Home Икономика Видове финансови кризи в някои държави

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Видове финансови кризи в някои държави ПДФ Печат Е-мейл

Видове финансови кризи в някои държави

Интерес представлява проследяването на развитието на финансовите кризи в някои държави от Латинска Америка и Азия.

1. Мексиканската криза (1994-1995)

Тя е породена от комбинираното действие на икономически и политически фактори в Мексико след началото на 1994 г. През този период в икономиката на страната се вливат значителни, предимно краткосрочни капитали (например през 1992 г. в нея влизат 13 млрд. долара), като местната валута (песото) е фиксирана към долара с допустими предели на отклонение. В резултат през 1997 г. реалният валутен курс поскъпва с около 30%, докато текущата сметка на платежния баланс е дефицитна (8% от БВП). В очакване на влошаване на икономическата конюнктура мексиканските икономически агенти започват да спекулират срещу собствената си валута, което води до спадане на валутните резерви (от 29 млрд. към края на 1993 г. на 6 млрд. към края на 1994 г.).

Този процес обуславя девалвацията на песото, като страната приема режим на плаващ курс. Чрез ефекта на стерилизация се получава увеличение на вътрешния дълг (30% от БВП). В такива условия пласирането на държавни ценни книжа, оформени в песо, за финансиране на големия вътрешен дълг става невъзможно. Държавата емитира ценни книжа, оформени в долари, на обща стойност 17 млрд. дол. Това позволява на някои икономисти (Calvo, 1995) да отнесат валутните резерви не само към външния, но и към вътрешния дълг, тъй като той се остойностява също в международна валута (в случая в долари). Този процес е известен като “Текила ефект” (Tequila effect).

2. Азиатската криза

Тя е свързана с финансовите затруднения в Тайланд (девалвация на националната й валута на 2.07.1997 г.), които намират отражение и в Индонезия, Малайзия, Филипините, както и в Сингапур, Южна Корея и Хонконг. Икономическото развитие в азиатския регион също се обуславя от прилива на значителни капитали в годините преди избухването на финансовите кризи.

През 90-те години отношението дълг на частния сектор към БВП в тези страни е много високо - Тайланд 58%, Малайзия - 31%, и Филипините - 151%. Същевременно структурата на падежа на външните дългове е неизгодна поради факта, че около 50% от кредитите са със срок на падеж, по-кратък от една година.

Избухването на финансовата криза в този регион се дължи на действието на няколко фактора:

q Първо, изхабяването на модела на бурно икономическо развитие при темп на икономически растеж над 6%, който обуслови нарастването на рисковете от свръхинвестиране в производствения сектор и този на услугите, както и бързото преместване на хора и ресурси от селскостопанския към градския начин на живот. Този процес дава повод на Krugman (1994) да го дефинира като “повече физически усилия за сметка на творческо вдъхновение”.

q Второ, поскъпването на реалния валутен курс, което е характерно за всички посочени (с изключение на Корея). В съчетание със силното влошаване и дефицити на текущата сметка на платежния баланс, това обуславя задържането на общото нарастване на износа от тези държави, като продажбите в чужбина падат - от 22.8% през 1995 г. на 5.6% през 1996 г.

q Трето, непрозрачността и слабостта на финансовия сектор. В почти всички страни от зоната банките и другите финансови дружества се характеризират с неплатежоспособност и с опасност от фалити.

Можем да обобщим, че финансовият сектор в държавите от Югоизточна Азия носи определена вина за кризата, защото е лошо управляван, непрозрачен, не съблюдава предпазващите правила за банковата система, както и защото е в много тесни отношения с предприятията.

Една от основните причини за финансовата криза в региона е поддържането на фиксиран или на регулируем фиксиран валутен курс (crawling peg) и привързването на азиатските валути към американския долар. Износът на тези страни е насочен главно към САЩ, Европа и Япония, като паричната им политика не е съобразена с поскъпването на техните валути и ефектите от него. Очевидно е, че привързването на азиатските валути само към една, а не към “кошница от валути” направи икономическата система на тези държави негъвкава и неприспособима към външната търговия и финансите.

 В заключение можем да обобщим, че азиатската финансова криза се характеризира с големи дългове на местните предприятия към банките; с понижаване на показателите за печалба на вътрешните инвеститори; с относителното влошаване на отношението между краткосрочната  задълженост на банките и валутните резерви; с нерегулируемо движение на краткосрочните капитали и валутна криза.

3. Аржентинската криза (2001 г.).

3.1.Особености на кризата в Аржентина

Аржентина е друг пример на страна, в която кризите се проявяват периодично. Към 2001 г. икономиката й е в рецесия. Ниските цени на суровините към края на 90-те години и поскъпването на реалния валутен курс поради девалвацията на бразилската валута през 1999 г., както и поради поскъпването на американския долар, намаляват печалбата в сектора на търгуеми стоки и забавят инвестициите.

Поради фиксирането на номиналния валутен курс реалният валутен курс може да се уравновеси само ако разходите за работна сила спаднат. Този процес обаче не може да се развие, тъй като е налице негъвкав пазар на труда. През април 2001 г. аржентинските власти се опитват да стимулират икономическия растеж, като същевременно ограничават фискалния дефицит. Очаква се притокът на нови инвестиции да дойде от предприетите мерки за нарастване на ликвидността на банковата система, от намаляването на таксите, начислявани върху капиталовите стоки, и по-високите данъци върху потребителските стоки. За стабилизиране на бюджета се въведжда такса върху финансовите сделки с цел повишаване на доходите.

Предприетите мерки не успяват да спрат икономическия спад в страната. Една от главните причини е липсата на политическа прозрачност, което подрони доверието във финансовия пазар и като резултат спредът при облигациите се повиши над 1000 базисни пункта. Инвеститорите също се въздържат от трудното уравновесяване на бюджета, имайки предвид, че аржентинските провинции не са принудени да свият разходите си. При това на аржентинските търговски банки е разрешено да депозират зад граница по-малка част от валутни резерви и да използват ДЦК, за да покриват изискванията по задължителните минимални резерви.

 Намаляването на задължителните валутни резерви на търговските банки има за цел увеличението на ликвидните средства. На практика обаче в Аржентина то подкопава доверието във валутния борд и ограничава възможностите на банките за привличане на свеж задграничен финансов ресурс. Аржентинските власти изпитват ликвидни затруднения и през юни 2001 г. преобразуват 30 млрд. дол. външен дълг с изтекъл срок на падеж в дългосрочни ценни книжа (облигации). Този суап се оказва скъп, защото някои от новоемитираните книжа носят лихви от близо 16%, а това значително увеличава бъдещото бреме на дълга. Изпълнителната власт приема план за “нулев дефицит”, което изисква разходите да се ограничават само до наличните доходи.

Икономическата активност и доходите от събирането на данъци продължават да спадат и домакинствата започват да изтеглят депозитите си от банките (юли и август 2001 г.). Валутните резерви остро намаляват и пазарите започват да живеят в очакване на хаотични сценарии за преодоляването на назряващата криза.

Изтеглянето на частните капиталови потоци от нововъзникващите пазари след 11 септември 2001 г. принудждава аржентинското правителство да потърси разрешение на ликвидните си проблеми, като преструктурира 41 млрд. дол. от дълга на публичния сектор, държан от местни банки, пенсионни фондове и провинциални правителства. През ноември 2001 г. трудното преструктуриране на външния дълг и спадането на доходите води до спредове от над 3000 базисни пункта. През декември правителството отново суспендира плащането на външния дълг.

В началото на януари 2002 г. правителството преустановява функционирането на валутния борд и обявява използването на двоен валутен курс, а впоследствие - на плаващ валутен режим. В тези условия не беше положено каквото и да е усилие за ограничаване на инфлацията и на колебанията на валутните курсове. Въвеждането на суров контрол върху банковите трансфери на практика означава, че валутата е неконвертируема.

Избухването на острата валутна и финансова криза предизвика значително повишаване за разходите на аржентинските банки и за техните клиенти, което въвлича банковата система и цялостната икономика в дълбока икономическа криза. Към края на декември 2001 г. спредът върху аржентинските облигации нараства с 4000 базисни пункта, а след въвеждането на плаващ курс на песото то се обезценява над 70% спрямо долара.

През 2001 г. реалният БВП спада с 4.5%. През 2002 г. дефицитът на текущия платежен баланс се намалява поради свиване на вноса, но дефицитът на бюджета нараства независимо от ограничаването на разходите. Бюджетът за 2002 г. поддържа ограничаването на разходите само за подпомагане на най-бедните слоеве на населението, катосе очаква дефицит от около 1% от БВП.[1]

Аржентина се ползваше с доверие в сферата на международните икономически и финансови кръгове, а икономиката й се смяташе за стабилна и способна да устои на външните шокове. Страната разполага и със солидна банкова система с голям относителен дял на чуждестранните банки. Ето защо избухването на кризата изненада икономистите и участниците в международния финансов бизнес.

Аржентинската икономика се характеризира със следните фундаментални слабости, довели до избухването на кризата:

 Първо, тя е затворена и високо задлъжняла. През 2001 г износът на стоки възлиза едва на 10% от БВП., докато общият външен дълг е 55% от БВП. Вътрешния дълг е в по-голямата си част оформен в долари и възлиза на 26% от БВП. Комбинирането на висок външен дълг и слаби доходи от износа означава, че обслужването на външния дълг съставлява 83% от отчисленията на текущия платежен баланс през 2001 г. Към края на 2000 г. отношението на краткосрочния външен дълг към валутните резерви е около 115%

Второ, частният и публичният сектор имат високи вътрешни задължения, оформени в долари, но не разполагат с възможности за приходи от ценни книжа, оформени в долари. Валутните неравновесия се прикриват чрез валутни споразумения, съгласно които отношението на песото и долара изглежда еквивалентно. На практика аржентинската икономика е изключително уязвима от всяко прекратяване на външното финансиране и по-специално от девалвацията на валутния курс.

След преустановяването на външното финансиране (частно и официално) очакванията за девалвация водят до преизчисляване на обслужването на държавния дълг и на бюджетната позиция. Качеството на банковите ценни книжа се влошава, тъй като рецесията засяга състоянието и равнището на исковете от частния сектор, а банките са изложени на риск поради това, че държат ДЦК.

Централната банка се опитва да предостави ликвидни средства на банките, губещи депозити, и увеличава задължителните резерви за приемащите влогове, които са главно чуждестранни, като тези дейности заобикалят договорите на валутния борд.

Трети кризисно определящ фактор е замразяването на депозитите, което от кратковременна се превръща в дългосрочна мярка. Например някои банкови депозити не могат да се платят преди януари 2005 г., което обезмисля вътрешната платежна система. Замразяването на депозитите не може да се отдели от другите прояви на банковата криза, а това води до намаляване на доверието в банковата система и до затруднения при цялостното изпълнение и прилагане на икономическите политики.

На четвърто място, за задълбочаването на кризата допринася и приемането на допълнения към Закона за фалитите, които ограничават правата на кредиторите. Тези допълнания водят до несигурност относно прилагането на Закона за икономическа отговорност, съгласно който банкерите и бизнесмените са обект на юридическо разследване при взимането на неправилни решения. Противоречивите юридически разпоредби, независимо че се променят през май 2002 г., пораждат несигурност и водят до загубата на доверие сред инвеститорите и бизнесмените.

Ø Изводи за международната банкова система

Основен въпрос след аржентинската криза е как международните банки да се предпазват от периодичното избухване на валутно-финансови кризи в различни региони на света.

Макар че през последното десетилетие чуждестранните банки активно участват в инвестиционния процес на нововъзникващите пазарни икономики, вкл. И в Аржентина, неспособността на правителствата да плащат дълговете си, девалвацията на валутата, несигурността относно качеството на депозитите и заемите, както и невъзможността да се защитят правата на кредиторите, бързо тласкат аржентинската банкова система на границата на срива.

Подобно развитие води до редица изводи за дейността на банките с чуждестраненкапитал на нововъзникващите пазари.

Първо, международните банки стават предпазливи при осъществяване на нови операции и ограничават кредитирането на нововъзникващите пазари, чиято политическа система, юридическа и законова база не се ползват с доверие.

Второ, те започват да се убеждават в необходимостта от диверсифициране на инвестиционния портфейл, за да реализират по-високи печалби от операции на даден нововъзникващ пазар или регион.

Трето, чуждестранните банки се въздържат от финансови операции, оформени в долари, на някои нововъзникващи пазари. От средата на 90-те години банките предпочитат да откриват филиали в нововъзникващите пазари с цел избягването на валутнокурсовите разлики, свързани с кредитирането в чужда валута.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG