Home Икономика Международни пари

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Международни пари ПДФ Печат Е-мейл

Международни пари

22.1.От стокови към кредитни международни пари

Но в древността стоковите пари (злато и сребро) са били изпол­звани много повече в областта на това, което по днешните стандарти бихме оп­ределили като международна търго­вия - в отношенията между отделните държавни образувания, т. е. като меж­дународни пари.

С появата на монетите, при които чрез знака на властта се удостоверява теглото и пробата на метала (респек­тивно ценността на монетата), изпол­зването на златото и среброто в между­народната търговия се усложнява, тъй като отделните монети е трябвало да бъдат приравнявани към единна мярка. Обвързването на паричната емисия (се­ченето на монети) изключително с дър­жавната власт (монетна регалия) и по­лучаването на държавен доход от този монопол (сеньораж), както и периодич­ните опити за злоупотреба с този моно­пол от страна. на държавата.

Държавните книжни пари са първите пълноценни заместители на стокови­те пари, които се основават на относи­телно развит паричен оборот, в който ролята на парите като средство за обращение може да бъде изпълнявана (обозначена) от техен символ, който обаче в този случай задължително се свързва с авторитета на държавната власт, респективно със силата на принуждаването. Тази злоупотреба на дър­жавата с паричния монопол и дава въз­можност да извършва разходи без съот­ветстващи им приходи (поне дотогава, докато пазарът не реагира чрез пови­шаване на цените, изразени в непълно­ценните пари).

Кредитните пари са исторически следващата парична форма, развила се на основата на стоковите пари в усло­вията на относително развит търговски оборот. За разлика от книжните пари, основаващи се върху държавната при­нуда, кредитните пари имат в основата си доверието между самите участници на пазара. В основата на кредитните пари лежат дългови документи (задължения за плащане), които във времето до падежа са могли да бъдат използвани като средство за обръщение чрез прехвърля­не на правото на вземане по тях. Когато такива документи са издадени от банки и нямат фиксиран падеж, техният обо­рот е могъл да продължава, докато по­редният им притежател реши да ги представи на банката платец за изпла­щане в пълноценни пари. Това са бан­кнотите в класическия им вариант. С развитието на пазарния оборот и на ро­лята на търговските банки в него се по­явява и следващата кредитно-парична форма - остатъците по сметки, водени от търговските банки, и се използва при безналичните плащания. Този механи­зъм на заместване на пълноценните стокови пари с кредитни, зад които стои доверието към банките, се опреде­ля и като "фидуциарна" емисия.

Използването на кредитни пари об­лекчава пазарния оборот и дава въз­можност за гъвкаво приспособяване на паричното обращение към промените в икономическата активност. В същото време обаче се създават условия за фи­нансови кризи, ако сумата на предяве­ните за обмяна банкноти се окаже по ­голяма от златните запаси на емитента. Тази опасност довежда до намесата на държавата чрез ограничаване на право­то на емисия само за определени банки(емисионни банки). През първите десе­тилетия на ХХ век тези банки се пре­връщат в "централни" банки, които ка­то част от държавната власт вече уп­ражняват контрол върху паричното предлагане и поемат ролята на "креди­тор от последна инстанция". За тази цел търговските банки задължително пре­доставят част от депозитите си на цен­тралната банка като резервен фонд, от който да се подпомагат тези търговски банки, които временно изпитват труд­ности при посрещане на задълженията си. Така доверието, върху което се осно­вава обращението на фидуциарните пари, постепенно се пренася от отделната тър­говска банка върху централната банка и стоящата зад нея държава, респективно резервите, с които тя разполага.

Връзката на фидуциарните местни пари със златото се оказва решаваща за използването им в международния търговски и финансов оборот, докол­кото златото продължава да остава(до началото на 70-те години на нашия век) основна международна парична форма. Появата след средата на мина­лия век на международната валута в лицето на вземания в британски лири срещу банките в Лондон почива върху осигурената и връзка със златото. На възникналите валутни пазари курсо­вете между отделните валути непос­редствено се свързват с количествено­то съотношение между златото и злат­ните монетни единици, заместени в обращението от фидуциарните пари на съответните държави – монетния паритет. По този начин централизира­ните златни резерви на емисионните банки освен за покритие на вътрешно­то парично обращение все повече за­почват да се проявяват като покритие на появилите се международни фиду­циарни (кредитни) пари.

С прекратяването на обмяната на фи­дуциарните местни пари в злато разли­ката между книжни и кредитни пари се заличава, а контролът върху паричното предлагане пада изцяло върху централ­ната банка. Доверието, върху което се основава фидуциарната емисия, вече не се свързва със златните резерви на еми­сионната банка (покритието), а с цялос­тната парична политика на държавата, провеждана от централната банка.

22.2 Международни резервни пари

Разширяващата се роля на валутните пазари принуждава централните банки да поддържат "работни баланси" в международна валута наред с централизираните златни резерви. Първона­чално това са главно британски лири, които до Първата световна война из­пълняват основно ролята на междуна­родна валута. Допълнително качество, увеличаващо привлекателността на ва­лутните резерви, е и това, че те са из­точник на доход, за разлика от златните резерви. Въведените през Първата световна война "временни" забрани върху вноса и износа на злато, както и върху търго­вията с него (продължили и след края на войната), засилват още повече нуж­дата от валутни резерви, тъй като на банките не се забранява да търгуват с тях, но вече по курс, който отразява не­посредствено и пълно съотношението между предлагане и търсене.

ФУНКЦИИ на международните резервни пари

Историчес­ки първата функция на златните, а впоследствие и на валутните резерви е на междудържавно платежно средст­во. В нормални условия тази функция се проявява при текущото изравняване на платежните баланси.

Класическият пример за функциони­рането на резервните пари като окон­чателно средство за покриване на не ­равновесията между постъпления и плащания на междудържавно равнище е механuзмьт на златните точки. Той действа в условията на златния ета­лон.

В по-общ план - условията на златния еталон са предоставяли въз­можности за арбитраж между златните резерви на емисионната банка и валут­ния пазар. При неизменни "цени" на златото, по които емисионната банка е обменяла златото, курсовете на валут­ните пазари са се придържали към мо­нетния паритет, отклонявайки се от не­го само до величината на разходите за пренасяне на злато между страните(не превишаващи 1 % от паритета). Оттук и наименова­нията на тези граници - "горна" (екс­noртна) и "долна" (uмnopтнa) златна точка.

Спонтанно действащият механизъм на златните точки е исторически пър­вият пример за обвързване на валутни­те пазари чрез система на фиксирани валутни курсове.

Централизираните резервни пари из­пълняват ролята на международно пла­тежно средство и пряко при междудър­жавните финансови отношения, особе­но в условията на валутни ограничения.

Държавата в лицето на централната банка използва резервите си от между­народни пари за покупки и продажби на валутния пазар не само в условията на фиксиран валутен курс. Както вече знаем, даже когато няма държавно га­рантирани граници за колебанията на валутните курсове, централните банки се намесват на валутния пазар в покуп­ки и продажби, опитвайки се да кон­тролират движението на валутните кур­сове. Подобно използване на резервите е проява на следващата функция на международните резервни пари – тази на интервенционно средство.

Търсене на резерви

Най-общата основа за възникването на трудности във външните плащания е степента на отвореност на иконо­миката на отделните страни. Колкото по-голяма е зависимостта на местното стопанство от участието му в междуна­родния обмен, толкова повече небла­гоприятните промени в условията на този обмен (т. нар. външни шокове) ще налагат потребност от резерви. Важно значение има и характерьт на външна­та промяна - дали тя е временна, или действието й е продължително.

Необходимостта от официални ре­зерви международни пари се определя в значителна степен и от uкономuчес­каma полuтuка, и по-конкретно - от из­брания начин за реакция спрямо външния шок И за приспособяване на иконо­миката към неговите последици. Тази реакция би могла да бъде насочена към съкращаване на вътрешните разходи (дефлация), към увеличаване на екс­портните постъпления (чрез обезценка на местната валута), както и към мерки на търговската политика (вносни огра­ничения).

Насочването на предпочитанията към някоя от горните мерки е в тясна зависимост от прилагания валутно кур­сов режим. При фиксиран валутен курс на преден план излизат дефлационните       мерки вместо девалвацията.

При режим на плаващ валутен курс изборът е по-вероятно да се насочи към обезценка на местните пари на валут­ния пазар, целяща съкращаване на раз­ходите за внос (поради поскъпването му). В този случай ефектът върху пла­тежния баланс е по-непосредствен, при това, без да е необходимо да бъдат съ­кращавани съвкупните разходи (т. е. да се прибягва до дефлация и намаляване на националния доход), тъй като вът­решните разходи само се пренасочват от вноса към местните стоки и услуги. В степента, в която режимът на плаващ курс изключва прилагане на валутни интервенции, нуждата от валутни ре­зерви намалява още повече.

При равни други условия държавите с отворени стопанства ще се нуждаят от пове­че резерви при използване на фиксиран валутен курс, отколкото при плаващ валу­тен курс.

Необходимостта от официални резерви за всяка отделна държава се влияе и от особеностите на нейния ва­лутен режим, в частност от това дали съществуват или не забрани за поддър­жане на частни валутни резерви (валут­ни депозити в местни или в чужди бан­ки). Тази практика (известна под наи­менованието " валутно заместване") се разпространи в световен мащаб особе­но след средата на 70-те години.

Предлагане на резерви

Ако всички държави си поставят конкретни цели за разме­рите на салдата, то тези цели биха мог­ли да бъдат постигнати максимално от н-l държави. Същият проблем се отнася и като ограничение за желания размер на официалните резерви на всяка отделна страна. Ако общият размер на резервите е фиксиран и н-l държави са определили размерите на своите резерви, то за последната дър­жава неизбежно остава остатъкът.

22.3 Златен еталон (стандарт)

Представите за стабилно стопанско развитие до началото на Първата све­товна война дълго време се свързваха с ретроспективните оценки за ролята на златния еталон като организация на па­ричното обращение.

Възловите моменти в представите за спонтанно действие на механизма за приспособяване при златния еталон са приeмане за размера на международно предлагане на резерв на пари за незави­сима величина, както и nредnoложени­ето за пълна подвижност на цените, заплатите и лихвените проценти, ко­ито реагират незабавно на промените във вътрешното парично предлагане, предизвикани от измененията на злат­ните резерви.

След края на Първата световна вой­на възстановяването на златния еталон се оказва невъзможно за повечето дър­жави. Едва през 1925 г. той е възстано­вен във Великобритания, но в ограни­чен мащаб (гарантираната обратимост на фидуциарните пари в злато е била възможна само срещу кюлчета). Дър­жавите, които не са разполагали с дос­татъчно злато за въвеждане даже и на тази ограничена форма на златния ета­лон, възприемат т. нар. златнодевизен еталон. При него ролята на резервни пари се поема от валутите, обратими в злато (резервни валути, или "девизи"), чиято гарантирана обмяна срещу мест­ни пари по неизменно съотношение изисква наличието на валутни резерви. Но след началото на кризата от 1929-1934 г. практически във всички страни окончателно се поставя край на връзката между местните пари и злато­то, а с това и на възможностга за дейс­твие на спонтанните механизми на златния (златнокюлчеви и златнодеви­зен) еталон.

Неуспеха за възстановяване на златния еталон се дължи на намалената noдвижност на заплатите, оттам на цените, и орueнтацuята на двете макроикономическu променливи npeдимно към noвuшaвaнe. Това води до по-голяма продължителност на перио­да за приспособяване и до по-големи спадове на доходите през тези периоди, отколкото правителствата са смятали, че могат да си позволят по политически причини. Друга причина за невъзмож­нocттa да се поддържа златният еталон е било значителното неравновесие в раз­пределението на златните резерви. Важна роля изиграват сериозните noлитическu проблеми в повечето държави, които създават бла­гоприятни условия за развихрянето на национализъм в икономическата поли­тика.

Следвоенна организация

Следвоенната организация на меж­дународната парична система се поста­вя на основата на принцип, който е близко до единия от крайните варианти за решаване на проблема н-l" за меж­дународните резерви. САЩ приемат пасивната роля на н-та държава, която съобразява салдото на платежния си ба­ланс с останалите държави, осигуря­вайки увеличаването на международ­ните резерви чрез пасиви в платежния си баланс. Гарантираната обменяемост на долара (в резервите на останалите държави) в злато дава основания тази организация да бъде определена като златнодоларов еталон.

След началото на 60-те години с въз­становяването на конвертируемостта на западноевропейските валути и на японската йена те общо започват да се използват като международни валути, което впоследствие води и до включва­нето им в резервите на отделните дър­жави.

След края на Втората световна война се променя и виждането за глобалното съотношение между търсене и предла­гане на международни резервни пари. Търсенето им вече се разглежда като функция на икономическата политика на отделните държави, като в нея на преден план излизат целенасочените мерки за приспособяване към външни­те шокове при поддържане на макси­мална заетост, а резервите и тяхното из­ползване стават част от тези мерки. Предлагането на резервни пари в све­товен мащаб се превръща в обект на междудържавни споразумения.

22.4. Проблеми на международната ликвидност

Офи­циалните резерви на отделните държа­ви се състоят от два вида резерви - безусловни и условни.

Към безусловните резерви се от­насят собствените златни и валутни ре­зерви, както и правата за автоматично получаване на резервни средства от но­восъздадената международна финансо­ва организация - МВФ. Тези права въз­лизат на 1/4 от вноската на всяка дър­жава във фонда и могат да бъдат полу­чени при поискване, за да бъдат покри­ти дефицити в платежния баланс на съ­ответната държава.

Условните резерви включват кре­дитите, които всяка страна, членуваща в МВФ, има право да получи над 25% от вноската си, както и други видове кредити и заеми, предоставяни от меж­дународните финансови организации, от правителствата на други държави и от частните финансови пазари.

След началото на 60-те год. осо­бено внимание започна да се обръща на втората страна на проблема за между­народната ликвидност- качеството на международните резервни средства. Тя се изразяваше в това, че делът на резервните валути в резервите непрекъснато нарастваше, докато доверието към тях в сравнение с това към традиционното резервно средство - златото, започна да се колебае.

Третата страна на проблема за меж­дународната ликвидност се проявява в неравномерноmо разпределение на ре­зервите между отделните държави.

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG