Home Икономика Държавни разходи 2

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Държавни разходи 2 ПДФ Печат Е-мейл

Държавни разходи

Дефиниране, състав и структура на държавните разходи

Държавните разходи са част от БВП, която се разпределя, преразпределя и разходва от държавата с цел задоволяване на обществените потребности. Те са основен инструмент за намеса на държавата в икономиката на една страна. По-важните характеристики на държавните разходи са следните:

- държавните разходи са важен макроикономически показател за частта на създадения БВП, която се разходва от държавата;

- държавните разходи са важен икономически лост за корекция на пазарните дефекти;

- държавните разходи са важен икономически лост за стабилизация на икономиката – посредством държавните поръчки и инвестиции се стимулира съвкупното търсене и са създава заетост;

- държавните разходи съдействат за увеличаване на доходите на населението, а оттук и на жизнения му стандарт и благосъстояние. Чрез тях напрактика се реализира социалната (преразпределителна функция) на публичните финанси и държавата.

Класификацията на държавните разходи улеснява изучаването им, защото ги подрежда и систематизира. Тя има и прагматична цел – тяхното планиране, анализиране, контролиране и отчитане. Държавните разходи се класифицират на производителни и непроизводителни, в зависимост от това дали чрез тях са създава БВП и национално богатство или се потребява. Производителните от своя страна биват пряко и непряко производителни разходи. Пряко производителните разходи създават допълнителен БВП или допринасят за бъдещо генериране на доходи. Пример за такива са капиталовите разходи – капиталови трансфери за общините, нефинансови предприятия за придобиване на ДМА, ДНА, земя и т.н. Непряко производителните разходи съдействат за повишаване на покупателната способност и на благосъстоянието на домакинствата. Те влияят върху по-качественото възпроизводство на човешкия капитал, а по косвен път и върху повишаване производителността в икономиката. Такива са разходите за безплатно образование и здравеопазване, научноизследователска и развойна дейност.

Разходите могат да се използват за собствени нужди или за нуждите на други институции в правителствения сектор. Първият вид разходи са за покупка на стоки и услуги за самата институция. Вторият вид са трансфери между различните институции в рамките на правителствения сектор. Примери са трансферите от Републиканския бюджет за бюджета на НОИ, на общините, за държавните висши училища чрез бюджета на МОН.

В зависимост от това дали публичните разходи се повтарят в приблизително еднакъв размер или са породени от извънредни обстоятелства, биват редовни и извънредни. Редовните разходи се финансират от редовни държавни приходи, а извънредните чрез заеми или от резервни фондове.

Съставът и структурата на държавните разходи в държавния бюджет на България  са представени в икономическата класификация на държавните разходи по-долу.

Видове държавни разходи и фактори за растежа им

Съществуват 2 класификации на държавните разходи:

l                   Функционална класификация – разходите се разполагат в зависимост от функциите на правителството. Те са обособени в 9 основни функции. Всяка функция има група и подгрупи. Групите по функции са: общи държавни служби; отбрана и сигурност; образование; здравеопазване; социално осигуряване, подпомагане и грижи, работи и служби по по заетостта; жилищно строителство, благоустройство, комунално стопанство; почивно дело, културни и религиозни дейности; икономически дейности и услуги; некласифицирани разходи и други функции. Функционалната класификация на разходите може да послужи за основа при прехода към програмно бюджетиране.

l                   Икономическа класификация – разделя държавните разходи на текущи и капиталови. Текущите разходи включват заплащане на труда и задължително обществено осигуряване на заетите в правителствения сектор. Тук се отнасят разходи за закупуване на стоки и услуги за нормалното функциониране на на държавните служби, което може да става и чрез инструмента на обществени поръчки. В същата група се отнасят лихвените разходи, платени на местни и чуждестранни кредитори на държавата, както и трансферите. Капиталовите разходи се правят за придобиване на ДМА, ДНА, на финансови активи – акции, съучастия. В рамките на капиталовите разходи се обособява и подгрупа на капиталовите трансфери. С най-голямо практическо приложение е бюджетната класификация, по която се отчитат операциите по касово изпълнение на държавния бюджет. В България тя се утвърждава от министъра на финансите в съответствие със Закона за устройството на държавния бюджет. Нарича се Единна бюджетна клсификация. В разходната си част се прави на основата на икономическата и функционалната класификация.

Факторите за нарастване на държавните разходи се систематизират в две групи:

l                   Фактори от страна на търсенето:

  • Нарастване на доходите – счита се, че с нарастване на доходите се увеличава и търсенето на публични блага, удовлетворяващи по-висши потребности. Смята се, че държавните разходи на човек от населението за предлагане на публични блага изпреварва нарастването на дохода на човек от населението.
  • Урбанизацията – с индустриализацията неотменно се свързва и нарастването на значението на градовете в икономиката. В резултат на това се поражда нужда държавата да регулира миграционните потоци към града и гъстотата на населението там. Урбанизацията се счита за фактор, допринасящ за по-голямо търсене на транспортни и съобщителни комуникации, противопожарна охрана и други.
  • Демографски фактор – броят и гъстотата на на населението, неговата възрастова структура влияят по различен начин на публичните разходи. Те не влияят по различен начин на държавните разходи за чисти публични блага, защото по определение включването на още един потребител не поражда нови разходи за предлагане на благото. При държавните разходи за смесени блага силно влияние оказва възрастовата структура /за образование, за здравеопазване/.
  • Социална структура на населението – когато сред населението на една държава преобладават бедни и безработни лица, естествени са очакванията те да търсят повече безплатно предлагани блага или такива срещу пределно ниски цени. Ще се увеличи и преразпределението на доходите от богати към бедни и безработни, което също съдейства за нарастването на публичните разходи под формата на социални трансфери.
  • Обществения избор – в условията на представителна демокрация се формират групи заинтересовани лица – лобита, които поддържат прилагането на една или друга обществена разходна програма. Обикновено лобитата са влиятелни професионални групи, които вербуват за каузата си народни представители. По такъв начин интересите на лобитата започват да изместват интересите на избирателите. Така се одобряват и извършват публични разходи, ползите, от които се съсредоточават обикновено в малка група заинтересовани лица. Подобна практика, при равни други условия, води до нарастване на държавните разходи.

l                   Фактори от страна на предлагането:

  • Производителността в публичното стопанство – в случай, че тя е по-ниска от производителността в частния сектор, единица продукция на държавата ще е резултат на повече вложени производствени фактори. Смята се, че причината за различната производителност е ключовата роля на труда като производствен фактор в публичното стопанство. Тук се предлагат предимно услуги, при които е немислимо заместване на труда с капитал. Освен това ръстът на заплащането в частния сектор, трябва да се отрази и в публичния, за да няма текучество на кадри от публичното към частното стопанство.
  • Бюрократът – той притежава познания на експерт относно предлагането на административни услуги, каквито са повечето публични блага. В резултат на притежаваните професионални знания единствено от него и т.к. работи далеч от пазарната среда в отсъствие на конкуренция, се тсреми да получи по-раздут бюджет за издръжка на службата, където работи. Така допълнителните средства, които политикът му гарантира, не винаги отиват за допълнителни публични блага.
  • Институционализация на бюджетния процес – това означава, че одобряването на разходните статии на бюджета става на база на предходни периоди, а не въз основа на тяхната истинска полезност, преценена с чисто икономически критерии. Много често липсата на гъвкавост на държавните разходи се оправдава с поети международни договорености, от които държавата няма право да се отклонява.

Концепции за ролята на държавните разходи

От теоритична гледна точка между размера на БВП и размера на държавните разходи съществува силна функционална връзка, тъй като всички видове доходи се облагат с данъци, а косвените данъци изцяло попадат в държавния бюджет. Тази теоритична възможност е осъществима или ако държавата се придържа към неутрална бюджетна политика или към политика на бюджетния излишък. В класическата теория на държавните разходи се отрежда роля само за издръжка на държавния апарат и другите дейности в публичния сектор. Тази концепция счита, че бюджетът следва да е ограничен, да е балансиран и държавните разходи да са максимално сдържани. Според Кейнсианската концепция, така както инвестиционното търсене зависи силно от кредитното търсене, така и държавата е в състояние да кредитира държавните разходи и да провежда политика на бюджетен дефицит. Механизмът на кредитиране на държавата се свързва с търговията с ДЦК (операции на открития паричен пазар). Именно този механизъм държавата да се самокредитира кара Кейнс да счита, че размерът на държавните разходи в една икономика може да се разглежда като автономна величина и поради планируемия  си характер държавните разходи стоят в основата на провежданата фискална политика,  чрез която държава се стреми да поддържа икономиката в  стабилно състояние. Съвременната теория приема, че чрез държавните разходи се предизвикват и много странични ефекти, освен да влиянието, което се оказва върху икономическата стабилност.

Методът “ разходи – ползи” за оценка на публичните разходни програми

Методът “разходи – ползи” е икономически метод за оценка на рационалността на дадена публична разходна програма в дългосрочен план. Поради дългосрочния характер на въздействие на публичните проекти, следва да се отбележи, че при него активно се борави с концепцията за стойността на времето. Методът се използва предимно за оценка на инвестициите в капиталови стоки – строеж на пътни коридори, инфраструктура, включително комуникационна, подобряване качеството на земята и т.н. При него се съпоставят ползите, които дадена държавна разходна програма се очаква да създаде, с разходите, които трябва да се направят заради ползите. За да стане съпоставката са нужни еднакви мерни единици – трябва и ползите и разходите да са представени в парични единици. Значението на метода “разходи – ползи” се обяснява с широкото навлизане на новия мениджмънт в публичния сектор. По-конкретно това става с изготвянето на програмни бюджети в САЩ и ЕС ориентирани към крайните резултати, а не към входящите фактори в публичното стопанство. При програмния бюджет разходите се подразделят по програми, съобразени с основните цели на правителствената политика. Много често програмните бюджети надхвърлят тесните рамки на едно министерство и изискат координация в работата на няколко министерства. Ето защо програмните бюджети благоприятстват прилагането на метода “разходи – ползи”.

Ползите и разходите от държавните разходни програми могат да се класифицират като: преки и косвени; реални и парични; осезаеми и неосезаеми.

Пряката полза се обяснява с конкретната цел, за да започне даден публичен проект. Преките разходи са неговите алтернативни разходи. Те възникват тъй като алтернативните разходни проекти са били отхвърлени и няма да се осъществят. Към преките разходи спадат разходи за проучвания и развойна дейност, за подготовка и вземане на решение, оперативни разходи, за поддръжка и други.

Косвените ползи от  публичната разходна програма са непосредствени резултати, измерени в натурални показатели. Паричните ползи се дължат на промяна в цените на блага, допълващи или заместващи предлаганото от конкретния продукт благо. Осезаемите ползи/разходи са всички онези, които могат да се измерят и/или остойностят. Някои проекти създават ползи, които не могат да се измерят и/или остойностят, те са неосезаеми.

Технологията на работа с метода “разходи – ползи” най-общо изисква съпоставка на ситуацията, в която дадения проект се реализира с всички произтичащи ползи/разходи, със ситуацията без проекта. Приложението му изисква и прогнозни умения, как и наличието или липсата на проекта биха се отразили в бъдеще време.

Икономическите критерии за оценка, използвани от метода “разходи –ползи” са разработени и прилагани най-напред в частния сектор за анализ и оценка на частните инвестиционни проекти. Икономическите критерии са следните:

¨                  Нетна настояща стойност (NVP) – тъй като държавната разходна програма ще генерира ползи и ще предизвиква разходи в дългосрочен план, то е нужно да определим колко струват днес, измерените вече в пари бъдещи ползи/разходи.

NVP =

(

Bt–Ct

)

- K

1 + r

Bt – оценена в пари полза, която ще възникне през t-та година от провеждането на програмата

Ct – разходи, които ще възникнат през t-та година от привеждане на програмата

r – дисконтов процент

К – първоначални разходи, направени към момента на оценката на ползите и разходите

За да бъде съответната разходна програма икономически изгодна, трябва NVP>=0. Реализират се всички проекти с неотрицателна NVP. Това е в сила, ако няма бюджетни ограничения. При наличие  на конкуриращи проекти и на фиксиран публичен бюджет се реализира проекта с най-голям NVP. Чрез този критерий се постига ефективно разпределение на ресурсите като се държи сметка за стойността на парите във времето.

¨                  Вътрешна норма на възвращаемост (IRR) – тя е онзи дисконтов процент(r), който изразява NVP на бъдещите нетни ползи с направените първоначални разходи (К);

¨                  Съотношение “ползи – разходи”(BCR) – при него съпоставяме настоящата стойност на бъдещите ползи, оценени в парични единици, и настоящата стойност на бъдещите разходи. Това съотношение показва колко е ползата генерирана от всяка единица държавни разходи.

BCR=

Bt

1+r

)/

Ct

1+r

)

Колкото съотношението е по-голямо, толкова по-атрактивна е държавната разходна програма. Конкуриращите се проекти се подреждат според големината на това съотношение. Печели програмата с най-голяма стойност на съотношението “ползи – разходи”.

Прилагането на метода “ползи – разходи” не е без проблеми и изисква много добра икономическа и финансова подготовка.

Първият проблем е да се определят кои ползи/разходи, произтичат от дадения проект. За изчерпателността е добре да се влючат, както преките, така и косвените разходи/ползи. Вторият проблем е как да оценим разходите и ползите в парични единици. Паричният им вид зависи от типа на кривата на търсене и от цените. При съвършена конкуренция цените са равни на пределните разходи за производство и потребление на продукта (МС=р). По тях най-прецизно биха могли да се оценят и измерят ползите и разходите. Но съвременните пазари не са идеални със съвършена конкуренция, а реални, където има изкривявания от равновесните пазарни цени. Тези изкривявания са: наличие на монополи; наличието на държавни субсдии; наличието на данъци; наличието на алтернативна употреба на производстрвените фактори. Третият проблем се свързва с избора на дисконтов лихвен процент. Четвъртият проблем произтича от наличието на риск или на несигурност при осъществяването на публичната разходна програма. В случай на риск настъпването на дадена полза/разход е вероятностна величина като съществува някаква представа за вероятността на сбъдването им. При несигурност не съществува вероятностно разпределение на ползите/разходите от държавната програма. Тогава се препоръчва анализ на чувствителността. При него се променят допускания и параметри на системата, за да се прецени отражението им върху ползите/разходите от програмата. Петият проблем е съобразяване с препазпределителните аспекти на публичните разходни програми. Тъй като чрез разходната част на бюджета най-добре се адресират проблемите на бедността и разпределението на доходите между населението, следва социалната справедливост да се отчита и в метода “разходи – ползи”. Най-опростеният подход е да се изразят изчерпателно очакваните преразпределителни ефекти от дадена разходна програма, без те да се измерват. Втори подход е допълването на икономическите със социални критерии. Друг възможен подход за отчитане на социалната справедливост е прилагането на преразпределителни теглови коефиценти към ползите и  разходите.

Извод: Прилагането на метода “разходи – ползи” в бъдеще следва да нараства, тъй като при него е възможно да се държи сметка едновременно за двата функционални принципа на публичното стопанство – ефективност и социална справедливост. Успешното му прилагане изисква много добра информационна обезпеченост и координирани интердисциплинарни усилия.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG