Joomla Software solutions Template

Payday loan

Управление на портфейла

Портфейлът на ценни книжа (инвестиционният портфейл) представлява ефективна комбинация от финансови активи с цел да се получат ползи. Целесъобразността от инвестиране на парични средства в ценни книжа изисква да се оцени:

•      рискът, присъщ на тези активи;

­очакваната им доходност;

­достатъчна ли е тази доходност за компенсация на очаквания риск.

На инвеститорите отдавна им са известни ползите от ефективния набор и диверсификация на вложенията в ценни книжа. Но първият количествен анализ на тези ползи е разработен от лауреата на Нобелова награда Хари Марковитц. Предположенията за изграждане на модела на Марковитц са следните:

1.Възвръщаемостта от един портфейл представлява сума от ефектите на отделните акции, а инвеститорите ясно си представят разпределението на нормите на възвръщаемост в зависимост от риска.

2. Инвеститорите приемат риска като пропорционален на възприетата от тях възвръщаемост на дадена ценна книга или портфейл.

3.Инвеститорите са склонни да базират своите решения върху два параметъра: очаквана възвръщаемост и отклонението на възвръщаемостта.

4. Инвеститорът по принцип не е склонен да приема риск. За дадена възвръщаемост той предпочита минимален риск, а за дадено равнище на риск той предпочита максимална очаквана възвръщаемост.

От изложеното може да се направи заключението, че ефективен е онзи портфейл, който осигурява максимална очаквана възвръщаемост при минимален риск.

При оценката на риска на конкретен актив може да се постъпи по два начина:

­активът се разглежда съвършенно самостоятелно, изолирано от другите активи или

­като неделима част от портфейла.

Оценката на риска в тези две направления може да покаже, че резултатите се менят. Така например активът оценен изолирано има висок риск, но оценен от позициите на портфейла при определено съчетание на входящите в него активи, може да се окаже безрисков. Включването на повече и по-разнообразни активи в портфейла, като правило, води до намаляване на риска. Както се вижда, рискът е непостоянна величина и зависи от начина на разглеждане на актива: самостоятелна или като част от инвестиционния портфейл. Когато активът се разглежда самостоятелно, се определя неговият общ риск. Обикновено той се изчислява на основата на дисперсията на възможните отклонения на очакваната доходност. Във втория случай рискът се представя като условен пазарен риск на актива, т.е. дела на риска на актива спрямо риска на целия портфейл.

Управлението на портфейла е свързано с включването в него на най-различни активи, които променят неговата структура, следователно доходност и риск. Структурата трябва да бъде такава, че да осигурява максимален доход при минимален риск.

Доходността на портфейла (r_p) представлява линейна функция от доходността на включените в него активи. Изчисленията могат да се направят като средна претеглена аритметична величина както по очакваната, така и по фактическата доходност. Използва се следната формула:

където: r_j е доходността на j-тия актив;

d_j ­ делът на j-тия актив в портфейла;

n ­броят на активите в портфейла.

Рискът на един портфейл се определя по вариранията на доходността  възвръщаемостта, която на свой ред се определя чрез отклонението на възвръщаемостта на всяка ценна книга. Взаимовръзката между риск на портфейла и риск на входящите в него активи не може да се опише чрез сред нопретеглената аритметична величина. Причината за това е нелинейният характер на взаимовръзките. Затова се налага да се отчита значението на взаимовръзката на доходността на активите, включени в портфейла. Количествената характеристика на тази взаимовръзка може да се определи с показателите ковариация и коефициент на корелация. Ако в качеството на мярка на риска е избрано средното квадратично отклонение, то неговото значение за портфейла може да се изчисли по формулата:

където:  σ_p ­ е средното квадратично отклонение на възвръщаемостта на портфейла;

d_i ­дял на i-тия актив в портфейла;

σ_i ­стандартно отклонение на доходността на i-тия актив;

R_ij ­коефициент на корелация между очакваната доходност на i-тия и j-тия актив;

σ_j ­стандартно отклонение на j-тия актив.

Ако портфейлът се състои от два актива, то рискът на портфейла (σ_p) се изчислява по формулата:

Двете формули показват, че отклонението на възвръщаемостта на портфейла от финансови активи се определя чрез корелацията на възвръщаемостта между всяка двойка активи и от възвръщаемостта на всяка ценна книга.

За изчисляване на корелацията обикновено се използва линейният корелационен модел. Изчисленията са по формулата:

където: x_i е стандартно отклонение на очакваната възвръщаемост на i-тия актив;

y_j ­ стандартно отклонение на очакваната възвръщаемост на j-тия актив;

P_i ­ вероятност на достигане на отклонението.

Корелационният коефициент се движи в диапазона от -1 до +1. Когато корелационният коефициент е +1, то зависимостта е функционална, което означава, че всяко покачване на стандартното отклонение на i-тия актив съответства и покачване на отклонението на j-тия актив. При тази ситуация може да се очаква от финансовия портфейл да се получи както максимална, така и минимална очаквана възвръщаемост на портфейла. В такива случаи рискът е висок. При положение, че R=0, това показва, че липсва корелация между i-ите активи и j-тите активи. В такива случаи рискът на портфейла се измерва чрез дисперсиите на съставляващите го активи. При отрицателна корелация на възвръщаемостта между ценните книжа с тенденцията към R=-1 значително се намалява рискът, а дисперсията на възвръщаемостта на портфейла приема възможно най-ниските стойности. Това показва, че само част от общия риск може да се елиминира чрез диверсификация. Съчетаването на акции с негативна корелация е начин за намаляване на портфейлния риск, но това води и до намаляване на средната възвръщаемост на портфейла. Преди всичко притежателят на портфейл с ценни книги се интересува от средната доходност на портфейла и при какъв риск се получава тя. Разбира се и оценката на от делните активи има своето значение. Когато инвеститорът владее n ценни книги от един емитент, оценките са много прости ­ отчита се доходността им и рискът. Ситуацията се усложнява, когато портфейлът съдържа набор на акции на различни корпорации. В такива случаи възникват проблеми като:

­Всяка нова инвестиция влияе върху доходността и риска на инвестиционния портфейл. Това налага тя да се анализира, но същественото е, че по-голямо значение има не изолираният риск на актива, а рискът на портфейла. Положителното влияние на даден актив е предпоставка за включване на подобни активи в портфейла и обратно  отрицателното влияние е сигнал за изваждане на такива акции от портфейла.

­финансовите инвестиции имат различна доходност и риск. Това е предпоставка за различното им комбиниране в портфейла с цел да се получи значително намаляване на риска.

­оптимизирането на портфейла изисква такова съчетаване на активите, при което да се получи максимален доход при възможно най-нисък риск. Вариантите и предпочитанията на инвеститорите са разнообразни.

­многото варианти и предпочитанията усложняват изчислителните процедури.

При изложената ситуация според формулировката на Марковитц не е правилно да се определи един единствен оптимален портфейл. Необходимо е да се осигури серия от ефективни портфейли от гледна точка на риск и възвръщаемост ­очаквана максимална възвръщаемост, съответстваща на дадено равнище риск, или минимален риск, съответстващ на дадено равнище очаквана възвръщаемост. Обикновено инвеститорите трудно възприемат риск. Или ако го поемат искат да получат по-висока норма на възвръщаемост. При тази ситуация изпъква проблемът за решаване на концепцията  замяна на риск срещу възвръщаемост. Зависимостта риск-възвръщаемост може да бъде формулизирана чрез функцията (f), която може да се изрази по следния начин:

където: f ­обективната функция риск/възвръщаемост;

r_t ­очакваната възвръщаемост на портфейла;

σ_p- удисперсията на възвръщаемостта на портфейла;

А ­индекс на нежеланието за риск.

Ако А=0 ще бъде избран портфейл с най-ниско отклонение (дисперсия) на възвръщаемостта. Ако А= ∞, то портфейлът ще бъде с най-висока очаквана възвръщаемост.

При решаването на тази обективна функция се спазват две ограничения: едното ­ не е позволена отрицателна инвестиция ( d_i ≥0 ) и второто ­портфейлът се състои от n ценни книги

Минимизацията на уравнението (f) при спазване на двете ограничения може да се осъществи чрез квадратичното програмиране, тъй като обективната функция е нелинейна, а ограниченията са линейни.

Решението на уравнението е представено графично на фигура (IV­6).

Фигурата показва, че има два вида портфейли. Единият вид портфейли (А) са с минимален риск, но и с ниска възвръщаемост. Другият вид (С) са с максимална очаквана възвръщаемост, но не голям риск. Областта, която е затъмнена показва всички комбинации на риск и възвръщаемост, т.е. означено е мястото на всеки портфейл с координатите риск и възвръщаемост. Границата на ефективността А, С означава, че всички възможни ефективни портфейли, лежащи върху точката на границата на ефективността са с предимство пред портфейлите, лежащи на точките вдясно.

Изборът на портфейл зависи от предпочитанията на инвеститорите за риск и възвръщаемост. Поради това оптималният портфейл е различен за различните инвеститори.

Основните възражения към подхода на Марковитц са следните: набиране на много данни, огромните изчислителни процедури и липсата на практическо положение. Но границата на ефективността на Марковитц има своето значение в теоретичен план, защото инвестициите по тази крива доминират над всички останали възможности. Инвеститорът се интересува от инвестиции и портфейли, нанесени на дъгата АС, защото именно те дават най-добрите резултати по отношение на риск и възвръщаемост.

9. Възможности за намаляване на риска

Риск и застраховане

Има много начини за избягване на риска, но прогрес без риск няма. Затова най-правилният начин за намаляване на риска е неговото трансфериране към професионални застрахователи. Но застрахователите не поемат всички видове риск, а само онези, които настъпват случайно. Разбира се, рискът е навсякъде и във всички области на стопанската дейност. Това налага финансовият мениджър да направи анализ и оценка на риска във фирмата и тогава да оцени до каква степен да се застраховат рисковите ситуации, при какви цени и дали да не се пристъпи към самозастраховане.

Самозастраховането се осъществява чрез създаване на специализирани парични рискови фондове към фирмата. Чрез тях се поемат всички видове риск и частично или напълно се компенсират настъпилите загуби или разноски. Недостатък на самозастраховането е изключването на средствата от динамичния бизнес, като по такъв начин се намаляват неговите мащаби.

Приемането на застраховането за рисково покритие изисква да се проучи обхватът на рисковото покритие, застрахователната защита (цената на застраховането), условията, престижът, платежоспособността на застрахователя и т.н.

Обикновено в стопанската практика самозастраховането се разпростира върху онези рискове, които се отхвърлят от специализираните застрахователни институции поради скъпа и неефективна застрахователна закрила или поради наличие на спекулативен риск. В застрахователното дело спекулативният риск се поражда от търговска инициатива, водеща до печалба или загуба по начин, който не може да се изчисли по закона на големите числа.

Застраховането се осъществява при определени условия:

­гарантиране на просперитета на бизнеса;

­финансови възможности на фирмата и доколко застрахователната услуга е целесъобразна;

­доколко мениджърите са склонни на риск и каква е тяхната застрахователна култура и поведение.

Безспорно е, че застраховането има своето място в бизнеса. Проблемът е да се застрахова или самозастрахова. Решението му се корени в оценката на изгодата от прилагането на единия или другия вариант за противодействие на рисковете.

Методите за подобна преценка са характеризирани от Р. Габровски2, като заедно с това той предлага по-опростен начин в сравнение с един от методите, предложени от проф. Р. Л. Картър и Н. А. Дохърти в книгата „Наръчник на риск мениджмънт” (Лондон 1974 г.). Предложеният метод от Р. Габровски запазва идеята и подхода на посочените автори, но изчислителната процедура е по-кратка, по-лека и методът би могъл да се разглежда като модификация на метода на Картър и Дохърти.

Решението за застраховане или самозастраховане се взема в зависимост от положителния или отрицателния резултат (знак), получен след изчисления по формулата3:

където: Сз/с е стойността на алтернативата „застраховане или самозастраховане”;

Ф_с ­необходимият компенсационен (самозастрахователен) фонд;

П ­застрахователна вноска;

i ­размер на дохода, който би се реализирал, при положение, че не се застрахова, а дължимата вноска се инвестира в бизнес (напр. дивиденти в % от размера на застрахователната нето вноска (нето премия);

r ­ лихвен процент по депозитни сметки в обслужващата банка.

Пример. Анализът на информацията на фирмата показва, че за предстоящата финансова година е необходимо отделянето и формирането на самозастрахователен фонд (Фс) в размер на 700 000 лв. Ако тези средства се инвестират в някои направления на бизнеса, те могат да носят доход (i) от 15%, а при депозирането им в банка доходът ® е 10%. Същият размер на очакваните загуби може да бъде застрахован срещу застрахователна премия (П) в размер от 10 000 лв.4

След замествания във формулата се получава следният резултат:

Сз/с = 700 000 (0,15 ­ 0,10) ­ 10000 (1+0,15) = = 700 000 . 0,05 ­ 10000 . 1,15 = +23 500.

Положителният знак на този резултат показва, че отделянето и влагането на 700 000 лв. в банка за самозастраховане не е целесъобразно за фирмата. По-приемливо е тя да си „купи” застраховка само срещу 10 000 лв., а останалата част от сумата до 700 000 лв. да се използва в рентабилна сфера на бизнеса.

Ако резултатът е с отрицателен знак, следва да се вземе обратното решение. Това означава, че застраховката е поскъпа и по-целесъобразно е компенсирането на загубите да става за собствена сметка, т.е. чрез самозастраховане по пътя на формирането на рискови специализирани фондове във фирмата.

За да се вземе окончателно решение  единият или другият подход да се възприеме за самозастраховане или застраховане, е необходимо да се вземат под внимание такива фактори, като: „колебания на загубите от техния очакван или среден размер; форма на застраховане; обхват на застрахователното покритие; система на обезщетение” и др. Освен това под внимание трябва да се вземат и съществуващите лихвени проценти. Високата им стойност стимулира „самозастрахованото” депозиране на парични средства в банките, които се използват при настъпването на загуби. Този начин е оправдан, но той има ограничено приложение, защото същинското застраховане функционира по други принципи, които в повечето случаи са по-ефикасни”5.

Разпределение на риска чрез опции и фючърси

Всеки пазар на стоки и ценни книжа носи риск за купувача, респ. продавача. Намаляването на риска е свързано с фондовите борси и по-специално с пазарите на опционни и фючърси.

На фондовите и стоковите пазари се срещат два типа хора: едни, които искат да се предпазят от риска и да го прехвърлят на други и други, които са готови да поемат риска и от това да спечелят. Следователно първият тип хора излизат на борсата и искат да се защитят от бъдещите изменения на цените и да се застраховат срещу загуба, а другият тип хора искат да спечелят, без да влагат капитал. Тази дейност е известна под наименованието спекулация, т.е. сключване на сделки със стоки или фондови активи с цел да се реализира печалба. Както се вижда, това понятие обаче не се покрива с нашето разбиране на тази дума като користна търговска дейност.

Опцията е договор, който дава правото да купуваме или продаваме ценни книжа или стоки по предварително фиксирани цени в продължение на определен период. Купуването на опцията е даване право на купувача да продаде по определена цена ценните книжа или стоките, но той не е задължен да стори това, ако не му е изгодно. Губи само първоначалната цена, платена за закупуване на опциона. Опционите се купуват и продават на фондовите борси, а стоките  на стоковите борси. Сумата, която купувачът ви е платил за опциона, е ваше притежание, независимо от това, какво става с опциона и цената на акциите или стоките. За да има сигурност в сделката, акциите се предоставят на брокер и това е една гаранция за купувача, че опцията ще бъде осъществена. Дивидентите по акциите се получават до смяната на собствеността. Ако акцията не се ползва по вина на купувача, то продавачът запазва собствеността на акциите и парите, получени от опцията.

В разиграването на опциона се срещат две концепции:

•      купувачът купува опциона, като очаква цените на акциите и стоките да се повишат;

•      продавачът на опциона, обратно, очаква цените да се намалят.

Следователно наличието на тези две противоположни концепции-очаквания правят реално възможен опциона.

Нека онагледим казаното с един пример: Инвеститор оценява, че акциите на дадена фирма след 4 месеца ще се покачат и затова решава да купи опцион. Фирмата  притежател на тези акции прогнозира, че цената им ще се намали. Тези различия в прогнозите на цените на акциите са предоставка за осъществяване на покупката и продажбата. Инвеститорът купува 100 акции, като за всяка акция дава премия от 150 лв. или за 100-те акции заплаща 15 000 лв. (100.150). В момента на сключване на договора за опцион една акция на фирмата струва 1000 лв. Да предложим, че в края на периода цените на акциите на фирмата са нараснали на 1 280 лв. При тази изгодна ситуация купувачът купува всяка една акция по 1000 лв. + 150 лв. премия, или за 100-те акции плаща 115 000 лв., а продава всяка една акция по 1280 лв., като за 100-те акции получава 128 000 лв. От този опцион купувачът получава печалба в размер на 13 000 лв. (128 000 ­115 000) или възвръщаемостта на вложените пари е 86,6% (13 000:15 000).100.

Да предположим, че цената на една акция за уговорения срок е намаляла на 940 лв. При това положение купувачът се отказва от опциона, обаче губи премията, която е дал 15000 лв. (100 акции по 150 лв.). Както се вижда, загубата му е ограничена. От друга страна продавачът си осигурява 940 лв. за акция и 150 лв. парична премия. Цената на акциите се запазва, като се получава допълнително по 90 лв. премия за всяка една акция.

Съществуват възможности изгодно да се препродава акцията и да се получи печалба.

Цената на акцията се определя от закона за предлагането и търсенето, като внимателно се наблюдават следните фактори:

•      съотношението на текущата цена на акцията спрямо фиксираната;

•      времето има съществено значение за опцията;

•      постоянството или непостоянството в цената на акцията дава отражение и върху опцията.

В заключение трябва да се изтъкне, че опцията както за ценни книжа, така и за стоки е важно средство за създаване на многовариантни инвестиционни стратегии.

Другият начин за преразпределение на риска е търгуване с доставки (фючърси). Фючърсите са договори за извършване на бъдещи доставки на продажби, извършвани сега. Обект на фючърси са стоки, валута или ценни книжа. Те се продават при определена цена и фиксиран срок на доставка. Разликата между опцион и фючърси се заключава в следните две различия:

1. Купувачът на опцион винаги знае размера на риска си, а това е дадената премия.

2. В зависимост от изгодата опционът не предполага при всички случаи покупка. Докато при фючърсния договор при всички случаи се осъществява покупка или продажба.

При използването на фючърс в търговията съществува голям риск. Той може да се намали чрез застраховки срещу колебанията в цените на стоките,  обект на фючърсна търговия. Застраховането намалява печалбата на тази търговия, но гарантира известна сигурност.

Договорите за бъдещи доставки най-често се срещат в областта на земеделските продукти плодове, зеленчуци, зърно, технически култури, животни. Обект на такава търговия са металите и други промишлени стоки. Фючърсни договори се сключват още за лихвени проценти, правителствени бонове, полици, акции, облигации, чужда валута и т.н.

Търговците купуват фючърси, когато са убедени, че цените ще се покачат, и продават, когато цените на стоките ще се намалят. Осъществяването на фючърския договор става с посредничеството на брокерска фирма. Плаща се депозит (процент към сумата на сделката), който гарантира изпълнението на задълженията.