Home Литература ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКОВ. ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКОВ. ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА ПДФ Печат Е-мейл

ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКОВ. „ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА"

1. Жизнен път и обществена дейност

„Ако по някаква нелепа случайност изчезнат сви­детелствата за България и българите и останат само неговите и за него, пак можем да получим представа за характера на нашето племе и неговите борби през тол­кова важни епохи като Възраждането и бурните следос­вобожденски години." Такава е високата оценка на из­тъкнатия български литературен критик Тончо Жечев за живота и творчеството на видния възрожденец Пет­ко Славейков.

Той е роден на 17 ноември 1828 г. в Търново в се­мейството на занаятчии — преселници от Разложко. Майка му умира, когато той е само на три месеца и впос­ледствие цял живот мъчително ще усеща нейната лип­са и ще търси нейния образ.

Детските му години съвпадат с трескавата подго­товка на Велчовата завера в родния Търновград, в коя­то баща му участва, и с трагичния и край. Години по-късно става ясно колко много този исторически момент се е отразил върху личностното му съзряване.

На училище баща му го изпраща едва 4—5-годишен. Учил и в килийно училище, и в гръцко, и в турско, при Емануил Васкидович в Свищов и при Стоян Михайловски в Елена, в крайна сметка остава самоук, без системно образование. Увлечението по старобългарска­та литература го довежда до идеята да се покалугери и само настойчивият му баща го възпира.

На 14 години се докосва до великата книга на Паи­сий Хилендарски „История славянобългарска", на коя­то трябвало да направи препис. Тази среща е жизнено важна за Славейков. За нея той пише: „Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, но след прочи­тането на тази история аз мислех как мога да спася на­рода си, т. е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотични..."

Една песен-пародия, съчинена срещу гръцкия вла­дика Неофит, отвежда петнадесетгодишния Славейков до първия конфликт с властта. Години след това не мо­же да си намери работа, преследван от омразата на владиката, и е принуден да стане чирак в казанджийския дюкян на баща си.

По това време вече е налице засилен интерес на славяните към фолклора. В своята автобиография Сла­вейков пише, че в Дунава изгубва ръкописи с многоб­ройна сбирка от словесен фолклор, а после, през 1852 г. за кратко време записва 600 пословици и 100 песни, ко­ито изпраща в Русия. Впоследствие допълва колекция­та с още 100 песни, 1000 пословици и 12 песни за Крали Марко. Много от тях влизат в съставения от Л. Каравелов сборник „Памятники народното бита болгар", из­лязъл в Москва през 1861 г.

Следващият дълъг период от живота на П. Р. Сла­вейков е свързан с Трявна, където учителства от 1849 до 1858 г. Оттук започва да сътрудничи на тогавашните български периодични издания и установява контакт с видни възрожденски дейци. Подготвя три книги: „Смесна китка", „Басненик" и „Песнопойка". Зачестяват пъ­туванията му до Цариград, свързани с обществена дей­ност. Славейков е един от тримата български предста­вители в събора на Патриаршията във връзка с Хатихумаюна.

През 1863 г. в Търговище Славейков издава пър­вия си вестник — хумористичния „Гайда". Това е нача­лото на активната му издателска и журналистическа дей­ност. „Гайда" му донася популярност и слава на вещ познавач на българския език. Поканен е от американ­ците д-р Лонг и д-р Рикс да участва в превода и редак­тирането на Библията на български. Във връзка с това задълго пребивава в Цариград. Най-активно се включ­ва в борбите за независима българска църква, увенчани през 1870 г. със султански ферман за признаване на бъл­гарската църковна свобода.

В Цариград Славейков списва и редактира цяла по­редица вестници и списания — най-добрия легален бъл­гарски вестник „Македония" и още: „Ружица", „Пчели­на", „Читалище", „Шутош", „Звънчатий Глумчо", „Костурка"; написва и превежда 80 книги.

Борбите в Българската Екзархия не свършват с по­лучаването на църковната независимост. Голяма част от българските чорбаджии и духовници проявяват ин­терес новата българска църква да бъде устроена по по­добие на гръцката и търсят изгода от това. Славейков е разочарован от тези нови деятели и повежда енергична борба с тях. През лятото на 1872 г. написва статията „Двете касти и власти", насочена срещу духовната цен­зура. Заради нея е заподозрян във връзки с Букурещкия централен революционен комитет, в. „Македония" е спрян, а Славейков — арестуван.

Периодът след освобождаването му от ареста е жи­тейски тежък и творчески плодотворен. Тогава той съз­дава две от най-хубавите си творби — „Изворът на белоногата" и „Жестокостта ми се сломи". Прави опити да намери подходяща работа в Цариград, Русе, Трявна и дори във Виена и след като не успява, приема учител­ско място в Стара Загора. Тук преживява Априлското въстание, посреща освободителната руска армия и се включва в административна работа по уреждане на но­воосвободена България. П. Р. Славейков е един от твор­ците на Търновската конституция. Ораторският му та­лант печели авторитет и парламентарни победи на ли­бералите, чиито демократични идеи споделя.

След 1879 г. Славейков се усамотява в София и ку­пува къща до днешния площад „Славейков". Избран е за председател на Народното събрание (26.03.1880 — 28.11.1880), неплатена тогава длъжност. В либералното правителство на Петко Каравелов е министър на прос­ветата, а по-късно министър на вътрешните работи, без междувременно да прекъсва литературната си дейност.

Превратът на Батенберг от 1881 г. суспендира (от­меня) Търновската конституции прогонва либерално­то правителство. Славейков е арестуван. В свое писмо по-късно споделя: „... във време на турското управле­ние в разни случаи аз съм бивал запиран в тъмницата тридесет и два пъти, но всякога съм намерувал даже и у тези варвари известна человечност. Поведението на по­ставените да ме пазят жандарми е повече от безобраз­но".

Годините от 1882 до 1885 прекарва в Пловдив, къ­дето учителства, редактира в. „Независимост", пише по­литически статии, продължава да събира и да записва фолклор. Съединението на България отново го прави активна политическа фигура. Определен е за подкоми-сар по международното уреждане на въпроса, а по вре­ме на Сръбско-българската война от 1885 г. като пред­ставител на Червения кръст помага на ранените по бой­ните полета на Сливница и Видин, макар че самият той е вече болен и немощен.

Когато Батенберг напуска страната, Стамболов по­канва Славейков да участва в регентството. По-късно поради различия в отношението към Русия Стамболов репресира семейството на Славейков. Вече стар, Сла­вейков много трудно понася такова отношение и става един от организаторите на опозицията срещу Стамбо­лов. Започва да издава нов вестник — „Правда" („Вест­ник за нашите кусури"). Продължава да работи и върху история на българското Възраждане, подрежда и изда­ва сборник със 17 000 пословици, пише автобиография­та си, стихове, обработва архива си.

Умира на 1 юли 1895 г. Няма български писател преди Освобождението, който така широко да се проя­вява в различни области на обществения и литератур­ния живот. Творбите му са образец за много писатели след него, няма важно обществено събитие от епохата на Възраждането и първите години на следосвобожден­ска България, което да не е било отразено на страници­те на неговите съчинения.

2. Поемата „Изворът на Белоногата"

Изворът на Белоногата" е най-хубавата и напъл­но завършена поема на П. Р. Славейков. За сюжет е взет мотивът за неразделната до гроб любов между двама млади, често повтарян в народните песни, разработен и от Найден Геров в „Стоян и Рада". Покрай него в по­емата е вплетено народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строе­жът. Този мотив стои в началото и в края на поемата и затваря нейната кръгова композиция.

„Изворът на Белоногата" е изградена от две ос­новни части: фолклорно-митологична (завистта на чер­ната веда и вграждането) и диалога между Гергана и везира. Главна особеност на поемата е липсата на сю­жетна връзка между двете части. Единството на твор­бата се осъществява чрез принципа на монтажа, на ме­ханичното налагане на няколко композиционни плана един върху друг. Според П. Тотев, изследовател на П. Р. Славейков, „композиционното решение на поемата „Изворът на Белоногата" е забележително новаторско откритие".

В първата част на поемата си Славейков се стреми към фолклорна автентичност. Още самото начало от­праща към народнопесенната традиция и поставя в центъра на изображението образа на Гергана и извора, на­речен на нейно име. Недвусмислено прозвучава мотив от поверието за вграждането.

В следващите седем стиха Славейков разказва за Гергана и Никола, като ги сравнява с околните изцяло в духа на народнопесенната традиция: Гергана е „пиле шарено", „кротко агънце", „кат бисер между мъниста", а Никола — „вакло агънце пред стадо". Тези сравнения разкриват физическата красота, но имат и друг, мито­логичен смисъл. И агнето, и пилето са жертвени живот­ни в обредната практика. По този начин е подсказан трагичният финал на поемата.

Любовта между Гергана и Никола е честна, възви­шена и вярна, разгърната на фона на идилични картини — тлаки, седенки, кладенци, но и под бдящото око на зли сили. Омаяни от щастие, двамата млади предиз­викват негативното отношение на митичните същест­ва, защото нощта е тяхна, а човешкото пространство е домът. Като остават до късно под небето, двамата мла­ди вече са нарушили покоя на тъмните сили и Гергана усеща тяхното присъствие:

...звезди блещукат над нази,

веди прелитат над нази,

змееве, змейски духове

и самодиви-нощянки —

ще видят, ще ни завидят.

Самодивите, ведите, вилите помагат на човека в беда, известни са като лечителки, склонни са към поб­ратимяване, дори и на съжителство с човека, но когато е нарушена нощната им времева територия, стават чо­вешки врагове. Без да искат, увлечени един от друг, Гер­гана и Никола допускат още един „грях" — в неподхо­дящия час Никола моли за китка либето си. Гергана се опитва да поправи „грешката": „Късно е, либе, за кит­ка", „месечината си залезе, а петли не са пропели",

Китка се дава за обич

кога се зора зазори;

в зори е китка кръвена —

утре ти китка готовя.

Нарушенията на митологичния мироглед са раз­будили злото. Гергана и Никола вече са набелязани ка­то жертви:

Черна им честта горките,

черна ги веда подслуша,

подслуша, та им завиде —

на зло ги око мернала,

сторила да ги погуби.

Във фолклора мотивът за отмъщението на митич­ните същества няма никаква връзка с мотива за вграж­дането, но у Славейков това свободно композиране на мотиви добива висока художествена реализация.

Втората част на поемата — диалогът между Герга­на и везира, е далече от митологично-фолклорното. Тя е изградена в напълно реалистичен план и поставя ак­туални общочовешки проблеми.

В началото й стои битова картина, разкриваща Гер­гана като обикновено българско, селско момиче:

Рано ранила Гергана,

станала, та се умила, _

пред икони се прекръсти,

тихо се богу помоли.

Росна е китка набрала

и я на чело забола.

Дига кобилица на рамо,

та си на извор отива.

Необичайното започва малко след това. Красота­та на Гергана поразява не кой да е, а турския везир, вто­рия човек в държавата след султана:

Чудил се хубост таквази

де се е взела на село.

Вече са налице условията за драматично стълкно­вение между героите: везирът „от сърце я поревнал", но в нейното сърце има друг.

Гергана застава пред везира без страх и още в пър­вата й реплика проличава, че разговаря с везира като с равен. По нищо не личи тя да се чувства робиня. По-различен от обичайната представа за поробител е и ве­зирът — първият му опит да подмами хубавицата е чрез ласкателство и обещание, които според него звучат при­мамливо. За везира това „лице снежано" и тези „ръце нежани" могат да бъдат само украса на харема му. Ми­сълта му е груба, но завоалирана като доброжелателно предложение:

Я хайде, бяла българко,

хайде на Стамбул да идем,

дето ще шеташ на други,

други на тебе да шетат.

След първоначалния отказ везирът продължава щедро да предлага: готов е да вземе с нея и родителите й, но прозвучава и твърда повелителна нотка, която не­двусмислено напомня в чии ръце е силата: „ще дойдеш — друго не бива". Този момент би могъл да бъде край на диалога и окончателно решение на ситуацията, но Гергана не губи самообладание и търси аргументация на отказа си. Изненадваща за произхода и конкретните условия е песента й, посветена на цветята. Тя издава фин усет към красивото и деликатност във възприятия­та. Всяко цвете в градината на Гергана е облъхнато от нейната грижа и обич, всяко е оценено по красота. Цве­тята на Гергана са елемент от родното, което тя проти­вопоставя на чуждото:

Тез живи цветя няма ги

във вашите, аго, градини!

Там всичко расте насила

и дето расте, там вене...

Гергана свързва цветята с волността и свободата:

Хубаво всичко на село,

охолно, аго, на воля!

Израслата на село и на воля българка не намира нищо привлекателно в султанските градини, нито в раз­коша на султанския сарай. Затова е все по-силна и непо­колебима пред везира:

Що ми са триста прозорци,

когато мога всякога

да гледам деня слънцето

и вечер ясна месечка

с милиони звезди около!

Какви по-светли сараи

от тез небесни сводове?

Какви по-добри миндери

от таз зелена морава?

Изненадан от твърдата й позиция, везирът не скри­ва растящото си раздразнение. То личи от градацията на обръщенията: „Хубава, млада българко / защо си тол­коз глупава!", „Младо, безумно момиче" и стига до из­бухване — „Колко си проста, безумна!", когато Гергана разкрива истинския смисъл на своята защита.

Тя брани свободата и любовта си, които не могат да съществуват вън от родината. Гергана е осмислила ценностите на своя живот и ги отстоява твърдо. В своя­та защита тя се изявява като свободна човешка личност и не позволява никой да руши вътрешния й свят. Това нейно свободомислие и силна воля, съчетани с ум и фи­зическа красота, поразяват везира. След тежките гос­подарски думи:

— Волиш ти него, та него —

но своя воля ти нямаш;

мойта е воля над тебе,

господар аз съм над тебе,

аз ще ти бъда стопанин...

и изпълненият с достойнство отговор:

— На живот ми си господар,

но на волята не ми си!

Без воля стопан ставаш ти

на мъртво сърце студено...

двамата нямат какво повече да си кажат. Гергана твър­до е изразила волята си и е готова да понесе последст­вията от своята непречупена гордост. Везирът може да отнеме и живота й заради непокорството, но е безсилен пред волята й. Затова предпочита да прояви „благород­ство". Избира го като по-достоен изход, пък и такъв жест подхожда на онзи, който е избрал съблазнителството като тактика, вместо насилието:

Смая се везир с Гергана,

вярност в любов й почете,

пусна момата свободна

и надари я богато;

после за помен поръча

изворът чешма да стане.

Завръщането към първия план и мотива за жертвеността се осъществява чрез вграждането на Гергана. Из­борът точно Гергана да бъде вградена има своята аргу­ментация — тя е най-хубавата, най-смелата мома от се­ло Бисерча. В митологическите представи връзката меж­ду земния (тленния) и небесния (вечния) свят се осъ­ществява чрез принасяне в жертва на най-добрите, на идеалните герои. Вграждането на Гергана само по себе си е трагично, но то е и акт на обезсмъртяване на лич­ността, на ценностите, които носи.

Скръбта на Никола, плачът и отшелничеството му отпращат към християнството и обогатяват поемата с още един символичен пласт. Славейков наслагва митологическо, историческо и индивидуално и ги претворя­ва в неповторимо единство — художествена творба, в която най-ценна остава идеята за човешката свобода.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG