Joomla Software solutions Template

Payday loan

Необходимост от външно финансиране

Значението на външните източници за финансиране в развиващите. се стра­ни е много по-голямо, отколкото за раз­витите държави. Това се отнася както за частния стопански сектор, така и за държавните разходи. Основните при­чини за това се крият в спецификата на стопанската структура и на икономи­ческата политика на тези страни.

27.1. Макроикономически

и финансови особености на развиващите се страни

Сравнителна характеристика с напредналите индустриални държави

Икономиките на развиващите се страни като цяло са изправени пред съ­щите макроикономически цели, както и тези на развитите. Иконо­мическите проблеми, които за развити­те държави имат временен характер и намират разрешението си чрез крат­котрайно нарушаване на равновесието, в развиващите се страни често изискват структурни мерки за приспособяване, тъй като ресурсите им са ограничени. Допълнителна острота прибавя и обс­тоятелството, че много от развиващите се страни са силно зависими от износа на ограничен кръг стоки (обикновено суровини, чиито цени са силно подвиж­ни) и в същото време стопанското им развитие е обвързано с незаменимостта на редица вносни продукти. Това излага развиващите се икономики много по ­често на външни шокове.

Остротата на финансовите по­требности се усилва много често и от някои особености на местните общо ­икономически условия, на вътрешната финансова система и на икономическа­та политика, които ограничават възможностите за вътрешно финансира­не или увеличават търсенето на финан­сови средства.

Значителна роля на държавата в стопанския живот

Това може би е най-обобщаващата характеристика на икономическата структура в развиващите се страни в сравнение с развитите, особено след средата на 70-те години. Ролята на дър­жавата в стопанството непосредствено се проявява в големия, понякога реша­ващ дял на държавните предприятия в създаването на националния доход. Въпреки процесите на приватизация, засилили се през 80-те години и в реди­ца развиващи се страни, ролята на дър­жавната собственост все още остава оп­ределяща за икономическото развитие в болшинството от тях.

Прякото държавно управление на значителна част от компаниите се до­пълва от активната държавна намеса при образуването на работната запла­та. Тъй като в много от развиващите се страни инфлацията е висока, твър­де често държавната политика по от­ношение на доходите се проявява в ин­дексацuя на заплатите..

При цялата си политическа популяр­ност индексацията води до някои отри­цателни последици. Една от тях е, че се затруднява пренасочването на ико­номическата политика от про ин­флационна към анти инфлационна.

Индексацията затруднява и приспо­собяването на икономиката при влоша­ване на условията на търговия на меж­дународните пазари за местното сто­панство. Запазването на реалната вели­чина на заплатите намалява допълни­телно конкурентоспособността на мес­тните стоки, запазвайки възможности­те за потребление на вносни продукти. С това се създават предпоставки за уве­личаване на безработицата в отрасли­те, произвеждащи търгувани стоки и ус­луги, и се забавя подобряването на тър­говския баланс.

Неразвитост и държавно регулиране на финансовия пазар

Финансовият сектор в икономиките на повечето развиващи се страни се от­личава с едностранчива развитост и със значителна степен на държавно регули­ране. По правило Фондов пазар или не съществува, или е слабо развит; инвес­тиционното банково кредитиране е ог­раничено; краткосрочното кредитира­не е подложено на стриктно регулиране.

Държавният контрол върху кредита се използва за насочване на кредитните ресурси към "приоритетни" отрасли и сектори на стопанството.

Неразвитостта на финансовия пазар означава, че местните резиденти разпо­лагат с ограничени възможности за ин­вестиране на спестяванията си в дохо­доносни активи. По правило най-дос­тъпните форми на финансови активи в тези случаи са парите в наличност и банковите депозити (спестовните вло­гове). Това често е причина за ниските норми на спестяване в развиващите се страни, водеща не само до ограничава­не на местните източници за инвести­ции, но и до поддържане на инфлацион­на обстановка. Увеличава се и постоян­ната привлекателност на чуждестран­ните финансови активи.

Инфлационно финансиране на бюджета

Инфлацията в развиващите се стра­ни по правило е значително по-висока, отколкото в развитите индустриални държави. Това се дължи, не на последно място, на склонността на правителст­вата на развиващите се страни да из­ползват "инфлационния данък". Недос­татъчната развитост на вътрешните финансови пазари ограничава възмож­ността на държавата да покрива бю­джетния дефицит с емисия на държавни ценни книжа. От една страна, това из­вежда на преден план необходимостта от външни източници за финансиране на държавните разходи, а от друга стра­на - изкушава правителствата да при­бягват към инфлационното им финан­сиране.

Ограничителен валутен режим

Контролът, който държавата в раз­виващите се страни упражнява върху финансовия пазар, се разпростира и върху операциите с чужда валута, т. е. върху валутния пазар. По правило ва­лутният режим в тези страни е по-огра­ничителен, отколкото в развитите дър­жави. Ограниченията варират от пряко управление на валутната размяна чрез централната банка до формално изпол­зване на свободен валутен пазар (най­често само за текущи операции), но съ­проводено с множество ограничения.

Една от водещите мотивировки за поддържането на валутни ограничения е контролът върху валутния курс. При­чината е, че в редица случаи с такъв контрол се цели използването на ва­лутния Курс като средство на търгов­ската политика. За тази цел се употре­бяват множество конкретни форми ­множественост на валутните курсове, фиксиране на завишен курс на чуждата валута и др. Не случайно много разви­ващи се страни използват режим на фиксиран валутен курс. Но неговото прилагане съдейства допълнително зазапазване на валутните ограничения, тъй като чрез тях държавата се опитва да предотврати възможностите за на­тиск срещу валутните си резерви.

Тъй като относително високите раз­мери на инфлация затрудняват поддържането на фиксирания курс, редица раз­виващи се страни прилагат "пълзящо фиксиране" .

Една от последиците от валутните ог­раничения, особено когато те са значи­телни, е възникването на черен валутен пазар, на който валутният курс по прави­ло е по-висок, отколкото официалният. Друга важна последица от валутните ог­раничения е появата на стремеж към превръщане на частните финансови ак­тиви от местна в чужда валута - т. нар. бягство от капитали (вж. Допълните­лен текст 7.1). За бягството на капитали освен валутните ограничения значи­телно допринася и високата инфлация, както и противоречивата и неразумна икономическа политика. Всички тези фактори подбуждат притежателите на местни финансови активи да търсят по­ надеждна форма за запазване на богат­ството си, като го преместват далеч от обсега на местните власти.

27.2. Финансова отвореност

Възможността на резидентите да придо­биват активи и пасиви в чужда валута, както и възможността на нерезидентите да извършват операции на местния фон­дов пазар се нарича финансова отворе­ност. Финансовата отвореност се проявява чрез два типа сделки:

-           сделки с финансови активи между местни и чуждестранни резиденти;

-           финансови сделки на територията на страната, но с участието на чуж­да валута.

По-значимите фактори, определя­щи националните особености на финан­совата откритост, са следните:

- Високо равнище на приходите от туризъм, както и относително постоя­нен приток на преводи от работещи вчужбина местни лица. Тези два вида ва­лутни постъпления създават условия заразвитие на неформални валутни паза­ри. Важно значение има участието наместни компании в международни фир­мени структури (юридически оформе­ни и реално икономически функциони­ращи).

- От особено значение е близостта на страната до държави с конвертиру­ема валута и с развита финансова сис­тема.

Независимо от ограниченията в ре­зултатността си регулационните мерки на държавата изпълняват важна роля при оформянето на степента на финан­совата откритост на местното стопан­ство и на конкретните й проявления. След началото на 70-те години измене­нието на тези мерки по отношение на международните финансови сделки в развиващите се страни премина през три етапа.

Първият етап, започнал в началото на 70-те, е известен като "първа въл­на на либерализацията". Нейното съ­държание включва най-общо смекчава­не на ограниченията върху достъпа на местните резиденти до заеми от чуждес­транните финансови пазари, върху порт­фейлните инвестиции на местните рези­денти във валутни активи в страната и в чужбина, както и върху достъпа на не­резиденти до местния капиталов пазар.

Първата либерализационна въл­на допринесе за допускането на част­ния сектор в развиващите се страни до получаване на заеми от чужбина.

Свободата да се заема от чужбина се оказа фактор за бързото натрупване на задължения към външни кредитори. В съчетание със запазващите се форми на държавно регулиране (фиксирани ва­лутни курсове, държавни гаранции вър­ху получаваните външни заеми и пр.) тази свобода допринесе за появилите се впоследствие трудности при обслужва­нето на външния дълг. Либерализира­ният достъп ДО външни финансови из­точници в съчетание с неподходяща ва­лутнокурсова и лихвена политика съз­даде условия и стимули за изтичане на капитали от редица страни, с което още повече се усилиха трудностите при об­служване на външната задлъжнял ост.

Вторият етап от развитието на регу­лационните мерки започна с изостря­нето на трудностите по обслужване на външните задължения на развиващите се страни през първата половина на80-те години. Непосредствената реак­ция на много от правителствата в тези страни бе реставрация на огранuчения­та. В условията на развит междунаро­ден капиталов пазар тази реставрация създаде допълнителни стимули за из­носа на капитали, превръщайки го чес­то в "бягство".

За да противодействат на изтичането на капитали, редица развиващи се дър­жави през 80-те години разширих практиката на притежаване на деnoзи­ти в чужда валута от резиденти в мес­тни банки..

Около средата на 80-те години се по­яви втората вълна на либерализация­та. Тя включваше отслабване на огра­ниченията за влизане на чужди банки на местните пазари, както и увеличава­не на достъпа на нерезиденти до мест­ните пазари на ценни книжа. Този тип либерализационни процеси се засилиха с приемането на програми за привати­зация, както и с появата на разнообраз­ни финансови инструменти за конвер­сия на външната задлъжнялост към търговски банки в ценни книжа (секю­ритизацията). В сравнение с първата либерализационна вълна, за която бе характерно отварянето "навън", при втората либерализационна вълна пре­обладаваха мерките на отваряне "на­вътре", т. е. разширяване на достъпа на чуждестранните резиденти до местния финансов пазар.

Tpeтaтa вълна на либерализация се очерта след началото на 90-те години. Както вече бе посочено в глава 6, в по­вече от една трета от развиващите се страни (главно в Латинска Америка, Азия и Европа) бяха премахнати прак­тически всички ограничения върху международните финансови операции. С това нормативната финансова отво­реност се покри с действителната. Това доведе до сериозни промени не само в обемите, но и в структурата на капита­ловите потоци между развиващите сестрани и международния финансов па­зар.

27.3. Форми на външно финансиране

Финансовите инструменти и меха­низми, употребявани за външно финан­сиране от развиващите се страни, могат да се групират по различни признаци. По-често използваните са според ха­рактера на източника (частни и офици­ални) и по вида на вземането, което въз­никва (дълг и собственост). В истори­ческа ретро спектива значението на от­делните форми се променя, при което значението на някои намалява, други се усъвършенстват, а трети се разширяват. Важна роля за изменени­ята в използваните форми изпълняват мерките на правителствата както в страните длъжници, така и в страните кредитори. Значителна е и ролята на международните финансови пазари.

Облигационни заеми

Исторически това е първата форма на дългосрочно външно финансиране. Тя се е използвала широко преди Пър­вата световна война и през 20-те годи­ни. На практика облигационните заеми са били единствената възможност за средно- и дългосрочно финансиране на вноса на тогавашните развиващи се страни (преди Първата световна война към тях са се отнасяли Австралия, Ка­нада, Аржентина, а след войната - и ос­таналите държави от Латинска Амери­ка, както и по-бедните държави в Евро­па). Механизмът на това финансиране най-общо се състоял в това, че прави­телствата (в отделни случаи и големи компании от страните заематели) са емитирали облигации на финансовите пазари (фондовите борси) в развитите страни. Емисията се е извършвала с посредничеството на финансовата ком­пания в страната кредитор (обикновено солидна банка или банков консор­циум), а непосредствени кредитори са били купувачите на облигациите в стра­ната кредитор.

Решаващо за получаването на този тип финансиране е доверието на инвес­титорите, които купуват емитираните облигации, в платежоспособността на емитента. Възможностите за ползване на емисионен заем са се определяли и от валутния режим в държавата, на чи­ято територия и в чиято валута се е из­вършвала емисията.

Въвеждането на ограничения върху износа на капитал по време на Първата световна война и през 30-те години за дълго време прекратява използването на този вид външно финансиране.

Банкови кредити

Класическата роля на търговските банки в развитите държави за външно финансиране на развиващите се страни се е ограничавала до експортно финан­сиране. Този термин обхваща разнооб­разните механизми за краткосрочно кредитиране на вноса в развиващите се страни от банки в развитите държави.  Посредник между фирмата вносител и банката кредитор е или банка в страна­та на вносителя (банков кредит по вно­са), или фирмата износител (банков кредит по износа). Обезпечението на тези кредити, покриващо кредитния риск за банката, са или активите на мес­тната фирма износител, или активите на банката в страната на вносителя. По този начин рискът от неплатежоспо­собност на кредито получателя се носи или от фирмата износител, или от бан­ката на вносителя.

На основата на експортното финан­сиране чрез банкови кредити по вноса се е развило и краткосрочното между­банково кредитиране. При него търгов­ски банки в развитите държави предос­тавят краткосрочни кредити на търговс­ки банки в развиващите се страни за зап­лащане на вноса не само от страната на банката кредитор, но и от трети страни. Основен инструмент за подобно финан­сиране са кредитните линии. Истори­чески така се е изградил механизмът за финансиране на международната търгo­вия от банките в развитите държави, чи­ито парични единици са употребявани като международни валути и където са разположени най-развитите финансови пазари. Съвременната търговия е немис­лима без подобни механизми за краткос­рочното й финансиране.

Външното финансиране чрез облига­ционни заеми и експортните кредити бяха засегнати силно от въвеждането на валутни ограничения и от ограничени­ята върху износа на капитали, въведени в развитите държави през 30-те години и продължили до средата на 60-те годи­ни. Както видяхме в глава 6, в създалия се вакуум през 50-те години се появи и стремително се разви международ­ният капиталов пазар (евровалутният пазар).

Най-характерните черти на банко­вите кредити от мtеждународнuя капи­талов пазар са техният чисто финансов характер и прилагането на променливи лихвени проценти. Финансовият характер на те­зи кредити означава, че тяхното получа­ване не е обвързано с никакви условия, освен тези за обслужването на дълга.

Променливите лихвени проценти се използват от банките кредитори за по­криване на риска, който поемат при отпускане на средно срочни кредити за сметка на краткосрочни депозити. Тъй като лихвите при депозитите на между­народния финансов пазар се влияят от лихвите на вътрешните финансови па­зари в развитите държави, в условията на активно използване на паричната политика от тези държави (след уста­новяването на плаващи курсове) лихве­ните равнища на международния пазар не само започнаха да се променят, но техните промени се обвързаха с проме­ните в паричната политика на водещи­те развити държави. Променливостта на "плаващите" лихвени проценти оз­начава, че сумите, които са нужни за об­служването на дълга, се променят в за­висимост от пазарните условия и не мо­гат да се предвидят предварително в мо­мента на предоставяне на кредита.

Чуждестранни инвестиции

Основанието за включване на чуж­дестранните инвестиции във формите на външно финансиране е, че за страна­та, в която се влагат, те представляват валутно постъпление, отчитат се в ка­питаловата сметка на платежния ба­ланс като увеличаване задълженията към чуждестранни резиденти (приход) и на тази основа по определение финан­сират съответния размер разходи по те­кущата сметка. За разлика от облига­ционните заеми и банковите кредити, чуждестранните инвестиции не са об­вързани с твърдо определени задълже­ния за връщане или превеждане на до­ходите от тях в страната на инвестито­ра, както е при дълговите форми на външно финансиране.

Общите предпоставки за използва­нето на този източник на външно фи­нансиране са в привлекателността му за чуждестранните инвеститори. Тя се състои най-общо във възможността да се получи по-голям доход в сравнение с подобни инвестиции в собствените им страни. Но в същото време чуждестран­ните инвеститори поемат риск от огра­ничителни действия на приемащата държава.

Чуждестранните инвестиции се подразделят на преки и портфейлни. Преки чуждестранни инвестиции се раз­бира придобиване на собственост върху местна фирма от чуждестранен резидент.

Преките инвестиции са сравнително нова съставка на външното финансиране за развиващите се страни. В основата му е бързото развитие на транс национални­те компании след средата на 50-те годи­ни.

След края на 80-те години на преден план излезе най-новата форма на вън­шно финансиране за развиващите се страни - чуждестранните портфейлни инвестиции (вж. табл.7.2). Водещи пред­поставки за бързото им увеличаване са либерализацията на валутните режими, мащабните приватизационни процеси, развитието на местните фи­нансови пазари. Важна роля изигра и секюритизацията на значителна част от външните дългове на развиващите се страни към международните частнибанки.

Бързото увеличаване на портфейл­ните чуждестранни инвестиции породи и нови рискове в условията на финансо­ва глобализация.

Официално финансиране

Под този термин се обхващат заеми­те ( по-рядко инвестициите), които раз­виващите се страни получават от меж­дународни финансови организации(световни и регионални) и от правител­ствата на други държави. Към послед­ната група се отнасят и кредитите, пре­доставяни от държавно контролирани финансови агенции.

Получатели на официалното финан­сиране в повечето случаи са правител­ствени органи в развиващите се страни. Това, че държавата поема непосред­ствено задължението по външното фи­нансиране, обвързва нейната вътрешна задлъжнялост (от заемното финанси­ране на бюджетния дефицит) с външна­та й задлъжнялост. По този начин, от една страна, проблемите по управление на държавния бюджет се усложняват, аот друга страна - управлението на вън­шната задлъжнялост се обвързва прякос бюджетната политика, а чрез нея и сцялостната икономическа политика.

Икономическите и политическите последици от официалното финанси­ране за държавните ангажименти на развиващите се страни се пораждат и от известна част от частните форми на външното финансиране. Причината е в държавните гаранции за частните ре­цепиенти на външно финансиране в развиващите се страни. Поради висо­ката степен на търговски и полити­чески риск чуждестранните кредито­ри и инвеститори (частни и официал­ни) често са склонни да предоставят съответното външно финансиране са­мо при издаване на държавни гаран­ции. Те означават, че държавата в съ­ответната развиваща се страна се за­дължава да поеме задължението на конкретния получател на външен заем или инвестиция (държавна или частна компания), в случай че послед­ният не погаси задължението си.