Home Литература ПЕТКО Ю. ТОДОРОВ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ПЕТКО Ю. ТОДОРОВ ПДФ Печат Е-мейл

ПЕТКО Ю. ТОДОРОВ

„Желал бих 50 години след смъртта си да надникна в тоя свят, в България, и да видя кое е останало да живее от това, което пишем сега" — казвал П. Ю. То­доров пред Александър Балабанов.

Вече се навършиха 50 години от деня, в който писа­телят привърши земния си път далеч от родината, в Шато Дьо (Швейцария).

През тези пет десетилетия времето отся много име­на и знаменитости, не пожали и част от творчеството на най-големите. Днес по-добре отвсякога може да се определи и мястото на П. Ю. Тодоров в българската литература, може вече ясно да се види кое е останало да живее от неговото противоречиво дело. Макар, че дълго време някои се опитваха да му оспорват това място, П. Ю. Тодоров е останал в българската литера­тура като самобитен творец. Неговите идилии и драми са попили от красотата на българското село и родната природа, те носят аромата на свежата народна песен. П. Ю. Тодоров е останал в българската литература и с многобройните си прогресивни и демократични проя­ви на публицист и общественик, които са неотделими от творческата му биография.

Роден на 26 септември 1879 г. в Елена в заможно и културно семейство, П. Ю. Тодоров расте и се оформя в една от най-интересните епохи на новата ни история. Руските витязи са донесли свободата на България и още с майчиното си мляко новото поколение е закърме­но с песните и разказите за славните 76-а и 78-а годи­на, за войводи и въстания, за Перущица и Шипка, за Сан Стефано и Съединението. Само за няколко години обаче настъпват първите разочарования: рухва разклатеното стопанство на дребните собственици, капитали­стическите форми на производство помитат дребнособственическите илюзии. П. Ю. Тодоров е свидетел и съ­временник на разоряването и западането на идиличния живот в глухото селище, на постоянното обедняване на населението. И това не може да не се отрази и в първите му работи.

През 1894—1895 г. П. Ю. Тодоров е ученик в Тър­ново, чете много, започва да пише стихове и разкази, пропити със съчувствие към бедните и страдащите — в духа на социалния сантиментализъм на времето. Но тук има и още нещо. П. Ю. Тодоров попада в Търново в момент, когато градът е рождена люлка на българ­ското социалистическо движение. Тук работят Д. Бла­гоев и Никола Габровски, тук през 1891 г. излиза книж­ката „Що е социализъм и има ли той почва у нас" на Дядото. Същата година в града се свиква сбирка на со­циалистическите дружинки, която подготвя Бузлуджанския конгрес. А след него градът става център на ръко­водството на основаната социалдемократическа партия.

През време на своето пребиваване в Търново П. Ю. Тодоров е свидетел на голямото разрастване на социа­листическото движение и на неспирните и безкомпро­мисни борби на здравото марксическо ядро начело с Благоев за опазване чистотата на работническата пар­тия. Той е чел брошурата „Що е социализъм и има ли той почва у нас", в библиотеката му са запазени много социалистически книги, той дружи със социалисти, по­знавал се е отблизо с Д. Благоев, участвал е в пар­тийните борби на страната на социалистите, образувал литературни групи за самообразование, събирал работ­ници на неделни четения, произнасял речи... За тая си дейност е бивал и под арест. Все в тоя дух са и най-ранните работи на 15—16-годишния автор, които днес имат само историко-литературно значение, като доку­менти за тогавашните му умонастроения.

„Свобода на работната маса!" — провъзгласява той в предговора към първата си книжка и продължава да твори в същия дух и след като заминава за Тулуза, за да продължи образованието си. И тук го виждаме в об­ществото на социалисти, руски и полски емигранти и революционери. В статиите си, публикувани във френ­ския печат, младият П. Ю. Тодоров се обявява против монархическия институт и социалното потисничество, произнася гневни слова против българския княз и рус­кия император.

Същата дейност той продължава и в България, по време на ваканциите. За едно смело червено възвание към русенските граждани, изпълнено с подигравки към Фердинанд, през 1898 г. той е съден в Русе за оскърб­ление на короната и оправдан поради малолетие. Него­ви разкази и очерци се явяват в „Ново време", „Работ­нически вестник" и „Червен народен календар", той се оформя като социалистически писател и общественик, десетки статии и други публикации свидетелстват за голямата разпаленост, с която той изповядва и пропо­вядва идеите на социализма. Нашата литературна ис­тория е направила твърде малко за проучването на то­зи интересен процес от 80-те и 90-те години, характе­рен и за много други писатели, които преминаха през школата на социализма. По-подробно е изследвано та­ка нареченото „бягство от социализма" в края на века, но нас ни интересува не по-малко и проблема за при­вличането на нашата интелигенция в социалистиче­ското движение, за въздействието на социалистическите идеи върху писатели като П. К. Яворов, Ст. Михайловски, А. Константинов, А. Страшимиров, Ц. Церковски, П. П. Славейков, К Христов, П. Ю. Тодоров, Д. Боя­джиев и др. Иначе ще се изгуби атмосферата на лите­ратурния и обществен живот през десетилетието, ще се обезцвети силно картината на литературното движение. А дори да отхвърлим като естетически непълноценни всички ранни произведения на писателя (нещо, което не би било съвсем справедливо, защото между тях има и такива издържани разкази, като „Мечти", „Светът му крив" и др.), пак не бихме могли да си обясним пра­вилно и цялото му по-сетнешно противоречиво, но по съ­щество демократично творчество. Защото от юношески­те си увлечения по социализма П. Ю. Тодоров запази за цял живот своята непоколебима вяра в набода и своето вечно недоволство от недъзите в буржоазното общество, своя бунт срещу назадничавото, реакционно­то, срещу предубежденията, заблудите и предразсъдъ­ците, трупани от векове.

Идейният кризис у П. Ю. Тодоров настъпва под влия­нието на противоречивата действителност, в която се разбиват един по един идеалите на писателя. На 6. IX. 1899 г. той произнася пламенна реч в еленското чита­лище, в която нарича Фердинанд „австрийски агент в България". Подгонен от полицията, той е принуден да се укрива и бяга, тъй като вече е пълнолетен и знае какво го очаква. В Германия липсата на другари и за­познаването с идеалистическата немска философия и естетика определят окончателно литературния прелом на писателя.Той напуска позициите на социализма, без обаче да отиде в лагера на неговите врагове; затова в моменти на откровение ще си спомня с благодарност за добитото от социалистическите брошури, ще изпо­вядва, че не намерил по-справедлив  обществен идеал, ще констатира с горест, че „всъщност най-хубавото вре­ме е, когато си всред кипежа на борбата, когато се опи­ваш и когато чувстваш, че наистина живееш".

Отклонявайки се в посока на индивидуализма, П. Ю. Тодоров засили и без това зреещите противоречия в творчеството си. Наред с хубави произведения, като „Овчари", „Мечкар", „Гусларева майка", „Борба", „Зи­дари", „Първите" и много др., писателят понякога ни под­нася опоетизиране на книжни идеи („Сенки"), откъс­нато от живота и безпочвено романтизиране („Страхил страшен хайдутин"), несъобразяване с правдата зара­ди естетски психологизации („Цар Симеон") и пр. Всич­ко това ни представя П. Ю. Тодоров като писател, кой­то на моменти изразява упадъчни тенденции. Към твор­чеството му не можем да се отнесем безкритично, не можем да приемем крайностите и увлеченията. Но не бива заради отделни слабости и заблуждения да отре­чем цялата литературна и гражданска дейност на П. Ю. Тодоров и особено онова ценно и прогресивно ядро в нея, с което писателят живее в българската литерату­ра. То именно го сближава с днешното време и него ние сме длъжни да извадим на преден план и да опазим.

Той изпитва много и различни чужди влияния, но ви­наги усеща родна почва под краката си. Просто невероятно е, че той, който е ходил и живял с години из тол­кова чужди земи — Франция,   Германия,   Швейцария, Италия, Турция, Русия, Полша, Югославия, Чехословакия — и е видял и познал толкова писатели и литера­тури, си остава чистокръвен българин в творчеството си. В стремежа си да „европеизира" нашата литерату­ра, да я извлече от изостаналостта и провинциализма той тръгна от българската душа, от българската битова уредба, от нашето национално съзнание. Във всяка не­гова идилия има по нещо, взето от народната песен. Ге­роите му произлизат от народните среди. Описани са и първобитните условия на природата. Лишени от гру­бия практицизъм и пресметливостта, наивни и простодушни в отношенията си, те са обладани От по-висши вълнения и копнежи. Малките герои на П. Ю. Тодоров имат големи човешки помисли и стремежи. Всеки един от тях се бори с условности и наслоения, създадени от памтивека. Това придава изключителност на обстоятел­ствата и необикновен характер на героите, което пра­ви повечето идилии да звучат като романтични приказ­ки. Лиричният стил на автора спомага да се създаде такова впечатление.

Неговите герои са в борба със средата и в изпита­ние със себе си. Авторът сякаш повече се интересува от второто. Няма за него по-любимо занимание от това да се рови из сложните гънки на човешката душа. Ця­лото му внимание е насочено към вътрешния мир на героя.

Нейде героите му са саможиви особняци. Движат се в свой, фантастичен мир, далеч от обикновеното повседневие с низките страсти и дребнави интереси. Често се ръководят от съвсем субективни съображения, които строгият разум не би приел. Но те винаги след­ват някакви свои интимни подбуди, макар и трудно по­нятни за околните, макар и в противоречие с устано­веното от векове. С други думи казано, те се движат от логиката на чувствата си. Идеалистическата критика се мъчеше да ги изкара ницшеанци, свръхчовеци, които проповядват бягство от живота, от колектива, за­тваряне в себе си, в самосъзнанието и самоопознаването си. Някои съвременни автори приеха тая трактов­ка на доверие, без да се запитат: от кой живот бягат П. Ю. Тодоровите несретници и къде отиват, кои са причините за тяхната несрета?

А дори критиците  идеалисти,  когато  разглеждаха проблема за отношенията между общество и индивид у П. Ю. Тодоров — един от най-важните проблеми в не­говото творчество, — биваха принудени да признаят, че писателят рисува конкретно историческа действителност, от която има свои лични наблюдения, и за него е повече от ясно, че човек като духовно същество се е форми­рал и развил, защото е социален, че извън обществото той престава да бъде човек, а е небитие, пустош.

Кое кара Бойко от „Несретник" — една от най-ха­рактерните идилии на П. Ю. Тодоров — да бяга от род­нини и близки?

Писателят е казал кое: грубият егоизъм, страстта за земя, развита с развитието на частната собственост при капитализма, когато брат брата не познава, а сестра на брат си вдига ръка, за да разкъсат бащиния си имот. Имат значение, разбира се, и заложените качества в са­мата натура на героя (страст към странстване, неудо­влетвореност, копнеж по волност и пр.). Главното обаче е не това, макар че някои му отдават първостепенно зна­чение. За нас е ясно, че в основата на конфликта стоят частнособственическите отношения, които имат общест­вен характер. П. Ю. Тодоров подробно е описал низките страсти, породени от отвратителното сребролюбие. На дребнавите егоистични инстинкти е противопоставена възвишената нравственост на керванджията, чистотата на всеки негов помисъл, красотата на всеки негов стре­меж. Бойко напуща селото и братята си и тръгва да го­ни вятъра, понесен от своята несрета. Животът му, ма­кар и труден, е ведър и свободен — като на птичка. Но той не се затваря в себе си, не бяга изобщо от живота, изобщо от хората. Несретникът бяга точно от определе­ни отношения и от точно определени хора — от порядки­те, породени от нахлуването на капитализма в село, и от хората, чиито души опустоши това нахлуване.

Де отива Бойко? Той се стреми не към отшелничест­во, а към верни другари керванджии. П. Ю. Тодоров е предал много добре техния задружен живот. „Ежби и приказки" са прокудили несретника от бащин дом, но той е намерил верни другари. Другарството и колективността са здравите устои на волния керванджийски живот. Съприкосновението с Балкана или с полето пре­чиства и възвисява душите. В противовес на братята и сестрите си несретникът носи благородно сърце — тол­кова широко, че може всичко да приеме: зли хули, лошо отношение, несправедливост, сватба на изгората му с друг.

Не е нужно във всяка идилия да се подчертава соци­алният подтекст. Но навсякъде П. Ю. Тодоровият не­сретник е волна птица, ветрогонец, пътник без цел и по­сока. Той е или поет, или гуслар. Оставил е незабравим спомен навсякъде, където е минал, и там, откъдето е излязъл. И първом — в нежното майчино сърце („Гусларева майка").

П. Ю. Тодоровият гуслар е първи, той е навред, той весели всички, но него няма кой да развесели; всеки го слуша, а той няма кого да чуе; покрай него вият хоро — той стои като стожер в средата и сам хоро никога не е люлял ... Този дълбок психологически конфликт е за­ложен и в „Гусларева майка", и в „Несретник", и в „Не­гова син", и в много още идилии. В някои от тях — „Нехранимайка", „Конекрадци", „Негова син" — той лежи върху определена социална основа. Стоян от „Нехрани-майка" страда от отмъщението на кмета, срещу когото е повел селото. От дядо Митровия син се иска да се опълчи срещу кмет, големци и чорбаджии („Негова син"). Доко от „Конекрадци" не намира работа, след като излиза от затвора, защото всички бягат от него, и по неволя става конекрадец. И в трите идилии П. Ю. Тодоров третира социални проблеми — нужно е само да се проникне зад .своеобразната трактовка, зад личния и оригинален стил. Тогава ще разберем, че писателят е отразил в общи линии вярно действителността, като не я е идеализирал, не е скрил нейните контрасти. В негови­те идилии има толкова малко нещо идилично в стария смисъл на думата. Напротив, много често в тях се по­дават острите ъгли на суровата и жестока социална правда. Кметът в „Нехранимайка" измамва селяните и си присвоява незаконно земя. Началникът и стражарите от града пазят неговите интереси, вземат неговата стра­на — „гарван гарвану око не вади". Своеволничат го­лемците и в „Негова син". Чорбаджията ограбва безми­лостно беднотията („Нали той изяде сирашките па­ри ..." — казва дядо Градю Светогорецът в едноимен­ната идилия). Страшна е мизерията, която принуждава

жената на Доко от „Конекрадци" да даде детето си да го осиновят, а тя да се глави ратайкиня. Силно изобли­чителни са думите на Петко от „Заговезни", осъзнал об­щественото неравенство. А разказът „Мечти" е направо едно обвинение срещу капиталистическото нахлуване, което донася разорение, глад и страдание сред низините!

Такава е действителността, която разяжда несретниците. Те са непокорни, луди глави, нехранимайковци, но имат честни и неподкупни сърца. Нено от „Неделя" все с-чорбаджии си е имал разправи: „Кмет ли стори нещо, писар ли някого ще закачи — той всякога за село ще се застъпва". Добри — на кмет, на чорбаджии на крака не ставал, почитал е само сиромасите. Със същите черти са надарени и Христо от „Зидари", и даскал Димитър от „Пръв". Надмогнали рутината, П. Ю. Тодоровите несретници не зачитат овехтелите традиции, не почитат вя­рата, подиграват се с църквата и влизат в непримирим конфликт със застъпниците на старото.

За такава младеж не е никак преувеличена постъп­ката на Калина от „Мечкар" — да скъса с вяра и близ­ки и да тръгне с човек, който й е сроден по душа. Тук душевната неудовлетвореност, копнежът по волен жи­вот и влеченията на сърцето раждат един подвиг, извър­шен пред очите на цялото село.

Всъщност и Калина, бабичка Ценината щерка, и мечкарят с обицата на ухото са типични П. Ю. Тодорови несретници. Там е противен застоят, тях не ги свърта на едно място. Те ламтят по необикновеното, по изключи­телното, тях ги примамва неизвестността. И тази им жажда е тъй ненаситна, че може да се окаже по-силна и от привързаност към бащин дом, близки и родно огни­ще. Ала Калина е българка от главата до петите, а не е персонифицирана чужда идея. В нашия, българския живот я е видял писателят, в наше, българско село я е срещнал и там я е описал — .между дружките по белянка, на кладенеца привечер, край реката, дето къпят мечката и пеят близката на всяко българско сърце пе­сен за непраното руно на мецаната ... Не само обста­новката — пейзажът, битът са нашенски.

Но П. Ю. Тодоров не спира само до националното. В нашенското, в народното, в българския характер той дири н»изтъква общочовешкото. В простата селянка, а

не в образа на някой чуждеещ се интелигент писателят открива чертите на общочовешкото. Той ги вижда в несломимото влечение на Калина по нови земи и слънца, в нейния .полет да се изтръгне от обикновеното, всеизвест­ното, закостенялото, да опознае непознатото, в твър­дата й воля да зареже всичко мило и драго в името на сърдечните си копнежи.

Макар че П. Ю. Тодоров игнорира твърде съществе­ни страни на националния характер (привързаност към бащин дом и родно място, стремеж да се образува се­мейно огнище и т. н.), тук, в тази идилия, той акценту­ва върху други не по-малко характерни черти, които придобиват и общочовешки смисъл. Наивно е да се иска от едно произведение или от един писател-да из­черпи всички черти от националния характер. Един ще подчертае любовта към родния дом („Изворът на Белоногата" на П. Р. Славейков), други — борческите чувства (Ботев), трети — семейната вярност и

предан­ост („Ралица" на П. П. Славейков) и пр. П. Ю. Тодо­ров изтъква една съвсем нова черта, която съществу­ва в националния характер, но не е призната от пред­ставителите на битовизма. Тя е изразена ярко обаче в несломимото решение на Ботевата Стояна да приста­не на хайдутина, в привързаността на Йовковата Рада към оня, когото всички гонят. По-нататък П. Ю. Тодо­ров отново ще се върне към тоя образ (Милкана от „Страхил страшен хайдутин", Златна Злата, която лю­би Страхил). Но още тук, в образа на Калина, той е показал силата на жената, която се води от логиката на сърцето си и слуша само зова на своите трепети и инстинкти. Макар че тръгва подир прост циганин, а не подир хайдутин, Калина е предвестница на ония герои­ни, които са се издигнали така високо в съзнанието ни със своя нравствен подвиг.

Несретниците са обрисувани като пленителни роман­тични образи, носители на нови черти, изразители на не­престанния стремеж на човека към съвършенство. В то­зи им порив Яворов видя нещо общо между тях и босяците на Горки. Някои от тях са се опитвали да се борят срещу атмосферата на старозаветни понятия и уредба, увличали са след себе си и съселяните си (Стоян от  „Нехранимайка", дядо Мито от „Негова син" и др.). Но по природа те нямат вяра в организирана борба. И кога­то закостенелите н консервативни традиции и представи вземат връх, те напущат борбата, търсят други пътища за освобождение. Тук е и първопричината за тяхното страдание. Те забравят думите на един от Петко Тодоровите герои, че „само между хората всеки може да си на-ч мери мястото и сети опора в себе си: само с хората ще познае доброто и злото и мисълта му ще знае как тряб­ва да си отмери мярката; защото всичко е от хората и за хората на този свят". Те поемат пътя на несретничеството, на уединението и живеят с илюзията за освобож­дение от старото и за намерено щастие. Но там, където П. Ю. Тодоров е верен на живота, е подсказал, че тако­ва щастие „не може да бъде дълго". Илюзията на несретниците бива разбита от съприкосновението  с дейст­вителността — и това е обикновено явление при героите на романтизма. Те не намират това, което търсят, защо­то го търсят там, дето не могат да го намерят — ето обективния извод, който ще си направи днешният чита­тел често пъти въпреки субективното намерение на авто­ра. Несретниците у П. Ю. Тодоров не са свръхчовеци, намерили щастие в откъсването от обществото. Напро­тив — те не намират утеха, а страдат.

Собствено, те страдат именно и затова, защото са се отделили от хората. Такава е Калина например," която жадува за освобождението, но не разбира, че то може да настъпи само чрез борба за него, и свързва живота си с човек, който може да я откъсне от традиционното и да й донесе щастие, но само временно, само за кратък период. И наистина — след женитбата си за циганина тя не постига нищо, затова се разделя с него и заживя­ва немила-недрага по света, изоставена от всички. Таки­ва са и останалите несретници — жертва на крайно лич­ната насока, която са дали на своя неудържим стремеж към съвършенство, към вкусване на невкусвани радости, към опознаване на непознати светове. Прекрасните черти на тези хора при по-нови условия биха намерили своя най-висок израз, биха се разгърнали в своята могъща ширина. До този извод достигаме обективно, когато че­тем идилиите и драмите на писателя и в този смисъл романтиката на П. Ю. Тодоров от най-добрите му творби е близка на съвременния читател, защото е съзвучна с най-светлите въжделения на човешката мисъл.

От ритмичните и поетични идилии на П. Ю. Тодоров лъха мирис на горски цветя, упоява ни дъх на окосени ливади, дочуваме хлопот от звънци на стадо; от тях до­лита кръшен смях на моми по седенки и звучна песен на млад гъдулар. Зачетем ли ги, навлизаме в познатия ни народно-обреден свят, далечен от нашето модерно всекидневие, но близък до сърцето ни. С всяка прели­стена страница навлизаме все по-дълбоко в обетования край на сказанията — в оня край, за който знаем, че е залутан там, през девет гори в десета, дето извира жива вода. „Едно време — казва П. П. Славейков — аз бях се подпътил през гори да търся този незнаен край, но умо­рен, скоро се завърнах дома, а ето че един мой гост, по-млад от Мене, е дошъл снощи оттам — и аз с особена наслада слушам как ми разправя що е видял и дочул той."

За този край ни разказва и драматургическото твор­чество на П. Ю. Тодоров. То ни отвежда в Балкана, в царството на самодивите и на горския цар — Змей Го­рянина. В това царство е властвал Страхил страшен хайдутин, в него е развявал байрак да мъсти за пору­ганата народна чест. Дори в обикновения бит на обик­новените хора, които живеят в балканските селища, има много нещо приказно и романтично. То се усеща в гра­дежа на зидарите, в полетите на даскал Димитър, в меч­тите на Цена и Гюрга, в копнежите на тоя странен бъч-вар Никола. Него писателят е направил обект на своите драматургически интереси и влечения; необикновеното, романтичното и приказното изпълва всичките му драми и им придава своеобразен колорит, какъвто няма да на­мерим никъде другаде в българската литература.'И тук както в идилиите си, П. Ю. Тодоров се основава на на­родните предания и легенди, отдето заимствува кон­фликти и ситуации, образи и език. Но и тук, разбира се той не копира механично, а се влияе творчески, като претворява по своему фолклорните елементи и ги пре­плита със своите идеи и представи за нравствено пре­раждане и съвършенство.

Най-пълен израз тези му идеи са намерили в двете му най-значителни драми — „Зидари" и „Първите". В едната е показано пробуждането на народните маси, на народностно съзнание, а в другата конфликтът не е само между личност и среда, сблъскват се цели съсловия — еснафи срещу чорбаджии. Израстването на народното съзнание, картините на социалното неравенство, разказите за робското положение на българския народ, кар­тините на народния бит и борби, както и редицата дра-матургически достойнства осигуряват мястото на „Зи­дари" и „Първите 41 в златния фонд на националната ни драматургия. Минал през П. Ю. Тодоровите драми, българският театър отново ще се връща към тях, защо­то те крият в себе си художествени качества, които схематизмът и предубежденията не можаха да за­черкнат.

Когато си припомним момента, в който встъпва П. Ю. Тодоров със зрялото си творчество в литературата но, ще открием и какво ново внася той в нея. Цял един по­ток от търсения, мисли и проблеми нахлува в литерату­рата ни с неговите идилии и драми. Преди всичко ново явление е разширяването на тематичния кръг на нацио­налната литература, търсенето на нови духовни просто­ри при изобразяването на човека. Цяло едно богатство от психологически и нравствени проблеми,

неразработвани дотогава, изпъква в творчеството на писателите около „Мисъл". Славейков, Яворов, Петко Тодоров се вдълбочиха във вътрешния живот на човека, показаха личността, която страда, иска да преодолее страданието, бори се .с него, а нерядко се и примирява с него.

И в идилиите, и в драмите на писателя несретникът е личност с високи духовни полети, която се противо­поставя на ситото доволно общество, което не се стре­ми към нищо, не се бунтува. Той не може да се проти­вопостави на своята натура, не може да преодолее сила­та на своите влечения и в един момент несретникът скъсва с всичко и тръгва по света. Той прилича на лод­ка, която са вързали о брега, но са забравили да снемат платната й. Тя ще се блъска безумно и неудържимо и ако успее да скъса въжето, ще се понесе жадно след вя­търа, без цел и посока, без кормило и пристан. Тъй ще си загине тя — самотна и невидена от никого, но тя е усетила сладостта на свободната игра по вълните, без чужда воля и мисъл. Другите лодки ще носят полза на

стопаните си, а тя — на никого, дори на себе си. П. Ю. Тодоровите герои не могат да бъдат свръхчовеци, защо­то им липсва силата на гордата самотна личност. Него­вите герои не са силни, напротив — те са слаби, те стра­дат. И още: те не презират другите хора. Те се издигат духовно над тях. Със своя бунт и с начина си на живот несретникът не носи вреда на никого освен може би на себе си. Той не съзнава своето морално превъзходство. С всичките си колебания и противоречия той е много по-симпатичен със своята драма, със своя трагизъм, откол­кото образите на спокойно живеещите и преуспяващите хора, превърнали живота си в същинска идилия. Сам писателят ни е подсказал, че духовният аристократизъм на несретника представлява бунт срещу байганьовската атмосфера. Той ненавижда „тази капиталистическа ари­стокрация, която тъй бързо се поде през последните го­дини в нашата страна", и в тези му думи звучи една присъда над капитализма. Извън тази действителност потърси той своя герой и показа неговото превъзходство над „засуетените в гешефти, в дребни борби за първен­ство и надпреварвания към по-висок чин негови съвре­менници". Тъй че образът на несретника възниква като своеобразен протест на писателя срещу дребнавостта и нищожността на съвременните му нрави, като тяхно от­рицание върху фона на развихреното партизанство, във времето на сметкаджийството и гечинмек, когато политиканството занемарява културните задачи на нацията. П. Ю. Тодоров открива дълбоко в недрата на народа нравствени и духовни ценности, върху тях се обляга, изважда ги наяве  и създава образите на своите душев­но възвисени герои. В това е изразен също така демо­кратизмът на писателя, безпокойството нас неговата тър­сеща мисъл. Той смята, че такова едно изкуство, изди­гащо високи морални норми и критерии, ще смекчава враждите в обществото и ще обединява демократиче­ската общественост в името на по-висши културни домогвания, към облагородяване и усъвършенстване на човешката личност. Тук, разбира се, наред с протеста на писателя срещу буржоазната действителност е проя­вен и неговият утопизъм при посочване на лекарството за оздравяване на обществото. Но независимо от илю­зиите и заблужденията тия моменти от светогледа и ме­тода на писателя представляват интерес, защото разкри­ват пред нас търсенията на една неспокойна творческа личност. Преценявайки противоречивото развитие на пи­сателя, нека също така не изпущаме из пред вид факта, че ранната смърт на П. Ю. Тодоров (14. II. 1916 г.) му попречи да завърши  напълно свето дело. Във всеки случай писателят, който разбра, че България се управ­лява от „роднински и комерчески фирми", от хора, „из­брани не по ум и достойнство, а по парите им", писате­лят, който нарече руското царско правителство престъп­но и видя, че то е осеяло великата руска земя с бесилки, писателят, който цял живот воюваше срещу политиче­ската и литературна реакция, можем с увереност да предполагаме — не би спрял само дотук.

50 години след смъртта му неговото творчество про­дължава да съхранява своята неувяхваща свежест и да оказва силно своето естетическо въздействие и върху новите поколения.

Любен Георгиев

X�id@�t'>Наблюденията на Паисий върху характера на бъл­гарския народ са събрани основно във второто предис­ловие на неговата история.

Понятието „народ", според великия възрожденец, е неразчленимо единство от славяни и българи и се упот­ребява в смисъл на етническа общност. Сред славянс­кия род българите се отличават с ред физически беле­зи, морал и предимства: „От целия славянски род най-славни са били българите", но основно ги характеризи­ра в сравнение с гърците. За разлика от южните си съ­седи, които са мъдри, но лукави и несправедливи, бъл­гарите „нямат изтънчени думи" и са „прости и неизкусни", но са незлобливи и гостоприемни — „в своя дом приемат и гощават всекиго". В миналото нашите пра­деди са имали култура, достойна за уважение, но поро­бителите турци я унищожават и довеждат талантливия ни народ до културен застой. Паисий отбелязва, че, по­паднал под властта на диво и жестоко племе, българс­кият народ проявява огромна духовна сила и издръж­ливост, за да запази векове езика и българския харак­тер. Не е изчезнал и борческият дух от миналото — по времето на Паисий типична форма на народна съпро­тива срещу поробителя е хайдушкото движение. В срав­нение с другите поробени народи българите страдат най-много поради близостта на Цариград. Затова Паи­сий ги поставя по-високо от събратята им сърби и ру­си: „Да бяха малко опитали от това, те биха били благо­дарни много на българите, защото в такова страдание и насилие държат неизменно на своята вяра".

Паисий подчертава християнската нравственост на българите. За тях това е въпрос на съхраняване на българския род в противопоставяне на османския нашест­веник и на един друг, не по-малко опасен враг — гърци­те. Ако с другите си съседи България е воювала поня­кога, то с гърците е във вечна война: „Гърците смятали българите за прости и глупави, укорявали ги със своята мъдрост и култура и всякога се стараели да ги покорят под своя власт." В лукавите упреци на гърците се крие агресивност, което предизвиква справедлива омраза и съпротива от страна на българите. Поради гръцките домогвания Паисий обръща повече внимание не на оби­чайната кротост и незлобливост на нашия народ, а на онези негови качества, които му помагат да се защити от натрапници. В миналото, изтъква Паисий, българите „на война и бран били силни и храбри. Никак не се боели от гърците в сражение... Гърците имали мъдрост и култура, а българите пък — неуклонна храброст и съг­ласие в боя." Тези качества — безстрашие, храброст, сме­лост, Паисий изтъква многократно, за да разчупи робс­кия страх, обзел душите на съвременниците му. Със съ­щата цел се позовава и на авторитета на римския исто­рик Цезар Бароний, който определя българите като „ди­ви и непобедими във война". Този нетипичен агресивен образ на българина трябва да събужда у поробения на­род вяра в собствените му сили, да му дава самочувст­вие, за да поеме по пътя на борбата за национално ос­вобождение.

Според Паисий, голяма роля в националното самоосъзнаване на българина има неговата естествена лю­бознателност. Наблюденията по време на пътуванията на автора из родината му дават основание да определи съществуването на два типа българи. Едните искат да знаят миналото на народа си и да следват славния при­мер на предците, а другите са чуждопоклонници, гото­ви да предадат своя род и език. Поощряването на родолюбците и изобличаването на родоотстъпниците за Па­исий е патриотичен дълг. Познаването на славното ми­нало на народа окриля едните, но може и да поведе в правия път другите, затова те трябва да научат за всич­ко славно в българската история.

Паисий не премълчава отрицателните страни в бъл­гарския характер. Наред със страха, чуждопоклонството и робското примирение той отбелязва предателст­вото, коварството и завистта, но не смята, че това са типични български черти.

В своя ценен труд Паисий Хилендарски очертава основните линии за освобождение на българския народ от чуждото духовно, социално и политическо робство. Това дава основание „История славянобългарска" да бъде определяна като пръв манифест на българското националноосвободително движение.

Делото на Паисий поставя началото на новата бъл­гарска литература и история. Като човек и писател той носи ново самочувствие, надрасло съзнанието на средно­вековния човек. Пример за това е отговорността, с която подхожда към своята идея, а след това сам разпростра­нява своя труд. Като историк Паисий формира ново обществено съзнание, като разкрива значението на цен­ности, заели важно място в мисленето на българина и в новата история на българския народ.

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG