Home Литература РОМАНЪТ - ПОЕМА МЪРТВИ ДУШИ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
РОМАНЪТ - ПОЕМА МЪРТВИ ДУШИ ПДФ Печат Е-мейл

РОМАНЪТ - ПОЕМА „МЪРТВИ ДУШИ"

1. Творческа история.

Голяма част от живота на Гогол преминава далече от Русия, но духовната му връзка с родината не прекъс­ва нито за миг. В писма до приятели споделя колко мно­го го измъчва носталгията и как Русия постоянно живее в сърцето му. Плод на тази голяма любов е романът „Мъртви души". Известно е, че идеята за него е подаре­на на писателя от А. С. Пушкин. В писмо от 7.10.1835 г. Гогол пише на Пушкин: „Започнах да пиша „Мъртви души". Сюжетът се разтегна в предълъг роман и, стру­ва ми се, ще бъде много смешен... Искам да покажа в този роман, макар и само откъм едната й страна, цяла Русия."

В дългия (около 16 г.) период на създаване на ро­мана първоначалният авторов замисъл се разширява и усложнява. Година след началото Гогол вижда творба­та си вече като летопис и пише на Жуковски: „Цяла Ру­сия ще се яви в него!"

По образец на Дантевата „Божествена комедия" Го­гол проектира творбата си в три части. Първата трябва Да отрази отрицателните образи и явления в руската дей­ствителност от 19 век — „ада на Русия", втората част — да покаже пробуждането за нов живот — „чистилище­то"; а третата — да изобрази положителните лица и съ­бития, главно от народа — „възкресението". От гранди­озния замисъл е реализирано само началото.

През лятото на 1840 г. в Рим Гогол завършва своя­та книга. На следващата година я занася в Русия. За да бъде издадена, е нужна официална цензурна виза. На­лага се да бъде преработена цялата „Повест за капитан Копейкин", за да се смекчи изобличителната й острота. Цензурата променя дори заглавието на романа в „Похожденията на Чичиков или мъртви души", за да бъде поставен акцент най-вече върху спекулациите на глав­ния герой. След тези поправки, на 21 май 1842 г., рома­нът „Мъртви души" излиза от печат.

2. Жанрови особености.

Както отбелязва самият Гогол, творбата му е по­вествование, което не прилича на нищо, създадено в рус­ката литература до този момент: „Не прилича нито на повест, нито на роман". Гогол я нарича ту „поема", ту „широка повест", ту „роман" или „творение". В крайна сметка при публикуването се спира на определението „поема" в нетрадиционен смисъл, като с това иска да подчертае съчетаването на епическото и лирическото начало в повествованието и широтата на изображение. Избраната от Гогол жанрова класификация се основава най-вече на утопичния характер на творческия замисъл — да вмести в една книга цяла Русия, да отрази и насто­ящето на руския народ, и мечтата му за бъдещето. Щ този смисъл заглавието и жанровата форма придоби­ват философски, символичен и метафоричен смисъл.

През цялото повествование преминава личността на автора, самотния и тъжен мечтател-пътник и неговият образ ни кара да почувстваме поемата в сатирата и да повярваме в неговото определение.

„Мъртви души" притежава и редица от жанровите особености на романовата структура: широта на изоб­ражението, мащабност и всеобхватност, многопланов сюжет, обединяващ главен герой и др. В същото време се отличава от традиционния руски роман със съсре­доточеното изследване и типизация на социалните про­блеми и изобличаването на социалното зло, както и с отсъствието на любовна интрига.

Още с излизането на книгата руската литературна критика започва спорове около жанровата й същност. Белински смята, че това е поема, разновидност на епо­пеята, а К. Аксаков открива пълна аналогия с Омировата „Илиада". Съвременната литературна наука оценява творбата като нов тип уникален социален роман със сложна жанрова структура и я определя като „роман-поема" или „поема-роман".

3. Сюжет и композиция.

Сюжетът на „Мъртви души" е изграден около пъ­туването на главния герой Чичиков из Русия. Това поз­волява на Гогол да разгърне широка реалистична кар­тина на руската действителност и да покаже разнооб­разни социално-психологически типове. Обединителни­ят център между отделните лица и събития е образът на главния герой Чичиков. Човешките характери се раз­криват главно във взаимоотношенията с него.

Композицията има линеен характер. Епизодите са подредени в хронологичен ред без ретроспекции. Дей­ствието се движи само напред (доколкото може да се говори за действие), без да го нарушават лирическите отклонения.

Основните сюжетни ядра са ясно обособени. Пър­вата глава играе ролята на експозиция. В нея се осъ­ществява и завръзката на интригата. Авторът предста­вя на своите читатели живота в руската провинция, щрихира образите на помешчиците Собакевич, Манилов и Ноздрев. Подсказани са намеренията на Чичиков да за­купи мъртви души и да уреди чрез тях бъдещето си.

Всяка от следващите пет глави на романа-поема „Мъртви души" характеризира един помешчик и живо­та на неговите крепостни селяни. Без да са шаблонизирани, отделните глави са изградени по приблизително еднаква схема: започват с описание на природна карти­на, последвано от описание на общия вид на имението, домашната обстановка, външния портрет, облеклото и навиците на помешчика, разкриващи характера му, вза­имоотношенията с Чичиков. Подредбата на епизодите не е случайна. Първият от тях представя Манилов, а последният — Плюшкин. Двамата фиксират началото и крайната степен на духовното израждане на човека. Всеки следващ помешчик задълбочава представата за моралната деградация на крепостническото общество. Самият Гогол обяснява принципа на градация на обра­зите: „Един след друг следват у мене героите, един от друг по-пошли". За да бъдат изцяло разкрити характе­рите, помешчиците се появяват повторно от 7-ма до 10-та глава (без Плюшкин). В тази част от романа внима­нието е съсредоточено главно в разкриване обобщения образ на губернската администрация, по-мъртва от ис­тински мъртвите души. Гогол не скрива нито една от отрицателните страни в характера на губернските чи­новници. Те са обрисувани точно и лаконично, а нас­мешката и горчивата ирония на Гогол изобличават ду­ховната им ограниченост, невежество, безскрупулност и хищничество.

Чак в единадесета глава, която по функция може да се приеме за втора експозиция, Гогол снема добро­детелната маска на главния герой. Под нея се крие един мошеник и авантюрист. Всъщност той е връхната точ­ка в развитието на образа на духовно мъртвия човек, затова е разкрит цялостно след образите на помешчи­ците и чиновниците. Той обобщава техните отрицател­ни качества, като ги превъзхожда по ловкост, алчност, безогледност и егоизъм.

Привидно без връзка със сюжета в десета глава Го­гол вмъква „Повест за капитан Копейкин". Нейната ху­дожествена функция е да обобщи сатиричния замисъл на поемата. Капитан Копейкин представя образа и тра­гичната съдба на малкия човек. Останал инвалид от Оте­чествената война, той се сблъсква със студеното без­различие на бюрокрацията към обикновения човек. Въз­мущението му прераства в бунт и той става разбойник-отмъстител в горите край Рязан. С историята на капитан Копейкин Гогол разширява картината на рус­ката действителност, разкрива дълбоката пропаст меж­ду народа и управляващите го властници и се докосва до темата за народния бунт.

Художествената структура на „Мъртви души" е из­градена в два сложно преплетени плана — сатиричен и лиричен. Първият е свързан с общото развитие на сю­жета и критичното изобличение на действителността в царска Русия, а вторият включва лирическите отстъп­ления, на които се дължи поетическото звучене на ро­мана. В лирични монолози Гогол споделя най-съкрове­ните си мисли за ценността на човешката личност, ро­лята на писателя в обществото, представата за прек­расното бъдеще на руския народ. Лирическият елемент нараства постепенно. В началото той се ограничава в живописните описания на именията на помешчиците и в някои бележки по отношение на героите. С развитие­то на сюжета лирическият патос нараства и във финала достига до грандиозния образ на птицата-тройка, коя­то символизира Русия, устремена към бъдещето.

 

4. Образи.

Следвайки пътя на Чичиков, Гогол разкрива раз­лични социално-психологически типове — представи­тели на дворянската власт. Героите застават пред чи­тателя в завършена форма само в един времеви пласт — този на настоящето. Всичките си приличат по своята духовна ограниченост, липса на интерес към обществе­ния и културния живот, безразличие към всичко, освен към битово-материалното. Всеки от тях притежава свои странности, които го превръщат в гротескна човешка маска. Гоголевите помешчици са механични и бездуш­ни и принадлежат към едно вече мъртво време.

Първият помешчик, чийто образ е представен в „Мъртви души", е Манилов. Гогол го рисува по след­ния начин: „На вид той беше солиден човек: чертите и лицето му не бяха лишени от приятност, но в тази приятност като че ли имаше твърде много захар; в мание­рите и обноските имаше нещо угодническо, което тър­сеше разположение и познанство. Той се усмихваше при­влекателно, беше светлорус с ясносини очи. В първата минута от разговора с него не можеш да не кажеш: ка­къв приятен и добър човек. В следващата минута нищо няма да кажеш, а в третата ще кажеш: дявол знае какво е това и ще отминеш по-нататък; ако пък не отминеш, ще те обхване смъртна скука".

Манилов обича леките и неангажиращи светски раз­говори, разсъжденията върху възвишени теми, особено за приятелството, грандиозни планове за безсмислени неща. Намира своите маниери за изящни, смята се за носител на високи нравствени качества и е много дово­лен от себе си. Само с едно изречение Гогол надниква в миналото на своя герой: „Някога той е бил офицер и в полка му го смятали за „най-деликатен" и „най-образован". Вероятно на младини е чел сантиментални рома­ни, защото проявява необичайна, малко просташка галантност към съпругата си, демонстрира гореща лю­бов към нея, като я нарича „душке" и дълго я целува. Освен това обича двамата да си разменят „сюрпризи" — дребни дарове. Тези приятни занимания изпълват ес­нафското му ежедневие и го правят щастлив. Той се смя­та за образован човек, но Гогол веднага го дискредити­ра с насмешка, като отбелязва един дребен факт: от две години на масата му лежи книжка, белязана с панделка все на 14-та страница. Всъщност Манилов е невежа и се старае да скрие това под пресилена любезност. Разго­ворите, които води за ползата от високото образование и възпитание на човека, за човешките добродетели, са сякаш научени наизуст речи, целящи да го представят като интелигентен човек. За да подчертае своята заин­тересованост от науките, Манилов нарича синовете си с поетическите гръцки имена Фемистоклюс и Алкид, без да осъзнава колко смешно звучат на фона на запус­телия му чифлик. Манилов обича да безделничи. Той не знае колко селяни притежава, не стопанисва имота си, не посещава нивите си, не усеща, че от години управи­телят му го мами и краде. Доволен е от съдбата и мате­риалното си положение, няма никакви амбиции. Безраз­личието към света наоколо постепенно убива душата му. Той живее откъснат от действителността в един свой въображаем свят. Животът му тече бавно и отегчително за външния наблюдател, но не и за него. Всяко ново нещо го привежда в стресово състояние. Особено пока­зателна за дребния му характер е сцената около покуп­ката на мъртвите души. Предложението на Чичиков пре­дизвиква у Манилов толкова силно недоумение, че той се вцепенява и дълго след това не може да дойде на себе си и да разбере за какво става въпрос: „Манилов тутакси изтърва на пода чибука с лулата и както отвори уста, тъй си остана зяпнал в продължение на няколко минути". Прословутата образованост на помешчика се оказва крайно недостатъчна да проумее не особено сложните намерения на Чичиков и той се отказва да раз­съждава върху тях. Достатъчни са му уверенията, че всичко е законно и подчинено на „гражданските поста­новления и по-далечните интереси на Русия" и той не само се съгласява да изпълни желанието на госта, но му подарява безвъзмездно умрелите и поема разноски­те по прехвърлянето им. Манилов е напълно лишен от нюх към парите и въображение как те могат да се доби­ят. Това не му е и необходимо. Повече го вълнува дру­го: темата за приятелството. „Признанието" на Чичи­ков, че би било голямо блаженство да живее близо до Манилови, както и обявяването му за мъченик в името на правдата, трогва Манилов до сълзи, но веднага след раздялата забравя за всичко това. Отново се впуска в сантиментално-глупавите си мечти за приятелския жи­вот и „в главата му почна да се гради мост, после гра­маден дом с такава висока кула, щото оттам да може да се види дори Москва, там да пият вечер заедно чай на чист въздух и да разсъждават за някакви приятни не­ща".

Манилов дава име на едно социално явление, при­също на бюрократичната прослойка на руското общество от времето на Николай I. В много отношения той прилича на руския самодържец. Маниловщината е и об­щочовешко явление с типични национални проявления.

Едно случайно отклонение отвежда Чичиков в до­ма на Коробочка веднага щом напуска Манилов. Идея­та на Гогол е да съпостави образа на сантименталния Манилов с този на пресметливата и груба селска госпо­дарка, за да се откроят контрастните им черти.

Настася Петровна Коробочка е единственият ця­лостно изграден женски образ в „Мъртви души". Кога­то пристъпва прага на малката й къщица с „нещо, при­лично на покрив", с едва мъждукаща светлина в прозо­реца и безвкусно обзавеждане, Чичиков не предполага, че е попаднал в дом на помешчица. Вижда една бедна селска къща, откъсната от света. На сутринта забелязва добре подредено крепостно село и решава, че и тук мо­же да има нещо за него. В разговора за мъртвите души пред него се разкрива една хитра и алчна жена. В нача­лото, съвсем по селски обичай, тя се оплаква от неплодородие и загуби, а после се оказва, че има много про­дукти в излишък. Опитва се да отклони разговора за мъртвите, защото не проумява за какво могат да бъдат използвани. Въпросите й към Чичиков издават невежес­тво, ограниченост и тъпота. Първо мисли, че мъртвите ще бъдат вадени от земята, после се чуди как продаж­бата ще се извърши само на книга, накрая стига до ис­тинската причина за колебанията си — страхува се да не я измамят: „Правичката да си кажа... моята работа е такава неопитна, вдовишка работа! По-харно е да поча­кам малко, може да минат и други търговци, та да раз­бера цената". Коробочка инстинктивно усеща, че може да има полза от предложението на Чичиков, но много я измъчва мисълта да не загуби. Скъперничеството й е нечувано. Тя се стреми към самоцелно трупане на па­ри, без да се възползва от тях. Многобройните й шка­фове вкъщи са пълни с торбички пари, но живее бед­няшки. След заминаването на Чичиков не може да се успокои и отива в града да провери цената на мъртвите души. Недоверието й подготвя провала му пред мест­ното общество.

Коробочка, за разлика от Манилов, е добра сто­панка. Тя познава отлично селяните си и характерите им, помни наизуст имената. Приличният вид на селото й говори, че при нея се живее добре, а начинът, по кой­то разговаря с Чичиков, издава високо господарско са­мочувствие. Практична и твърдоглава, тя изнервя гос­та си до крайност и той шумно я ругае. Това става по­вод да се разкрие една непредполагаема черта в харак­тера й. Оказва се, че е религиозна до мистицизъм, но вярва и в бога, и в дявола. Нощем сънува Сатаната и изпитва огромен страх от него. Тук Гогол прави спо­лучлива аналогия и извежда образа до широко обобще­ние: „Впрочем Чичиков напразно се сърдеше: има хо­ра, гледаш го уж почтен и държавен мъж, а всъщност излиза, че е цяла Коробочка." Това е намек за дребна­востта и примитивизма на дворянското съсловие.

Още една случайна визита осъществява Чичиков на път за имението на Собакевич. Този път попада при Ноздрев и много бързо разбира, че той е човек с непо­носим характер — лъже нагло и безогледно и това му доставя удоволствие, защото удовлетворява друга съ­ществена черта в характера му — самохвалството. Той е жив и контактен, само че винаги създава около себе си някакъв конфликт, за което Гогол иронично го нари­ча „исторически човек": „Ноздрев беше един вид исто­рически човек. Дето имаше повече хора и биваше и той, не минаваше без история. Без друго, все някаква исто­рия се случваше: или жандарми ще го изведат под ръка из салона, или приятелите му се принуждаваха да го из­тикат." Той е лекомислен човек, който обича да демон­стрира умения в гуляйджийството, играта с карти и по­боя. Болезнената му страст е размяната. Авантюрист по дух, във всяка минута той е готов да замине където и да е, „да влезе в каквото обичате предприятие, да трампи всичко, каквото и да било, с всичко, каквото искате". Дейната му натура непрекъснато търси начин да се изя­ви, понякога твърде подъл. Той пакости на околните просто така, защото му харесва. Многобройните му по­роци съставят духовния портрет на един много прис­пособим, но крайно неморален човек. Домът му, живо­тът му, мислите му са пъстра мозайка от несъчетаеми елементи. Хаосът около него най-добре илюстрира лю­бимата му латерна, в която сериозната епическа песен в края се изражда в игрив валс.

Бъбрив и енергичен, Ноздрев винаги успява да скъ­си дистанцията с околните и започва да фамилиарничи. Животът не го прави по-мъдър, защото е твърде леко­мислен: „На 35-та си година Ноздрев беше досущ та­къв, какъвто беше на осемнайсетата и двайсетата: оби­чаше да погуляе. Женитбата съвсем не го промени, още повече, че жена му скоро отиде на оня свят, като остави две дечица, които положително му бяха непотребни".

Предложението на Чичиков е блестящ повод за изя­ва на хазартната същност на Ноздрев. В главата му вед­нага започват да се разиграват безброй комбинации. Не е лесно да бъде излъган, а и истината не бива да му се казва. От страст към размяната иска да изнуди Чичи­ков да купи нещо от него. Разговорът между двамата е много интересен. Непрекъснато се сменя посоката и ин­тонацията, докато се стига до скандал и Ноздрев едва не набива госта си. Той е първият герой в романа, кой­то прави много точна характеристика на Чичиков, като открива в него сродна мошеническа душа.

Ноздрев е много жив, устойчив и разпространен тип. От него блика енергия, но тя е безцелна и безполез­на за света. Гогол обобщава: „Ноздрев дълго още няма да изчезне от света, той е навсякъде между нас и може би само ходи в друг кафтан; ала хората са лекомислено непроницателни, та човек с друг кафтан им се струва друг човек".

Причина за нравствената уродливост на ноздревския характер е крепостническата действителност, но той вирее навсякъде по света и всяко ново време го подх­ранва с живителните си сили. С лекота се приспособява към всяка среда и разрушава мярката за добро и зло. В сравнение с Манилов и Коробочка този социално-психологически тип стои по-ниско в духовно отношение със своята откровена циничност и агресивност.

Следващото посещение на Чичиков е при Собакевич, един от помешчиците, с които се запознава на бала у губернатора. Първото впечатление от Собакевич е, че е „малко недодялан". Всичко в неговото имение е тако­ва — масивно, едро скроено, създадено да трае вечно. Такива са къщите на крепостните му, господарският дом и мебелите в него. Всичко — от господаря, до вещите му, е по мечешки грубо и непохватно. Чичиков гледа Собакевич и си мисли: „Мечка! Същинска мечка!", а съ­щото сравнение Гогол отнася и към тумбестото орехо­во бюро с грозни крака в гостната на Собакевич. При описанието на външния портрет Гогол не се съсредо­точава върху детайла, но го описва като творение на природата, върху което тя е работила, без да се замисля и без да използва фини инструменти: „Просто е дялала с голям размах: ударила с брадвата веднъж — станал носът, ударила втори път — станали устните, с един го­лям свредел изчовъркала очите и, без да го оглади, го пуснала на белия свят и казала: „Нека живее".

Солидността на Собакевич е оценена от Чичиков още при първата им среща, но чак при посещението в дома му той разбира, че срещу него стои изключително практичен и подреден тип, който трудно може да бъде излъган и измамен. По всичко личи, че е добър стопа­нин, познава много добре качествата на своите селяни, води прилежно списъците и документите си.

Собакевич е негативно настроен към всички и ги характеризира като негодяи, разбойници и глупаци: „Всички са мошеници; целият град е такъв... Всички са христопродавци. Само един почтен човек има там — прокурора, ала и той, право да ви кажа, е цяла свиня".

Отношението и начинът, по който говори за сре­дата си, показват неговия ограничен интелект, безду­шие и животинско единачество. Собакевич не цени ни­що и никого. Вродената му мнителност не допуска съ­ществуването на порядъчни хора. Така ограничава връз­ките си със света, затваря се в своя собствена сфера и се чувства добре. Собакевич е много целенасочен човек и се интересува само от това, което му носи пари. Абс­трактните разсъждения, културата, чувствата нямат мяс­то в неговия живот. В това е неговата уродливост.

Собакевич единствен от помешчиците веднага раз­бира същността на искането на Чичиков и подхожда към него съвсем делово: „Вам ви трябват мъртви души? — попита Собакевич без ни най-малко учудване, като че ли ставаше дума за жито... Ще се намерят, защо не...". Той много добре разбира, че предложението на Чичи­ков е необичайно, и решава да се възползва, като опре­деля много висока цена. Хвали качествата на мъртвите така, сякаш са живи, и с цялото си поведение респекти­ра и плаши своя гост.

Връх във взаимната подозрителност е сцената, в която двамата си разменят разписка и предплата за мър­твите души. Сцената е много комична, защото и двама­та герои изглеждат глупаво и недостойно.

Страстта към натрупване е придобила най-урод­ливи форми в образа на Плюшкин. Още преди да се запознае с него, Чичиков чува от Собакевич: „... у мене не е като у някой си Плюшкин: 800 души има, а пък живее и се храни по-лошо от моя говедар!... Такъв скъ­перник, какъвто мъчно може да си представи човек. В затвора окованите във вериги живеят по-добре от него: всичките си хора измори от глад." Мужиците го нари­чат „Закръпко" и думата много приляга на характера му. Домът му изглежда печално — като „грохнал инва­лид" с опадала мазилка и кривнати настрани кули, всич­ко е застинало в мъртъв покой. На този фон се появява фигурата на Плюшкин: „До една от сградите Чичиков забеляза някаква фигура... Той дълго не можа да разпо­знае от какъв пол беше фигурата — селянин или селян­ка. Дрехата й беше съвсем неопределена, много при­лична на женски халат, на главата боне, каквито носят слугините-селянки". Облечен е странно отблъскващо и в същото време смешно. Халатът му има неразгадаем от мазнини цвят, от клатушкащите се поли се подават фъндъци памук, а около врата му е завързано нещо, „ко­ето не можеше да се разбере чорап ли е, превръзка ли е, или колан...". До такъв вид го е докарало скъперничест­вото. Плюшкин не е беден, дори е сред най-богатите помешчици, но е уродливо пестелив. Всякакви дребо­лии, намерени на улицата, са прибрани в дома му и на­ трупани на купчина. В миналото той е бил просто пес­телив, но след смъртта на жена му децата го напускат, той постепенно изоставя работата си, става скъперник и започва да се затваря в себе си, така, както затваря един след друг прозорците на къщата си. Образът на Плюшкин е единственият в „Мъртви души", който тър­пи промяна, като деградира духовно. По време на посе­щението на Чичиков той е около 70-годишен. Очите, в които някога се е четял ум, все още са живи, но всичко друго около него лъха на старост и плесен, безмълвно и мъртво. Стопанството му е запустяло и разрушено, се­ляните му умират от глад, а житото му гние, струпано на камари. Складовете му са пълни със стока, която се похабява, защото търговците са се отказали да търгу­ват с такъв скъперник. Гогол искрено се възмущава как може „... до такава нищожност, дребнавост, гадост... да падне човек" и толкова много да се измени. Отчужде­нието на Плюшкин се изразява във враждебното отно­шение към света, а към тези, които работят за него, е крайно жесток. Забравя, че те са хора, че са негова соб­ственост и животът, и трудът им са източник на богат­ствата му. Всъщност неговото отношение към крепост­ните е огледало за отношението на цялото дворянство и царската администрация към тях.

Идеята някой да поеме данъците за измрелите се­ляни за кратко време го довежда до възторг. За миг го обхваща подозрителност към Чичиков, а после му пре­длага да купи и избягалите крепостни. Основното, кое­то го вълнува, е какво ще спечели от сделката и ръцете му треперят от алчност.

Въпреки нравственото падение на Плюшкин Гогол го представя като герой, у който не всичко човешко е изчезнало. Когато си припомня за своя другар от де­тинство, на лицето му изведнъж се изписва човешко чув­ство: „И на това дървено лице изведнъж плъзна няка­къв топъл лъч, изрази се не чувство, а някакво бледо отражение на чувство..."

Трудно е да си представим как това същество, за­губило напълно човешкия си облик, може да се възроди нравствено, какъвто е художественият замисъл на Го­гол. Това реално е невъзможно. Плюшкин остава сим­вол на деградирала човешка личност, напълно обезли­чена от скъперничеството.

След като посвещава пет глави на помешчичеството и пет на чиновничеството, в последната единаде­сета глава, Гогол разкрива образа на своя главен герой — Чичиков.

Като общественоисторическо явление Чичиков не е откритие на Гогол. Пушкин свидетелства, че по време на заточението му на юг цели гробища, т.е. „земя" със „селяни", са били изкупени от реалните прототипове на Чичиков. Художественото откритие на Гогол е психо­логическият портрет на буржоата-потребител, типът на обезчовечения подлец.

В руската литература преди Гогол Грибоедов в об­раза на Молчалин от комедията „От ума си тегли" изс­ледва философията на приспособленеца с „талант". Под девиза „Умереност и акуратност" този герой пресмет­ливо използва угодничеството и ласкателството, за да се добере до по-висок чин. Чичиков е негов последова­тел на по-високо равнище. Като преценява по-новите буржоазно-помешчически условия в Русия, той активи­зира заложената в себе си енергия и тръгва да търси печалба. Поемата започва и завършва с Чичиков. Той е основният двигател на действието, доколкото може да се говори за действие, тъй като няма нито конфликт, нито драматични обстоятелства. Още с появата си в първа глава Чичиков получава кратка авторова харак­теристика: „... както и да го обърнеш, той беше твърде приличен човек". Същото е впечатлението на важните личности в губернския град — „благонамерен" (според губернатора), „сериозен" (според прокурора), „знаещ и почтен" (председателя на палатата), „учен" (жандармерийския полковник), „почтен и любезен" (полицейския началник), „прелюбезен и приветлив" (губернаторшата). През цялата поема Чичиков предизвиква и възхи­щение, и страх, и стъписване, и респект. Дори разобли­чаването му в десета глава не го дискредитира докрай, а само го разбулва до известна степен, тъй като предиз­виква най-различни мнения у останалите герои.

Чернишевски отбелязва, че характерът на Чичиков е най-труден от всички герои в поемата, защото е най-сложен. В първа глава, без детайлно да изгражда външ­ния портрет, Гогол представя един с нищо не впечатля­ващ образ. „В бричката седеше един господин, не хуба­вец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад." Чичиков е безличен, но умее да се държи добре в обществото, умее да води всякакъв разговор, да спори „приятно", вещ е във всякаква об­ласт и така, създавайки добро впечатление, печели до­верието на обществото. Тази благовидна маска той за­пазва чак до срещата с Коробочка, когато, вбесен от упоритостта й, гръмко я ругае.

Целта на пътуването на Чичиков е странна и не­разбираема за помешчиците, а търговията с мъртви ду­ши съвсем обърква представите им за „стока". Само Собакевич, най-твърдият и откровен мошеник, разби­pa, че щом някой търси мъртви души, те са му необхо­дими и трябва да имат висока цена. Списъкът с мъртви души наистина е много нужен на Чичиков. Колкото по­вече мъжки имена има в него, толкова по-висок чин ще получи в шестнадесет степенната йерархическа стълби­ца на административната система на царска Русия. И тъй като преброяванията на крепостните се извършват през 10—15 години, умрелите в този период са данъчна тежест за господарите, от която всеки би искал да се отърве. Самото устройство на държавата позволява те­зи мъртви да бъдат продавани по списък и от това да печелят и купувачи, и продавачи. Друг е въпросът до колко такава търговия е законна и морална. Фактът, че Чичиков се досеща как може да печели от това, което на други е в излишък и нищо не струва, говори за гъв­кав ум, практичност и предприемчивост. Тези качества са формирани още в детството му. В единадесета глава Гогол хронологически проследява биографията на своя герой, като започва с тъмния му произход и завършва с поредната му авантюра. Тази ретроспекция стои извън сюжета на поемата и затова е структурно обособена ка­то отделна част. Приносът й към сюжета е в изяснява­нето образа на героя и процеса на неговото формиране като хищен печалбар.

Детството на Чичиков е бедно и тъжно — „Мънич­ка стаица с мънички прозорчета, които не се отваряха ни зиме, ни лете", „нито един приятел, ни другар в де­тинството", вечните поучения на неуспелия в живота ба­ща, които, старателно приложени, дават добър резул­тат у сина. Съветът му „Пази и скътвай парата" става ръководно начало в живота на Павел Чичиков. С изоб­ретателност, непривична за годините му, той успява да умножи дадената му половин рубла (последен спомен) от баща му. Целенасочено пести пари и умее „да си от­казва всичко". Без да блести с особен ум, получава по-високи оценки от съучениците си, защото умее много добре да се приспособява към изискванията на учите­лите. Лицемерието и угодничеството му се удават и той непрекъснато се възползва от тази си своя „дарба". Бла­годарение на нея се справя и с недостъпния си начал­ник в първата си служба и получава повишение. И учи­телят, писал оценки за послушание, и чиновникът, по­вярвал в искрените чувства на Чичиков към дъщеря му, могат само да отчетат факта, че са измамени, защото Чичиков вече е извън тяхната власт. Леко преминал най-трудния праг в службата — „строгия делопроизводи-тел", Чичиков добива по-голямо самочувствие и започ­ва да взема рушвети отново безнаказано. Истинско бо­гатство придобива като член на комисията по строежа на „голямо държавно здание". От този момент започва „да се измъква изпод строгите закони на въздържание­то и неумолимото самоотричане... Стана ясно, че той никога не е бил чужд на разните наслади”.

Кариерата привлича Чичиков само като средство за добиване на богатство: „... нему се мяркаше занапред живот с всякакви доволствия, с всякакви удобства; еки­пажи, отлично наредена къща, вкусни обеди". Къща, же­на и потомство, което да осигури — това е еснафската мечта на Чичиков и за да я постигне, е готов на всякак­во мошеничество, стига да не опетни името му. Това за него е важно като „обществен капитал". Благодарение на чистото име Чичиков успява да се въздигне отново след всеки провал. Аферата с държавното здание не ста­ва много известна и това му дава възможност да започ­не отначало, този път като служител в митницата. На тази служба показва изключително старание, за да може в един момент да започне да спекулира под маската на предания служител. Гогол отбелязва: „Дори началничеството се изказа, че той беше дявол, а не човек". Всички контрабандисти се страхуват от него, но щом получава повишение в службата, той става като тях. При­стъпването на закона не тревожи съвестта му, защото е безсъвестен. След като се налага да напусне и това мяс­то поради доносничеството на съучастника му. Чичи­ков успява с много хитрост и ловки маневри да скрие част от богатството си и по-важно: да избегне углавния съд. „Това той наричаше: пострадал в службата за пра­ва бога."

Гогол справедливо отбелязва неизчерпаемата си­ла на характера на своя герой. След всяко изпитание той успява да прояви „разумна воля" и търпеливо из­чаква подходящ момент да започне нова авантюра. Пре­вратностите на съдбата не го плашат и неуморно прес­ледва своя идол - парата.

Най-голямата спекулация на Чичиков е покупката на мъртви души. Знае, че залагането им в банката ще му осигури приличен капитал, затова много старател­но изучава всеки от помешчиците, за да открие верния подход към целта. Интуицията му подсказва как трябва да се държи с всеки: вежливо-сантиментално с Мани­лов, безцеремонно и грубо с Коробочка, делово със Со­бакевич, великодушно с Плюшкин. Не успява да се спра­ви само с Ноздрев, който бързо мени мислите и наст­роенията си. Много умело Чичиков се приспособява и към чиновниците, като проявява завидни артистични способности. Начинът, по който манипулира събесед­ниците си, говори за аморалност и егоизъм, но те и та­къв го приемат. Нещо повече — готови са да го митологизират. Превръщат го ту в „милионер", ту в „капитан Копейкин", ту в „преоблечен Наполеон". Характерис­тиките са абсурдни, но за невежите и ограничени чи­новници звучат по-автентично и от истината. Чичиков остава ненаказан, защото идеята му отговаря на инте­ресите на помешчиците. За разлика от тях неговата ду­ша е относително по-жива. Той носи психологията на „новия стопанин" на Русия, откровено циничен, неиз-тощим, без страх от възмездие, ловък и устойчив — ис­тински син на новото буржоазно време.

Според първоначалния авторски замисъл героят трябва да претърпи нравствено прераждане. Затова у него се откриват кратки проблясъци на човешко чувст­во, като повърхностните му увлечения по красивата гу­бернаторска дъщеря. Това са чувства толкова мимолет­ни, че трудно биха добили сила и променили характер като Чичиков. Социалните условия формират у него хищник, отнемат му човешкото и трудно могат да поз­волят обрат в развитието му. Жизнената правда се оказ­ва по-силна от хуманистичните намерения на Гогол.

Онова, което не достига на руската литература от 30-те — 40-те години на XIX век, за да бъде окончател­но завършен процесът на утвърждаване на новите литературно-естетически принципи, е сатирата. Появата на Гогол е исторически обусловена от развитието на литературния процес в Русия.

Гогол нарича поема своята страшна сатира срещу грозотата и пошлостта на един мъртъв свят, в който понятията „живи", „мъртви" и „вещи" са загубили очер­танията си, а единствен обществен идеал е еснафското благополучие.

Гогол е безпощаден реалист и душевно изтерзан романтик. Той не вярва в човешката деградация дори когато е пред очите му и търси сред развалините на човешката душа надеждата за нравствено прераждане. Писателят вижда как уродливата действителност съз­дава уродливи герои, но не може да приеме необрати­мостта на този процес. Терзае го болката, че крепостна Русия е анахронизъм на фона на просперираща Европа, но елитът, от който зависи съдбата й, е с мъртва душа и не може да я поведе към по-щастливо бъдеще. Русия от времето на Гогол е много тъжна, както е тъжна и него­вата поема. Единствено присъствието на автора внася в нея лирическа топлина и оптимизъм. Патетичният тон на лирическите отстъпления постоянно напомня за жи­вото присъствие на възторжения романтик: „Русийо, Русийо! Аз те виждам, виждам те от моята чудна, прек­расна далечина: бедно, разхвърляно и неприятно е в теб... Открито, пустинно и равно е всичко в теб; като точки, като знаци стърчат незабелязано сред равнините нис­ките твои градове; нищо не ще прелъсти и не ще омае погледа. Ала каква непоносима, тайна сила ме влече към теб? Защо дочувам и немлъкващо звучи в ушите ми тво­ята тъжна, понесена по цялата ти длъж и шир, от море на море песен? Какво има в нея, в тази песен? Какво зове и ридае, и вълнува сърцето? Какви звуци болезне­но ме целуват и се стремят към душата ми, и се вият около сърцето ми?... Какво представлява тоя необхва­тен простор? Тук ли, в тебе ли не ще се роди безпредел­ната мисъл, когато ти самата си без край? Тук ли не ще се роди богатирът, щом има де да се размаха и разшета той?... Русийо..."

Пътят на Гогол към „Мъртви души" е дълъг и сло­жен. Като творец той се обрича на мисията чрез перото да постигне прозрение в душите. Замисълът му да съз­даде една своеобразна „Русияда" го разпъва до изтоще­ние между вярата и невярата, възбудата и депресията. Десет години след излизането на първия том в душата на писателя продължават да се борят сатирикът и ро­мантикът, хуманистът и мистикът в преследване идеала на хармонията. Гогол копнее да завърши делото си док­рай и да изпълни мисията си на творец и пророк. Отчай­ва го отсъствието на положителна личност и реални пъ­тища за възкресение на Русия чрез нравствено спасение, пълната липса на красотата, която би трябвало да съ­ществува. Непримирен с грозотата, изгаря продължени­ето на „Мъртви души", писано с толкова много любов и болка. Напълно съзнава, че така прекъсва последната си връзка с живота. Умира няколко дни по-късно.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG