Home Икономика Международен дълг

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Международен дълг ПДФ Печат Е-мейл

Международен дълг

Функционирането на евровалутния пазар обуславя нарастването на международното кредитиране от страна на международните банки. Известен е фактът, че обилната ликвидност на този пазар поражда процес на увеличаване на търсенето и предлагането на заеми.

1. Възникване на международни дългове

Появата на дълг се проследява на основата на еволюцията в платежните баланси. Международният дълг може да се определи като чист приток на капитали, който осигурява финансирането на дефицита на текущия платежен баланс и (или) на отлив на други видове капитал. Нарастването на международния дълг е следствие от по-високата в сравнение с възможностите на държавата абсорбция на икономиката, която засяга потреблението, частните инвестиции и държавните разходи. При това вътрешните спестявания са по-ниски от вътрешните инвестиции и от дефицита в бюджета.

Наличието на хроничен дефицит, който се дължи на относителното намаляване на износа на държавата и като резултат - на нереален валутен курс, се отразява на темпа на икономически растеж, а когато той се поддържа на основата на чуждестранни кредити, тогава се натрупват външни дългове. Последиците от развитието на тези процеси са изтичането на капитали и оттеглянето на преките чуждестранни инвестиции от страната.

Международният дълг в развиващите се страни е в резултат от неравновесието, породено от търсенето и предлагането на заеми.

2. Формиране на външния дълг в развиващите се страни

От гледна точка на търсенето през 70-те години развиващите се страни изпълняват амбициозни инвестиционни програми в редица енергоемки и поглъщащи суровини отрасли. Същевременно те не ограничават разходите в бюджета. Липсват стимули за окуражаване на спестяванията, което намира израз в изтичането на национален капитал. В някои случаи се насърчава протекционизмът в търговската политика и се издигат изкуствени бариери пред чуждестранните инвеститори Това намалява възможностите за преки чуждестранни инвестиции, което води до ограничаване на достъпа до свежи финансови ресурси от международните капиталови пазари.

Продължително развиващите се страни изпитват необходимост от прилив на чужд капитал, което се дължи и на хроничния недостиг на вътрешни финансови източници и невъзможността да бъдат привлечени чуждестранни капитали. Обективно следствие от подобна политика е появата на международен дълг, който се превръща в основен източник на финансиране за редица държави.

От страна на предлагането частните банки също допринасят за появата на международен дълг. Текущите излишъци на платежните баланси на държавите-производителки на нефт се натрупват по сметки на международни банки. В условия на обилна ликвидност и нисък лихвен процент международните банки охотно предоставят кредити на страните-дебитори, тъй като са относително спокойни относно платежоспособността на клиентите си и не виждат опасност от просрочване на плащанията по лихвите и на главницата по взетите банкови кредити. Те приемат презумпцията, че суверенните държави не познават фалита. Ето защо на практика икономическото развитие в страните от Третия свят се дължи на банкови заеми.

Предлагането същевременно обусловя и търсенето. Излишъкът от ликвидни средства на капиталовите пазари, интернационализацията на банковите операции, облагоприятствани от дерегламентирането и повишаването на конкуренцията, водят до истински сблъсък на цените по кредитите, като на моменти реалният лихвен процент е отрицателен. Улесненият достъп до международен кредит е една от главните причини за влошаване на вътрешното неравновесие в платежните баланси на страните от Третия свят.

3. Фактори, определящи нарастването на дълга

Да предположим, че определена държава-дебитор взима кредити от капиталовия пазар и дълговете й нарастват, или пък тя прави дългове, за да покрива стари задължения. Задължението на държавата се увеличава, ако дефицитът в текущото салдо се задълбочи и за нея стане невъзможно, дори без да вземем предвид лихвения процент, начисляван по дълга, да обслужва този дълг.

Под обслужване на дълг разбираме плащанията по лихвените проценти и изплащането на главницата с актуализиране. В обратния случай, при положително салдо по текущите плащания, се наблюдава спад на дълговете. Или:

където r е лихвеният процент; t - времето на амортизация на дълга. Величината D.(r+t) представлява обслужването на дълга, а DEx-Im) е независима съставна част на дълговете, следствие от хронични неравновесия в текущите плащания на държавата.

Горното твърдение, изразено в абсолютни величини, не държи сметка за икономическото състояние на държавата. В рамките на икономическите възможности на страната се определя и нейната способност да увеличава производствения си капацитет, така че да се появи излишък в текущата сметка на платежния баланс, дължащ се на усилен износ.

Поради това дългът се измерва чрез възможностите на държавата да изплаща задълженията си. Частта “К” на дълга в БВП и в националния доход (Y) е .  Това съотношение се поддържа, ако темпът на нарастване на дълга се равнява на темпа на нарастване на БВП (защото D = kY.).

Ако текущият баланс е в равновесие (EX- IM = 0) и ако впоследствие например се сключи договор за преструктуриране на дълга и обслужването му се ограничи само до лихвените проценти (t=0), се очаква темпът на задлъжнялост да бъде стабилен (когато темпът на нарастване на БВП в стойностно изражение се равнява на темпа на лихвения процент). При положение, че задлъжнялостта е в основата на по-висок темп на икономически растеж в сравнение с лихвения процент, то нейният темп намалява. В този случай задлъжнялостта оказва “ефект на лоста (изтласкване)”.

Същевременно частта “m” на дълга в износа на държавата (D/EX = m) може да се поддържа, ако темпът на нарастване на дълга се равнява на темпа на повишаване на експорта. Когато D = m.X, тогава получаваме следното уравнение:

Когато търговският баланс е в равновесие, т.е.(EX=IM) или (IM/EX = 1), и при темп на амортизация на дълга t, равен на нула, достатъчно е темпът на нарастване на износа да е равен на лихвения процент r, за да бъде показателят за дълга стабилна величина.

Стабилността на темпа на задлъжнялост може да се постигне при следните условия:

лихвеният процент и темпът на амортизация трябва да са относително ниски величини, докато салдото по текущата сметка се доближава до равновесието (или трябва да реализира излишък);

задължително е темповете на нарастване на производството и на износа да са на високо равнище.

4. Причини за възникването на свръхзадлъжнялост

Практиката показва, че няма определени прагове или граници, отвъд които дадена държава може да бъде определена като свръхзадлъжняла, още повече, че дългът има спекулативен характер. Той се основава на очакванията, свързани с международните цени на суровини, международната конюнктура, лихвения процент, световния темп на инфлация (колкото е по-висока, толкова дългът се обезценява).

Дългът може да окаже ефект върху икономическия растеж при увеличаване на производството и на износа при изгоден лихвен процент (това е възможност, при която се проявява ефектът на лоста).

Свръхзадлъжнялостта се наблюдава при възникването на криза в платежоспособността на дадена държава – и намира израз в случаите, когато държавата не е в състояние да обслужва дълга си.

Възникването на свръхзадлъжнялост може да е породено от неблагоприятна вътрешна макроикономическа среда. Настъпват условия, при които държавата не е в състояние да управлява салдото на текущите плащания, както и главните макроикономически променливи като бюджетен дефицит, поддържане на темпове на спестявания на икономическите агенти и на частните лица, високи вътрешни разходи, спадане на износа и незначителен икономически растеж.

В други случаи е възможно привлечените чуждестранни инвестиции да са вложени в чувствителни сектори, подложени на силна конкуренция на международния суровинен пазар. Когато има свръхпроизводство, ПЧИ започват да изтичат от страната в търсенето на по-доходни вложения.

Възможно е значителна част от взетите кредити да се прехвърли обратно зад граница. Създава се ситуация, при която международните банки кредитират дадена развиваща се страна и в същото време имат задължения към нейните резиденти. Натрупаните неблагоприятни явления на макроикономическо равнище се отразяват върху курса на валутата. Обикновено тя е надценена, което дава приоритет на вноса за сметка на износа и задълбочава дефицита в текущия платежен баланс.

Външните фактори също влияят върху задълбочаването на кризите на страните-дебитори. Такива са промените в равнището на лихвените проценти, на валутните курсове, на цените на основните суровини, на енергоносителите и т.н. След 1980 г. се забелязва тенденция към замяна на дългосрочните кредити с краткосрочни и спадане на относителния дял на необезпечените кредити в балансите на международните банки.

Значителна част от дългосрочния дълг на развиващите се страни е предоставен от официални кредитори. Това са правителствата на индустриално развитите държави, както и международните валутно-финансови организации. Частните кредитори са международните банки и към момента те са относително много по-малко ангажирани в кризата на дълга. Както беше споменато, след 1983 г. търговските банки почти престават да отпускат кредити на неплатежоспособни длъжници. Така, освобождавайки се от вземанията си чрез секюритизация, те запазват стабилността на частния международен финансов сектор и прехвърлят грижата за нея върху международните валутно-финансови институции и предимно върху МВФ.

5. Етапи в кредитирането на развиващите се страни

Нарастването на заемите на развиващите се страни хипотетично се разделя на три исторически периода:

Ø През първия период (1969-1974 г.) исковете на банките се увеличават сравнително бавно поради слабата печалба на международните банки. Същевременно обаче относителният застой в отраслите на производствено оборудване в развитите индустриални страни обуславя засилването на износа към развиващите се държави по линия на банковото финансиране. Във връзка с това се усъвършенстват и застраховките на кредитите по износа. През този период банките предоставят кредити в евродолари, като ги обвързват със сключването на големи сделки за значителни инфраструктурни обекти в развиващите се страни.

Ø През втория период (1974-1979 г.) предоставените заеми на развиващите се страни нарастват поради рециклирането на капиталите на държавите-износителки на нефт. Банките на евровалутния пазар натрупват по сметките си излишъците от ликвидни средства на страните-членки на ОПЕК, като начисляват върху тях лихви около ЛИБОР, след което, изпълнявайки ролята си на финансови посредници, ги заемат на клиенти от развиващи се и от други страни. Повишените цени на нефта и появата на значителни дефицити в текущия платежен баланс прави тези държави зависими от притока на свеж финансов ресурс под формата на петродолари. В този период е налице съвпадане на интересите на международните банки, на клиентите от развиващите се страни и на международните компании, което има за резултат нарастването на международната банкова задлъжнялост.

Ø Третият период (1979-1982 г.) се характеризира с второто повишаване на цените на нефта, нарастването на дефицита в текущите плащания на страните, които не произвеждат нефт, задълбочаване на икономическите затруднения на индустриално развитите държави. В този период се повишават краткосрочните лихвени проценти в САЩ, а това постепенно оскъпява обслужването на дълга (лихвени проценти +главница) на всички държави, задлъжняли на принципа на възобновяемия кредит. Средно между двата периода лихвеният процент върху 6 месечни възобновяеми кредити се повишава от 8 на 15%. Нарастването на очакваните разходи по обслужване на дълга принуждава развиващите страни да заемат нови краткосрочни кредити, за да покриват задълженията си на датите на падеж.

Този процес не можеше да продължи дълго и през август 1982 г. Мексико обяви, че не е в състояние да обслужва дълговете си на определените дати на падеж. Международната финансова общност се изправя пред необходимостта да управлява първата значителна финансова криза, дължаща се частично и на евровалутния пазар. Тъй като в тези условия проблемът на свръхзадлъжнялост на развиващите се страни не може да се разреши, той е оставен настрана и започва прилагането на практиката за преструктуриране на дълга. Мексиканският случай е уреден чрез договор за връщане на кредитите за срок от 14 години при преференциален лихвен процент.

На практика актуализираните суми за погасяване по този дълг не са намалени значително. Банките са принудени отново да предоставят свеж финансов ресурс или половината от дължимите от Мексико лихви, начислени върху дълга. Става акумулиране на нови дългове върху стари задължения, което не позволява да се търси истинско разрешение на проблема.

В тези условия се развива вторичен пазар на лоши кредити, като банките започват да продават помежду си лошите кредити на развиващите се страни със значителен отбив от цената на дълговите книжа. Обект на голямо предлагане поради нарастващия риск, дълговите книжа се търсят по две главни причини:

опит на банките да избягат от дългови книжа на страни или географски зони, в които те имат слабо присъствие, и да придобият книжа на държави, които познават по-добре;

спекулация към понижение на цената на продаваните дългови книжа и към повишение на тази на купуваните финансови инструменти с цел реализацията на обратна операция ако цените на пазара са благоприятни.

След 1988 г. страните със значителни дългове не са в състояние да ги погасят, поради това, че пазарната им стойност е обезценена. Те изкупуват част от дълговете си на пазарна цена чрез сложни финансови операции.

През март 1989 г. с плана “Брейди”, целящ намаляването на дълговете към банките, американското правителство се опитва да избегне спадането на пазарната стойност на дълговете и на възможността засегнатите държави да ги изкупят. Основната част от дълговете се конвертира в съкровищни бонове на задлъжнялата държава.

ТЕМА 14

Ново възникващи пазари и финансови кризи

1. Нарастване на значението на нововъзникващите пазари

През 90-те години на ХХ век държавите с нововъзникващи пазари реализират значителни икономически и финансови успехи. Приливът на капитали в тях нараства - от около 50 млрд. дол. (от които 31 млрд. собствени фондове) до 1996 г. Днес те надвишават 200 млрд. дол. Този финансов ресурс беше в основата на оживлението на международните финансови пазари през този период.

Капиталите отиват главно в страните от Югоизточна Азия (47%), Латинска Америка (38%) и към останалата част на света (15%) – предимно страните от Централна и Югоизточна Европа, Средния изток и Африка.

Приливът на капитали към нововъзникващите пазари се обуславя от егзогенни и ендогенни фактори. В основата му лежат перспективата за очакван по-висок икономически растеж в сравнение с този в други държави и относително намалените темпове на печалба на главните капиталови пазари. По данни на Световната банка през 1996 г. годишният икономически растеж в богатите индустриални страни през периода 1994-2000 г. възлиза на 2.7%  срещу 4.8% в развиващите се държави и особено в тези с нововъзникващи пазари.

Причината е в бързото развитие на пазарните отношения и частния сектор в новоиндустриалните страни. Капиталите се насочват именно към частния сектор под формата на преки и портфейлни чуждестранни инвестиции и банкови кредити. Инвестираните капитали са в по-голямата си част дългосрочни и допринасят за структурната реконструкция на тези икономики.

Борсовата капитализация на нововъзникващите пазари, която през 1987 г. възлиза на 4% от световната сума, през 1996 г. е вече 13%, а към 2000 г. - около 20%. Броят на компаниите в тези страни които имат борсова капитализация над 1 млрд. дол., е 8 през 1987 г., а през 1996 г. – 291.

Отношението, изразяващо печалбата от ценни книжа (price earning ratio), на по-голямата част от нововъзникващите пазари е високо, което показва, че котировките на пазарите имат донякъде спекулативен характер. В тези държави приливът на чуждестранни инвестиции е най-значителен, като купуването на акции съставлява около половината от влизащите капитали. Съществува и разлика между страните по отношение структурата на влизащите капитали. Например в Тайланд ПЧИ са едва 7%, докато в страните от Латинска Америка те имат значителен дял.

Международните банкови заеми се предоставят като съпровождащи търговски операции, свързани с производството на цялостен обект, например финансиране на построяването на завод. Краткосрочните кредити на международните инвеститори служат за финансиране на дългосрочни проекти в азиатските икономики, което обуславя ниската ликвидност на местните банки.

При фиксирани курсове всеки влог, оформен в чужда или в национална валута, представлява потенциално търсене на валута при условие, че икономическите агенти очакват девалвация на местната валута. Следователно спекулативният натиск срещу последната обуславя натиска над банковата система и обратно, натискът над банковата система води до изтичане на валутните резерви и възникване на валутна криза.

Финансовата уязвимост на нововъзникващите пазари се характеризира от отношението l = краткосрочните банкови задължения / валутните резерви. Този показател сравнява краткосрочните задължения на страната с ликвидните активи, оформени в чуждестранни валути, които позволяват погасяването на дълга в случай на банкова криза. Когато показателят е по-висок от единица, а това е в случаите при които краткосрочните задължения превишават валутните резерви, тогава съответната финансова система е извънредно уязвима от спекулативното движение на капиталите (bank run). Към средата на 90-те години най-засегнатите азиатски държави са Корея, Индонезия и Тайланд.

Нарастването на банковия кредит в азиатските страни (lending boom) от началото на 90-те години се проследява чрез показателя банков кредит, предоставен на частния сектор, изразен като процент от БВП.

2. Теоретични модели за възникване на финансовите кризи

Тези модели се опитват да обяснят появата и действието на финансовите кризи с цел изработването на адекватни модели за тяхното преодоляване.[1]

2.1. Моделите от първо поколение

Те се свързват с моделите на Кругман (Krugman, 1979) и на Флъд Гарбер (Flood Garber, 1984). и обясняват кризата с влошаването на фундаменталните икономически променливи на икономиката, които в даден момент стават несъвместими с поддържането на фиксирания валутен курс. Главната причина за кризата е силното разрастване на вътрешните инвестиции на основата на кредита, което се дължи на парично финансиране от дефицита на бюджета или на необезпечени кредити от банковата система.

В този случай правителството не може да получи достъп до капиталовия пазар и поради това трябва да монетизира дефицита си. В такива условия паритетът на лихвените проценти изисква изтичане на капитали, след което се развива спекулативна финансова криза. Това предизвиква спад на валутните резерви и премахване на фиксираните валутни курсове.

Основната променлива е вътрешният кредит, като се смята, че икономиката има монетарен характер. Така M = D+R, където M е паричната маса, D - вътрешният кредит, R - валутните резерви.

При този модел централната банка не е в състояние да стерилизира вариациите на валутните резерви и може да реагира само чрез вариациите на вътрешния кредит към промените на равнището на валутните резерви. Вътрешният кредит е несъвместим с поддържането на условието за паритета на лихвените проценти (PTI) и неблагоприятните очаквания относно еволюцията на валутния курс, което предизвиква и спекулативната валутна атака.

В началото на периода икономическите агенти търсят чуждестранна валута срещу национални парични единици при централната банка. Те получават валутата при курс “е”, докато валутните резерви са достатъчни. Когато търсенето на чуждестранна валута стане по-голямо, икономическите агенти не са удовлетворени от предишния валутен курс “е”.

Остатъкът от валутните резерви се разпределя под формата на “опашка”, като последователният ред на обслужване на клиентите определя и валутния курс, наречен “критичен” валутен курс (Shadow exchange rate). Когато централната банка изразходва валутните си резерви, тя девалвира и прикритият валутен курс е по-висок от “е”. В този модел важното е икономическите агенти да бъдат убедени, че валутните резерви се изразходват, за да продават авоарите си в национална валута. При достигане на “критичния” валутен курс започва спекулативна атака срещу националната валута на пазара.

Промяната на валутния курс зависи от очакването за развитието на валутната криза и тя настъпва, преди валутните резерви да намалеят. В модел с идеални очаквания се определя темпът на равнището на валутните резерви и времето, в което се очаква да се развие кризата.

Моделите от първо поколение обвързват валутно-финансова криза със състоянието на икономическите променливи. Поради това тя е предвидима и може да се избегне.

2.2. Модели от второ поколение.

Тази теория обяснява финансовите кризи, без да се позовава на икономическите променливи. Някои икономисти, сред които Обстфелд (Obstfeld 1994), характеризират, особено след мексиканската криза, моделите с две черти: първо, правителството играе активна роля, преследвайки целите си, и второ, развива се цикличен процес, който води до многобройни равновесни положения. Те пораждат очаквания относно бъдещето състояние на икономиката.

Кризите избухват например, когато група инвеститори очакват влошаване на икономическата конюнктура. Те започват да изнасят капитали, което обуславя срив в икономическата система и на свой ред поражда нови песимистични очаквания. Моделите от второ поколение имат общи допирни точки, но се различават по някои съществени характеристики. Някои от тях дават приоритет на икономическите променливи, като подчертават, че преди валутно-финансовата криза винаги се появяват признаци на критично състояние на икономиката и на финансите, които предизвестяват нейното развитие. В общи линии, в тези модели се приема, че кризата не зависи от икономическите променливи. Тя възниква в резултат от независимото спекулативно движение на парите и по специално, когато се създадат условия за спекулиране срещу дадена валута. Моделите, основаващи се на спекулации с валути (hedging behavior), поставят в основата на развитието на кризата разходите за информация и нейната ограниченост, което поражда спекулативно поведение на участниците на финансовия пазар и в резултат избухва криза. Впоследствие се появяват “заразителни ефекти”, намиращи израз в разпространение на кризата на финансовите пазари на други страни-партнъори. Загубата на конкурентоспособност спрямо основните партнъори се изразява в девалвация на валутата. На свой ред и партнъорите са принудени да девалвират валутите си. Обстфелд, а по-късно Бенсаид и Жан (Bensaid и Jeanne, 1997) предлагат два вида модели. Според Обстфелд очакванията за девалвация на валутата се отразяват върху лихвения процент и тогава правителството на съответната държава девалвира валутата под натиска на повишаването на цената по плащането и обслужването на външния дълг.В модела на Бенсаид и Жан девалвацията на валутата се дължи на желанието на правителството. да се бори срещу отрицателните шокове на спад на производството. Появата на по-висока безработица обаче поради правителствената политика се отразява на финансовия пазар, което предизвиква относително спадане на курса на валутата и поражда отрицателни очаквания за бъдещи неравновеси

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG