Home Литература Човекът в поезията на Смирненски

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Човекът в поезията на Смирненски ПДФ Печат Е-мейл

Поетиката на Христо Смирненски

Смирненски е създател на една нова стилистика – стилистиката на светлината. Тя не е синтез на определена идейност, а е потърсен образът на революцията като рушителна и обновяваща сила. Революцията сама по себе си не е конкретизирана, а е стихия, която ще помете този грозен свят. За Смирненски светлината е импулс, който ще разруши старото. Той говори за младостта като алтернатива на стария свят. Монументалните визии са обвързани с въдворяването на новото. В творчеството му се носи уссещане за контраста ден, светлина – мрак, обреченост, смърт. Смирненски използва символа като го трансформира в алегория, защото алегоричната образност внушава абстрактност. Стихът му носи специфична ритмика, чрез която се изграждат допълнителни внушения. Ритъмът е интензивен, динамичен, поривен, като се тъждествява с ритъм ана революцията. Ритмиката е напрегната, обвързана със смисъла на творбата. Смирненски е новатор по отношение на разработваните теми и художественото отразяване. Христо Смирненски се оформя като творец в годините на разцвета на българския символизъм. Това влияние на художествения метод се чувства най-подчертано и в най-революционните и новаторски му творби. Христо Смирненски е определен като “дете на революцията”. Николай Лилиев го нарича “лъчезарен юноша”.

светлина – импусл, к’ ще разруши старото
революция – стихия, к’ ще помете този грозен свят; рушителна и обновяваща сила.
младост – алтернатива на стария свят
мрак,ден, светлина  обреченост, смърт
смивол – алегория (абстрактност)
утро, зора – знак за началото на нов ден
художествено време – пределно световно историческо време
епохата – среща на два свята, в който “единият е излишен”
лирическия човек на Смирненски – поставен в исторически прагова ситуация
града – единствен деков в поезията на Смирненски
ново
нощта

Проблемът за човека и града в поезията на Христо Смирненски

(Градът и социалното страдание в творчеството на Христо Смирненски)

Увод:
Краткият период, в който твори Смирненски, в национално-исторически план се характеризира с крушение на националните идеали, с остри социални противоречия, резултат от двете национални катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна война. В общоевропейски план това е време на крах на патриотичните идеали след войната, на кървави социални бунтове – въстанието на Спартакистите в Берлин, Октомврийската революция, Унгарската революция, у нас Войнишкото въстание. В резултат на историческите събития се наблюдава политизиране на целия обществен и духовен живот. В културен план това е време на изчерпване на символизма, възникване на нови авангардни литературни течения – експресионизъм, футоризъм. Динамичното историко-културно настояще обуславя поезия, в която основната естетическа доминанта е движението. Динамична конструкция има доминиращият в поезията му образ на художественото време. То е разкрито като пределно, световно историческо време. Епохата е среща на два свята, в който “единият е излишен”. Лирическият човек на Смирненски е изведен от затвореното биографично време на своя живот и поставен в исторически праговата ситуация. Утрото и зората са знак за началото на нов ден и са основните метафори за праговото историческо време. Ключов образ, утвърден в поезията е образът на нощта. Срещата на стария с новия свят е алегория, изразена посредством изтичането на стария и началото на новия ден. Тази смяна е темпорално ситуирана в полунощния “кобен” час – прастара митологема, изпълнена с ново съдържание. Трансформируем е и образът на художественото пространство в поезията на Смирненски.

Теза:
Наследник на поетичната система на символизма и продължител на революционната линия на Ботев и Чунтолов, Христо Смирненски създава своята поезия върху една съвършено нова тематика – урбанистичната. Макар образът на града да е присъствал в творчеството на неговите предшественици Вазов, Г.П. Стаматов, Дебелянов, той не е този централен образ, какъвто е в стигховете на Смирненски. Градът е не само единствен декор в неговата поезия, но той присъства в самоусещането на лирическите герои, определя тяхната чувствителност. Взаимоотношението човек-град е проблемен център в творчеството на Смирненски. Образите на човека и града не са монолитни. По принцип основните образи и понятия в поиезията му са разкрити като трансформируеми. Този принцип е израз на мирогледната позиция на поета.
Човекът в поезията на Смирненски има две образни проекции – човекът жертва и човекът-творец на “светлата ера”. Човекът е видян в двойна перспектива – и в своето конкретно нерадостно настояще, и в историческата грандиозност на бъдещето. Естетическата концепция за трансформациите в духовното самоусещане на лирическия герой от страдалец в месия, от роб в творец на новия свят и на града от вместилище на слото в град-революционна стихия е очертана като етапен процес. В елегическите творби – циклите “Децата на града” и “Зимни вечери” лирическият човек носи адово самоусещане. В тези творби е водеща темата за човека като страдание, резултат от непримирими социални противоречия. В творбите, подчинени на идеала за назряващата сила на революцията, “Юноша”, “Ний”, “Улицата”, “Тълпите” трагическото самоусещане се трансформира в борчески изблик, чувство за ситорическа мисия. Кулминация на борческия патос в поезията му се явява декларираната готовност за саможертва. Идейният модел в поезията на Смирненски се базира върху линията страдание – борчески порив – революция – саможертва.

Основният топус – градът, е очертан в два образни варианта. Единият създава представата за жесток, индеферентен към съдбата на своите обитатели град, вместилище на грозното и злото. Другият е градът-средище на революцията. Двоинствената визия на човека и града определя и характерната за поетичния патос в творбите на Смирненски двупосочност. В стихотворенията, разкриващи социалната нищета на човека-жертва (“Зимни вечери” и “Децата на града”: Братчетата на Гаврош, Старият музикант, Уличната жена, Цветарка, Жълтата гостенка), патосът е разобличителен, а в творбите, утвърждаващи образа на революцията той е адмиративен, одически (“През бурята”, “Юношата”, “Йохан”, “Смъртта на Делеклюз”, “Червените ескадрони”).
Човекът в поезията на Смирненски има два образа вариации – човек жертва и човек двигател на историческия патос. Образът на човека жертва има самостойно присъствие в социалнит елегии. Централна в тях е релацията човек – град. Градът е разкрит като топус на злото. Това е град лишен и лишаващ от живот, мъртъв, статичен, жесток към съдбата на своите обитатели. Град, чийто закони осъждат бедните жители на вечна нищета и безрадостно съществуване. Жертвите на този град са хората от нисшите социални прослойки. Образът на човека-жертва има множество вариации – старият музикант, гаврошовците, цветарката, уличната жена. Общото между тях е не само социалният им статус, но и духовно-психологическите им драми. Те са ограбени от елементарното човешко право на щастие. Показани са като самотници сред бездушната тълпа. Градът има пряка характеристика – “шумен и разблуден” (“Братчетата на Гаврош”). Образът на града е одухотворен като представа. Разкрит е като реално пространство. Изобразен е в сетивните му измерения.
Най-устойчив метоним на града е улицата, също одухотворена като образ. Тя “гърми”, “шепне кървави закани”. Други градски топуси са площадът, барикадата, локала. Образът на града е не само конкретно-предметен, но и абстрактно символен. Преплитането на двата плана е показател за сложната двуединност на художествения свят на Смирненски. Водещ принцип в символно-алегоричния план е утъждествяването на града с персонифицирания образ на смъртта, която “потропва с ледени крила”. Друг персонифициран образ на градския живот е “жълтата гостенка”. Градът се отъждествява с темпоралните образни символи на зимата и нощта. Зимата символизира студенина, физическо и духовно изтощение, а нощта, както при символистите, така и при Смирненски алюзира безприютност, бездомност. Градът, обитаван от персонифицираните социални злини е сравнен с черна гробница, лишен е от всякаква жизненост. Важна идейна форма имат и глаголните форми, определящи състоянието или действието на одухотворения град и неговите топуси – “гасне”, “гледа”, “киска се”, “плаче”, “гърми”, “шепне”. Глаголите са в сегашно време и така подчертават неизменната повтаряемост на движението, вечността на страданието, безконечността на злото. Важна функция в изграждането на общото трагическо внушение имат цветовите определения на художествения свят. Доминиращ е черният цвят – “черната гробница”, “черната старческа мъка”. Негова вариация е жълтият цвят. Образът на човека-жертва на социалната несправедливост има три основни вариации – децата, жената и старите хора. В два цикъла Смирненски показва темата за социалното (човешкото) страдание – “Зимни вечери” и “Децата на града”.
В “Зимни вечери” основни темпорални образи, присъстващи дори в самото заглавие са “зимата” и “нощта”, които са символ на социалната студенина, на безрадостното битие. Тук са събрани основните образи на страдалците на града. Всеки епизод е вариация на трагичния мотив за човешката нищета. Описаните герои обитават адовите селения. Тази творба обобщава трагиката на човека-жертва. Има мозаечна постройка, базирана върху фрагменти. Обединяващото начало между отделните фрагменти е актът на пътуване на лирическия говорител през бедняшкия квартал. В цикъла “Зимни вечери” се сблъскват два стилови подхода – ясен символистичен стил и конкретен битов, предметен план. В този цикъл се прозира най-ясно двуплановостта в творчеството на поета. Тези два стила са разположени на симетрични места в цикъла, който се състои от седем композиционни части. Първата, третата и петата са символистични. Четните са конкретни. Седмата част е обединяваща. В този цикъл има три основни теми – градът, трудът и смъртта. На всяка от тях има по един символен и реалистичен пейзаж. Използвани са жанрово лирични картини и лирическа поетристика. Темата за страданието е в центъра на цикъла. Соминиращи мотиви са повяхването, гасненето, чезненето, смъртта. Творбите в цикъл а са обединени от лирическия “аз”. Цикълът започва с лирическо въведение – градът като свят на хаоса. С изящни детайли е нарисуван тъжен пейзаж. Поетическите асоциации са потискащи. Градът е представен като “черна гробница”. Доминиращ е черният цвят – алюзия за смърт и страдание. Предметите са одухотворени “глъхнат сградите, зловещо гледа всяка …”. Първата част е по-обща, по-символна, с повече многозначни сравнения. Градът и природата се събират в мрачна потискаща картина, която има субективно-общочовешки смисъл. Целият цикъл е обединен от идеята за вечното страдание и от картината на безкрайната мъка. Съдбите на героите са разкрити лаконично. Втората част прави рязък поврат към конкретното и социалното, към потиснатостта в нейните нагледни жестоки и обществени причини. Повтарят се елементи от предходната част, но вече транспонирани върху конкретна социална основа. Във втория фрагмент е описана сцената с пияния баща и неговото семейство лаконично. Идеята се носи и от действието. Лирическият говорител е свидетел. Той разкрива, показва, анализира. Два детайла битуват във фрагмента и носят усещането за болка и безизходност – “къщурка” и “детска глава”. Умалителното на дом – къщурка говори за страданието. Домът носи за човека силата на уюта, на близките, а в тази бедност човекът е самотен. С голяма сила е внушена трагедията на едно бедняшко семейство, визирана чрез детайла “завесата мръсна, продрана”. Бедността битува чрез визията на епитета “безхлебен”. Мотивите създават усещане за цялостност, но същевременно открояват и конкретна епизодичност. Контрастът черно – бяло дава представа за действителност и мечтателност. Следващата картина е по-бодра. Живо е изобразена работата в ковачницата. Мотивът за ковача и е символен. Той изразява силата на разрушението и съзиданието. Представя важни моменти от трудовия процес. Подчертава се от силата на човека, който със сръчност и воля покорява огъня. Огънят визира представата за вечното съзидателно начало. Тези строфи на Смирненски напомнят “Калиопа” на Яворов. Поетът подбира точни глаголи-метафори. Постигнато е свуково съчетание, което напомня звука на чука. Цветовата гама е богата. Плавният ритъм на дактила в първия и четвъртия стих на всяка строфа свучи енергично и отсечено. Конкретното и предметното се носи от четвъртия фрагмент. Видението на ковачите бързо изчезва и животът показва своето сурово лице в конкретните линии на града. Гъстата мъгла е образ-метафора. Тя има множество превъплъщения – “безплътна”, “непрогледна”, “гъста” и алюзира представата за житейска безперспективност. Със старика крачи и натовареното дете, в чиято съдба няма нищо от опоетизираната стихия на ковачите. Наново е въведен пейзажът – гъстата мъгла, символ на безизходност. Няколко детайла усилват тягостното настроение. Светлината на електрическия наниз е контрапунктна на завесата от “черен мрак”. Сменят се гледните точки – от външното изображение към душата. Главната група в тази картина е слепият старик и натовареното дете. Образът на стареца извиква алюзията от отминалото в живота, а детето на онова, което ще живее в свят на тъга и страдание. Лирическият говорител не е равнодушен зрител. Образът на снежинките, които стават на кал, символизират изчезването на красотата отново чрез опозицията бяло – черно. Събират се в един образ старика и малкото дете като обобщен образ на страданието. Повторението и обещанието засилват тъгата и като вопъл се откъсва възгласът:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла …
Особено запомняща се е тази част от цикъла, в която са ситуирани страдащата жена и ковчега с мъртвото дете. Описанието е лаконично. Поетът дори не обобщава дали отчаяната старица е майка на мъртвата девойка, дали дрипавото дете е нейно братче или сестриче. Той просто фиксира с разтърсваща сила един момент на страшна човешка драма. И в този дом цари мизерията. Реалистичните мотиви напомнят следосвобожденската лирика на Вазов. Нещо символно се асоцира със заснежените цветя, които се топят и чезнат – чезне красотата. Цикълът завършва като обобщение на всичко, което е описал, преживял и изстрадал лирическият говорител.
Последната част започва с вариации на първата строфа от втората картина. Това повторение засилва лиризма – акцентува основната тема на цикъла – човешката нищета. Създава се усещане за безнадеждност и безкрайност на човешката мъка. Отново се появява образът на двете деца, на безпътицата в мизерния им живот:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
Образът на “безхлебния” баща е неосъщественият човек. Човекът, който е загубил обичта си. Творбите носят социален сантиментализъм. Последните две строфи крият алегоричен смисъл. Животът ще омърси чистите, светли пориви в детските мечти.
Съдбата на човека-жертва битува и в стихотворенията от цикъла “Децата на града”. Градът е показан с цялата му враждебност. Тойе онов апространство, където човек се чувства самотен. Вариация на образа на онеправдания беззащитен човек е старият музикант от едноименната творба. Основно в нея е внушението за самотата. Старият човек е изолиран от всеобщия кипеж на живота, дистанциран е от суетата и глъчката на пъстроцветните тълпи. Героят е елиминиран и от целия одушевем свят. За да се подчертае отчуждението на героя от неговия свят, той е сближен с неодушевената природа и с персонифицираните човешки несгоди – над него “ревностно бди черната старческа мъка”, хвърля му поглед “печална луна”. Самото заглавие носи в себе си семантиката и се свързва директно със замисъла. “Музикант” е знак за човек на изкуството, а определението “старият”, че е отхвърлен, ненужен. Контрастът е между съдбата на малкия човек и животът, който кипи около него. От всички страни той е заобиколен от природни и социални враждебни сили. Трагическото преживяване е затворено, но конструкцията е по-особена – повтаря се не цяла строфа, а един стих, който присъства и във финала: “тегли полекичка лъка”. Но докато в началото извършител на действието е старецът и изображението е реалистично, във финала извършител на действието е “Смъртта”, а реалистичното изображение е заместено от символно-алегорично. Внушава се идеята за пълната безпомощност на стария човек, но се отправя и скрито обвинение към тълпите, определени като “зли и далечни”. Сред големия град са и децата. Съдбата на детето-жертва е разкрито чрез несъответствието между естествения стремеж към безгрижно детство и студеното жестокосърдечие на града. Чъншният блясък на града е израз на неговата етическа и социална грозота. Внушението за низвергността на децата от света на материалните блага също се изгражда чрез контраст – между блясъка на витрините и “одрипаните” деца в стихотворението “Братчетата на Гаврош”. Лирическото действие се гради чрез глаголи от свършен и несвършен вид в сегашно време. Така те очертават детската мъка в нейната моментна конкретност “и ето ги стоят на ъгъла”, и в нейната трагическа повтаряемост, “че всяка вечер теменужена / ти виждаш бедните деца”. Идеята за трагическата обреченост е изведена и на композиционно равнище – творбата има затворена композиция – тип пръстен, който се оформя от начално-финалното построение. Така се внушава безизходността на детското страдание, неразрешимостта на конфликта. Творбата е изградена върху социалното противопоставяне и е организирана от смислови контрасти. Тя носи лирическото обръщение към града – “ти”, но показва и “тях” – малките гаврошовци. “Ти” усилва непосредствеността на казаното, но и силата на изобличението. То постига директен лирически контакт. Граматическа, смислова и емоционална творбата е разположена между двете форми – “ти” и “те”, между директния емоционален изказ и дистанцирането. “Ти” звучи със силата на негодуванието и се превръща в обвинение. Образът на града е представен чрез смислови противоположности. Сякаш самият град е с две леца. Едното е блестящо, празнично, а другото – тъмното е на скръбта и страданието. Бедните деца остават в социално тъмното пространство на обществото. Тяхната съдба е показана, а не разказана. Тръгва се от външното, видимото, за да се стигне до страданието. Изразителният детайл “прихлупен до очи каскет” крие сълзите, болката от незаслужената обида. Тя е елемент на социалната принадлежност. Творбата е построена върху социално симислени противоречия, които са свързани. Страданието, страданието и гневът се напластяват, за да избухнат в реторичния въпрос: “Какво им даваш от живота си?”. Гневът е рамка на картината на детското страдание. Основен принцип е контрастът. В първата строфа, той е под формата на несъответствие между студената празничност на града и неговото безсърдечие към децата-жертва. И внушението за низвергността на децата от света на материалните блага се пораждат чрез контраст – блясъка на витрините и окаяния външен вид на децата.
Темата за страданието на човека-жертва е водеща в стихотворенията: “Цветарка”, “Жълтата гостенка” и “Улична жена” и разкрива образа на жената. Този образ има три вариации – продавачката на цветя, тютюноработничката и блудницата. Разкрити са три човешки драми, всяка със своя социален мотив. Обединяващ с “Цветарка” и “Жълтата гостенка” е лирическият пейзаж, който има специфична естетическа функция. Той е максимално естетизиран. Естетизацията се постига чрез алитерацията, асонанса и звукописа. Наблюдава се тенденция към музикализиране на поетическото слово. Опоетизацията на природата е път към естетическо отъждествяване между природа и герой – описаният свят е съзвучен с нежността и красотата на цветарката, оприличена на “русалка”. Сравнението подчертава изяществото на духовния Ј мир, създава усещане за приказност. Отъждествяването в естетическо отношение на двата образа не е самоцелно. То подготвя трагическия конфликт на творбата, който се очертава върху контрастното внасяне на отблъскващия образ на града. Той е деестетизиран и застава срещу естетизирания образ на Витошкия пейзаж. На представата “Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна” се противопоставя безчувствието на един свят, затворен в пространството на града, определен като “грамаден” и “задъхан”. Красотата на природата се сблъсква със социалната грозота. Важна функция тук има глаголът “дебне” като определящ действието на “каменния град” и алюзиращ идеята за неизбежната участ на девойката. Въвежда се мотивът за похищението на света на слото върху красотата. Заглавието се свързва в семантично отношение директно с цветя и е знак за красота и невинност. Изграденият чрез символистични похвати природен пейзаж има функцията на противопостави чрез слово красотата на грозната действителност. Подчертава се естетическата несъвместимост на природния пейзаж с градския. Приказно-екзотичното описание на Витоша, изградено по символистичен образец, се превръща във фалшив декор на социалната действителност. Така индиректно се дискредитира символистичната естетика на нейния култ към създаване на измислени светове.
Върху принципът на противопоставянето между природен и социален свят е изградено и стихотворението “Жълтата гостенка”. Тази творба е показател за отношението на Смирненски към образния свят на символизма. Поезията на Смирненски слага началото на перспективния контакт между революционната поезия и европейската авангардна литература. Той използва символно-алегорични образи. В поетическата лексика преобладават сложни поетизми “лунносребърна”, “огнеструйни”, активизирани са характерни за символизма ярки цветови представи “пурпурночервени”. Жълтата гостенка” е също интересна илюстрация за съжителство между реалистични и символистични елементи. Творбата е изградена върху принципа на редуване на двата изобразителни подхода. Заглавието е конкретно. То е знак за обреченост. Посвещението е лаконично и има адресат: “На тютюноработничките / безбройните робини / на жълтата царица / туберколозата”. Пейзажът е като двигател на действието. Суровата битова картина, очертана в конкретни и близки до разговорната реч взикови средства въвежда в трагична човешка съдба. Тя е последвана от двустишие в осезателно различен стил:
… пак очи с очи се срещат …
търсят призрака нечакан …
По-нататъшното двустишие подхваща мотива на “призрака” отново в различен стилистически и смислов облик. На фона на красивата лятна картина контрапунктно е изградено човешкото съзнание. Определението, умалителното “ссухрена женица” подсказва за бедността. В третата строфа в рамките на четиристишието се оформят две двустишия. Първото звучи конретно предметно, то стилово е по-близо со разговорната реч:
А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
стара ссухрена женица бди над дървений креват …
А второто двустишие звучи по-символно алегорично:
… призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
и за бледната девица черна мрежа той плете.
Така в конкретно битовото пространство на “избичката мрачна”, наред с реално присъстващите образи на старицата и девойката е въведен и един символно-алегоричен обрз на персонифицираната смърт. В тази творба основно художествено средство е контрастът. Той се наблюдава между рими и словосъчетания – “бледната девица” – “черни мрежи”, “дете” – “старостта”, “ссухрена женица” – “девица”. Чрез контраст са противопоставени отделните части – въвеждащата описва красотата на природата и контрастира с втората, която разкрива нищетата на бедната стаичка. Контрастът се наблюдава и на равнището на по-големи смислови единици. Драмата на умиращата девойка, ужасът пред смъртта, гробовната атмосфера вътре в избичката е противопоставена на кипящия, изпълнен с празничен крясък живот вън, на бездушието на тълпите.
Сред цикъла “Децата на града” открояващ се е образът, който се задава като продължение на “Цветарка” – “Уличната жена”. В заглавието битува идеята на творбата. Жената е знак за добро, за дом, за уют, за семейство. Улицата е пътя, който отвежда в дома, но и място, където човекът е сам. Съчетанието говори за бездомност и обреченост. Визирана е нощта като символ на тъма и носител на зли сили. Персонификацията Ј и сравнението “мащеха неумолима” показват битието, съдбата, която я довежда до морална деградация. Символно значение имат и увехналите циклами – говорят за смърт, за обреченост, а цветята са знак за красота, обич, младост. Контрастът между портрета на детето и жената с настоящето, което я погубва, е присъда над един свят, в който човекът е жертва и носи социалното страдание. Опустошението се визира чрез два образа на “Смъртта” и на “властникът живот”, изградени в опозиция.
“Децата на града” е цикъл, в който битува страданието. Това е универсален мотив. Обхваща целия човешки живот – от децата до стареца. В творбите се налагат и мотиви, които имат запомнящо се значение. В “Цветарка” мотивът за чезненето и гасненето, в “Старият музикант” – за самотата на човешкия дух и за човешката обреченост. В цикъла се прокрадва идея за братство и съпричастност. Въпреки символите, изобразени са конкретни съдби. Художественото пространство е извисено и в същото време е семно и реално. Основен е образът на “каменния град”, към който всички се стремят и същевременно всички искат да разрушат. В своите творби Смирненски утвърждава истината. Човекът е видян отблизо и е разбран.
Образът на човека е двоинствен, трансформируем. Той е видян не само като безпощадна жертва в конкретността на настоящето, но и като властен съзидател в историческата грандиозност на бъдещото. С идеята за градивния потенциал на масите се въвежда успоредно с темата за страданието и темата за революцията. Връзката между двете теми е дискретно положена в цикъла “Децата на града”.
Проблемът за осъзнаването на личността е идеен център на стихотворението “Юноша”, което илюстрира ярко идейния модел на поезията на Смирненски. Идейната конструкция на творбата е базирана върху триадата теза – антитеза – синтез. Началото въвежда мотива за силната наивна юношеска вяра в празничната среща с живота:
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя,
в колесница от лунни лъчи.
Но предчувствието за приказно чудо се трансформира в адово светоусещане в реалността на битието, усещането за царственост е алюзирано от образа на колесницата, преминава в робско усещане, внушено чрез метафоричния акт на оковаването. Оформя се характерният за поезията на символистите конфликт очаквано – видяно, мечта – реалност. Разгръща се мотивът за прекършената вяра, за рухналата надежда, за пороганата мечта. Образът на настоящето се превръща в синоним на подземния ад, който е очертан чрез представата за “раззинали бездни”, “черни стени”. Основният художествен похват е антитезата. Пролетта и радостният миг, с който започва пътя на юношата, отстъпват място на жестока враждебност. Променят се цветовете, образите, картините. Голяма роля играят слуховите представи “плачове като в сън”, “оковен звън”. Трагическото отъждествяване на лирическия герой с неговите братя се постига чрез общото им страдание – и лирическият “аз”, и братята му са оковани от злодей непознат. Появява се нов образ на братята, постигнат чрез представата “керван” – многобройни, угнетени, за което говори определението “робски”. Те са мъченици без вина. Това е визирано чрез образа-символ на Христовото мъчение – “трънен венец”. Напрегнат и драматичен е двубоят между доброто и злото, между раждането и смъртта, между мечтата и грубата действителност. У героя настъпва помяна след сблъсъка с тази действителност. Усеща се съпротива на младостта срещу грозното и враждебното. То е изразено в изповедта:
И настръхнах от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова …
Сблъсъкът вяра – безверие е емоционално ядро и на символистичната поезия, но у символистите противоречието между порива и безсилието е разкрито като трагически повтаряем акт, в който скепсисът взима превес. За това водещо в нея е чувството за примирение. В поезията на Смирненски сблъсъкът вяра – безверие поражда не примирение, а гневен протест, активна съпротива срещу злото. Гневът поражда призива за ураганната разрушителна стихия на революцията, утъждествена с природни стихии. Сблъсъкът вяра – безверие ражда новата вяра в спасителната мисия на революцията. Копнежът и страданието раждат призива – “Ах, блеснете пожари сред ледна тъма …”. Образът на пожара е образ символ на революцията, на нейната разрушителна и очистителна стихия. Множество градации, глаголи, междуметия и възклицания подсилват усещането за поривност и устременост на младия човек. Стихията на тази битка е колкото страшна и унищожителна, толкова желана и съграждаща. В този емоционален момент “аз”-ът трезво намира своето място. Променя се съзнанието, променя се и отношението към света. Неговият нов идеал руши стария свят, отрича старите разбирания за щастие. Героят има ново усещане за човешкия живот – саможертвата. Финалът я утвърждава като път към намиране на екзистенциалния смисъл в живота. Контрапунктният строеж на творбата вяра (теза) – безверие (антитеза) – нова зряла вяра (синтез), разкрива процеса на интелектуалното себеосъзнаване на личността. “Юноша” очертава пътуването към самопознанието, дългият път към трансформация на вярата. Той започва с признанието “Аз не зная …”, за да достигне до намерения смисъл “аз ще знам …”. Намереният смисъл на съществуванеот – революцията, разрушаването на стария свят, мотивира смъртта и се оценностява, докато раждането на индивида остава извън “аз”-овата воля.
Изповедност носи и стихотворението “През бурята”. Бурята е символ на борбата. Творбата е биографична. Със затрогваща скромност лирическият герой мечтае да бъде обикновен редник в тази разрушителна и обновяваща стихия. С тържествен приповдигнат тон е пресъздаден победния ход на революцията. “Аз”-формата създава усещането за изповедност, убедителност и откровение:
Аз ще дочакам празника на моите братя
И размаха на техните крила …
Смирненски продължава традицията на революционната идея в нашата литература след Ботев и Яворов. Подобно на Ботевия лирически герой и героят на Смирненски е готов за саможертва. Той ще загине като Йохан на барикадите и този жре*ий го изпълва с гордост. Готов е да умре в последния час на революцията, когаот животът е най-желан, най-очакван. Интонацията на строфата не се променя. Смирено и искрено “аз”-ът изказва своята жертвоготовност:
И мълчалив и блед сред бедните си братя
ще понеса аз черния си кръст …
Въпреки някои символични образи, строфата завладява с красотата на своето съдържание и с голямата искреност. Стихотворението “През бурята” визира революционната романтика и гради образа на революцията. Заглавието е символно. То създава представата за революцията като буря, като разрушителна стихия и съзидание. За това допринася и представата “към слънцето на пролетните дни …”. Слънцето е символ на живот, а пролетта на обновление и красота.
Трансформацията на робското в борческото светоусещане е разкрита като колективен процес в стихотворението “Ний”. Първата част от творбата разгръща темата за трагическата участ на човека в несправедливото общество. Тя се разкрива чрез конфликта между чувството за принадлежността на страдащата общност към света и усещането за социална низвергнатост, за лишеност от благата на живота. Това противоречие се изразява чрез образа на земята. По принцип във възрожденската литература земята се персонифицира в образа на майката – кърмилница, еднакво щедра към всички свои синове. Този образ в творбата е силно деформиран – земята се оказва мащеха, чужда към децата сиПо принцип във възрожденската литература земята се персонифицира в образа на майката – кърмилница, еднакво щедра към всички свои синове. Този образ в творбата е силно деформиран – земята се оказва мащеха, чужда към децата си. Трагическото самоусещане е разкрито в конфликта между желаното “жадувайки лъчи” и реалното “огасваме в тъма”. Очертава се и трагичния парадокс на един несправедлив социален ред – творците на благата са осъдени на нищета. Този парадокс ражда трагическо недоумение и така утвърждава елегичния патос в развоя на лирическото чувство. Но конфликтът на страдащото множество със света придобива нова модификационност. Очертава се сблъсъкът между реалната участ и историческото призвание на човека. Осъзнаването на това трагическо недоразумение е белег за новото самоусещане на масата. Ако в началото на творбата тази маса носи самочувствие за принадлежност към света, то във финала декларира своята увереност, че светът Ј принадлежи. Трагическото чувство за несправедлива низвергнатост от света и лишеност от материалните блага е заменено от вярата в обновяващата сила на революцията, която ще върне правата на онеправданите и ще реабилитира страдащите. Тук лирическият “аз” се разтваря в колективното “ние” и така творбата се превръща в монолог на множеството.
Образът на общността е централен в творби като “Улицата” и “Тълпите”. Смирненски е сред поетите, които третират урбанистичната тема. Метонимия на града в поезията е улицата. Заглавието е конкретно и обобщено. Усеща се преплитане на реалност и символ. Вувежда в пространството на човешките съдби Улицата е образ на времето. Показва света извън границите на личното. Тя е и център, който обединява всички човешки ценности, временни и вечни, древни и сегашни. Образ-носител е на поетическата идея. Този образ носи мотива за пътя. То е център на света – познат и непознат. Образ-символ е съчетал драматизъм и трагизъм. Две са конкретните картини – улицата ад, където се третира мотива за хаоса. Основен е образа на болката. Улицата стене, притисната от “каменни титани”. Улицата е образ на живота, в който човекът е изгубил своята уникалност. Чрез образа “пигмеи и царе” внушава идеята за безреден свят. Всичко е пропито от болка, но свята болка, от която се ражда нещо ново. Преображенията на улицата е времето на празника на промяната, където има рушене и съзидание. Това се носи от промяната в образната система и интонацията – от стон до гръм, до победни викове. Романтична е образността на огъня. Усеща се човешката заедност, когато:
… един до друг деца и старци бледни
огаснат върху камъните ледни
с усмивката на малкия Гаврош.
Появата на конкретни човешки образи е хуманистичната визия на Смирненски за света. Текстът е конструиран несложно, улицата е арена на промяната и граница между двете състояния на света – мотиви, които хармонират и се преплитат. Улицата е дарена с живот, памет и съзнание. Творбата завършва с представата за усмивка, което говори, че лирическияр герой е повярвал в една мечта. Стихотворението “Улицата” ясно откроява естетическия път от кървавата закана до усмивката.
Образът на тълпата е ключов в символистичната поезия. У Смирненски придобива ново идейно съдържание, визирано в произведението “Тълпите”. В поезията на Николай Лилиев и Димчо Дебелянов тълпата е символ на безличие, на нещо чуждо и непонятно. Поезията на Смирненски утвърждава революционната борба и тълпата не е безлична стихия, а многолик образ на една осъзнаваща се общност. Смирненски визира повече образа на множеството, отколкото единицата. В първата строфа битува образът на хората, обединени и притежаващи сила. Втората определя мястото и ролята на тълпата в живота и историята: “За подвиг тълпите ги ражда земята …”. Това е образът на хората обединени и проявяващи своята сила. В третата строфа е разкрита преобразуващата сила, която променя ценностите:
В тълпите е скрита душата велика –
душата на новия свят.
В “Юноша” “аз”-ът се превръща във философски надличностен “аз”. В тази творба проблемът на човека и революцията излиза от чисто социален аспект, превръща се в проблем за върховния смисъл на съществуването на личността. Поезията на Смирненски се наблюдава тенденция към пренасяне на субективната гледна точка към обекта. Той се обективизира и става самостоятелен изразител на двумирието. Противоположна конструкция има лирически герой на символистите. При тях не съществува нищо извън лирическия субект, както при Яворов в стихотворението “Песен на песента ми”:
Че няма дух и няма вик
вън от гърдите мои – пещ
на живия вселенен план
на цялата вселена храм …
В символизма действителността е напълно субективизирана и доминира не образът на обективната реалност, а лиричната аз-изява, стремежът към пълно себеизразяване. Лирическият герой се изживява като човек над света. Лирическият герой на Смирненски е човекът сред света.
Идеята за революцията моделира по нов начин образът на града. Той вече не е “каменен”, “студен”, а е “сърце от разтопена метал”. Градът – топус на революцията е място на съдбовен сблъсък между стария и новия свят и е максимално естетизиран. Основен похват за естетизация е персонификацията. Тя се постига чрез изобилието на глаголи, описващи състоянието на града. Обръщението “ти” не е само израз на възторга на лирическия аз, но и средство за постигане на персонификация. Градът е одухотворен образ.
Стихотворенията, посветени на Берлинското въстание имат за централен образ не само водача, но и редовия боец. Стихотворението “Йохан” разкрива подвига на обикновения, безименен въстаник. Тази творба поставя проблема за пътя и деня в индивидуалната човешка съдба. Действието се пренася от малкия свят на човека в света на големите идеи. Героят прекрачва прага на малкото, съкровено, интимно пространство на дома, за да премине в “уличната пустота”. Чрез това пространствено движение той се откъсва от личната си съдба и грижи, за да се отдаде на една по-висша цел. От улицата той отива на барикадата, където изцяло загубва своята индивидуалност. Той та е непознат безименен. Така се очертава пътя към саможертвата, чрез което бунтовникът от “рабски син” се превръща в “исполин”. Подобно на Фернандес – работникът ос Испания, от цикъла на Вапцаров “Песни за една страна”, Йохан е разбрал., че премирението е ненужно и поема пътя на борбата. Саможертвата е последното звено по линията страдание – революция – саможертва, очертаваща идейния смисъл на поезията на Смирненски. Стихотворението “Йохан” има кръгова композиция. Започва чрез малкия свят, визиран чрез плачещата жена и завършва със същия образ. Звуковете и ритмичната организация на стиха Ј напомнят траурен марш. Тъгата по загиналия герой се засилва от мрачния пейзаж, защото Йохан не е само герой от Берлинското въстание, а обобщен образ на бореца за “Новия свят”. В стихотворението “През бурята” саможертвата е осмислена в съкровено-интимен план. Началото на творбата въвежда в бунта на “възбунените тълпи”, показвайки триумфа на възвишената идея над прозаичните горести и грижи на живота. Устремеността към целта, превръща тълпите от стенещи във велики. Логично е словосъчетанието “пристъпа величествен на роба”, макар понятията за робство и величественост да са трудно успорими. Революцията не е видяна като последен победен бунт, който ще пренареди изцяло света. Лирическият аз пожелава своята смърт в мига на победата. По своя героически патос към саможертва героят на Смирненски се доближава до Ботевия, който в молитвено пожелание изрича “в редовете на борбата да си найда и аз гроба”. В интимно-изповедни творби поетът прави житейска равносметка. Усеща се романтичната му нагласа. Революцията е буйна и празнична, в която човекът трябва да намери смъртта си – тя е неизбежна. Стиховете на Смирненски са песни, в които гърми ритъма на новото. Смирненски продължава традицията в българската литература, но създава и нови моменти, за които се смята новатор. В статията си “Стихът на Смирненски” Атанас Далчев пише: “Много естествено бе, дето той взе стиха на символистите и го направи свой. И ето тук е тайната на лекотата, отличаваща поезията му … Наистина в името на нови идеали и аз нови завоевания – с едно оръжие, което други биха изковали. Революционен, що се отнася до мотивите си, той беше по отношение на формата си един богат наследник …”. Според Светлозар Игов “Смирненски е един поет, символистичен, революционен поет. Такъв, какъвто беше Блок в дванадесетте …”. Сред новаторските творби е и “Червените ескадрони”. Състой се от две части – епическа и лирическа. В синтеза на лирическото и епическото се откроява връзката с Вазовата “Епопея на забравените”. Смисълът се гради на преливането на двете композиционни части. Чувството на лирическата е свързано с противоборството на две сили – устрема и противодействието. Заглавието семантично се обвързва с представата – “ескадрон” носи представата на устременост на движение. Червеното е символ на кръвта като живот, но и като жертвеност. Цялата творба е редуване на двата мотива. Първата строфа е изградена в сегашно време и отразява общия план за устрема.
Картините са живи, зрими. Образите са реални. Носи се усещане за звуковост – свистенето на шрапнелите, тропота на конете. Поетът използва всички средства на езика – смислови, ритмични, интонационни, за да внуши осезаеми, зрителни и слухови представи. Във втората строфа общият план се превръща в едър и близък. Използват се свършени и несвършени сегашни форми. Тази строфа напомня Йовковият разказ “Белият ескадрон”. Алитерацията и асонансът допълват усещането:
Кон изправя се, изцвили и отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
Описанието има символистичен смисъл. Речта е необикновено раздвижена, неспокойна. Силно вълнение се крие зад честите емоционални паузи, зад ускорения ритъм. Тонът на обръщението е задухан, а вълнението е визирано чрез междуметието “ах”. Осмата финална строфа е изградена в сегашно време и подхваща мотива за преградата, крушението, което е очаквано и предстоящо. Новите сили ще разрушат старото, за да възстановят любов и истина. Творбата носи мономунталност в изложението и изображението. Мотивът за разрушението носи идеята, че трябва да рухне хаосът. Универсалната идея е за стремежа на човечеството към правда.
В българската литература традиционно се третира проблема народ – водач. В поезията си Смирненски пресъздава образи както от своето съвремие, така и от близкото минало и от историята. Спира се там, където тя записва героичните събития. Чрез тези образи изгражда представата за бореца. Особено го привлича бунтът на робите, водени от Спартак – образ-символ на бунтарското начало, на справедливия човешки устрем към обновление. Върху тази идея е пресъздадено стихотворението “Гладиатор”. Смирненски се вдъхновява и от легендарната храброст на парижките комунари, залегнала в стихотворението “Смъртта на Делеклюз”. Обикновено героите на Смирненски са представени в момент на върховно изпитание. В борбата проличава истинската същност на човека. В ожесточената схватка изпъква величието и жертвоготовността. Те се разкриват чрез действията на Делеклюз. Както гладиаторът и Йохан, така и той отива към смъртта – хладен и горд. Релацията водач – народ е изградена чрез представата “той грохва до своите братя”.
Образът на човека е двоинствен – видян е и като безпомощна жертва, и като съзидател на бъдещето. Още заглавието на стихотворението “Въглекопач” отвежда към конкретни социални низини, към вид трудова дейност, към хора които създават блага, а самите те са обречени на непосилен труд. Стихотворението е разположено върху четири строфи. Много действени глаголи и градациите, създават усещането за динамика. Внушава се идеята колко упоритост и енергия, воля и труд са необходими за човешкото съществуване. Императивите и повторенията в началото и в края на първата строфа отвеждат към същността на битието. Народът, масите са тези, които щее преобразят света – това е идеята, която битува в цялата творба. В последната строфа минорния тон изчезва. Пресъздадена е величествена картина на революцията. Тя е отъждествена с природна стихия – ту буря, ту огнен пламък. Ритъмът става по-действен, стихът по-ударен, темпото бързо, стремглаво. Пламъците на революцията, както в стихотворението “Юноша” ще обхванат цялата земя, защото пожарът е вселенски. Повторението създава осезаеми картини. Образът на революцията е мащабен, монолитен:
… когато сред блясъци нови
земята ще ври, ще гори
в огньове, огньове, огньове
и дъжд от искри!
Още в ранните разкази на Смирненски се откроява неговата наблюдателност. Той умее да разкрие обществените недъзи и човешките слабости. Открояваща в белетристиката му е творбата-алегория “Приказка за стълбата”. В символиката са скрити дълбочина и мъдрост. Заглавието има метафоричен смисъл. “Приказка” алюзира за някакъв приказен елемент, несъществуващ, дори фантастичен. “Стълбата” символизира изкачване и слизане – извисяване или човешка деградация. Като форма на реализация творбата е къс разказ, макар че в нея има и притчова мъдрост. Формално в произведението са използвани елементи от приказката. В нея битува и фантастично-приказен персонаж – дяволът. Той е символ на злото. Заложено е и притчовото начало. Творбата носи елементите на фантастичното. Епиграфът има своето място и роля: “Посветено на всички, които ще кажат: “Това не се отнася до мен!”. Тя звучи като обобщение на човешката неискреност, неразбирането на злото, което ни заобикаля и на което сме подвластни. Творбата започва с конкретен въпрос, зададен от Дявола: “Кой си ти?”. Такова начало внася много динамика. Творбата се гради върху диалогична реч. Отговорът е готова формула и лайтмотивно се повтаря. Той се състои от две части. Първата информира за социалната същност: “Аз съм плебей по рождение”. Втората изразява непосредствено отношение на героя към живота: “О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!”. Особенно характерен, макар и лаконично е представен портрета. Това е фигура-силует, монументално изявена на общия фон на тълпата. Повторението доизгражда образа и доизгражда авторовата идея. Портретуването и поведението на юноша определят характера и емоционално-психологическото му състояние – силна воля, непоколе*имост, гневна закана и заедно с това гордост. Той е изправен в закана, а зад него е тълпата. Има индивидуализирани персонажи – старецът и детето. Детайлът в описанието на детето със “сини като метличина очи” доказва красотата в живота, а своеобразната скулптурна група символизира идеята за невинните и беззащитните между жертвите. Останалото е тълпа – “одрипели, сухи фигури”. Те пеят протегнато погре*ална песен, което извиква алюзия за обреченост. Хората и атмосферата носят усещането за нещо деформирано, болно. Това е подчертано от езика и символиката на цветовете – “сиви тълпи на мизерията”, лицата са “жълти като восък”. Диалогът продължава динамично, градирано. Алюзията със сивотов последната метафорична конструкция се налага в комбинация с жълтото като цветови доминанти. Ключови думи в текста са: “силует”, “фигура”, “фон”, “тълпа”. Думата “тълпа” се повтаря многократно и замества представата “народ”. Както и в поезията му тя асоцира за социална и духовна принизеност. Поривът на юношата е открита представа за закана за отмъщение. За да препусне нагоре по стълбата младежът, дяволът иска откуп. Така Смирненски припомня средновековната представа за Мефистотел и д-р Фауст. Ако продадеш душата си на Сатаната, за да имаш всичко, трябва да обезличищ всичко. Особен център в творбата е облогът с дявола – добре познат мит, интерпретиран в литературната класика. В текста на Смирненски ключов детайл е стълбата. Тя трябва да бъде преодоляна на всяка цена. Това издават думите, позата, жеста на героя. На фона на сивите тълпи изпъква бялата стълба с розови жилки – метафоричен образ, който вдъхва ужас с призрачната си красота. Стълбата – това е изкачването на човешкия дух, а тък тя носи социално-изобличителното принизяване на духа, ограбване на човешката същност. Тя отвежда нагоре по пътя, който е отредил Сатаната. Юношата дава всичко от себе си, за да спаси своите братя. Това е саможертвата. Дяволът, извършвайки своята сатанинска мисия ограбва сърцето, умс и съзнанието на юношата. Останал без тях младежът вижда фалшив, измислен свят. Преображението е станало. Граматически и синтактично се повтаря първата реплика, в която само смисълът е променен. На изявата в началото: “Аз съм плебей по рождение …” е зададена опозицията: “Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!”.
В своето сатирично творчество Смирненски продължава традицията на Ботев и Алеко. Той пише сатири и фейлетони. Няма събитие в политическия живот от съвремието му, на което да не е реагирал. Няма социален проблем, който да не го е вълнувал. Той осмива ту добродушшно и снизходително, ту жлъчно като обогатява традицията с нови форми – фейлетони в стихове, сатирични афоризми и епиграми-портрети. Често сарказмът му унищожава смеха, зазвучават трагични тонове. Особено силен трагизъм носи сатиричното изобличение в стихотворението “На гости у дявола”. Налага се идеята, че самотният прокълнат дух, който жадува за рицарски подвизи и искреност страда от своето падение. И той като Лермонтовият демон търси напразно на земята нещо красиво и свято да го възроди, да укрили неговите благородни пориви. И тъкмо в този трагизъм на Мефистотел се крие силата на сатирата. Сатирическото се задава от идеята, че слото – в образа на Сатаната търси доброто в света. “На гости у дявола” е разположено на две композиционни нива – приказка за честта и приказка за тинята. Заглавието отвежда към класическия мит за диалога между дявола и човека. В семантично отношение се свързва с образа на Сатаната. Творбата има диалогична форма. С представата “старият дявол” се налага идеята за изконното зло. Той е назован и с по-популярното име Мефистотел. Изразът “влажни очи” гради представата за трудното проникване в същността в мислите му. Използваното клище “in vino veritas” подчертава откровението. Дяволът се отказва от злото, а злините се ширят по света – в това е парадокса. Подчертано е и абсурдното – злото е творение на дявола, а в творбата последния се явява медиатор, който се опитва да наложи един свят на доброто. Той търси да възстанови хармонията между човека и социума. Идеите, които влага в творбата си Смирненски напомнят Яворовото произведение “Бабина приказка”. Така и дяволът – извечното зло, венчал се за истина – символ на вечното добро, е разочарован от земния свят. Идеята битува чрез образи, които се утвърждават като символи. Налага се изводът, че няма истина в света, че злото винаги взима надмощие в живота. Думата “чест” става ключова. Чрез изповед дяволът проследява пътя на своето падение. Налага се идеята, че дори демоничният дух е потресен от свят, в който има място само за подлеци. Свят, в който безчестието се смята за най-голямото достойнство.
Както повечето от нашите творци Смирненски откликва на всички събития от своето съвремие. Темата за войната подчертава хуманизма и демократизма на българските писатели. Като юнкер във военното училище е свидетел на Войнишкото въстание. Преживяванията на младия човек битуват в разказа “Очи”. Въпреки, че на места стила е претрупан, творбата е написана с разтърсващ драматизъм. Заглавието отвежда към конкретност. Очите са израз на човешката душа. Творбата подчертава протеста срещу войната. Разказвачът дълбоко се вживява в трагедията на нейните жертви. Повествованието се води от първо лице единствено число и придава изповедност. Стилистиката е изпълнена с описателност и напомня по образи и идеи поезията му. Определенията “безмълвна есенна нощ”, “забулено от черни плътни облаци небе” въвеждат в мрачното настроение на преживяното. Разказът е предаден като спомен. Героите са млади хора, които се опитват да разказват за миналото, да мечтаят за бъдното в една нощ, изпълнена със смърт и отчаяние. От непринудения разказ, от тягостното чувство се стига до конкретна случка. Тя започва с преживяванията на едно куче. Описанието на виещото животно, на черния силует, на протегнатата напред шия, визира нещо зловещо, подготвя за кулминацията. Кучето е медиатор, който пренася символиката на зловещото преживяване. Подчертава се унищожението, войната и смъртта. Срещата с мъртвите е границата между доброто и злото. Налага се гледната точка за божието всевиждащо око. От тук се разкрива и семантиката на самото заглавие и мъртвите сякаш гледат. Те са съдници на този свят. Чрез действията и детайлите всезнаещият говорител ситуира случката. Погледът попада на един убит младеж. Чрез размисли са предадени жестоко прекършените му мечти. Очите му са сякаш живи: “Те говореха, те питаха, плачеха и проклинаха!”. Използван е интересен похват – проникновение и размисъл на живия към мъртвия. Звучи присъдата, проклятието на една безсъвестна, безчовечна, ненужна война. Това е постигнато чрез въображаемия монолог на убития. Този похват е използван, за да въздейства емоционално: “Проклета да бъде войната, тая черна рожба на смъртта”. След своеобразна апосиопеза началната идея се повтаря. Тази кръгова композиция налаа идеята за безсмислието на войната. Разказът “Очи” на Смирненски напомня Дебеляновата фронтова лирика и военните разкази на Йовков – потвърждение за хуманизма на българските творци

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG