Home История Какви промени се извършват в картата на Балканския полуостров през 14 век_

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Какви промени се извършват в картата на Балканския полуостров през 14 век_ ПДФ Печат Е-мейл

Задача за домашна работа по история:

„Какви промени се извършват в картата на Балканския полуостров през 14 век?”

Балканският полуостров е място, на което от векове си дават среща Изтокът и Западът, Ориентът и Европа. През 14-ти век започва османската инвазия на Балканите, започнала през средата на XIV век и прекроила картата на Балканският полуостров. А това означава ликвидиране на средновековните балкански държави, значително разместване на човешки маси, промени в държавно-политическия статут, в живота, бита и културата на балканските народи. И не само това, а Османската империя, идваща от Изтока, се среща с Европа оттатък Балканите.

Кои са балканските държави през този период – характеризиращ се с държавна раздробеност – помогнала за успеха на османската инвазия: - Византия; Българска държава; Сръбско кралство; Маджарска държава; Влашко, Молдова, Татарска Златна орада.

През XIII–XIV век Балканите са в състояние на разпад. Византия изживява тежка вътрешна криза: отслабване на централната власт, нарастване мощта и влиянието на провинциалната поземлена аристокрация, социално и класово напрежение, корумпиран държавен апарат, династични борби и граждански войни. В крайна сметка империята се разпада на части, Мала Азия бързо е загубена, а в Цариград и Източна Тракия водят борба помежду си династиите на Кантакузините и Палеолозите. Скоро от Византия не остава нищо друго освен Константинопол. Сръбското кралство, простиращо се върху цялата средна и южна част на полуострова, в това число Епир, Тесалия и Беломорието, след смъртта на Стефан Душан (1355 г.) се разпада на отделни владения със самостоятелни владетели начело — Вълкашин, Углеша, Йоан Драгаш, Вук Бранкович, Никола Алтоманович, Балшичи, княз Лазар и др. Българската средновековна държава също се дели на части — Търновско царство, Добруджанско деспотство (от 1357г.) и Бъдинско царство (от 1360г.). След временния възход при Бан Твърдко I (1353–1391) и средновековна Босна пропада. Средновековната хърватска държава отдавна е станала част от Унгария (по силата на Хърватско-унгарската уния от 1102 г.), там цари атмосфера на феодални междуособици и анархия.

И така в началния етап на османската инвазия, на Балканите функционират множество малки и немощни държавни образувания, които взаимно се изтощават в междуособни борби, а териториите им често менят очертанията и владетелите си. При това те влизат в разни съюзи и комбинации едни против други, като търсят подкрепа за своите начинания срещу съседите си в лицето и на новите пришълци, османлиите. В същото това време основната маса от населението, селяните, се намират в зависимост от феодалите, като са обременени с тежки данъци и повинности. При общата анархия и неразбория без сериозна държавно обединителна организация и сила те не могат да станат бариера срещу османското проникване в земите им. Балканското общество през XIV век е във време на феодална раздробеност. Централизмът като принцип на държавно строителство и обществена организация е в тотална криза, която се развива с ускорен темп и съвпада с възхода на османската държава. Засилваща се османска държава, от една страна, и множество немощни балкански държавни образувания, неспособни нито сами да се защитят, нито да образуват антиосмански общ фронт, от друга — това е главната характеристика на политическата обстановка на Балканите по онова време.

Влиянието на Европа върху прекрояването на Балканите през този период се изразява в кръстоносните походи. Като най-важна роля в тях оказва католическата църква, Папската държава. Тя благославя идеята за освобождаване на Йерусалим (Божигроб) от „неверниците“ мюсюлмани чрез организирането на кръстоносни походи. В резултат на това възникват редица силни опорни точки на католицизма в Източното Средиземноморие: Венеция – става средиземноморска колониална империя, включваща към владенията си Егейските острови, градове в Пелопонес, острови по Йонийското крайбрежие и др.; на остров Родос – се установява монашеско-рицарският орден на Йоанитите; остров Кипър – става католическо кралство; на територията на Константинопол и околностите му около половин век (1204–1261) – функционира Латинската империя; в Континентална Гърция и Пелопонес възникват редица малки латински княжества.

Историческата действителност показва, че организаторите на кръстоносното движение тръгват на изток повече за търсене на лесна плячка и приключения, отколкото да освобождават нещо. Освен това съществува от векове вражда между католицизма, представляван от Папството, Венеция, Унгария и др., от една страна, и източното православие, представлявано от Византия, от друга. Папството е против „неверниците“ мюсюлмани, но и против християните „православни“, като мисли за тяхното „латинизиране“. Още повече католическият Запад много бавно, с голямо закъснение се пренасочва от „Божигроб“ към антиосманско действие. И резултатът е неизбежен — успех на османската инвазия.

Първите турски набези на Балканския полуостров започват от 30-те — 40-те години на XIV век, а първото османско владение на Балканите е Галиполският полуостров: през 1352 г. османците превземат крепостта Цимпе, а през 1354 г. — Галиполи. Оттук минава османската експанзия към Тракия, по долината на р. Марица на запад, към Стара Загора и Добруджа на север и към Беломорското крайбрежие на югозапад. Падат Одрин, Димотика, Кавала, Гюмюрджина и други крепости в района. Османското нашествие на Балканите поставя под непосредствена угроза Византия, България и владенията на Вълкашин и Углеша в Беломорието и Македония. Феодалните владетели обаче не се оказват в състояние да организират силите си за спиране на нашествениците. Вместо това Византия, раздирана от вътрешни междуособици, напада през 1364 г. българските черноморски градове, а Иван Александър търси сближаване с османците срещу византийския император. Само Вълкашин и Углеша правят опит да съберат войска и да разбият османският претендент за владетел на Балканите. Решителното сражение, състояло се при с. Черномен през 1371 г., обаче не завършва добре: християнските войски търпят тежко поражение, а двамата им предводители Вълкашин и Углеша загиват. Тази османска победа дава възможност на султан Мурад да настъпи на запад и да разшири владенията си на Балканите: нахлули в Западна Тракия и Македония, османците заставят редица феодални господари на обширни области — Крали Марко (Прилеп), деспот Константин (Кюстендил, Петрич, Струмица, Щип,) Богдан Жупан (на север от Солун) и др., да станат васали на османската държава. Византийският император и българският цар (Иван Шишман) също признават суверенитета на османците. За едно десетилетие след Черноменската битка османската експанзия стига до София, Югозападна Македония, Албания и владенията на сръбския княз Лазар.

Решителен опит за спиране на османското нашествие представлява съюзът между сръбския княз Лазар и босненския крал Твърдко. През 1387 г. обединените сили на техните войски нанасят голямо поражение на османците при Плочник на р. Топлица, което сериозно окуражава балканските владетели. Основавайки се на тази християнска победа, и българският цар Иван Шишман отхвърля васалната си зависимост към османската държава. С това османските завоевания на Балканите се поставят под съмнение. Но съотношението на силите си остава в полза на завоевателите. През 1388 г. те предприемат поход на север от Стара планина, като слагат ръка върху Добруджа и част от владенията на Иван Шишман, при което българският цар отново потвърждава васалната си зависимост. Осигурил си по този начин северния фланг, султан Мурад предприема нов поход срещу Сърбия и Босна. Решителната битка между християнските и османските войски се разиграва през юни 1389 г. на историческото Косово поле. Изходът от боя дълго време остава неясен. Сръбският велможа Милош Обилич се промъква в шатрата на Мурад и го убива. Османското командване се поема от престолонаследника Баязид, който повежда османските войски в атака и печели блестяща победа. Княз Лазар загива, а неговият наследник Стефан Лазаревич се признава за васал на новия султан Баязид (1389–1402). Косовската битка решава съдбата и на Търновското българско царство. През 1393 г. след тежки боеве пада Търново, а Иван Шишман е пленен. Една година по-късно Баязид се отправя на север срещу влашкия войвода Мирчо Стари, завзел междувременно през 1390 г. Силистра и Добруджа. В станалата битка при Ровине (1394 г.) обаче Мирчо разбива войските на Баязид, при което загиват като османски васали деспот Константин и Крали Марко, взели участие в сражението на страната на османците. Разгромът на Сърбия и Босна, падането на България и появата на нашественика на север от Дунав предизвикват тревога в Средна Европа. През 1396 г. започва нов кръстоносен поход начело с унгарския крал Сигизмунд. Към кръстоносните войски, съставени от унгарци, немци и рицари от Полша и Франция, се присъединява и видинският цар Иван Срацимир. Но и този опит за спиране на османското нашествие завършва неуспешно. В станалата битка край Никопол Баязидовите еничари нанасят тежко поражение на рицарите на Сигизмунд, след което османците слагат край на Видинското българско царство. Иван Срацимир е отведен в Мала Азия като пленник, а влашкият войвода Мирчо Стари се признава за васал на Баязид.

Три са основните фактори, способствали за успехът на османското нашествие в Европа и прекрояване на балканския полуостров. Първо – жизнената сила и настъпателна мощ на османската държава. Второ – раздробеността на Византия и другите средновековни балкански държави и тяхната неспособност да спрат нашественика и да се защитят. Трето – състоянието на Европа и нейната възможност за отблъскване на неканения източен гост.

Има още един фактор, който оказва влияние върху промените на Балканите през XIV век и това е чумната пандемия след 1347 година и нейното отражение върху общото развитие на средновековна Европа. Има важна връзка между нейната поява и разпространение и глобалните политически промени от този период, аспект характерен с особени явления и процеси в духовно-религиозния живот на  средновековните Балкански държави.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG