Joomla Software solutions Template

Payday loan

Интегрален подход към теорията и практиката на корпоративните финанси

1.Позициониране на финансовия мениджмънт в организационно-управленската структура.

Понятоето „стратегия” се произлиза от старогръцката дума “strategeo”. Работната дефиниция за „стратегия” със сигурност ще се акцентира върху системната природа на понятието: стратегията е „конструирана” от мисленето, решенията и поведението на висши ръководни инстанции в една корпорация, ориентирани към осигуряване на оцеляването и успеха на предприятието чрез реализация на дефинираните от тях цели.

В резултат на времевото обособяване на развитието на стратегическите концепции се разграничават следните фази/етапи:

1. оперативно планиране;
2. дългосрочно планиране;
3. стратегическо планиране;
4. стратегически мениждъмнт.

Всеки бизнес стартира, след фирмения мениджмънт успее да намери онговора на няколко важни въпроса:

• Какви трябва да бъдат оптималният състав и структура на фирмение астиви, с чиято помощ могат да с постигнат дефинираните от мениджмънта цели – стратегически, оперативни, тактически и т.н.;
• Как да се осигурят необходимите ресурси за производството и управлението;
• Колко ресурси са ни необходими през следващия планов период;
• Върху какви принципи ще се базира финансовото управление и какъв ще бъде неговия „принос” за оцеляването и просперитета на нашата фирма;
• Какви рискове съпътсват организацията и управлението на финансовата дейност и какъв инструментариум за третиране (управление) на тези рискове мениджмънтът на корпорацията притежава;
• Как качеството на финансовия мениджмънт ще се отрази върху корпоративната идентичност и имижда на фирмата и много други.

Финансовият менидмънт представлява една силно интегрирана в ялостната система за организиране и управление на фирмата част. В зависимост от правната регламентация на бизнеса организационната структура на системата за финансово управление може да приема различни измерения. Винаги обаче тя зависи от формулираната стратегия на топ-менидмънта, т.е. винаги се съблюдава старата и известна миниджърска аксиома, че „Структурата следва стратегията”.

В една голяма корпорация финансвото управление е обособена спеиализирана дейност, която се ръководи от виципрезидента, оглавяващ финасовия сектор. Негови подчинени са ръководителите на две служби – финансовият директор и шефът на контролинговия блок. В компетенциите на първата служба влизат управлението на продажбите на кредит, управлението на инвестициите, финансовият анализ и планирането, капиталовото бюджетиране във фирмата, управлението на риковете и др. Контролинг-офисът, играещ ролята на „навигатор” и иноватор на финансовия мениджмънт и на цялото фирмено управление въобще, е отговорен за производственото счетоводство, финансовото счетоводство, управлението на данъчните плащания, организацията на вътрешните ревизии, информационното осигуряване на финансовата дейност и т.н.

Независимо от своя поизвоствен размер, всяко предприятие участва в сделките на финансовите пазари, заемайки различни позиции. То може да бъде – длъжник, клиент на банка, инвеститор, спекулант и др. В крайна сметка от и към фирмата „произтичат” парични потоци и се формират съответни стопански (финансови) резултати. Операциите на една фирма на финансовите пазари са невъзможни без наличието на подходяи финансови интрументи. Арсеналът на финансовия мениджмънт е съдържа следните методи и подходи:

• методология за финасовото планиране и програмиране;
• методология за отчитане на финансовите операции и транзакциите;
• система за застраховане на капитала и имуществото на фирмата;
• система за определяне на амортизационните отчисления;
• информационната и репортинг-системата на фирмата;
• контролинговата инфраструктура на фирмата;
• техническото осигуряване на финансовия мениджмънт;
• правната (нормативната) уредба на финансовото управление;
• тефниките за симулиране и управление на рисковете във фирмената, респ. във финансовата дейност и много други.

2. Компетенциите на финансовия мениджър.

Извън вяскакво съмнение е обстоятелстовото, че финансовите мениджъри заемат ключови позиции в организацията на фирмениея бизнес. От техните компетенции зависи стабиността на цялостната корпоративна стратегия, надежността на реурсното й осигуряване, сроковете, за които ще се постигне една или друга цел. Финансовите специалисти са изправени ежедневно пред редица алтернативи за решения, чиято реалност и атрактивност зависи от проявлението на всички процеси и тенденции, представящи сложността и динамиката на средата, в която функционира въпросната фирма.

Ролите, в които встъпва един финансов мениджър, са различни. От една страна, той може да участва в подготовката на определено решение, свързано с подготовката на едни или друг проект предполагащ някакъв вид финансиране. В този случай финансистът участва като съветник на мениджмънта. От друга страна, самият той може да бъде пряк изпълнител на вече прието „отгоре” решение, предполагащо наличието на оперативни, респ. изпълнителски компетенции. И тук обаче са необходими знания, умения и предприемаческа смелост за намирането на най-подходящите варианти, например за управлението на паричните потоци на фирмата, за обосновка на банков заем, за оценка на алтернтивни разходи при финансирането и т.н. обикновено финансовите мениджъри работят в екип – съвместно със специалисти в сферата на счетоводното отчитане, контролинга, планирането, маркетинга и др.

Съществуват различни варианти за обособяване и оценка на компетенциите, с които трябва да разполага един финансов мениджър.

Според управленския профил на финансиста:

• прогнозирането и планирането;
• координацията и контролът;
• управлението на рисковете;
• решенията за инвестиране;
• операциите на финансовите пазари и т.н

Ако дейността на финансовия мениждър се представи във времето като едни организиран и възобновяващ се процес, то приоритетите ще бъдат:

• общията анализ на финансовото състояние на фапрмата;
• осигуряването на фирмената дейност с необходимите финансови ресурси;
• разпределението на ресурсите, вкл. Инвестиционната политика на фипрмата управлението на нейните активи.

Всеки един от тези етапи може да се дезагрегир на отделни „стъпки”. Така за първия етап с най-голямо значение са:

• оценката на активите на фирмата и източниците за тяхното финансиране;
  • определянето на актуалната достатъчност на ресурсната база, благодарение на която фирмата ще запази и\или ще разшири пазарните си позиции;
  • механизмите за контрол върху разпределението на ресурсите;
  • възможностите да се търсят допълнителни (алтернативни) източници за финансиране.

Втория етап, предполагащ практическото осигуряване на финасовите източници, включва конкретни взаимоотношения с финасиращи институции, например банки, фондови борси, посредници на капиталовия пазар, оценка на рисковете, съпътстващи всеки един метод за мобилизация на средства и прочие.

Инвестиционната политика, оценявана през третия етап, изисква ад се определят такива парачетри като оптималност на трансформацията на ресурсите (от една в друга форма), ефективността на финансовите инвестиции, оценкта на възвръщаемостта на инвестицията, оценка на баланса между трите класически „стълба” на всяка финансова дейност – ликвидността, сигурността и рентабилността.

Тази логическа зависимост всъщност предтавя и най-важните направления на финансовия мениджмънт, третиран като научна дисциплина. Според доминиращите акценти в анализа се прави обособяване на отделни части (раздели), които са обект на подробно изследване. Така последователно се придобива завършена представа относно характера и стратегическите  и оперативните финансови решения във фирмата, състава и структурата на капитала, управлението на организационно-структурните преобразования, респ. на тяхното финансово осигуряване, управлението на рисковете и т.н. Необходимо е да осветлим по-отблизо въпросите, свързани с целите на финансовия мениджмънт и тяхната еволюция във времето.

3. Цели на финансовото управление на корпорацията.

Централните въпроси, стоящи пред самия копоративен мениджмънт са:

• Как следва да използваме ограничените ресурси (собствени и чужди), за да отчетем най-малко разходи?
• Какво, за кого, къде и по каква цена произвеждаме, за да реалицираме по-високи за миниджмънта и нашите акционери?
• Какви са и как ще се проявят рисковете при производството и пласмента и каква защита противопоставяме срещу тях?
• Как са свързани помежду си доходите, разходите и рисковете от нашата дейност?

Всеки по-абстрактен и по-конкретен анализ на тези въпроси показва, че фирмиеният мениджмънт като цяло и финансовия – в частност, се пруажняват многодименсиално: те са и управление на ресурсите, и маркетинг-мениджмънт, и риск-мениджмънт, контролинг-мениджмънт и т.н. И така на този фон можем да определим най-често срещаните в специализиранат литература цели на финансовия мениджмънт:

• Максимизиране на печалбата;
• Манамизиране на транзакционните разходи;
• Максимизиране обема на продажбите;
• Масимизиране тебповете на растеж на предприятието;
• Осигуряване на конкурентни предимства;
• Максимизиране на добавената стойност;
• Максимизиране пазарната стойност а фирмата.

С течение на времето целевата функция на корпорациите претърпява значително развитие. То се дължи на промените в парадигмите на статегическото управление. С цялата условност на всяка класификация те ще бъдат представени във формален и съдържателен аспект на две еволюционни равнища – класическо и съвременно.

Класическо целеполагане

В повечето случаи резултатите, а оттам и целите, са ориентирани ъм печалбата или стремежа към печалба при съблюдаването на принципите „ликвидност”, „платежоспособност” и „сигурност”. Всъщност целта „печалба” е най-дълго и широко лансираната цел в теорията на корпоративното управление и специализираната литература по финансово мениждмънт. Обикновенно тя се асоциира с рентабилното производство, ръста на печалбата и редукция на разходите. В смисъла на ранжиране на целите като главни и подчинени, дълго време печалбата заема „централно” място, като една главна цел, която оперативно е била достигана посредством въвеждането на система от паралелни цели, подцели:

• Финансови осигуряващи цели: ликвидност, запазване на собствения капитал,нормативно управление на балансовата структура и др.
• Нефинансови осигуряващи цели: имидж на фирмата, фирмена самостоятелност и др.

От друга страна, реализацията на двете групи подсигуряващи цели зависи от степента, в която мениджмънтът взема под внимание т.нар. съпътстващи условия: конкурентноспособни запати, социални придобивки, инвестиции за развитието на кадрите и т.н. Целите на фирмите могат да се групира и в още три насоки:

• Като монетарни и немонетарни;
• Като икономически и неикономическ;.
• Като социални цели.

В рамките на традиционната неокласическа теория се лансира идеята, че всяка фирма съществува едва ли не заради това да максимизра печалбата си, и то в дългосрочен план.

Класическите цели на финансовия мениджмънт са:

1. Минимизиране на транзакционните разходи

• в състава на транзакционните разходи се вкл. Разходите на време и ресурси за търсене и обработка на информацията за доставчиците и клиентите; за осъществяване ан тъговски преговори; за озвършване на количествена и качествена оценка на продукцията и други разходи съпътстващи търговската сделка.
  • фирмата се разглежда като система от търговски договори и като оснония субект по отношение икономията на транзакции.

Критики: извън вниманието остават другите разходи, които на са свързани с обслужването на търговската сделка; икономията на разходите не може да бъде глобална цел на фирмата;  информационното осигуряване на процеса по формирането на „чистити ТР” изисква да се разшири обемът на счетоводната отчетност;

1. Максимизиране на обема на продажбите

• една от най-известните алтернативи на модела „максим. на печалбата”;
• представя много добре дейността на фирмите в пазарната икономика;
• интегрира в себе си целта за „максимизиране на печалбата”;
• ръстът на продажбите се дължи не само на маркетинговата политика, но и на иновациите в технологиите;
• когато потребителите са готови да платят предложените от фирмата цени, тогава фирмата генерира прогнозираната печалба;

Критики: това което е атрактивно за потребителите днес, утре може и да не е; преследвайки увеличаване на приходната база, моделът не държи сметка за равнището на разходите, това води до намаляване на рентабилността; инвестициите в технологии, осигуряващи нарастващ обем на продажбите може да се окажат нецелесъобразни.

1. Максимизиране на темповете на растеж на фирмата

• Алтернативен на модела за максимизиране на печалбата;
• Основна целева функция тук не е обема на продажба, а техния темп;
• Развитието на предприятието се разглежда като устойчива стратегическа перспектива.

Критики: моделът е подходящ при постоянно търсене на продукта; съществуващите структури на активите и капитала не подлежат на оптимизация, фактически достигната рентабилност се счита достатъчна и за в бъдеще.

1. Осигуряване на конкурентни предимства

• Конкурентните предимства са критерий за ефективно функциониране на всики оранизационно-управленски инстанции във фирмата. Това осигурява процеса по създаване на добавената стойност и повишава пазарната цена на фирмата.

Критики: конкурентните предимства се създават и поддържат за кратък период и спрямо отделни дименсии – цени, пазарен дял, качество, възвръщаемост.

Съвременно целеполагане

В процеса на търсене на подходяща стратегическа цел в крайна сметка се налага концепцията Shareholder-Value-Maximizing, чийто най-кратък превод би могъл да се представи така: това е стремежът да се максимизира собственият капитал на фирмата, т.е. пазарната стойност на обикновените й акции. По правилостойността на собствения капитал се определя като разлика между икономическата стойност на капитала и тази на чуждия капитал. С други думи, това е мярката за стойността на фирмата като такава. Този подход се базира върху предимствата на една фаворизирана частна собственост, която е едновременно управленски стимул за максимизирае богатсвото на акционерите на фона на разширяваща се обществена отговорност на мениждмънта и ктализатор на всички дейности, които в крайна сметка допринасят нарастваща полза и за обществото.

Икономическата стойност на капитала се определя с помощта на свободния паричен поток(Free cash flow), намиращ се на разположение във фирмата. Неговата величина съответства  на излишъка на текущите постъпления, формиранислед реализацията на планираните инвестиции. Това означва, че свободният паричен поток с есъздава от капитала на фирмата. Изчисляването на икономическта стойност на чуждия капитал става под формата на фактическата стойност на всички плащания към соствениците на този капитал и с използването на подходящ, адекватен на риковата среда лихвен процент.

Следователно „Shareholder-Value” е измерител на икономическата полза на една фирма, оценявана от позициите на нейните соственици, чиито икономически интереси биват удовлетворявани върху основата на очакваните в бъдеще парични потоци под формата на дивиденти и ценови разлики. От това следва теоритически, че претенциите на акционерите – оценявани от гледна точка на сегашния „стартов” момент – са ориентирани тъкмо към максимизиране цената на фирмата.

Концепцията” Shareholder-Value” отчита три много съществени фактора: времевата стойност на парите, инвестициите и дивидентната политика. Този подход успява да обвърже фирмената цена с факторите, които я обуславят, а генераторите на стойността са:

• времетраенето на растежа;
• процентът на нарастване на оборота;
• маржът на печалбата;
• данъчната ставка;
• инвестиционна интензивност, резултираща от величината на нето-оборотния и инвестиционния капитал;
• финансовата структура на фирмата и зависещите от рисковете разходи на капитал.

Тези генератори на стойността позволяват да се осъществи тясна обвръзка между количествените и качествените аспекти на оценката на фирмата и на нейния мениджмънт. Качествените фактори, като промяната в бизнессредата на фирмата, обусловена например от навлизането на нови конкуренти или от въвеждането на нови продукти, услуги и технологии, оказват във всички случаи влияние върху стойностните генератори „Нарастване на реалния оборот” и „Марж на печалбата”. Аналогично могат да се анализират въздействията на алтернативните стратегии върху финансовото състояние на фирмата и/или на нейните отделни бизнесполета и те – с помощта на генераторите на стойността – се трансформират в парични потоци.

За целите на един ориентиран към ползите на акционерите финансов мениджмънт се извършват редица прогнози и оценки. Три от тях са с най-голямо значение:

• прогнозите на свободните парични потоци;
• оценката на капиталовите разходи;
• оценката на остатъчната стойност.

На фона на останалите управленски доктрини подходът Shareholder–Value-Maximizing се отличава с три особености:

• Първо. Той е системна методология, която разглежда не само пазарното поведение на фирмата, но взема предвид съвкупността от всички икономически значими за нейното функциониране фактори.
• Второ. Повишаването на акционерната полза и на пазарната цена на фирмата се дефинират като целеви параметри за оценка на дейността на мениджмънта.
• Трето. Отклоненията от пазарната цена на фирмата могат да се разглеждат като референтни показатели (Benchmarks), с чиято помощ да се оценяват качеството на всички вземани от стратегическия и оперативен мениджмънт решения.