Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА /1185 – 1207 г./

След падането на България под Византийско робство – 1018 г. в продължение на близо два века българският народ бил подложен на народностна, духовна и политическа асимилация и на жестока експанзия от страна на византийската власт. Василий II насочил усилията си за приобщаване на българите към Византия в три посоки – първата засегнала териториалната цялост на българските земи, които били включени в системата на византийската провинциална административна структура – днешна Северна България, между река Дунав, Стара планина и Черно море била оформена като тема Паристрион с център Доростол. Бившите югозападни български земи с център Сирмиум изградили тема Придунавски градове. Географската област Македония била изградена като тема България с главен град  Скопие. Останалите бивши български територии били приобщени към граничещите с тях византийски теми Македония и Волерон. Това административно устройство, в дългия период на византийското владичество претърпяло промени, но неизменно било в ръцете на висши ромейски магистрати. Втората посока имала етнодемографски характер, а третата засегнала българската църква – българската патриаршия била унищожена и на нейно място се появила автономната Охридска архиепископия. Византийският император, който се стремял постепенно и без големи сътресения да приобщи българите към системата на империята, се заел сам с регламентирането на правата и ръководството на архиепископията. Тя получила грамоти, чрез които и се дарявали земи и привилегии при управлението и. Заедно с това за пръв епископ в Охрид бил утвърден българина Йоан Дебърски. Значителни промени в управлението на българската църква настъпили след смъртта на император Василий II /1025 г./, когато новите василевси престанали да се интересуват от Охридската архиепископия като фактор за постепенното адаптиране на българите в системата на империята. Независичмо, че тя запазила своето име “българска”, особено след смъртта на Йоан Дебърски /1037 г./, попаднала изцяло в ръцете на висшето ромейско духовенство. Гръцкият език пряко навлязъл в богослужението. Положените усилия от страна на империята, обаче не и донесли очаквания резултат. Етническата устойчивост на българите, запазването на държавническата традиция в съзнанието, както и дълбоките корени на културните традиции се оказали по – силни, отколкото усилията на Византия да го превърне в гръцки народ /румилилиет/. Многобройните бунтове и въстания, засилването на богомилското учение с подчертано патриотични прояви са безспорни доказателства за стремежът на нашия народ да възстанови своята държавност и политическа си и духовна независимост. Липсата на подходящи предпоставки и условия са причината за неуспеха на всички тези опити до втората половина на XII век, период през който по времето на Комнините Византия преживяла своя разцвет и държавна стабилност. През втората половина на XII век, обаче положението на Византия, както във вътрешен, така и в международен аспект се променило. Настъпил процес на вътрешно отслабване и загуба на международния престиж, така се стигнало и до появата на обективни предпоставки и причини за възстановяването на българската държавност.

Две събития принудили българския народ да вдигне оръжие срещу императорското правителство: назначаването на гръцки архиепископ след смъртта на българина Йоан Дебърски през 1037 г. и въвеждането на паричен данък за селяните.

Сигналът за въстанието бил даден в Белград през 1040 г., където между въстанниците се появил внукът на цар Самуил – Петър Делян. Скоро след това започнали да се бунтуват и градовете Ниш и Скопие. Срещу Петър Делян император Михаил IV Пафлагон изпратил управителя на Драчка област Василий Синадин, по – късно сменен с Михаил Демокаит. Вторият включил във войската си много българи, но те предвождани от своя военачалник Тихомир, бързо се присъединили към събратята си от войската на Петър Делян. Въстанниците пребродили Тесалия и достигнали на юг до Коринтския провлак. Голям успех за българската войска било превземането на Драч – ключова византийска крепост в западните части на полуострова.

Ходът на въстанието предизвикал широк отклик в цялата империя. Вестта за Петър Делян и възстановената българска държава достигнала и до далечна Армения, в близост до която били разположени именията на Алусиан – син на последния български цар Иван Владислав. Братовчедът на Петър Делян бил убеден, че короната по право му принадлежи и затова се озовал в лагера му. За да избегне по – нататъшни усложнения водачът на въстанниците поверил на Алусиан 40 – хилядна армия, със задачата да превземе силно укрепения град Солун. Но за целта не били взети необходимите предпазни мерки и едва що пристигнали пред стените на града българските войници били внезапно нападнати и разбити. Наскоро след тази трагична развръзка, Алусиан раздразнен от нападките на Петър Делян го ослепил. Той се предал и византийците го възнаградили с титлата Алусиан “магистър” и високоплатена императорска служба.

Ослепяването на Петър Делян понижило духа на въстаниците, и те останали без водач, били разбити от император Михаил IV , който успял да потуши и последните огнища на бунта. По сериозна съпротива оказала Боянската крепост до Сердика, а през 1041 г. при Острово Петър Делян бил пленен. По – късно той починал от раните си в една Константинополска тъмница. Известни затруднения на императора в Македония създал Мануил Ивац – български блярин, който преди това бил на византийска служба, но по – време на въстанието се присъединил към Петър Делян. Опитът му да защити Прилеп не се увенчал с успех и въстанниците трябвало да отстъпят.

Така завършил първият по – сериозен опит на българите да отхвърлят чуждото владичество. Почти 30 години след това въстание – 1072 – 1073 г. българите предприели втори опит за национално освобождение. Център на въстанието бил град Скопие, а негов организатор един от местните първенци – Георги Войтех. Условията за въоръжена съпротива били подходящи, поради външната нестабилност на Византия, която загубила важната крепост Бари в Южна Италия от Норманите. Тя претърпяла и катастрофално поражение през 1071 г. при Манцикерт от селджутските турци.

Провокирана от тези неуспехи, Византия наложила нови данъци, за да попълни загубите и да наеме войски. Това било повод за българите да въстанат в Македония. Пратениците на Георги Войтех получили помощ – отряд от 300 души, командвани от войводата Петрила, от зетския княз Михаил. Заедно с тях заминал и синът на княза Константин Бодин. В Призрен, където били съсредоточени основните въстанически сили той бил преименуван на Петър и обявен за български цар. Това поставило началото на преките военни действия срещу Византия. Първата битка с войските на скопския управител Никифор Катарин била успешна, но била допусната сериозна грешка. Войските били разделени на две и едната част под командването на Петрила потеглила на юг, а другата ръководена Константин Бодин – Петър, на север. Разделянето на войските отслабило удара на въстанниците и Византия, използвайки това лесно се справила с Петрила и неговите хора. Константин Бодин, разбрирайки за тази грешка се върнал на юг, за да помогне на войводата, но вече било късно. В голямо сражение при Косово поле /близо до крепостта Паун/ след ожесточено сражение, били избити почти всички войници, а Константин Бодин бил пленен.

По размах и численост въстанието от 1072 – 1073 г. било далеч по – слабо от това на Петър Делян. Освен това на страната на византийците взели участие и някои български боляри със своите отряди, което деморализирало населението. Грешката на Константин Бодин /Петър III/ с разделянето на войската до голяма степен допринесла за злополучния край на въстанието.

След неуспешните опити на Петър Делян /1040 г./, на Георги Войтех /1072 г./, на Нестор в Дъстърска област /1074 г./ и на Добромир и Лека /1078 г./, които обединяват голяма част от обществото и които в последствие добиват масов характер, в българските земи се създали редица предпоставки за успешен завършек на въстанията срещу империята. На първо място византийската империя отслабнала, нейната цялост била нарушена поради откъсналите се на югоизток араби. Освен това обективна предпоставка било формирането на нова феодална аристокрация в българските земи, която не била свързана с византийската власт и по този начин се превръщала в обединител и двигател на освободителните процеси. Тя идвала от средите на заселилите се в периода на византийското робство узи, кумани, печенеги и други племена, които се натурализирали като българи. Тъй като тази аристокрация не се задоволявала с подчиненото си положение, тя се стремяла към по – голяма независимост и привилегии, като това ставало възможно само при отхвърлянето на византийската власт, което напълно съвпадало с интересите на българския народ.

Настъпилите промени в българското общество, а по – късно и кризата във Византия са документирани чрез свидетелствата на археологията, сравнителното езикознание и старите автори. Сред последната група извори основно значение имат сведенията от Йоан Скилица, Дарствени грамоти на император Василий II, Теофилакт Охридски, Никита Хониат, Михаил Хониат, Георги Акрополит, Ансберг и други.

Причините за успешния изход на въстанието на Асен и Петър се свързват преди всичко със загубата на международния престиж на империята и изместването и от италианските републики Генуа и Венеция. Тази загуба се отразила много силно на политическата мощ на Византия. По същото време в империята започвали династически борби между Комнините и Ангелите, които допълнително изтощавали империята. Към 1185 г. престолът бил завзет от Исак II Ангел, като по това време започнали пищни сватбени тържества /сватбата на императора с унгарката Маргарита/, чиято тежест падала върху гърба на поробеното население – наложен бил извънреден данък върху добитъка, което допълнително влошавало и без друго тежкото му положение.

Като център на новото съпротивително движение се оформила Северна България, където византийската власт била по – слаба и имало запазени по – силен дух и войнски умения у българите, дължащи се на непрекъснатите набези от неприятелски племена. Представители на местната аристокрация в тази част на страната били Асен и Петър, които притежавали родови имения около Търново. Според изворите отначало името на Петър било Теодор, а на Асен – Белгун. През 1185 г. те се явяват при император Исак II Ангел край Кипсела, като предявяли искане да бъдат включени в списъка на византийските прониари, но той заповядал да ги изгонят. Възползвайки се от въведения в този момент допълнителен данък, братята решават, че момента е подходящ за вдигане на въстание. В края на ноември 1185 г. при освещаването на църквата “Свети Димитър” в Търново те обявяват, че е крайно време да се отхвърли чуждото владичество. Никита Хониат съобщава, че сред всеобщото ликуване Петър “поставил на главата си царска корона и обул червени сандали”, т.е. овенчал се със знаците на централната власт. Допълнителен подтик за възтаниците била и новината, че от Солун е донесена чудотворната икона на Свети Димитър Солунски, символ на борбата срещу робството. Хората вярвали “че сам бог е благоволил да дари българите със свобода”. След успешните бойни действия на двамата братя византийците били прогонени почти от цяла Северна България. Един от главните удари на въстаниците бил насочен срещу Преслав – старата българска столица. Това показва, че целта на въстанците била възстановяването на старата българска държава, унищожена от Византия.

В историческата литература има различни хипотези относно произхода на Асен и Петър. Според Васил Златарски те са от българо – кумански род, а според Петър Мутафчиев – от руско – кумански. Тезата за куманското им потекло се базира най – вече на имената им, но такива имена съществуват и при прабългарите. Съществуват и още много други предположения за произхода им, но водачите на българското въстание имали силно изразено българско самосъзнание и според Б. Цанова се явяват носители и изразители на българската народна идея и държавна традиция.

След като безуспешно изпраща три императорски войски срещу възстаниците, през май 1186 г. самият император навлиза с войските си в Северна България през източнопланинските проходи. Братята изненадани от тази маневра били принудени да отстъпят. Петър бил склонен да се помирят с императора и да признаят неговото върховенство, но Асен напуска Северна България и отива да търси помощ при куманите, двамата братя навлизат отново в Северна България, прогонват византийците и се прехвърлят на юг в Тракия.

По същото време в Македония Добромир Хриз започнал борба срещу византийската власт, което допълнително затруднявало империята.

През пролетта на 1187 г. Исак II Ангел предприел внезапен поход срещу въстаниците. Като залага на изненадата той преминава Стара планина и достига до крепостта Ловеч, близо до центъра на въстанието – Търново. След неуспешна тримесечна обсада започнали мирните преговори. Сключен бил така нареченият “Ловчански договор”, съгласно който българските земи били признати за независими от Византия. Това било юридическото признаване на възстановената българска държава със столица Търново. В пределите на новоосвободената държава влизали цяла Северна България, западна Стара планина до Черно море, Добруджа и Загоре. Във византийски ръце оставали Варна, част от Тракия и югозападните български земи. Като гаранция за мира най – малкият брат Калоян /Йоаница/ бил изпратен като заложник в Константинопол. Примирието създавало условия двамата братя да укрепят позициите си и да се подготвят за активни действия, с идеята за доосвободаване на българските територии.

Според много историци предвид на по – големите му качества като организатор и водач след “Ловчанския договор” за български цар бил избран Асен. Петър също запазил царската си титла и управлявал една малка област около Преслав. Една от първите работи на новите царе била да изберат български архиепископ. Те спрели избора си на търновския митрополит Василий, който коронясал Асен за цар.

Причините за успеха на въстанието били тези, че за разлика от предишните въстания то било много добре организирано и имало значително по – масов характер – обхващало Северна България, Македония и Тракия. Стратегически ход било и включването на куманите, които ставанали основна ударна сила. Към причините за успеха не на последно място трябва да се прибави и кризата във Византия, която попречила на империята да отдели повече сили срещу новата българска държава.

С договора от 1187 г. не било завършено освободителното дело, защото Византия все още продължавала да държи значителни български територии, а и не била склонна да се примири с допуснатите загуби и неуспехи. Братята се нуждаели от съюзник в борбата си срещу империята и го намирили в лицето на сръбския велик жупан Стефан Неман. След сключването на договор между двете славянски страни Асен и Петър направили опит да се свържат с рицарите от Третия кръстоносен поход, тъй като Византия посрещнала враждебно тяхното присъствие на Балканите. В този назряващ конфликт България взела страната на кръстоносците начело с Фридрих I Барбадоса. През юли 1189 г. при него пристигнали пратеници на цар Петър. Българския владетел обещал помощ срещу общия неприятел. Фридрих I Барбадоса се отнесъл благосклонно към тях, но решил да изчака развоя събитията. При настаняването на кръстоносците в Адрианопол, Асен и Петър отново предложили помощта си, като в замяна поискали императорската корона на гръцкото царство /според сведенията на Ансберг/. Все пак конфликтът между Византия и кръстоносците бил уреден по мирен път.

През 1190 г. Исак II Ангел нарушил мира като нападнал България и достигнал до Търново, но като не могъл да преодолее укрепленията и поради страх от нападение се оттеглил. При връщането на византийските войски назад българите им устроили засада в Тревненския проход и им нанасли тежко поражение. Самият император едва се спасил с бягство. Тази победа дала тласък към всеобщо настъпление – българските войски нахлули в Тракия и Македония, за да освобождават земите, които все още били под византийска власт. През 1194 г. бил освободен Средец, а на следващата година земите около Видин /Бдин/, Белград и Браничево. Начело с Асен българската армия нанасла тежко поражение на византийците при Серес през 1196 г. Скоро след това били освободени Мелник и Струмица.

Тъй като Византия осъзнавала, че е невъзможно да унищожи възстановената държава чрез битка, решила да постигне това чрез вътрешни противоречия. Като използвли фактът, че родът на Асен и Петър не е знатен, византийците внушили на братовчеда на Асен Иванко, че и той би могъл да управлява, стига да свали от власт Асен. Подготвеният заговор се реализирал през 1196 г., когато Иванко убил Асен, но узурпаторът не се задържал дълго на престола, защото бил прогонен от цар Петър, който заел мястото на своя брат. На следващата година и той станал жертва на заговор. На престола се възкачил най – малкият брат Калоян /1197 – 1207 г./, който успял да избяга от Константинопол, където е бил като заложник.

Когато Калоян застанал начело на държавата, тя се намирала във вътрешна криза, поради болярската опозиция. Някои феодали проявявали стремеж да се откъснат от централната власт и да се обявят за самостоятелни влядетели. Тази тенденция отслабвала държавата, поради това в началото на своето управление Калоян се въздържал от войни, за да може да присъедини отцепилите се феодали. Един от тях бил узурпаторът Иванко, който избягал във Византия и бил назначен за управител на Пловдивска област. В началото той служел вярно на императора, но по късно започнал да проявява непокорство. В Пловдивско той увеличил войската си от българското население. Според Никита Хониат Калоян използвал благоприятния момент и сключил договор с него за общи действия срещу императора. Друг независим болярин бил Добромир Хриз, който владеел част от Северна и Средна Македония с резиденция Просек. Императорът предприел няколко обсади на крепостта, но Добромир устоял, цар Калоян се свързал и с него и организирал мощна антивизантийска коалиция, в която влизал и отцепилият се ромейски управител на Родопска област Йоан Спиридонаки. Като цяло дипломатическата дейност на Калоян в най – голяма степен се преврнала в стабилизиращ фактор за българската държава.

През 1200 г. Иванко бил заловен с измама и владенията му били присъединени към Византия. Войските на Калоян, заедно с куманските наемници неколкократно нахлуват дълбоко в Тракия. През 1201 г. превзели крепостта Констанца, след което щурмували и Варна. Византия полага големи усилия за да се справи с коалицията.

След 1202 г. в изворите вече не се споменава името на Добромир Хриз. Изглежда, че неговите владения са поделени между България и Византия. Военните действия на Калоян продължили до края на 1202 г. и началото на 1203 г., когато бил сключен мирен договор с Алексий III Ангел, според който договор Византия признавала извършените от Калоян завоевания. В български ръце остава цяла Северна България, Белградската и Браничевската област и част от Македония и Тракия. Така в началото на XIII век българската държава постепенно възстановила предишните си граници.

Мирът с Византия давал възможност на Калоян да се насочи към унгарското кралство. През 1202 г. унгарците окупирали Белградската и Браничевската област и оставили за намесник сръбският жупан Вукан. Заради тази си победа кралят им си поставил титлата крал на България. Успехът му бил съвсем краткотраен – още на следващата 1203 г. заедно с кумански наемници, Калоян изгонил унгарците. Победата на българската войска издигнала авторитета на Калоян. България се утвърждавала като политическа сила, с която всички трабвало да се съобразяват.

Имайки опита на унгарците, Калоян преценил, че държавата му имала нужда от авторитетно признаване. Подобен неустоим авторитет притежавала римската държава. Още през 1199 г. папа Инокентии III изпратил до българския владетел писмо с предложение да признае върховенството на Римската църква.

В началото цар Калоян се отнасял с недоверие към предложението, но после се убедил в неговата сериозност. Сключването на уния с Рим имало важно политическо значение и се налагало от конкретния исторически момент. В продължение на пет години между папата и Калоян се разменяла подробна коренспонденция, в която се уточнявали условията за сключване на унията. Българският владетел се базирал на историята, цитати от свещените книги, за да докаже правото си на царската корона. Тези преговори прекратили аспирациите на унгарския крал Емерих. В желанието си да спечели Калоян на своя страна, папа    Инокентий III убедил унгарския крал да прекрати военните действия срещу българите. По примера на Борис, Калоян използвал противоречията между Рим и Константинопол. Той обаче преценил, че в момента не се нуждае от признаването на Византия, която била в криза. Така се стигнало до тържественият акт на коронацията, която се състояла на 8 ноември 1204 г. в Търново. Специалният пратеник на папата кардинал Лъв връчил царската корона на българския владетел и палиум за първосвещенство на търновския архиепископ Василий. Българският владетел бил признат за крал /Рекс/, а духовният глава за примас. В замяна на това Калоян приемал върховенството на римската църква и обещавал да се подчинява на папските решения. И докато папата го титулува за крал, той наричал себе си император.

По същество православната религия се запазилаа и надеждите на папата да наложи католицизна останали напразни. Същевременно унията била един блестящ дипломатически успех за Калоян.  Ползата, която той извличал от нея била признаването му за равноправен с европейските крале. С коронацията още веднъж се подтвърждавала независимостта на българската държава. Унията запазила българските земи от унгарските нашественици и от действията на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход. Жертва на западните рицари станала Византия. Като цяло унията отстоявала българските интереси. При обсадата на Константинопол от рицарите през 1204 г. Калоян предложил помощ от 10 000 души армия, като в замяна поискал да бъде признат за цар и господар на своите земи. Сведения за това черпим от западния хронолог Роберт дьо Клари. Те отхвърлили предложението му, въпреки преговорите на българската държава с папата. С превземането на Константинопол от латините настъпила важна промяна в политическата обстановка на Балканите. Българският цар изпратил писмо до латинския император Балдуин I Фландърски с предложение за мир, но той отхвърлил предложението и проявил претенции към българските земи. Рицарите издигнали тезата, че България е част от империята и нейният цар може да е само васал. При новите условия самите византийци станали съюзници на България срещу общия неприятел. През 1205 г. българският владетел сключил договор с византийската аристокрация за борба със завоевателя. Било решено градовете в Тракия да възстанат, когато Калоян им даде знак. Съпротивата срещу рицарските войски започнала от Одрин и Димотика. Българските и латинските войски се срещнали при Одрин и на 14 април, където се завързало сражение под стените на града. Цар Калоян проявил голямо тактическо майсторство, като изпратил срещу кръстоносците леката куманска конница, която ги увлекла в преследване извън лагера. Така те нарушили бойния си ред и попаднали под ударите на българската войска.  Голяма част от тежковъоръжените рицари, смятани до тогава за непобедими паднали избити. В боя пада и един от техните предводители – граф дьо Блуа, а самият император бил пленен. Всички западни хронисти са категорични, че в тази битка бил унищожен цветът на западното рицарство. Това особено подчертава съвременникът на събитията Роберт дьо Клари. Опитите на брата на Балдуин – Хенрих и папата да го спасят останали напразни – той завършил живота си като пленник в българската столица. След победата при Одрин българските войски превзели Вер, Мъглен и Скопие.

Победата при Одрин имала важни последици, както за българската държава, така и за престаналата да води самостоятелен живот Византийска империя – България била освободена от латинската заплаха, а латинската империя получила такъв удар, че трябвало занапред да се грижи главно за своето спасение. Това събитие показало още веднъж потенциала на България да се превърне в основна сила в Европейския югоизток.

Ангажирани във войната с Калоян, рицарите били принудени да изоставят плановете си за завладяване на цялата византийска територия. В онези земи, където те не установили трайно властта си се образували нови държави. На Балканския полуостров се създало Епирското деспотство начело с Мануил Комнин. В Мала Азия се образувала Никея, начело с император Теодосий I Ласкарис и Трапезунската империя.

През 1207 г. войната между българи и латинци пламнала с нова сила. При цар Калоян пристигнали пратеници на Никейската империя с предложение за общи действия срещу латините. Сключен бил договор за атака на Константипол. В съответствие с договора още през същата година българската армия навлязла в Тракия и обсадила Одрин, а куманите достигнали чак до Константинопол. Обсадата на Константинопол продължила дълго и когато Калоян бил на път да влезе в града, куманите се оттеглелили, той свалил обсадата и се насочил към Солун, поради полученото известие за смъртта на Бонифаций Монфератски. В навечерието на решителния щурм Калоян станал жертва на болярски заговор. Неговата смърт е забулена в тайна, но явно е насилствена. Извършител на убийството бил куманският военачалник Манастър, а участник в заговора бил и племенникът на Калоян – Борил, който заел престола. Според някои източници участие в заговора взела и съпругата на Калоян. Също така съществува и мнение, че Калоян бил прободен от Свети Димитър Солунски.

Смъртта на владетеля довела до сваляне на обсадата. Тялото на Калоян било отнесено в Търново и тържествено погребано.

През 1972 г. гроба на цар Калоян е открит от археолози в църквата “Свети Четиридесет мъченици”, като най – интересната вещ е намерена там е знаменитият “Калоянов пръстен”. Впечатляващ е и двуметровия ръст на българският владетел, а антрополозите настояват и за необикновената му физическа красота, заради която бил наречен от съвременниците си Калоян.

Подобно на своите братя, увлечен в борбата си с външни врагове, Калоян не успял да се справи с болярската опозиция, въпреки че с възкачването си на престола той взел мерки, за да се справи с убийците на Асен и Петър, според разказите на Никита Хониат. Въпреки широкото му разпространение, Калоян не преследвал богомилството, а дори използвал неговото съдействие при осъществяването на своята политика.

Макар да управлявал само десет години, Калоян постигнал териториално разширение, при което България възстановявала териториите си от времето на Първото българско царство. Освен това Калоян се отличавал като изключителен дипломат и пълководец. Той изключително умело преодолял опасностите от страна на Византия, Унгария и Латинската империя. Освен това възстановяването на византийската империя било в унисон с българските интереси, тъй като за България било по – изгодно да има за съсед слабата източна империя, отколкото силната държава на латините, подпомагана от западните владетели. При Калоян българската държава получила международно признание и укрепнала териториално, като по този начин се превърнала във важен фактор на Балканския полуостров.

Неговата смърт била изключително тежка загуба за българската държава. След смъртта на Калоян в българското общество настъпила сериозна криза.

Така в резултат на успешното въстание на Асен и Петър не само се възстановявала българската държава под името Втора българска държава, но и в резултат на политическата и военна дейност на Асеневци новата българска държава възстановила своя външнополитически престиж.

Всичко това се превръщало в предпоставка за бъдещото величие на България при цар Иван Асен II.