Home Литература КЪРВАВА ПЕСЕН

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
КЪРВАВА ПЕСЕН ПДФ Печат Е-мейл

КЪРВАВА   ПЕСЕН

Поетът Пенчо Славейков дълго е дирил своето осъ­ществяване в една поема-епос „Кървава песен". Haчената през 90-те години, тази голяма творба остана недовършена до края на дните му. В „Кървава песен" той е летописец. Домогва се до националното и като носи представи за народен бит и народна героика, и като се вълнува от лични спомени. В творбата звучи; силна носталгия по детството, по отминалото, както и в други негови произведения. Още в пролога заговаря мъчително сладостното тъжно чувство, извикано от спо­мена за безвъзвратно отлетели и неповторими детски дни. Това чувство се сплита с представата на поета за легендарния юнак, когото смъртта стигнала „там горе на Балкана". Ражда се изпълнената с болка дивна пе­сен за отминалото:

Детински златни дни, къде хвръкнахте вий?

Бял снежен къдърец на челото се вий;

от други помисли душата ми гнетена,

чуждее се от вас, и няма и смутена ...

Но все е спазена в душата ми една

тъжовна песен от ония времена —

Това е:

песента за гордия юнак,

когото стигна смърт там горе на Балкана,

от лютия куршум в сърцето с люта рана ...

Сплитат се в поемата разни стилове: романтичен, интимно-лиричен и героичен, епично-разказвателен. Проечава тъжна въздишка по отминалото детство и звучи патос и гордост от величието на низ човешки дела, про­славили народа ни. Постепенно изповедта на сърцето отстъпва пред пластичното повествование за бита и бор­бите на народа. Но характерната струя на философски размисъл се запазва и по-нататък. Авторът иска да раз­крие трайното, да изясни непроменното в преходното.

В едно писмо до д-р Кръстев от 1912 г. той определя характера на поемата като философска преценка на ис­торията ни. Очевидно е искал да се доближи до онова, което е постигнал всеки голям национален творец. То е било мечтата му. Привличан от големите проблеми на личното и световното ни битие, насочва се към фило­софско тълкуване на нашата съдба. Поемата е остана­ла незавършена. Тя не навсякъде е еднакво сполучли­ва, но това не ни дава основание да погледнем с пре­небрежение философско-националния замисъл на авто­ра. Спомнете си с каква любов и с какво вълнение пи­ше той за своя епос в очерка си „Иво Доля", който се вижда пред прага на старостта:

„Когато аз, един от редките негови посетители, ед­на есенна вечер се отбих да го навестя в малката му тиха стаичка, в която той живееше със средствата и грижите на един благороден чужденец (свои своя мал­ко щат да знаят), аз го сварих дълбоко зачетен в своя­та поема — во вечния, пръв печатан екземпляр". От­давна вече той и мене не познаваше, по виждайки моето внимание към него, беше любезен и доста приказлив. Той четеше поемата си, но не помнеше и не знаеше ве­че, че тя е негова. А и дали разбираше още нещо от нея? Аз поех книгата от ръцете му и при слабата свет­лина на стеариновата свещ почнах да му чета:

Но както пътника по върли стръмнини

възйет на връх висок, оглежда там отгоре

под себе си далеч разгърнати простори

и вижда кривите пътеки, запъхтян

през дето е вървял — и ази, озован

така на върхът на живота, с закъсняла

тъга оглеждам се . ..

и спрях, защото ме улови за ръката и погледът му блес­на като че ли в съзнание: „Боже мой! Ами това е хубаво. Това е чудно хубаво!" И както пътника ... „Това го казвате вий, нали, млади човече!  Вий сте велик поет! ..."

Да, творческият акт у Славейков при създаване на „Кървава песен" се е съпътствал изцяло от мечта ла бъдещо признание. Жадувал е положителна оценка за вдъхновеното си вникване в националната съдба на на-рода и в героичната му етика. Тази мечта е вложил в очерка за Иво Доля, изповядвайки голямото значение! което е придавал на поемата си за своя бъдещ живот в съзнанието на читателя.

В „Кървава песен" са се сплели интимна изповед философско тълкуване на историческия живот и епична изображение на национални образи. Оттук и

вътрешната сложност на произведението. Днес е трудно да са гадае за първоначалната концепция на автора. Знае се, че той се е отказал от първоначалния замисъл за една поема, описваща опожаряването на Стара Загора от турците („Младен Загореца"). Че мисълта му еволюира към по-широки обобщения, както сам е изповя­дал: „Младен Загореца" не го биде. Сега виждам, че планът му е детински, че преди да почна изпълнение­то му, трябвало радикална промяна на самия план. Решавам: написаната песен (1891 г.) да се унищожи. Старият план да се захвърли. Да се чака, докато до една степен се уталожи това, що броди в мене, па тогава — за работа".

Знае се   още, че в 1896 г. Славейков вече печата своята прелюдия „На Балкана", в която дава основна­та си идея за едно философско-историческо тълкуване на националната героика. Това тълкуване е залегнало! още в началото на поемата с изображението на мирния живот. В първата глава преди събитийния разказ пое­тът рисува ширната картина на вечерта с образи от родния бит: затихващия труд на полето, вечерното не­бе, замиращите звуци в природата и в Каменград. По-нататък почти с четката на живописец описва картини­те по тавана на старата българска къща. Там, с варо­сани бразди, потонът е кръстом на четири „връсти" раз­делен. И всеки връст, с бои особени, има особен изглед: пролет, лято, есен, зима. Това са четирите сезон в живота на българина, кръговратът на живота: пролет и овчар, разтирил стадото, подплеснат на кривак, свири с медена цафара; лято и в жълтеещото поле жетварки на постат прекършили снага със сърпове; есен тъжна и весели лозари с широки кошници на рамо; зима, поля, повити в сняг, селца, скътани помежду две долчини, трапеза на витло и край нея, както му е ред: попът, кум, кума и стари свати, край тях и целият род ...

Славейков дири неповторимото в кръговрата на жи­вота, трайното в националната ни психика. Той навли­за често в света на идилични отношения, в които, стру­ва ми се, се оглежда изконното народно битие. Така започва още първата песен — песента, посветена на ис­торическото заседание в Каменград — с мирен образ на природата и сладостен ек от поезията на спокоен дом и тихи домашни радости. И тъкмо зад тая притихналост и безметежност се крият тревогите на времето:

По глухи улици отдавна е нощта

отсенки метнала и сякаше се будно

ослушва в стъпките на скитниците, мудно

сегиз-тогива що препречват кръстопът.

Понякога се счуй, в затънтен някой кът

невнятен ромон от сподавени говори,

или прошумоли чевръст вървеж през двори

и скрипнат излеком открехнати врати...

Ей през тъмата се на стъгдата вести

отсянка мъжка в миг — и бързо там отсреща  премина. С омисъл не скритом ли по нещо

тоз нощеходник е потръгнал насаме?

Вазов също започва „Под игото" с настъпващата вечер и скрития зад външността и бита пулс на вре­мето. Но при него веднага се размахват вихрите на ре­волюцията, докато при Славейков всичко е още спокой­но — само времето е навлязло властно в живота. И то освен в делата на мъжете и в разговорите на жените.

Поетът превъплътител на битовото не остава при неговата философия, а навлиза постепенно и в големи­те национално-исторически въпроси, които го вълнуват и тревожат. Той рисува радостите на живота, но ми­сълта му отива по-нататък, към картината на подготов­ката за борба, към споровете около въпроса за само-

осъществяването на личността, за отношението между героя (индивид) и народа (масата), за национално-историческия ни път като проблема за момента и т. н. Те­зи въпроси се подлавят в хода на повествованието. Те се сплитат с лирическите отстъпления, те са в характе­рите на героите, те разширяват вътрешно сюжета на творбата и създават специфичния и философско-истори­чески колорит.

С образите на Младен, Войводата, Сокола, Хашлака, Мъдрителя поетът дири съкровени български чер­ти, в които е кристализирало текущото и народно-

историческото. Войводата е въплъщение на гордата сме­лост и прямота. Той е волева натура, която иска подчи­нение в името на принципа. Като Бенковски Войводата в „Кървава песен" има обаяние, привличащо масите: рязката си категоричност. Той не само убеждава, той увлича след себе си с дела. Извоювал е правото си да' кори "другите. Образно Славейков го сравнява с майстор-зидар, който заварва заплесналите се в празни при­казки зидари и ги съди строго и справедливо. Поняко­га в тоя динамичен образ проличават фалшиви черти, когато започва статична проповед в духа на сухата авторова риторика. Сокола и Хашлъка са своеобразно до­пълнение към образа на Войводата. У тях напира буй­ното нетърпение, вековната жажда за борба, юначно-героичната душа на българина. Хашлака загива като най-отбраните и величави герои на народоосвободителната борба.

На тия люде на героичната епика и делото противо­стои Младен-мислителят, индивидуалистът, човекът със свободен ум, който дири водаческата си мисия в някак­ви по-общи, отвлечени принципи. Въвлечен епизодично в борбата, той й е верен докрай: и през въстанието, и при отбраната на Каменград, и при защитата на Шип­ка. Той, чист духом като дете, нравствено извисен, носи авторовата идея за някакъв нов живот в бъдеще. С ко­лоритни народностни черти изпъкват старият и мъдър Дивисил, поп Матей, Мъдрителя. В тези лица са и прак­тическите наблюдения на Славейков, и творческите му блянове за съкровено български черти.

Трябва да повторя, че творбата е художествено не­равномерна, че тя е сполучлива повече с отделните си части, а не като цяло. Поетът не е успял да обрисува плътно всички герои главно поради статичното им изо­бразяване. Както изповядва в писмото си до д-р Кръ­стев, неговият Младен е още „неясен" („Неясен е в много неща, мисля аз, защото не се вижда още цял (в цялата поема) и когато я завърша тая пущина, тога­ва (вярвам) ще се види и той завършен и може би ясен и за читателя, а не само за мене..."). (Писмо от 16. II. 1912 г.) Но как Младен ще бъде ясен на чита­теля, когато не го вижда авторът и когато сам героят не се разбира напълно: „На раздвоение — и днес като отколя съм аз играчка ..."

Отблъсват отвлечените разсъждения на Дивисил за „единствения", който щял да извади на свят волята и силата на народа:

Но онзи, чаканий, единий, де "го той?

Ти?   Той? И аз? Или ония ще са го,

там що се бият? Млат и свредел и длето

това са. Сечива за майстора. Градиво

и мъртви сечива за делото му живо —

Той — онзи, който е съседа драгоцен

зарад народната и свяст и мощ върховна.

Издигнат ще е той — звънарница черковна,

той — възвишение на всичко онова,

под него що гъмжи ...

И тяхната съдба е в него да умрат.

Индивидуалистичните концепции са сложили своя непривлекателен отпечатък върху поемата, тях Славей­ков е мислил по-късно да премахне.

Творбата има особен картинно-живописен строй. При все че по собствени признания се е ползвал от образе­ца на много произведения — „Тарас Булба" на Гогол, „Пан Тадеуш" на Мицкевич, „Робеспиер" на Мария де ла Грация, „Записки по българските въстания" на За­хари Стоянов, спомени на Стоян Заимов, Мих. Чайков­ски, П. Берковски, Ф. Симидов, П. П. Карапетров и др., автобиографията на Григор Пърличев, съчинения на Иречек и т. н., Славейков е изпитал особено силно влия­нието на Омировата „Илиада". Оттук може би и сила­та на поемата — живописната картинност, и слабост­та й — прекомерното увличане на нейния създател в описване на сражения и на битов реквизит, които я утежняват. От девет песни четири са посветени на боя, и то така подробно описан, че читателят скоро се умо­рява.

Дирейки героиката на българина, авторът не съз­дава като Вазов една подробна фабула, а цели общото, онова, което е във връзка със смисъла на историческа­та действителност. И в поемата му липсва изобразено отблизо личното и интимното в живота на българина. Действието е бедно, без интриги, без движение, без ед­на любовна драма, както в други произведения от та­къв характер. Отношенията между Младен и Вела са само епизод и не тласкат отвътре сюжетното движение на творбата. Те са изтласкани назад от външни описа­ния на битки и обстановка. На поемата не достига си­лата на интригуващото начало, увлекателното повество­вание за живи хора, както в „Пан Тадеуш" на Мицкевич или в „Под игото" на Вазов. Но затова пък — какво извисяване на чувството и каква сила и точност в рисунъка на съкровени домашни черти: описанието -на мирния живот в Каменград, на потона в българска къща, на събора и т. н. В езика на автора се усеща все боята на тоя свят: „изгора", „есенеска", „купеж", „що се рекло", „благодат и слога" и т. н. В този език е и тежкият размисъл на Славейков, преднамерената архаизация, склонността му да се приближи до народа със старославянски думи, провинциализми и чуждици: „бозна", „нерода", „несвес", „кам", „ниет", „бамбашка", „гаджосала" и т. н. Онова, което авторът не е сполучил с повествованието — да възсъздаде образа на гордия, смелия, силен човек, пример и идеал, — и с описанията, на места тежки на слово и образ, се компенсира отчасти с лирическите отстъпления. Чрез тях в отделни моменти произведението ни носи на вълните на великия истори­чески живот. Чрез тях то сякаш се стреми да се изравни с извисените и горди върхове на Балкана.

Едно от тия места е чудното встъпление към втора­та глава, онасловено „На Балкана". Поетът вижда див­ния образ на планината, властваща над мислите -му от детски години, свидетел на превращенията в съдба­та народна. И чувството за грандиозност се появява с някаква сурова мощ у този нежен певец на интимни човешки болки и радости. Той улавя грандиозното не само в природата, а и в живота на народа, в низата от исторически събития, които съзерцава.

Балканът нашепва легендата за миналите векове. Той знае тайните на историческото битие. Пред неговия поглед се разстила онова, което е било, и израства оно­ва, което ще бъде. Наистина величав синтез на минало и настояще. У Славейков е оживяла Ботевата поети­ческа традиция чрез обобщения образ на Балкана — символ на съкровеното в националния ни живот:

С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,

възправя се далеч Балкана горделив,

в хайдушкия си блян унесен и забравен,

като че воин стар на стража там поставен

над младо войнство, в безкрайни далнини

разтурено на стан.От пръвни още дни

сърцето ми е той омайвал и унисъл;

Следва песента дивен химн на Балкана, песента за вековната промяна, която тъмната планина пее във величественните си дебри от век на век:

Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей

и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен —

като че тъмний текст на тая дивна песен

пред моя смаян взор се открои завчас —

и явственн слова зачух тогава аз.

А в пролетната нощ, горите и полята

ослушваха се в тях, като в легенда свята.

Тези „явствени слова" са за вековете преминавали като облаци по върховете на Балкана, ту мудно, ту бяс­но, в прихотливост лиха:

Неволен зрител на преходни съдбини

аз колчем стрелвах глед — из тъмни далнини

ту жертвения плам съзирах да догаря,

ту счувах песента поволна на овчаря,

низ дебри някъде зареян по стада ...

Като Ботев — макар и с по-други образи и по-дру­га философска концепция — Славейков се стреми към Балкана, дирейки единство с национална психика и на­род. Като Гогол, който възпява степите, като Мицкевич, който славослови извечните, непокътнати от чо­вешки крак гори, Славейков възпява Балкана с него­вите шеметни снежноглави върхове, „що греят на въз­бог в тържественост върховна". За съжаление човеш­ките образи в поемата не хармонират с величествената представа на поета за грандиозното, въплътена в пре­людията. Индивидуалистични навеи и сухи разсъжде­ния сковават на много места творбата. Оттук и про­тиворечивото впечатление от нея — силните й страни в лиризма и слабите й страни в описанията на боевете, в ницшеанските разсъждения .на „Единния".

В „Кървава песен" най-отчетливо изпъква естети­ческата позиция на Славейков. Тук е и цялата му про­тиворечивост: в индивидуализма му наред с преклоне­нието пред народното и националното и в модернизма му наред с вярата в художествено традиционното.

Славейков създава стихотворен епос през XX в., ко­гато романът вече се налага като епическа художест­вена форма. (Вазов се ориентира по-добре от него.) Ако в „Ралица" и „Бойко" използва повече модерните постижения на литературата в сюжет и психологически анализ, то в „Кървава песен" е повече „консервативен", повече привързан към класическите образци. Дири път и форма в един жанр, привличал предимно творците от миналото. И доколкото се чужди от романа (като из­ключим една оценка за Балзак, не е писал за писатели-романисти), не е съумял да използува новия, модер­ния повествователен опит. Но затова пък в лирическите отстъпления е изразил издълбоко своя национален па­тос, своя интимен копнеж за пълно съпричастяване с родното:

И както стръвен вълк, или пък вепер лих,

когато се куршум в месата му забие,

лети с несвесен бяг в усое да се скрие

и търси билье там, за своите рани лек —

ака и аз летя към онзи край далек,

со който от дете сърце ми е сродено:

и горд. и дивен химн това сърце ранено

омайва, милува — и властно то се рве

при снежноглавите шеметни върхове,

що греят на възбог в тържественост върховна...

 

Както не можем да отделим лирика от епика в „Кър­вава песен", така не можем да ги разкъсаме и в оста­налото му творчество. Те са живели заедно у Славей­ков. Единият и другият се сливат'в богатото и много­странно звучене на неговата поезия, отклик на минало и съвременност. Епикът и лирикът са работили заедно непрекъснато, както свидетелстват за това и поетовите тетрадки, по чиито извехтели страници се редуват ли­рически творби с бележки за „Кървава песен" или откъ­си от епически произведения.

Славейков е носил в себе си и жадния за изповед, прикован към бастуна, влюбен в природата лирик, ин­тимен тълкувател на свидното човешко чувство любов-, та, и мислителя и мъдреца, който наблюдава човека, изследва човешкото битие, дири образ на изконното в национално-историческия живот на народа си. И твор­чеството му — и единно, и раздвоено по теми и жанр — създава образа му, траен, неизменно богат, надживя­ващ преходни вкусове и литературно-критически моди.

 

 

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG