезията на Лилиев се срещат рядко. Мисълта, чувствата на поета са изразени с романтичен слог, но едновременно с това те са общодостъпни. Понякога логическата последо­вателност и яснота дори учудва — както е например в  сонета „Да можех ...", в четиринадесетте стиха на който е заключена една мисъл, едно сложно и едновременно кристално ясно изречение:

Да можех и днес окрилен

от прежните нежни мечтания,

с великата жажда за ден,

за нови и нови познания,

да търся, в живота пленен,

живот и разумни желания,

от светли слънца озарен

в най-тъмните земни страдания,

не вярвал бих в жалък завет,

че тук съм осъден да крея,

безцелни лъчи да пилея,

отритнат, безличен и клет,

не бих си простил,че живея

живота на скъден сонет.

Това е характерна, типична изповед, в която поетът още през 1912 година споделя тайните на своята траге­дия, съзнанието за пределната сила на своя дух, която, все пак той е успял да овладее и да отлее в стройна форма. „Колкото по-силен е лирическият поет — казва Александър Блок, — толкова по-плътно се отразява в стиховете му неговата съдба. Душевният строй на истин­ския поет се изразява във всичко, включително и в пре­пинателните знаци." В цитираното стихотворение са разкрити и някогашната „жажда за ден", и „светлите слънца", които са озарили мечтите му и „в най-тъмните земни страдания". Поезията на Лилиев най-често ни говори за тия „земни страдания", тя в своята стилна ця­лост може да се определи именно като поезия на стра­данието и на мечтите, родени в страданието. И във въл­нуващите думи за родината — най-светлия идеал, по­стоянния кумир на Лилиев — трептят най-ярко крайни­те три стиха:

Утеха да ми бъде по света,

като светилник, грейнал сред нощта,

Родино   моя,   твоето   страдание.

В тия стихове личната изповед и възвишеният па­триотизъм преливат и в музиката на редица вътрешни благозвучни („прежните нежни мечтания", „чело да сложа в твоето подножие"), също тъй много характер­ни за лириката на Лилиев. Характерна за нейния стил е и нежната метафоричност на отделните думи, на цели изрази, на цели стихотворения ... В тая метафоричност се крие красотата на образите, идеите, символите в ли­риката на Лилиев. Ето един само случайно избран при­мер:

В   небесата   къдрав   плам

разпилява бледни рози,

в своите приказни чертози.

Слънце, ти заспиваш там!

Твоят блясък ни гори,

твойта власт ни упоява,

химн в душите ни запява

по бленувани зори.

(„Към слънцето")

Много мотиви, изповеди, идеи на поета Лилиев оста­ват затворени в кристалните си форми и там те пърхат като птици в клетка, без да могат да излетят на воля, ала и много други, на първо място химните на слънце­то, на природата, на родината ... и днес вълнуват из­вестни кръгове от нашата интелигенция, а утре може би ще прозвучат и още по-нашироко. Поезията на Ли­лиев има какво да каже на възродения и свободен наш народ, защото и тя като всичко ценно и възвишено в литературата се е раждала в мечтите за нов, по-съвър­шен, по-красив човешки живот. В съкровищата от миналото, които приемаме като свое скъпо наследство, ще сияе като трепетна звезда на небосклона и елмазното слово на Николай Лилиев.

Участието на Николай Лилиев в литературния жи­вот след Девети септември се изразява предимно в пре­води, статии, изказвания. Стихове не пише.

На една среща на наши поети след Девети септем­ври, дето е трябвало да се обсъдят творчески плано­ве — нещо съвсем ново в практиката на Лилиев, — той отива с приготвено и скътано в джоба си „изказване". Но не дохожда ред до него. Изказването бе останало забравено между други ръкописи, докато попадна в моите ръце. Преди да ми го даде, Лилиев го прочете, като се усмихваше, и в усмивката му играеше и шега­та, и истината, която е искал да сподели-с по-младите поети:

Другари, толкоз се вълнувам,

че аз, повярвайте, не чувам

какво ми казвате сега —

дали вий искате от мене

наистина стихотворение,

дали това е на шега.

Но,   съгласете   се,  не   трябват,

когато се изпича хлябът,

формалистични писмена,

когато  в  Тракия   безкрайна

запяват първите комбайни

и падат златните зърна .

Когато в родните простори

пшеницата дори говори

за мир, за смърт на всяко зло....

Лилиев вижда, че родината, за която е мечтал и пи­сал някога, сега е устремена към ново бъдеще. За тия нейни устреми ще пишат новите поети. И най-добри ще бъдат ония, които са най-близко до „вечния" закон на поезията — него Лилиев посочва в статията си за Вапцаров: да блика тя непосредствено, от „вътрешната по­веля да вееш, от копнежа да разтвориш сърцето си пред света".

Георги Константинов

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG