Home Литература НЕМИЛИ-НЕДРАГИ - ПОВЕСТ ЗА НАРОДНАТА САМОЖЕРТВА

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
НЕМИЛИ-НЕДРАГИ - ПОВЕСТ ЗА НАРОДНАТА САМОЖЕРТВА ПДФ Печат Е-мейл

„НЕМИЛИ-НЕДРАГИ" - ПОВЕСТ ЗА  НАРОДНАТА  САМОЖЕРТВА

Всеки народ съхранява спомени за героичното си ми­нало. Те са най-живи в народната памет, защото въз­кресяват времена на изпитания, на върховни напреже­ния и доброволна саможертва. Но и в героичния лето­пис на миналото най-свидни са спомените от младост­та, защото младостта както при човека, така и при на­родите е най-безкористна, най-дръзка и най-всеотдайна.

Още нестихнал смехът от „Митрофан и Дормидолски" и „Хаджи Ахил", и Вазов пише „Немили-недраги". Вазов обръща друга страница от миналото, за да ни покаже лицето на българина в изпитанията и жертви­те. И за да не остави никакво съмнение, че в неговата повест всичко е истина и действително преживяно, той лично удостоверява: „Младият поет Бръчков съм аз. Всички други са също живи лица под измислени име­на." В това свое признание пред проф. Ив. Шишманов Вазов косвено потвърждава и една особеност на своето творчество, което винаги кръжи в орбитата на действи­телни лица и събития.

В повестта „Немили-недраги" Вазов е пожелал да разгърне не само страници от робството, но и да ни ка­же една истина за народа. Странджата, който я произ­нася с дълбоко убеждение, прави тя да звучи като глас на предопределението: „Народът без жертви не е народ". Тези думи на стария знаменосец напомнят за необходимостта от изпитания и са изповед за тежкия жребий на хъша — неизменен образ в мъченичеството на народа ни. Към него сега писателят насочва по­гледа ни, за да ни го покаже такъв, какъвто е изглеж­дал тогава, когато времето е откривало и в малките и незабележими хорица големи и силни характери.

Българският хъш е централен образ в осво­бодителните борби на Възраждането.—Това е една непо­вторима, самобитна фигура на български революцио­нер, макар и да е съчетание донякъде на космополитичните черти на всички скитници от всички времена по света: той носи нещо от неспокойната и непокорна ду­ша на Горкиевите босяци, от веселата дързост и аван­тюристичната волност на „кокйарите" на Франсоа Виьон, той прилича на шумните вагабондо, които пълнят доброволческите отряди на Гарибалди, и сякаш иска да ни напомни със своята неспособност да се застояват на едно място древните скити, живели някога по същите места. И все пак той си остава от главата до краката чистокръвен българин, приел с някакъв богомилски фанатизъм доброволното мъченичество на изгнаничеството в името на единствената му религия — свободата на родината. Но не скитничеството го е довело в борба­та, а оръжието го е направило хъш. Наследник на ста­рите хайдути и славата на Чавдар, Страхил, и Индже, той носи с гордост Волния дух на хайдутството. Той е пролетарий, но не по социален произход, а по своя воля, нехранимайко и родолюбец, бродяга" и войник от сво­бодната армия на българската емиграция, която пълни букурещките кафенета и очаква първия зов, за да хва­не Балкана.

Ехото на Парижката комуна е стигнало до волната и харамийска душа на българския хъш и викът: „Да живей комуната!", който често оглася кръчмата на

Странджата, е не само глас на солидарност, но и вътрешна готовност да се застане на барикадите. Заканите да се изколят чорбаджиите като предатели и изедници са проява на класов инстинкт у безимотника хъш, дълбоко непримирим към грабителската природа на богатите класи. Навсякъде, щом стане дума за чорбаджии, бъл­гарският хъш заявява: „Чувате ли? Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите ... Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях . .. няма дру­го спасение." Затова *и Македонски в съгласие с тези закани ще удря с юмрук по масата и ще превъзнася ко­муната. Представата за „комуната" у гладния и отрит­нат хъш изчерпва без остатък представата за „свобо­дата" и му напомня убедително за силата на оръжието. В такива моменти той искрено чувствува, че в жилите му закипява комунарска кръв и е готов да грабне оръ­жие и полети към Балкана — защото хайдушкият Бал­кан е неговата барикада, а песента: „Тръба звучи, Бал­кан стене . .. Всички на оръжие!" — неговата „Марсилеза".

Времето, което описва Вазов, са годините на соб­ственото му емигрантство в Румъния, когато и той е мръзнел, гладувал и страдал заедно с братята хъшове. Тук той вижда със собствените си очи да се стичат, гонени от турските зверства, от разгрома на четите, от неуспелите легии, от ужасите на априлските кланета и от из­требленията в Сръбско-турската война, мъченическите останки на това гордо, но безпомощно войнство на бъл­гарската свобода. Дрипави и изнемощели, обвеяни още от барутен дим, тук в Румъния прииждат от всички страни българските хъшове. Какво ли не носят те в ду­шите си, и най-вече покрусата. Но вярата у тях не е угаснала и те отново се събират по безприютните си сборища, за да я раздухат с нова сила и да разгорят още по-буйно чистия си патриотизъм. Вазов ги придру­жава навсякъде — и в кръчмата на Странджата, и по шумните булеварди, и в букурещките покрайнини. Той е между тях, когато се надлъгват в игра на карти или обсъждат шумно как да съберат пари, за да стигнат до Цариград и да убият султана. Вазов ги следи и през студените зимни нощи в пустата воденица, и на тайни­те им срещи в квартирата на Владиков, когато реша­ват кого да изпратят през замръзналия Дунав на свиж­дане с Левски, Вазов ги вижда и на Гредетинските ви­сочини, където те падат безстрашно под смъртоносния картеч. Вазов иска да ни каже цялата истина за бъл­гарския хъш от „прозаическото" му кокошкарско" съ­ществование до величието на саможертвата. И уж в не­говата повест няма, както във всяко литературно про­изведение, сюжет и интрига, а всичко в нея е така ця­лостно и завършено, че никому не идва на ум да пита защо тя не притежава тези неща. И сам Вазов очевид­но не е бил придирчив към всичко това, уверен сякаш, че читателят сам ще се досети, че интригата в описваните драматични събития е идеята за свобода­та на родината, а сюжетът — хората, които са и посветили живота си. Затова в повестта „Немили-недраги" Вазов разказва свободно и непринудено, без литературна преднамереност, убеден, че нищо не е нуж­но да прибавя от себе си и уверен, че дарбата му на разказвач няма да измени на силата на жизнените факти.

Така непринудено е започнал Вазов и своята повест. Няколко щрихи са му били потребни, за да ни въведе в студената Декемврийска нощ и да ни накара да почув­ствуваме сред безлюдността на големия град цялата изоставеност на неговите герои. Преживял лично ужа­са на глада и изоставеността, Вазов няма да се въздър­жи да даде сам оценка на емигрантския живот на бъл­гарските хъшове в Румъния: „Румъния им даваше гос­топриемство, но гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурята мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха в пу­стиня." Хъшът замръква навсякъде както често осъмва по пътищата. Временният приют не го прави по-ща­стлив, освен ако там намира другари; с които по-леко се делят теглата. Такова временно пристанище е кръчмицата на Странджата, където, докато е жив просла­веният знаменосец, букурещките хъшове могат да за­лъжат стомасите си с бобената чорба и да отпушат ду­шите си под въздействието на киселото вино. Тук раз­говорите не са много оживени, но те се разгорещяват, щом засегнат общата мечта — родината. Тогава мъка­та и възторгът се сливат, а въображението извиква сред потъмнелите и опушени стени светлия образ на родина­та с величествения и волен Балкан. Тогава нищо не е по-чуждо от онова, което би могло да наруши видения­та на хъша. В такива моменти хриптящият, развълну­ван глас на Странджата произнася откровения, в кои­то е заключен целият смисъл на хъшовския живот: „България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладу­ваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека. Колкото ги повече има, толкова по-добре за България".

Каква сила е захвърлила тези страдалци върху чуж­да земя, за да ги превърне в бездомна армия и гладен пролетариат. Те не са дошли тук да търсят препитание, нито знания, не са дошли и да печелят пари: „Пари ли?   говори Странджата. — Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всички­те пари на влашките богаташи . .. Имот ли искаме, или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи добровол­но. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде освобождението на България ни повече, ни по-малко ..."

Вратите на родината са затворени за хъша. Той е белязан като грешник от турската власт, което го е на­карало да бяга и да не се завръща в родината. Чис­тото му родолюбие го е подтикнало към бунт и това е било достатъчно да го постави завинаги в непримирим конфликт със султана и неговото царство и да влезе в числото на размирниците. Далеч от близки и родина­та, той става немил-недраг в чужбина, понесъл в сър­цето си омразата към турския насилник и вярата в близката свобода. Неговото единствено занятие в чуж­дата земя е да чака и да тръгва на бой, когато съби­тията го повикат. Друга работа и друго занятие той няма. На революционната организация той е потребен, но вън от България тя е само словото. Революцията се подготвя вътре в страната, а отвън могат да се ча­кат само събитията и думата на старите войводи, че е дошло време отново да се развее знамето. Затова и без­действието стяга и измъчва душите, гладни не за богат­ства, а за битки и мъст. Затова терзанията и воплите у някогашния знаменосец са не от болестта, а от бездей­ствието: „Ази, храбрият Странджа, тая ръка сега дър­жи лъжицата! Станахме баби! .. . Ах! братя мили! . . ." Но всички те добре знаят, че родината страда повече, и умеят да чакат: „Ако ние тука сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хилядо пъти по-зле. Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и на­родът пищи кански в робството и няма какво да стори. Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си и огън в сърцата си, наше­то отечество се има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови".

Няма да бъде безполезно, ако един ден нашите ис­торици и психолози спрат своето внимание върху характерологията на българския хъш. Тук те сигурно ще от­крият несложното, но затова пък съвършено устрой­ство на онази душевност, която е могла да излъчи скъ­поценното и кристално по своята нравствена чистота патриотично чувство. Времето не е успяло да хвърли никаква сянка върху чистотата и блясъка на този въз­рожденски патриотизъм у българина, който създаде Априлската епопея. Вазов ни го показва в съкровеното лоно на народния му първоизвор.

Излишно е да повтаряме, че родината е земята, бли­зките, майчиният език и че патриотизмът е чувството на обич и привързаност към всичко това. За учебниците казаното може да е достатъчно. Но Вазов ни показа, че в живота и у човека има още нещо, което определя истинската стойност на това чувство. Патриотизмът  е преди всичко безкористна любов. И все пак безкористието не изчерпва всичко. Може би за да разберем какво е той всъщност, трябва да потърсим ключа към същност­та му някъде в редовете, които Ботев отправя до же­на си в писмото си от борда на „Радецки": „Ако умра, то знай, че после   отечеството съм обичал   най-много тебе." Може би той е именно тази готовност да облек­чиш страданията на родината, като жертваш всичко от себе си. Такъв е той и у българските хъшове, които са изгорили всички мостове с мирния живот, пожертву­вали имот и дом, преди да се хвърлят цели в огъня на борбата, където ще жертват и себе си. Такъв ни го показва и Вазов — роден в мъченичество и закърмен от ранената гръд на народа, патриотизмът е младостта и силата на духа у българина, отдаден всецяло на роди­ната и способен за всяка жертва. Странджата умира и като подава на Бръчков къс от оцелялото знаме и ме­моара на революционния комитет, пазени от него като реликви, завършва земния си живот с думите: „Земи това от мене! Умри за България!" Македонски  е  цял олицетворение на енергия, отдадена на борбата: „Маке­донски бяга от глада, но не бяга от смъртта"  — отго­варя той на предупреждението на Владиков да не се от­деля от Браила, защото е потребен. „Никой няма да посрами славното име хъш .. . Никой!" — заявява Бръч­ков, слушайки заявленията на хъшовете, че „всички са достойни да умрат за отечеството".

Животът на Бръчков в Браила е нагледна илюстра­ция как новодошлият получава своето кръщение в сре­дите на българските хъшове. Да се влезе в средата на хъшовете е винаги възможно, щом си решил да прие­меш доброволно изгнаничеството, мъките на глада и тежкия кръст на самоотречението. Останалото ще извър­ши животът. Така много скоро Бръчков, гонен от гла­да и захвърлил от себе си всичко, което напомня мина­лото, няма по нищо да се отличава от тези, с които тря­бва да дели безприютността и къшея хляб. Македонски, Хаджията, Попчето са имена, които не биха говорили много, ако ги познавахме само от браилските кафене­та, макар под хъшовските им дрипи да се крият раз­лични индивидуалности. Македонски е ярка индивиду­алност. Той е природа дръзка и независима, широка душа, човек на жеста, който може да бъде и сърдечен, и безскрупулен, но който всякога е човек на действие­то. Но въпреки цялата си богата индивидуалност той би останал един от многото, ако му бе съдено да пре­кара живота си сред делничната незначителност на го­лемия град. Ние обаче сме го видели как преминава нощем замръзналия Дунав и знаем как той изглежда, когато цял в кърви се хвърля с нож в ръка срещу не­приятеля по Гредетинските височини. И образът на хъ­ша остава завинаги у нас — величествен и незабравим. И сега не е трудно за нас да разберем, че Вазов е пи­сал повестта си не за да ни припомня историята, а за да ни покаже хората, които са я правили. Неизменният интерес, с който четем „Немили-недраги", е доказател­ство, че той бе постигнал целта си.

Припомнете си букурещките нотабили в кафене „Лабес", които в навечерието на войната между Сърбия и Турция коментират събитията и отправят презрителни филипики към чапкъните за тяхното безделничество. Те се държат като господари на събитията и се сърдят, че никой не ги е питал, когато е вдигал Априлското въс­тание, което за тях е само „вятър" и „помия". Но ето че събитията повторно вдигат завесите на историята. И на историческата сцена се появяват не други, а герои­те от „Изгубена Станка", същите нехранимайковци, които за да съберат пари за убийството на султана, бя­ха накарали своите съвременници от цялата си душа да се вълнуват за съдбата на Блъсковата героиня. Вазов ни е показал кои са действителните герои, когато удря часът на съдбоносните дни за народа, както и фактът, че широката душа на хъша бе скроена по мярката на големите събития на историята.

В „На прощаване" Ботев ни кара да присъстваме на сюблимния момент на раздялата между майката и сина, тръгнал на бой за свободата на родината. Един­ствената утеха, която синът оставя на майката, е про­клятието към робството: 

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина —

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

В „Немили-недраги" Вазов ни прави свидетели на тежкия живот на изгнаника и неговата голгота. Едно­временно той ни сочи действителните творци на исто­рията. Колкото и странно да изглежда това, те не са те­зи, които в живота имат всичко и могат всичко, а тък­мо ония, които не притежават нищо. Базовите немили-недраги и цялата им съдба искат сякаш да ни убедят, че без „нехранимайковците" историята би се превърна­ла в застояло блато, защото хората, на които животът е дал всичко, не желаят да променят нищо.

В повестта си Вазов не е само летописец. Той се е движил в лабиринта на съдбоносни събития и не иска да остане пред прага на историята, когато трябва да получи отговор за смисъла на преживяното и жертвите. Той е син на велика епоха и знае, че тя крие много поу­ки за поколенията, които ще наследят примера на герои­те. Всяка епоха не ражда герои и човешки характери, способни за изпитания и жертви. Не всякога и животът е извор на вдъхновения за подвиг и за смели човеш­ки дела. Нужно е затова примерът да не остане само украса на миналото, а да служи на хората, като ги под­готвя с разума на историята за бъдещето.

Каква духовна сила бе издигнала от народните ни­зини тези прости хорица до героичното и как бе успя­ла тя да формира характери с необикновените черти на смелостта и волята! В „Немили-недраги" Вазов рисува образа на хъша, но за миг той повдига завесата и там в дъното на събитията ние виждаме и образа на тита­ните Левски и Ботев. Героите в повестта се движат пред нас предимно в обстановка на житейска делничност. Но Вазов рисува върху крупните планове на епо­хата и свидетелство за това е на първо място присъ­ствието на Левски. В образа на Апостола Вазов е събрал като в нравствен фокус величието на епохата, за да я приближи до нас в целия й ръст. Така изведнъж в уго­лемен план ние започваме да виждаме и в дребния хъш това, което от пръв поглед е отбягвало сякаш от нас — невероятната трудност на борбата, която изисква нечо­вешка издръжливост и постоянство. А оттук и необик­новената сила на идеала и неговото величие.

Запитан от селяните, когато се освободи България, кого ще турят за цар, Левски отговаря: „Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си. имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство." А на въпроса, каква служба ще заеме той, отговорът му е също така прост и лаконичен: „Никак­ва, ще ида у други поробени народи, за да правя това, което правя тук сега." Могъщият образ на Апостола, съ­четал в себе си нравствената чистота и величие на иде­ала, е в същото време и олицетворение на непобедимото търпение и постоянство, които-са били нужни, за да се разбие вековната неподвижност на роба в условията на най-адското тиранство на Балканите. Този образ не можеше да не извика изумление и у самия Вазов. Чове­кът, който седем години кръстосва надлъж и шир поро­бената си родина, за да учи и насърчава, да заплашва и убеждава и да създава навсякъде след себе си тайни комитети, когото властите се умориха да преследват, без той да се умори да им се изпречва, който начело на Цял рой мъченици успя да раздвижи масите, да предиз­вика събитията, когото Вазов бе срещал из карнарските кривини на Троянския балкан и на заседанията на сопотския таен комитет, е стоял в съзнанието на писате­ля като олицетворение на всичко велико и трагично в борбата на българите. За Вазов дейността на Левски е най-вярното и най-пълно изражение на необикновеното по своите трудности поприще на българския революцио­нер. Ето защо, залавяйки се да пресъздаде епохата на българския хъш, Вазов неусетно е призовал и образа на Апостола. И не защото му е било необходимо да обо­гатява повествованието с интересни епизоди, а защото са му били нужни реални измерения за неизме­римото и неповторимото в тази необикновена епоха. И трябва да бъдем признателни на писателя, че не само в „Немили-недраги" той възкреси образа на Апостола, защото силата и обаянието на този могъщ образ за нас са увековечени от ръката на Вазов.

Пред образа на Левски Вазов неизбежно е трябва­ло да потърси отговор на въпроса: как един прост тур­ски кятипин, как това полуграмотно дяконче е могло да въплъти в своето дело с такава страшна сила вели­чието на една идея? И Вазов отговаря: „Левски  е изражение   на   една   сила,   излязла   из векове страдания, из цял океан униже­ния." С този отговор Вазов е казал всичко, за да мо­жем да разберем как простите и неуки синове на много­вековния страдалец народ успяваха да се издигнат от последните низини на живота до висотата на идеала и ръста на своята епоха. Вазов, който наблюдава отбли­зо пружините на събитията и историческия динамизъм на епохата, сред която „в няколко дена — тайно и по­лека — народът порасте на няколко века", е изразил безпогрешно същността на този растеж в характеристи­ката си за Левски, за когото отбелязва:   „Недоста­тъкът  на  знанията  му   се   изкупуваше   с напредничевостта  на  понятията  му". Но Вазов в същото време знае, че Левски не е сам, макар и да бе единствен. Ето защо той навсякъде ще ни кара да виждаме в образа на безсмъртния дякон величието и духовния ръст на народа, който въпреки своята

неукост и изостаналост, преминал великата школа на стра­данието, бе разтворил широко своя ум и своето сърце за най-прогресивните идеи на епохата. И през очите на Бръчков, Вазов ще потвърди същото в характеристика­ та на хъшовете: „Той видя в тия хора въплощение на една висока мисъл." И друго­яче не би могло да бъде, тъй като през шестдесетте го­дини на столетието тази истина, потвърдена от Вазов, бе истината за времето и за стремежите на пробудения български народ. Тя много скоро щеше да бъде потвър­дена и от подвига на народните маси в Априлската епопея.

„Немили-недраги" е апотеоз на народния героизъм и равносметка на две епохи. Предимствата са на страна­та на миналото. Следосвобожденската действителност нагледно му показа, че когато законите на властта и кесията влязат в действие, духът заспива в привично са­модоволство.

В „Немили-недраги" Вазов открито и художествено убедително изрази идеята, която вдъхнови и неговата „Епопея на забравените" — историята трябва да бъде учителка, защото има епохи на велики самопожертвования и героизъм, но има и епохи на дребни характери и човешки безличия. В такива времена, когато самоотречението и дългът отстъпват място на егоизма и страха, а разумът и свободата изчезват в честолюбивите борби за власт, миналото става обвинител за поруганите идеа­ли и зов за опомняне. Силата на Вазовия дух е изцяло в това минало, което създаде идеалите на Възражда­нето и величието на народната саможертва. Неговото най-силно идейно и духовно оръжие е патриотизмът, из­разяващ народното съзнание и героизъм и стремежа за национално самоутвърждение и развитие. Затова той ще се обръща всякога назад, когато му са потребни нравствени и духовни опори пред изпитанията на вре­мето и неизвестностите на бъдещето. Така бе създадена „Епопея на забравените", затова той написа и „Неми­ли-недраги".

В своето белетристично творчество, както и в пое­зията Вазов ще ни напомня непрекъснато за народната доблест и величието на епохата, изпълнена изцяло с ду­ха на народа и неговите стремежи.

 

Петър Пондев

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG