Home Литература КРАТКО СЪДЪРЖАНИЕ НА РОМАНА ДОН КИХОТ (Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
КРАТКО СЪДЪРЖАНИЕ НА РОМАНА ДОН КИХОТ (Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча) ПДФ Печат Е-мейл

КРАТКО СЪДЪРЖАНИЕ НА РОМАНА „ДОН КИХОТ" („Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча")

Дон Кихот, героят на романа, е добър и почтен бла­городник, изпаднал в бедност. Неговата страст е чете­нето на рицарски романи. Те го довеждат до възторг, изпълват го с чувството за рицарска чест и макар че времето на рицарите отдавна е отминало, той решава да стане странстваш рицар и да се бори със злото по света.

Съобразно рицарските обичаи Дон Кихот си изби­ра „дама на сърцето" — бедната Дулцинея от селото Тобосо, на която трябва да посвети добрите си дела. Конят му е една стара кранта, но пак по рицарски оби­чай получава гръмкото име Росинант (звучно име, но означаващо „кранта").

Облечен в подобия на рицарски доспехи, въоръ­жен с ръждясали щит и меч, една сутрин Дон Кихот напуска своя дом „в едно село на Ла Манча", без да се обади на никого, и тръгва да търси подвизи. По пътя се сеща, че няма право да се нарича рицар и да влиза в двубой с истински рицари, защото не е посветен в благородно рицарско звание. Още привечер, в първата край­пътна кръчма, въздигната във въображението му в ри­царски замък, Дон Кихот решава, че кръчмарят е вла­детел на „замъка" и рицар и го моли да го посвети в ри царство. Кръчмарят разбира, че има пред себе си бо­лен човек, и се съгласява да изпълни молбата му, ако преди това цяла нощ Дон Кихот стои на стража до до­спехите си. През нощта с горд вид идалгото обикаля кладенеца в задния двор на хана и влиза в пререкание с мулетаря, който иска да напои мулето си в коритото с доспехите. На сутринта кръчмарят с тефтера си за смет­ки (наместо книга) в ръка посвещава Дон Кихот в рицарство, като го удря няколко пъти с меча по гърба. По негов съвет посветеният рицар се отправя към дома си, за да се снабди с дрехи, пари и да си потърси оръженосец.

На връщане в една горичка Дон Кихот дочува жал­ни стонове. Приближава се и вижда завързано момче, което господарят му налага с ремък, защото не се гри­жело добре за стадото му. Обзет от благороден гняв, Дон Кихот вижда в господаря-селянин рицар, който е нападнал беззащитен, и опира копие в гърдите му. Уп­лашеният селянин се заклева, че ще се разплати с мом­чето и ще го пусне да си иде. Това е достатъчно за Дон Кихот и той си тръгва, без да дочака развръзката. А се­лянинът отново завързва момчето и го набива още по-жестоко.

По-нататък Дон Кихот среща няколко търговци. Взема ги за странстващи рицари и ги предизвиква на двубой, като иска да признаят, че „няма на земното къл­бо красавица, подобна на несравнимата Дулцинея Тобоска". Търговците веднага разбират безумието на Дон Кихот и един от тях му отговаря предизвикателно, че Дулцинея може би е грозна, но щом рицарят иска, ще се възхищават от нея. Идалгото не може да понесе та­кава обида и се втурва с насочено към търговеца копие, но Росинант се препъва в един камък и разяреният му ездач пада на земята, без да може да помръдне. Един от слугите на търговците доближава Дон Кихот, счупва копието му и пребива нещастния рицар. В това състоя­ние го намира негов съселянин и го отвежда в дома му, където го очакват любеща племенница и икономка. Ид­ват и неговите приятели — бръснарят и свещеникът, и за добро зазиждат вратата на библиотеката, като преди това изгарят любимите му рицарски романи. Дон Ки­хот се съвзема и напразно търси библиотеката си, а до­машните му го уверяват, че зъл магьосник я е открад­нал.

Скоро набеденият рицар се вдига от леглото. На среща с приятели ги уверява, че светът има нужда от странстващи рицари и че той ще възкреси това съсло­вие от доблестни мъже. В същото време провежда пре­говори със своя съселянин Санчо Панса — състояте­лен, но наивен човечец, да му стане оръженосец, като му обещава, че щом завладее някой остров, ще го нап­рави губернатор или цар и това ще се случи най-късно до седмица. Примамен от бляскавите обещания и от перспективата жена му да стане царица, а синовете му князе, Санчо бързо дава съгласието си и тръгва да пъ­тешества с Дон Кихот.

Въоръжен бутафорно и възседнал Росинант, заед­но със своя оръженосец Санчо Панса, рано една сутрин Дон Кихот отново напуска родното място. Поставил си е ясна цел — да направи света по-справедлив, като за­щитава слабите и отмъщава за обидените. Следва по­редица от приключения, предизвикващи смях. Развих­реното въображение на Дон Кихот взема ветрените мел­ници за великани, самотните селски сгради — за рицар­ски кули, мирни калугери — за вълшебници, стадо овце — за огромна армия, оковани престъпници — за невин­ни страдалци. Верният оръженосец напразно се опитва да накара своя рицар да види реалността. Дон Кихот е готов във всеки момент да влезе в бой с неприятели, а когато се сблъсква с истината, отдава промяната на ма­гьосничество. С подвизите си Дон Кихот не постига до­бро, а причинява злощастия на себе си и на тези. които защитава.

След разнообразни приключения героите се зав­ръщат у дома, разочаровани от действителността. По­сле напускат селото си още веднъж, преживяват нови приключения и накрая се завръщат с напълно разбити и загубени надежди да бъдат служители на доброто.

В предсмъртния си час, скоро след второто завръ­щане у дома. Дон Кихот разбира, че увлечението му в рицарските подвизи е пълно безумие. Тъжната му конс­татация е, че не е никакъв Дон Кихот, а просто един идалго, наречен заради мекия си нрав Алонсо „Добрия".

xt-Q�n:� �k span style='font-size:10.0pt'>През 1614 г. писателят издава непретенциозната книга в рими „Пътуване в Парнас", а през 1615 г. се появява втората част на романа „Дон Кихот", който до 1617 г. претърпява още 10 издания. Последната му творба, издадена след неговата смърт, е романът „Стра­данията на Персилес и Сихизмунда" (1617 г.). Произве­дението, написано като антипод на „Дон Кихот" в се­риозен тон и почти в духа на рицарските романи, е пос­рещнато противоречиво от испанската критика.

Мигел де Сервантес умира на 23 април 1616 г. — 68-годишен. Погребан е в мадридския манастир на ор­дена „Света Троица", който после е преместен в друга част на града, и така гробът на най-великия писател на Испания остава в неизвестност.

Нравствените мотиви на своето творчество Сер­вантес обяснява така: „Перото — това е езикът на ду­шата: онова, що измисли душата, се предава от перото; за това, ако поетът е безукорен в живота си, той ще бъде такъв и в своите творения". Произведенията му са огле­дало на неговите личностни качества — честност, скром­ност, трудолюбие и живо чувство за хумор, които го съ­пътстват през целия му живот. Няколко дни преди смъртта си написва увода към последния си роман  „Страданията на Персилес и Сихизмунда". Макар че очаква смъртта, той е с все така бодър дух: „И така, завършва Сервантес бележития увод, прощавайте ше­ги; сбогом, весело настроение на.духа; прощавайте и вие, приятели: чувствам, че аз вече умирам; остава ми едно желание — да ви видя скоро щастливи на оня свят".

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG