Joomla Software solutions Template

Payday loan

Банковото дело във фокуса на законодателството

На фона на столетната еволюция и традициите в паричната търговия, публичното право демонстрира своите интереси към банките твърде късно. Обяснението на този факт се дължи на много причини – две от тях, обаче, са особено показателни. От една страна държавата „закъснява” със своята трансформация от „нощен пазач” в модерна социална организация, имаща необходимите компетенции и подходящия инструментариум, за да постави съответни рамкови условия пред развитието на икономиката и отделните предприемачества в частност. Втората причина следва да се търси в специфичния характер на банкерството. Акумулирането и управлението на чужда собственост, материализирана в и посредством парите, както видяхме, е твърде деликатна дейност. От началото на 80-те години палитрата на банковите услуги се обогати с т.нар. балансовонеутрални сделки, при които се използват съвършено нови финансови инструменти. Стана ясно, че „привързването” на дефиницията за „банка” и регулирането на банковата дейност само към традиционните сделки, осъществявани по различни лихвени проценти, е вече крайно недостатъчно.

Още по-рано през 60-те и 70-те год. пък се постави началото на една друга тенденция, а именно инвазията на чуждестранни банки, търсещи свободни и по-спокойни пазарни сегменти извън своите страни. И така съвсем закономерно и логично във всяко национално банково законодателство се визира един комплекс от норми, които притежават контролна и регулираща природа. Условно този комплекс е изграден от две нива:

-          норми, отнасящи се до разрешението за упражняване на банкова дейност

-          норми, регулиращи самата дейност

Първата група, т.е. нормите, установяващи кой има право да извършва банкови сделки, би могла да се нарече системата на „чисто производствените правила”. Те създават фундамента на банковото законодателство и от друга историческа гледна точка-предхождат втората група регулативи - тези, които регламентират вида и начина за осъществяване на банковите сделки. Последните, пък, биват обособявани също на две равнища – норми, характеризиращи рамките на общите условия за извършване на банкови сделки и управление на банковия институт и финални законови норми. Целите, които законодателят преследва с формулирането на едно или друго предписание, са повече от ясни – създаване на безконфликтна правна среда за упражняване на банкова дейност. В банковите закони на всяка страна прозира стремежът – да се постигне най-добро прецизиране на правната материя, с която „се обличат” стопанските реалности. Ето защо законодателят определя най-вече две групи регулиращи мерки, които могат да гарантират ползата от функционирането на банките и банковата система. Това са:

-          мерки за пряко регулиране

-          мерки за косвено регулиране

Директното регулиране се представлява от съвкупността на ония норми, които засягат непосредствено структурната и процесна организация на една банка и нейното управление. Обратно – при индиректното регулиране се преследва една по-ясно изразена защитна цел. Защитната мисия на банковото законодателство би могла да се осветлява от различни позиции. Според едни автори става дума за защита сигурността на банките на цялата банкова система от една страна, и осигуряване на ефективен паричен и ценови контрол, от друга. Други добавят към това защитата на кредиторите и осигуряване на доверие към способността на банките да се рефинансират. Нещо повече, те обвързват постигането на всяка от тези цели с конкретни предписания на банковите закони:

-          защита на кредиторите – с установяването на вътрешна банкова организация, с размера на СК и др.

-          защита на народностопанските интереси – с инвестициите и заемите в чужбина и взаимоотношенията на ТБ-и с ЦБ.

-          защита на самата банка – разрешение за банкова дейност, капиталова възвращаемост, кредитиране на дъщерни звена и др.

Повече от очевидно е, че от дейността на банките са заинтересовани изключително много субекти. Във всяка съвременна стопанска система пазарните условия и участващите в свободната пазарна игра институции подлежат на регулиране. То цели:

-          осигуряване сигурността и надеждността на банките и банковата система

-          постигане на стабилност при управлението на паричния оборот.

-          предоставяне на относителна свобода на банките за избор на производствена ориентация

-          свобода на конкуренция в банковия бранш

-          подобряване на пазарната ефективност

Известно е, че банковата система има особено важна роля за осъществяването на паричната политика в една страна. Най-голяма отговорност в това отношение има ЦБ. Като осигурява народното стопанство с необходимата ликвидност, тя съдейства за стабилизиране на ценовите равнища, а от друга страна – полага усилия контролът върху тях да става по-ефективен и прозрачен.

Легална дефиниция „банка”

От предприемаческа и производствена гледна точка, банката е относително самостоятелна подсистема на разменното стопанство, която предполага решения относно плащанията, кредитирането и капиталовото движение във връзка с осъществяването на единния паричен оборот. Чрез „легална дефиниция на банка” се поставят най-общите, рамкови условия за извършване на банкови сделки и упражняването на банковата професия „по занятие”.

Обикновено за определяне сферата на действие (на валидност) на банковия закон се вземат предвид не толкова институциите, колкото създаваните и предлаганите от тях услуги и функции. С други думи - всички сфери на делова активност, която банките демонстрират на паричните и капиталовите пазари, се третират – въз основа на легалната дефиниция – като обекти на надзора и регулирането. Това означава, че при дефинирането на банките и сферата на банковото регулиране е необходимо да се комбинират институционални и функционални подходи. Две са обясненията на този компромисен „изход”:

-          приоритетното използване на институционалния подход е характерно за описанието на банковото дело от позицията на неговата продължителна еволюция

-          систематизирането на банковите дейности и функции може да се счита пълно и прецизно в идеалния хипотетичен случай, а от друга страна регулирането им не е възможно без да се уточнят техните носители (съответните институции)

Директиви на Европейския съюз

Първата директива за координация на правните и управленски предписания за упражняване на банкова дейност – беше дефинирано понятието „банков институт”. Тя го определя като „предприятие, чиято дейност се заключва в приемане на влогове и други платими обратно пари на публиката и в предоставяне на заеми за собствена сметка”

Втората банкова директива, пък, характеризира един финансов институт като „предприятие, което не е кредитен институт и чиято дейност се заключва в това да придобива съучастия или да извършва една или повече сделки”.

Третата дефиниция е по отношение на емисионните дружества. Това е „всяка физическа или юридическа личност, която предлага по занятие услуги с ценни книги”.

Минимални изисквания за извършване на банкова дейност

За да бъде изчерпателно обоснована организацията на една банка, трябва да се имат в предвид нейните основни детерминанти:

-          сферата на делова активност

-          избраната форма на правна регламентация (статутът)

-          нейните структурни и процесни изменения

Това, че подобни регламенти за създаването на банкова организация не са необходими, е подчертано още в първата директива на ЕС за координация и хармонизиране на банковото дело. Там се посочва, че в „молбата за разрешение е приложен бизнес план, върху който се основава видът на планираните сделки и организационното изграждане на кредитния институт”. Допълвайки този текст Втората банкова директива постановява, че „всеки кредитен институт разполага със съответно управление и счетоводство, както и с адекватна система и методика за вътрешен контрол”. Други предписания ЕС не дава.

Известно е, че целеполагането е твърде отговорно и деликатно задължение на висшите ръководни инстанции на една банка. Едва ли поради това към него трябва да се предявяват някакви общи и рамкови претенции. Достатъчно условие, което може да послужи като ориентир на законодателните и надзорните органи, навярно е описанието на кръга от основните задачи и сфери за действие на банката.

Обектната насоченост очертава не само същността на основните сделки, но и тяхната евентуална систематизация по отделни групи. Ако по този начин се преследва някаква по-голяма прозрачност на всичко онова, което върши една банка, то подобен подход е оправдан. Друг е въпросът, че в един прецизно изготвен бизнес план, трябва да фигурира още:

-          задачите, които банката си поставя при взаимоотношенията си с клиентите

-          ценовата политика и използваните методи за ценообразуване на банковите услуги

-          намеренията в областта на дистрибуционната политика

-          прогнозите на най-важните финансови показатели

Географската систематизация ще представи ангажиментите на банката на съответните парични и капиталови пазари, третирани на местно, регионално, национално и международно равнище.

По принцип в европейското законодателство няма задължителни норми, които да регламентират правната норма за учредяване на една банка. Тъкмо поради това, обаче, на преден план излиза необходимостта да се визира много внимателно влиянието на един важен фактор. Това е принципът на целесъобразността, която следва да се има в предвид преди окончателното вземане на решение за избор на конкретна правна форма. Нормално е, ако за целта се изходи от спецификата на банковата дейност и по-точно да се държи сметка за следните съображения:

-          от една страна,  дейността на банката е съпроводена с множество рискове

-          от друга страна, изборът на правен статут трябва да е съобразен с основната мисия на регулирането в банковия сектор – защитата на кредиторите и на банковата система като цяло

-          трето, в зависимост от извършваната дейност правноорганизиращите форми имат различна приложимост, т.е. те са повече или по-малко подходящи

-          необходимо е да се съблюдават и такива важни принципи като „публичност”, „отговорност”, „възможност за създаване на капитал” и др.

Когато бизнесактивността на банките се ориентира към сделки на националните и международните парични и капиталови пазари с физическа и институционална клиентела, т.е ако бизнес профилът на институцията я типизира като универсална банка, подходящата форма е „акционерно дружество”.

Със структурното и процесното изграждане на банковата организация се цели:

-          да се постигне възможно най-ясно разпределение на задачите, отговорностите и компетенциите за вземане на решения в конкретната банка

-          да се постигне достатъчна адаптивност и синхронизираност между действията на отделните инстанции на национално и международно ниво, с което да се гарантира вече споменатата свобода за предлагане на качествени банкови услуги

Не на последно място се поставят и въпроси, свързани с общите правила и норми на поведение на субективния фактор – банковите служители. На първо място се засягат усилията за постигане на конкретни взаимоотношения между служителите на всички нива в йерархията. На второ място следва да се отбележи степента на обновяване (актуализация) и скоростта на изменение на тези норми, които определят статута на банковите служители – банковата професия.

Най-важни акценти на банковия закон

Неколкократно стана дума за това, че като акционерни дружества, банките упражняват своята общественополезна мисия под зоркия поглед на широката общественост.

Подобно на правната уредба на развитите страни и у нас банковият закон предявява високи изисквания към лицата, участващи в управлението на банките. Ръководен принцип в това отношение  е колективността: „Банката се управлява и представлява съвместно най-малко от две лица, които имат постоянно местожителство в страната. Те не могат да възлагат цялостното управление на банката на един от тях, но могат да упълномощават трети лица за извършване на отделни действия.

Разрешителен режим за извършване на банкова дейност е уреден със специален правен институт. Лицензията се дава след представяне на солидна обосновка от кандидатстващата за това институция. В комплекта влизат и солиден брой и асортимент документи. В крайна сметка, който не притежава лиценз, няма право да използва наименованието „банка” при осъществяването на своята дейност.

Изискванията за собствен капитал и ликвидност се базират изцяло върху постановките и препоръките на Базелския комитет за банковите мерки и стандарти и Втората банкова директива от ЕС. Минимално необходимият внесен капитал за учредяването на банка, трябва да бъде в размер 10 млн. лева. Всяка банка е длъжна да заделя средства за формиране на фонд „Резервен”. За целта са необходими най-малко 20% от печалбата след облагането й с данъци и преди плащане на дивиденти. За да поддържа нормална ликвидност всяка банка е длъжна да управлява своите активи така, че да изпълнява без проблеми паричните се задължения.

В случай, че „голям кредит” се предоставя от банка, неговият размер не може да бъде повече от 25% от СК на банката, а общият размер на всички кредити не трябва да надхвърля 8 пъти СК на кредитната институция.

Поуките от близкото минало послужиха като добра основа за прецизиране на практиката за кредитиране на пряко свързаните с дейността на банките лица – акционери, ръководители, техни роднини и др. Предоставянето на заеми на тези лица става въз основа на една усложнена процедура със строги ограничения.

Всички пряко заинтересовани лица са длъжни да спазват „банковата тайна”. За целта при встъпване в длъжност се подписва съответната декларация.

Правомощията на ЦБ, в качеството й на орган за банков надзор у нас, са твърде широки. На пръв поглед те могат да се определят като консервативни и ограничаващи стопанската и управленската свобода на банките. Това на практика не е точно така, защото ефективна намеса на надзорния орган последва само тогава, когато се установят нарушения в дейността на банката или нейните администратори или акционери с над пет на сто от акциите с право на глас. Санкционирането на нарушенията е в пълно съответствие с главната, защитна цел, която банковото законодателство преследва и с общественото значение на ЦБ като „банка на банките”.

Roman"�����P.рането на определени сфери и дейности на регионално равнище често изисква ползването на заемни средства. Теорията на фискалния федерализъм разглежда кредита като удачен инструмент за:

1)       осъществяване на местни инвестиционни проекти

2)       покриване на временни разриви между приходите и разходите в регионалните бюджети

3)       рефинансиране на стари задължения т.е. минали заеми могат да се покриват с нови кредити. Подобна практика крие рискове и следва да се прилага разумно

Аргументите в полза на дълговото финансиране обикновено се свеждат до:

1)       осигурява се интеграционна(междупоколенческа) справедливост, защото разходите за един инвестиционен проект се финансират от всички ползватели

2)       съкращават се текущите разходи на общината, свързани с поддържане на физически и морално остаряла инфраструктура

3)       създават се условия за повишаване отговорността и ефективността на местната финансова политика

4)       улеснява се достъпа до европейските фондове, защото европейските програми изискват част от разходите да се поемат от български контрагенти

5)       гарантира се бързината на осъществяване на съответните проекти

Съществуват и някои негативи от дълговото финансиране на местните власти. Те са следните:

1)        обикновено държавните и общински инвестиции са нискоефективни. Препоръчително е те да се правят от частния сектор

2)        нарастването на дълга предполага и бъдещо нарастване на данъците, необходими за неговото изплащане

3)        общинския дълг представлява риск за макроикономическата стабилност на национално равнище

4)        финансирането на местни публични блага със заеми създава т.нар. фискална илюзия, т.е. хората възприемат благата като безплатни и увеличават своето потребление

Източниците на заемни средства са основно два – банков заем и емисия на облигации. От гл.т. цената на привлечените ресурси емисията на облигации е по-изгодния вариант. Основните видове облигации използвани в общинското дългово финансиране са:

1)        облигации с общо обезпечение – те са от емитиента, приемат се за без рискови и се котират високо от кредитните агенции

2)        облигации, гарантирани с приходи от проекти – използват се за капиталово инвестиране, което има определена група потребители и акумулира парични постъпления

Съществуват и други типове облигации, те са: специални данъчни облигации; промишлени приходни облигации; жилищни облигации; облигации със смесено покритие; облигации за сключване лизингови договори; облигации за рефинансиране на стари емисии и др.