Joomla Software solutions Template

Payday loan

Фази на определянето на данъка

Данъкът е многоаспектно и сложно явление. Неговото добро познаване и рационалното му използване в значителна степен зависят от компетентността за единството и различията между елементите, които ги обуславят. Затова и данъчната наука има за основна цел да представи една или няколко класификации на фактите и обектите, които влизат в полето на нейното изследване. Всъщност направените дотук анализи на данъка дават възможност да се разграничи: данъкът в тесен смисъл на думата; парафискалните такси; фискалните монополи; вноските за социално осигуряване. Ако вниманието се насочи към данъка въобще, може да се види, че този термин се покрива с голямо разнообразие от форми. За всички тях може да се добие определена представа, ако се вземат предвид традиционното разграничение на данъка, понятието данъчна система в нейния класически вид и данъчната система в широк смисъл на думата.

1. Традиционни разграничения и класификации на данъка

Традиционната класификация обикновено започва с общоизвестното разграничаване на данъците на преки и непреки. След това тя включва изследване на различията между данъчните форми, базиращи се на състава на облагаемата маса, начина на определянето на данъците и завършва с Т.нар. икономическа класификация на данъците.

Няма изследване, посветено на данъците, което да не се съобразява с разграничаването им на преки и косвени. Това е така, защото класифицирането на данъците на преки и непреки има голямо практическо значение. По стара традиция тази класификация предлага сравнително точно разделяне на данъчните постъпления, което се приема от данъчните органи и изследователите като свидетелство за структурата на данъчните услуги на определен брой страни и за основа на терминологията, заложена в данъчните закони.

Най-общо може да се каже, че преки са данъците, които се определят периодически (обикновено година) върху собствеността, професията или дохода. В същото време данъците върху потреблението и обръщението - данъците върху оборота, митата и регистрационните такси, които се събират чрез цените на стоките и услугите, са непреки. В този аспект всеки финансист трябва да разграничава:

*Класическото определение за преките и косвените данъци. Класическото виждане за преките и непреките данъци е отразено в редица финансови и бюджетни документи, свързани с данъчната практика на 18 век. В тези документи се отбелязва, че преките данъци обхващат както поземленото, така и персоналното облагане, Т.е. изземват се директно от поземлените фондове или пряко от личността. Те се установяват чрез кадастър или данъчен регистър и засягат непосредствено данъкоплатците. Двайсетините, данъкът върху колите, поголовният данък, безплатният труд за войската и откупуването на военната служба, са преки данъци. От друга страна, непреки са всички данъци върху производството, продажбите, транспорта, използването на множество обекти на търговията и потреблението. Те засягат обикновено производителите, търговците или превозвачите, но се понасят и плащат непряко от потребителите. .Класифицирането в зависимост от въздействието на данъка. При използване на концепциите за групиране на данъците важно значение има разграничаването на преките и косвените данъци в зависимост от влиянието (въздействието), което оказват. Тук аргументите се позовават на виждането, че има данъци, които обхващат доходите само на едно лице. В същото време съществуват данъчни. форми, които налагат участието на няколко лица в плащането. Става дума за данъци, при които облагаемата личност и реалният платец са едно и също лице и данъци, при които дадено лице е законен длъжник, а друго - истински платец.

*Класификация в зависимост от основанието за събиране на данъка. Ако в основата на критериите за групировка се постави основанието за събиране на данъка, възможностите като че ли са по­големи. Става дума за това, че:

-• Прекият данък периодично засяга ситуациите, имащи постоянен и определен характер. Такива са притежаването на определени активи, създаващи доход или даващи основание да се очаква доход. Тук може да се причисли и упражняването на конкретна трудова дейност, тъй като наличието на въпросната ситуация на дадена дата е данъчно основание на някои преки данъци.

-• Непрекият данък обхваща движението на собствеността или ползването на собствеността (търговските обороти, услугите, пускането в обращение на един продукт), които съставляват основание за събиране на данъка и които обуславят обособяването на непреките данъци.

Във връзка с това може да се каже, че класификацията, базираща се на данъчното основание, има определено познавателно значение. Тя се среща често в практиката и представлява определено предимство както от административна гледна точка, така и от гледище на данъчните спорове. По силата на нейните правила поземленият данък и данъкът върху жилищата са преки данъци, основани върху годишно констатирани ситуации. А данъците върху алкохола или върху оборота, които се събират на базата на определени операции, са косвени данъци.

-• Различието между преките и косвените данъци зависи и от начина на определяне на данъка. Прякото облагане обхваща стабилни и периодически обновяеми операции - обстоятелство, което дава възможност да се състави данъчната декларация, изразяваща изпълнителния характер на явлението. Както се установи, разпределението и събирането на данъка са коренно различни операции. При непреките данъци обаче това различие не съществува, тъй като двата процеса почти съвпадат. В областта на данъците върху оборота например задължението се плаща по принцип в момента на реализирането на продажбите. Това разграничение има важно значение при вземането на решения за създаването на нов данък. В случая изборът между прекия и непрекия данък (по смисъла на данъчното основание) може да се свърже с облагаемата маса. От тази гледна точка таксата върху автомобилите може да бъде устроена като пряк или като косвен данък.

Данъкът ще бъде пряк, ако основание за събирането му е притежаването на автомобил на определена дата от годината на облагането. И обратно, данъкът ще бъде непряк, ако удръжката се прави по време на използването на лекия автомобил. Не е трудно да се види, че в зависимост от данъчното основание двете категории данъкоплатци не се покриват напълно. На практика изборът на данъчното основание предопределя в известна степен и избора на начина на разпределението и събирането на данъка.

Освен това прекият данък предполага преброяване на данъкоплатците и попълването на данъчната декларация, докато непрекият - предполага контрол върху обращението, т.е. наличието на документ или фактура като знак за изплащане на 'задължението. Необходимо е обаче да се има предвид, че тезата за данъчното основание, която винаги има юридически и административен характер, не държи сметка за всички ситуации. Това е така, защото философското противопоставяне между акта и ситуацията, което тя поставя в основата на разграничаването на преките и косвените данъци от икономическа гледна точка, има ограничено значение.

Аргументите в подкрепа на тази постановка може да се обвържат с данъка върху оборота, който обхваща продажбите на стоки. Никой не оспорва факта, че винаги става дума за един непряк данък,ако се има предвид, че като цяло оборотите, направени дори случайно от търговеца, са облагаеми. В областта на подоходното облагане на промишлените и търговските печалби обаче упражняването на нормална търговска дейност е само едно от условията за облагане. От тази гледна точка противопоставянето между акта и ситуацията е добър критерий.

Разбира се, принципите, изложени дотук, не са общовалидни.

Така например законодателят може да реши, че в областта на данъка върху продажбите данъчното основание не е доставката на стоката, а упражняването на конкретна търговска професия. Данъчната основа тогава е не продажната цена, съответстваща на сделката, а годишният оборот.

Може би най-реално изражение на трудностите при разграничаването на преките и косвените данъци е данъкът върху наследствата. Това е така, защото, ако без проблеми може да се приеме, че данъците върху движението на имуществото по възмезден път са непреки, не може да се каже същото за движението на имуществото, причинено от смъртта на неговия притежател. Става дума всъщност за един глобален, прогресивен и силно персонализиран данък, който се дължи при отварянето на наследството (явление, което се подновява с една средна периодичност от 35 години) върху съвкупността от имуществата, останали от починалия. Като се има предвид, че този данък практически е непрехвърляем определено може да се каже, че данъкът върху наследствата е пряк данък.

При това състояние на нещата може да се каже, че примерите с данъка върху дохода са свидетелство за съществуването и на друг критерий за разграничаване - личността на данъкоплатеца. От тази гледна точка преките данъци, към които се числи и облагането на наследствата, са данъци, които могат да бъдат персонализирани. Не може да се каже същото за непреките данъци, които по принцип имат реален характер. И този принцип обаче не трябва да се абсолютизира.

2. Разграничения в зависимост от облагаемата маса

Облагаемата маса е повод за разграничаване на две големи групи: реални и персонални данъци; специални и общи данъци.

2.1. Реални и персонални данъци

Разграничението на данъците на реални и персонални има хилядолетна история. То се среща както в римското данъчно облагане данъкът върху земята и поголовният данък, така и в данъчната практика на другите страни - реален данък върху колите, персонален данък върху колите. Не може обаче да се каже, че използваната терминология е съвсем правилна. По принцип днес всеки данък е едновременно и персонален и реален, тъй като засяга активите, стоките и имуществата на една личност. Различието се основава върху даденото относително значение в зависимост от разглеждането на реалния или персоналния елемент на данъка. То определено има по-голямо значение при изучаването на данъчните форми, съществуващи в миналото. От тази гледна точка трябва да се направи разлика между данъка, тежащ върху личността и персоналния данък. Тогава не е трудно да се констатира, че данъкът върху личността (поголовният данък) не е персонален данък, тъй като не държи никаква сметка за личността на данъкоплатеца. Както неговото име подсказва, той е данък на глава. Достатъчно е лицето да съществува, за да възникне правото за събиране на данъка. "Поголовните данъци - пише А. Смит - се събират с малко разходи и когато се събират строго дават доста сигурен доход на държавата. Затова те са твърде разпространени в страните, където се обръща малко внимание на свободата, удобството и сигурността на долните класи от народа'". При съвременните условия е характерно, че:

*под реален данък се разбира данъчната форма, която има за цел да обхване икономическия елемент без да взема предвид персоналната ситуация на неговия притежател. Типичен пример на реалното облагане е поземленият данък (една от най-старите данъчни форми), който обхваща земята в зависимост от доходите, които тя доставя. Реалното облагане обхваща недвижимото имущество, вещите, откъдето се утвърждава и изразът реален данък. Специално данъкът върху земята се определя въз основа на данните от поземления кадастър. Реални са обаче и данъците върху консумацията на алкохол, регистрационните данъци, които без изключение се организират в зависимост от качеството на облагаемите съставки. Подобен характер имат и шедулярните данъци върху дохода.

Трябва обаче да се отбележи, че шедулярният данък е реален данък, определен без вземане предвид личността на данъкоплатеца и на неговите семейни разходи. В същото време глобалният и допълнителен данък върху общия доход е силно персонализиран. Разбира се, и подобно твърдение не трябва винаги да се абсолютизира. Основание за това може да бъде например нашият данък върху общия доход, който има елементи на шедулярното облагане, но в същото време наличието на необлагаем минимум и съобразяването му с част от професионалните разходи говори за съчетаване на реалното и персоналното облагане. Подобна е картината и тогава, когато шедулярните данъци в известна степен са и персонални, тъй като съдържат малки размери или отстъпки за ниските доходи и съкращения за разходите

за домакинството.

*Персоналният данък по принцип засяга способностите на

данъкоплатеца да плаща, разгледани в пределите на дохода или капитала, като се държи сметка за неговото състояние и издръжката на семейството му. Ако се вземе предвид практиката на глобалния подоходен данък, може да се каже, че облагането в някои страни се определя на огнище, като се взема предвид масата на доходите на домакинството и малките деца. Този данък винаги държи сметка за личната и семейната ситуация както чрез облекчаване на основата, така и чрез подобряване на прогресивността чрез различни методи.

Съществуват две разновидности на персоналния данък - персонален данък в тесен и широк смисъл на думата. При персоналния данък в тесния смисъл на думата определяща е личността на данъкоплатеца, като облагаема маса е самият данъкоплатец. Типичен пример в това отношение е поголовният данък. В същото време персонален в широк смисъл на думата е данъкът, който третира богатството като облагаема маса, а не личността на данъкоплатеца. При определянето на данъка обаче се вземат предвид всички елементи, характеризиращи индивидуалната ситуация на данъкоплатеца (семейно положение, дългове и др.). Характерно е, че съвременните данъци имат точно това съдържание на понятието. На тази основа се разграни­чават две концепции за персоналността на данъка:

*Икономическа концепция, според която персоналният данък обхваща имуществото на данъкоплатеца в зависимост от неговите способности за плащане. Освен това се вземат предвид: професионалното и социалното положение на данъкоплатеца; природата и мащабите на имуществото и дохода; величината на разходите по възстановяването на капитала при производството и реализирането на доходите.

*Техническа концепция, по силата на която персоналността се определя от международните договори, регламентиращи териториалното разпределение на данъка или вътрешните разпоредби. Персонален е данъкът, който обхваща глобалното състояние на данъкоплатеца, съвкупността от неговите доходи или богатството, тъй като само в този случай е възможно да се държи точна сметка за финансовите способности на данъкоплатеца. Данъкът, който обхваща само част от дохода или богатството, се разглежда като реален данък.

Съществено предимство на персоналния данък е възможността, която той предоставя за прилагане на прогресивен размер и благоприятните условия за реализиране на т.нар. равенство на,ВСИЧКИ пред данъка - предимство, което е валидно и за данъка върху наследствата, който е типичен представител на персоналните данъци.

По друг начин стои въпросът с данъците върху потреблението и по-специално с данъка върху добавената стойност. Те също могат да бъдат персонализирани чрез приемането на диференцирана тарифа, която да освобождава продуктите от първа необходимост и да облага тежко. продуктите на лукса. При това положение потребителите с по-ниски доходи, издържащи домакинства, могат да. избегнат частично непреките данъци, докато получаващите по-високи доходи ще бъдат облагани по-тежко. При действащата организация обаче данъците върху потреблението са реални данъци.

На тази основа може да се каже, че освен неговото практическо

и теоретическо значение, разграничението между персоналните и реалните данъци има определено юридическо значение, главно в областта на териториалността на данъка и международните съглашения, където ориентацията към избягване на двойното облагане е

тотална.

2.2. Специални и общи данъци

Класифицирането на данъците на общи и специални е доста близко до разграничаването им на реални и персонални. Това обаче не намалява нито значението, нито интереса към него.

Характерно е, че тук се използва многообразие от термини. Така например Л. Тротаба разграничава частни (специфични) и универсални данъци. Универсалността може да се разбира както от обществена гледна точка (данъкът засяга всички граждани), така и от индивидуална гледна точка (данъкът обхваща съвкупността от способностите за плащане)". Широко приложение има и разграничението на данъците на аналитични и синтетични, което прави М. Лоре. Използва се също така и изражението специални и генерални данъци.

Независимо от състава на съвкупностите от данъци разграниченията от този род дават възможност да се направи класификация, която има по-голямо значение от деленето на данъците на реални и персонални. Тук на преден план изпъква противопоставянето на данъците, засягащи стойността и икономическата ситуация като цяло и тези, които обхващат само един елемент на стойността (дохода) или богатството.

От тази гледна точка може да се каже, че шедулярният подоходен данък засяга само определена категория доходи - например печалбите от селското стопанство или възнагражденията и заплатите.На практика той обхваща принципи, свойствени само на определена категория доходи. Това дава основание да се отбележи, че системата на шедулярния данък анализира понятието доход в множество шедули. В същото време общият данък върху дохода обхваща само съвкупността от доходи, намиращи се на разположение у данъкоплатеца през даден период. При това положение той синтезира всички източници на доходи преди да обхване глобалната му сума. По аналогичен начин може да се разсъждава и за данъка върху капитала.

При данъците върху движението на имуществото обикновено размерът варира според природата на прехвърляното имущество. В някои страни движимото имущество като цяло е обхванато с данъчен размер, който е по-нисък от този, използван при недвижимото. Тук несъмнено става дума за аналитични данъци. От друга страна данъкът върху наследствата е изцяло синтетичен данък, тъй като обхваща (с малки изключения) общата маса на имуществото на починалия, намалена с установените дългове. Успоредно с това може да се каже, че аналитичният данък е по-често пропорционален, докато прогресивността и персонализацията в по-голяма степен прилягат на синтетичните данъци.

Аналитични са също така данъците върху обращението или потреблението (акцизите), с които се облага определен продукт (алкохол, цигари). Общият данък върху разходите - данъкът върху оборота (данъкът върху добавената стойност) обаче е синтетичен данък, тъй като обхваща по принцип глобалната стойност на доставките или услугите, направени от юридическите лица. Данъкът върху добавената стойност може да загуби своя синтетичен характер, при положение че облекченията при облагането на някои дейности са доста големи. По-малко влияе диференцирането на неговата тарифа, което в известна степен е крачка към непряка персонализация на данъчното плащане.

Класифицирането на данъците на специални (аналитични) и

общи (синтетични) има съществено значение както от гледна точка на данъчната теория, така и от гледна точка на данъчната практика. То намира израз в това, че синтетичните данъци са относително неутрални по отношение на икономиката, Т.е. те предизвикват малко смущения в стопанското развитие. Синтетичните данъци видоизменят слабо предпочитанията на икономическия агент в сравнение с аналитичните данъци. Освен това синтетичните данъци по принцип не оперират с дискриминации в зависимост от произхода на дохода, честотата на движението на капитала и природата на сделките. Естествено в областта на оборотните данъци дискриминации в зависимост от продукта може да има, но те са целесъобразни след като предизвикват желаните промени в цените.

На тази основа може да се каже, че синтетичният данък е по-добър инструмент на данъчната политика в сравнение с аналитичния данък. Неговото използване дава възможност за въвеждане на по-съвършена персонализация на данъка. Аналитичният данък често е реален, понякога персонален или полуперсонален - нещо, което не може да се каже за синтетичния данък, който практически никога не може да бъде изцяло реален, тъй като по природа се персонализира както по пряк, така и по непряк път.

з. Икономическа класификация на данъка

Ако в основата на разграничението се постави икономическият ресурс на данъка, може да се обособят: подоходен данък; данък върху капитала; данък върху разходите. Съществено предимство на това разграничение е вземането за критерий на един съществен аспект на данъка - икономическият източник. Критерий, който дава възможност да се извършват нови групировки и да се направи в крайна сметка една по-реална класификация на данъците. Във връзка с това трябва да се има предвид, че:

*Разграничението между данъка върху дохода (който засяга богатствата в процеса на тяхното формиране), данъка върху капитала (който засяга използването на придобитите богатства) и данъка върху разходите (който облага потреблението на богатството) е безспорно. Ако обаче се възприеме едно по-широко понятие за дохода, разграничаването на дохода от капитала може да се окаже трудно и да се констатира, че когато двете понятия служат като основа за приложението на общите и прогресивните данъци, доходът клони към смесване с разходите. В данъчната практика законодателството дава възможност границите на различните концепции да се определят сравнително точно и по този начин да се осигури без проблеми съвместното съществуване на тези три категории данъци.

*Използването на икономическия критерии като основа на разграничението между данъка върху дохода, данъка върху капитала и данъка върху разходите, дава възможност да се направят нови разграничения вътре във всяка от тези групи. На тази основа може да се обособят: данъците, които се формират на базата на облагаемата маса, определена като неделима икономическа съвкупност и данъците, чиято облагаема маса е съставена само от един елемент на тази съвкупност. Не е трудно да се разбере. че става дума за разграничение подобно на това, обособяващо синтетичните и аналитичните данъци. Но тук критерият е във висока степен икономически, тъй като изхожда от развитието на данъчните системи - преминаването от един тип данък към друг, което съответства на социално-икономическото развитие.

Що се отнася до подоходните данъци, икономическият критерий е основа на разграничението между шедулярните и общите данъци. При данъците върху капитала той дава възможност да се направи разграничение между данъците върху притежаването или прехвърлянето на богатството (данъкът върху богатството и данъкът върху наследствата) и данъците, които засягат само един елемент на капитала главно по повод на неговото прехвърляне (данъците върху движението на имуществото по възмезден път и данъците върху печалбата от капитала) или по повод притежаването му (поземлените данъци).

В областта на данъците върху разходите икономическият критерий дава възможност да се разграничат непреки данъци или акцизи, които тежат върху продуктите и данъци върху оборота, които обхващат разходите като цяло. По правило това разделение води до обособяване на група от по-стари данъци, които са по-слабо продуктивни и група от по-нови данъци, която се утвърждава в практиката. В областта на данъците върху капитала то има малко значение, тъй като старите данъци върху принадената стойност и регистрационните такси са все още популярни и имат сравнително добър рандеман.

По същия начин непреките данъци играят съществена роля в

повечето от системите на данъците върху разходите и вземането предвид на тяхното социално-икономическо влияние доказва необходимостта от прегрупирането им в една хомогенна категория. В същото време при подоходните данъци практическото изчезване на шедулярното облагане е причина тази подквалификация почти да не фигурира в модерните данъчни системи. Във връзка с това в областта на подоходните данъци по-рационално е използването на разграничинието: данък върху дружествата (данък върху печалбата на капиталовите дружества) и подоходен данък (данък върху физическите лица). То се базира на критерии от икономически порядък. Става дума за различието между собствеността и управлението в големите производствени единици и това между реализираните и разпределените доходи.

На тази основа може да се каже, че икономическият критерий е в състояние да даде възможност за дървовидно представяне на класификацията. От тази гледна точка например подквалификацията на данъка върху оборота включва кумулативните такси, единния данък и данъка върху добавената стойност и също има икономически характер.