Home Икономика СЧЕТОВОДЕН БАЛАНС 1

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
СЧЕТОВОДЕН БАЛАНС 1 ПДФ Печат Е-мейл

СЧЕТОВОДЕН БАЛАНС

БАЛАНС

Аз съм крайното начало

на  годишния Ви труд

стопанското огледало

на туй що се е създало

от жито до изумруд.

Аз съм фарът сред тъмите

на житейский стръмен бряг

направлявам съдбините

на труд, хора и парите

във житейския набег.

Сухи цифри  наредени

в две колони ред по ред

вие виждате във мене

загубите отразени

и печалбите без чет.

Аз съм вечната дилема

и съдия справедлив

кой ще дава, кой ще зема

и световната  проблема

Възникване и обща характеристика на счетоводния баланс. В специализираната литература се приема, че понятието “баланс” произлиза от прилагателното bilanx  (bi-lanx, bis lanx), което в превод на български език означава две блюда на везни, поставени в равновесие.  Дискусионен е въпроса какъв е произхода на това понятие. Повечето автори[1] приемат, че етимологическият му корен се свързва със сложната латинска дума, bilanse, състояща се от bi – двойни и lanse – блюдо (блюда на везни). П. Бахчеванов[2] и проф. Д. Спасов,[3] посочват, че в българския език думата “баланс” е навлязла от френски и означава равновесие, равенство. П. Герстнер[4] и патриарха на българската счетоводна мисъл проф. Д. Добрев[5] застъпват становището, че терминът “баланс” произхожда от италианската дума “bilancia,” имаща латински корен и произхождаща от bi – двойни и lanx– везни.

В специализираната литература у нас понятието “баланс” е въведено под влияние на руската счетоводна школа след освобождението.  Дотогава в българския език се употребявала думата равносметка или биланц (билянц). В издадената от братята Стоян и Христо Караминкови в Цариград първа българска книга, имаща характер на ръководство по счетоводство през 1850 година се говори за “месячна равносметка  книга”  или за месячни бiланци”. По данни на Г. Георгиев думата “биланц” се използва  и в издаденото от Хр. Хамамджиев през 1858 година търговско ръководство, както и в преведената книга на Едмонд де Гранж, озаглавена Ръководство за  држание трьговскы книгы (тевтеры), издадена през 1873 г.[6] Същият автор посочва, че в българския език непосредствено след освобождението се е употребявал термина “паландза” или “ паландзи, което също означава везни.

Могат да бъдат посочени и други авторови становища, но и тези са достатъчни за да се стигне до извода, че независимо от съществуващите различния в тълкуването на понятието “баланс” всички автори се обединяват около схващането, че това понятие има  латински произход и означава равновесие, равенство. Разбира се в счетоводството понятието “баланс” се употребява в преносен смисъл, тъй като в случая не става въпрос за уравновесяване на тежести, а на активите, пасивите и капитала на предприятието, имащи съответната парична оценка. В този смисъл, както правилно посочва Г. Георгиев понятието “баланс” – “добива вече чисто символистичното значение на  противопоставяне и сравняване на два реда противоположни величини.  Доколкото противопоставяните величини не са еднакви те могат да бъдат изравнени чрез добавяне на съответната разлика  към по-слабата страна – нещо, което е свойствено  впрочем и на тегленето с везни.”[7]

Историческите факти сочат, че счетоводен  баланс като един от елементите на годишния финансов отчет се е прилагал още в т.нар. долитературен период в развитието на счетоводството.[8] Така например финансовият отчет на предприятието на италианския търговец и банкер Франческо ди Марко Датини за 1399 г. включва счетоводен баланс и отчет за приходите и разходите,  от които може да се установи  имущественото състояние и реализирания финансов резултат за период.[9]

Повечето автори приемат, че счетоводният баланс е възникнал на определен етап от развитието на отчетността и свързват неговата поява с  литературния период в развитието на счетоводството, т.е след появата на произведението на Лука Пачоли. Сред специалистите, занимаващи се с история на счетоводството не съществува единомислие по отношение на момента от време в който е възникнал счетоводния баланс като  елемент на годишния финансов отчет.   Обикновено се приема, че появата на този термин е възникнал между края на XIV и началото на XV  век. На този етап балансът е ползван като инструмент за осъществяване на контрол върху осъществяваната търговска дейност. Альберто Чичерелли посочва, че понятието “баланс” се среща за първи път в отчетни форми през 1427 година, “независимо от това дали тези отчетни форми могат да се нарекат баланси в съвременния смисъл на това понятие или не.”[10] И. А. Кошкин приема, че балансът се е появил за първи път в отчетни форми през V век от новата ера.[11] Същевременно балансът все още не се възприема в съвременния му счетоводен смисъл. Така например бащата на съвременното счетоводство Лука Пачоли разглежда баланса като счетоводна процедура, свързана с установяване на равенство между дебитните и кредитни обороти по счетоводните сметки, открити в главната книга. Самият Пачоли посочва, че балансът представлява “способ  за пренасяне на данните от старата главна книга в нова, когато първата е изписана “[12] или по други причини. Следователно процесът на съставяне на баланса се свежда от автора до установяване на несъответствията, допуснати при текущото счетоводно отчитане и отстраняването на грешки при счетоводните записвания. [13]

Имайки предвид становищата на горепосочените автори може да се стигне до извода, че счетоводният баланс възниква на определен етап от развитието на счетоводството. Първоначално появата му е породена от нуждите на практиката, като посредством баланса се обобщава получената по пътя на практическия опит информация, характеризираща имущественото състояние на предприятието. Впоследствие се правят и първите опити за изясняване на неговата теоретична същност и значение. Постепенно с развитието на производителните сили и акционерното дело в края на XIX  и началото на XX век се обособява и самостоятелно направление в счетоводната наука – балансоведение (учение за баланса),  разглеждащо счетоводния баланс като основен елемент на счетоводството на  предприятието.

Концепции за баланса в българската  счетоводна  теория

По отношение на съществуващите концепции относно същността, значението и ролята на счетоводния баланс в българската специализирана литература (макар и условно) могат да бъдат обособени три периода. Като критерии за тяхното обособяване могат да се разглеждат развитието на националната икономика и политическото развитие на страната  през отделните периоди от време.

Развитие на българската счетоводна мисъл през периода от 1850  година до началото на 50 – те години на XX век

Както вече беше посочено понятието “баланс” (означаващо равновесие, равенство, равносметка) се употребява още в първото българско ръководство по счетоводство, издадено от братята Стоян и Христо Караминкови през 1850 година в Цариград. В това ръководство не е изяснена теоретичната същност на понятието, а само се говори за една специална книга в която всеки търговец следва да изготвя месечни баланси с цел проверка на записванията  по главната книга. Следователно в цитираното ръководство понятието е употребено  в смисъл на проверочен баланс (оборотна ведомост) и има контролна функция по отношение на оборотите по счетоводните сметки, открити в главната книга. По отношение на значението на думата “баланс” през този период Г. Георгиев посочва, че в редки случаи тя се употребява в смисъл на остатък или салдо. Същият автор посочва, че в този смисъл понятието  “баланс” се е употребявало още в средните векове. “Така например между запазените книги на генуезката банка “Св. Георги” (1408)  се намират книгите Bilantum Debitorum  и Bilantum Creditorum. Става въпрос за книги от които се виждат салдата по сметките на дебиторите и кредиторите.”[14] Други автори посочват, че инвентарната книга служи за “преписване  в нея на инвентарите (описите), които всеки търговец е длъжен да съставя при започване на търговията  и после в края на всяка следваща година или най-късно в края на всяка втора година.”[15] Цитираният  автор дава и   конкретни предписания относно начина на подреждане на имуществата и дълговете на предприятието с цел по-лесното изготвяне на равносметки. Равносметките (баланси, биланци) се разглеждат като “счетоводни сметки, които се съставят от време на време за да се представи чрез тях по-нагледно  и в съкратена форма както общото състояние на търговския капитал (Равносметка относно активите и пасивите), така и следствието от търговските операции (Равносметка относно печалбите и загубите).[16]

Българските счетоведи от края  на XIX  и първата половин на XX в. отделят значително повече внимание на понятието “инвентар” отколкото на понятието “баланс.” За това до голяма степен допринасят и действащите по това време нормативни актове, регламентиращи счетоводството на предприятието. Така например стария търговски закон регламентира, че  всеки търговец е длъжен, при започване търговията си, да състави инвентар (опис) на всичките си недвижими имоти, вземанията и дълговете, количеството, наличните пари и останалите си имоти, както да обозначи и стойността на отделните имоти, като при това състави и равносметка за отношението на актива към пасива[17]. Аналогичен текст има и в Закона за търговските книги[18] -  в инвентарната книга  търговецът е длъжен при започване на търговията и в края на всяка  търговска година да опише подробно  актива, пасива и капитала на предприятието си и да ги изложи по заглавие на съставните им части  във форма на равносметка (баланс). Понятието “инвентар” има латински произход и означава опис на вещи. Следователно инвентарът представлява  пълен опис на  количествените и стойностни параметри на притежаваните от предприятието активи и пасиви към определен момент. Процесът на  съставянето на инвентара се нарича инвентаризиране (инвентаризация).[19] Активите (имуществените части, вземанията и др.) и пасивите (дълговете) се писват последователно, като законодателството съдържа конкретни предписания относно тяхната оценка към момента на съставяне. Чистото имущество (собственият капитал) на търговеца се посочва  отделно в края на инвентара   под формата на рекапитулация и се получава като разлика между активите на предприятието и неговите дългове.[20] Счетоводният баланс се разглежда като следствие (повторение, резюме) на инвентара, като се посочва и  основното различие между баланс и инвентар: балансът изразява активите, пасивите и капитала в обобщен систематизиран, вид, докато инвентарът представлява подробен списък (опис) на всички активи, пасиви и капитали на предприятието.

Счетоводните специалисти от първата половина на XX век, изяснявайки същността на понятието “баланс” обикновено посочват само неговия етимологически произход и значение,  разглеждайки  баланса като две блюда на везни, поставени в равновесие. В специализираната българска литература от 20 - те и 30 - те години практически липсва теоретично обяснение на същността на баланса, като счетоводен способ, което още веднъж подчертава факта, че първоначално счетоводството (в частност и счетоводния баланс) е възникнало от нуждите на практиката и “натрупването на правилата, получени само чрез  опит, представлява зародиш на бъдещо научно знание.”[21] В една от малкото дефиниции балансът се разглежда като резюме на инвентара, като се посочва, че “годишният баланс се схваща обикновено като паричностойностна сметка на вложения в предприятието капитал.”[22] Следователно в случая балансът се разглежда като равносметка, която показва с какви средства по конкретен състав (активи) разполага предприятието и правния произход (източниците) на тези средства. Дефинирайки баланса като “изображение на чистото имущество на едно предприятие в един определен момент и то чрез противопоставяне на активните ценности на едната страна, на пасивните – на другата  и на разликата  между двете (салдото), поставено на по-малката от тези две страни”[23] Св. Греков е успял да изясни неговата теоретична същност и в максимална степен да се доближи до съвременното разбиране за счетоводния баланс. Основен акцент в посоченото определение, цитираният автор поставя върху установяване на чистото имущество (собственият капитал) на търговеца, получаван като разлика между активите на предприятието и неговите дългове. Оттук може да се направи извода, че съставяйки подобен баланс в края на отчетния период  търговецът ще може да установи реализирания финансов резултат (печалба или загуба), който ще доведе до увеличаване, респ. намаляване на собствения капитал.

Впоследствие с развитието на стопанската дейност, на производителните сили и производствените отношения се  правят и първите по-сериозни опити за теоретично обяснение както на счетоводния баланс, така и на други термини и понятия, използвани в счетоводството. П. Бахчеванов определя счетоводния баланс като “изразът на съпоставяне на капитала на предприятието от гледище на неговия конкретен  имуществен състав  и от гледище на неговия правен произход.“[24] В случая балансът се разглежда като двустранна таблица, която представя вложения в предприятието капитал в неговото двойнствено проявление – като средства по конкретен състав и като източници на тези средства. Имайки предвид становищата на редица немски автори,  проф. Добрев дефинира счетоводният баланс като “сметното съпоставяне на оценените в парични суми имуществени форми по техния конкретен състав (актива) с общата сума на капитала (пасива според неговия правен произход (чужд и собствен капитал), или Актив (имущество = Пасив (чужд и собствен капитал).”[25] Анализирайки същността на понятието “капитал” цитираният автор посочва, че “разделянето на общия капитал, вложен в предприятието на чужд и собствен капитал няма  непосредствено значение предприятието като стопанска единица.”[26] В този смисъл не можем да се съгласим с изразеното от А. Джелепов становище, че в посоченото от проф. Добрев  определение “макар и да се намеква за разликата, която се явява между актива и пасива и която разлика, добавена към по-слабата страна уравновесява  и балансира двете противноставящи величини, тази разлика не е достатъчно подчертана.”[27] По наше виждане проф. Добрев е първият автор в българската специализирана литература по счетоводство, който прави сполучлив опит за теоретично изясняване същността  както на счетоводния баланс, така и на неговите елементи – активи, пасиви и собствен капитал, който той (както и другите автори от неговото време) нарича чисто имущество на търговеца.

Стремейки се да изяснят същността на счетоводния баланс, повечето автори отделят необходимото внимание на понятията “имущество” и “ капитал.  Под капитал на предприятието (в широк смисъл) следва да се разбира съвкупност от блага с които предприятието разполага и с помощта на които то осъществява стопанската си дейност. Капиталът се схваща като израз на начина по който предприятието е финансирало собственото си имущество със средства на собственика или чрез трети лица (доставчици, кредитори и др.) Имуществото представлява  съвкупност от стопански блага с които разполага едно лице. Според проф. Добрев “имуществото може да служи за двояка цел – за непосредствени, лични цели (индивидуално имущество, домакинско имущество) и за добивни стопански цели. В последния случай то се нарича капитал.”[28] Тъй като в процеса на осъществяваната стопанска дейност  “активитетът на предприятието ще се състои в постоянните и непрекъснати промени на конкретните имуществени форми, съдържащи се в лявата страна на баланса е прието тази страна на баланса – имуществото да се нарича Актив.”[29] “Активът на предприятието – посочва Н. Кърклисийски представлява съвкупност от всички материални и нематериални ценности, вложени в последното, независимо от тяхната първоначална принадлежност, т.е независимо от принадлежността им до момента на преминаването им в собственост на предприятието.”[30]

Имайки предвид посочените определения, характеризиращи имуществото (активите)  на предприятието могат да се направят следните изводи:

1. Повечето автори  (с изключение на проф. Добрев) отъждествяват личното имущество на собственика  с имуществото на предприятието, т.е липсва разграничение между имуществото на предприятието като стопански субект и имуществото на неговия собственик, като отделно физическо лице.

2. Остава се с впечатление, че отделните имущества се превръщат в активи след като преминат в собственост на предприятието.

3. Единствено проф. Добрев посочва, че имуществата (активите) могат да се използват за стопанско придобивни цели, т. е в тази дефиниция откриваме наченки на използването на имуществото  с цел реализиране на бъдеща икономическа изгода.

Разглеждайки капитала на предприятието като паричен израз на вложените в предприятието активи българските счетоведи от първата половина на ХХ век се обединяват около становището, че дясната страна на баланса (наречена пасив), представя  капитала на предприятието в широк смисъл, разбиран като  задължение към собственика (собствен капитал, чисто имущество) и задължения към трети лица (пасиви). В този смисъл П. Бахчеванов посочва, че “активът (лявата страна на баланса) и пасивът ( дясната страна на баланса ), като заместващи понятията “актив” и “пасив” са равни по размер.  Или понятията “актив” (имущество) и “пасив” (капитал) са различни по смисъл, но изразяват едно и също нещо – капитала ( имуществото – б.м. С.С.) на предприятието.[31] Аналогично становище застъпва и И. Пандов “Понятията “имущества” и “капитали” са присъщи и на двете балансови страни, тъй като капитал са самите имущества, принадлежащи на предприятието: няма да е погрешно в такъв случай ако кажем, че пасивната страна на баланса изобразява капиталовия, т.е имуществения произход, а активната – капиталовите, т.е имуществените форми. По традиция, обаче думата “капитали” е запазена за пасива, а в актива се употребява думата “имущества. Тия две думи, следователно, означават две различни страни на едно и също понятие, ето защо поставени на везните (баланс = везни) те тежат еднакво.“[32]

От посочените авторови становища може да се установи, че на този етап от развитието на счетоводството в България понятията “капитал” (в широк смисъл) и имущество се употребяват като синоними. За разлика от понятията “имущество” и “капитал,” които имат икономически смисъл, понятията “актив” и “пасив” са счетоводно-правни понятия, които се използват за означаване на двете противоположни страни на счетоводния баланс.[33] Активът представлява съвкупност от всички материални и нематериални имущества, които се намират във владение и разпореждане на предприятието. Пасивът показва източниците, с които предприятието финансира своите активи, техният правен произход и целево  предназначение. Когато се изяснява същността на понятието “пасив” следва  да се отбележи, че по отношение на неговата същност в специализираната литература се застъпват различни становища. Някои автори, включват в понятието “пасив” само съществуващите задължения на предприятието към трети лица. Те разглеждат пасива в тесен юридически смисъл като съществуващи задължения на предприятието. Други счетоведи, разглеждат пасива в един по-широк счетоводен смисъл, като включват в това понятие, както съществуващите задължения към трети лица, така и  чистото имущество (собственият капитал) на търговеца. От тази гледна точка се прави разграничение между юридическото и счетоводно разбиране за понятието – “пасив”. “Счетоводното понятие пасив – посочва Б. Берберов, е по-широко отколкото правното. Юридическият пасив е съвкупност от всички задължения на предприятието, под каквато и форма да са” задължения по полици, по текущи сметки, по ипотеки, по открити сметки и пр. Но без капиталовите влогове на собствениците. Счетоводният пасив напротив, подразбира освен юридическия пасив  и капиталовите влогове на собствениците, били те съдружници, акционери или кооператори.”[34] В случая собственият капитал (чистото имущество) се разглежда като задължение на предприятието към неговия   собственик.

Отъждествявайки понятията “актив” и “капитал и разглеждайки актива като цялата сума на капитала с който разполага предприятието, цитираните  автори  не пропускат да отбележат, че съществува разлика между понятието “капитал” в широк смисъл и собствен капитал (чисто имущество) на търговеца. Обикновено се посочва, че величината на собствения капитал  (чистото имущество) се намира като от сумата на актива се извадят задълженията на предприятието. В инвентара тази разлика се представя след общата сума на актива и пасива, под формата на рекапитулация, а в баланса тя се показва най-често в пасива и има характер на изравнителна величина, уравновесяваща сумата на актива и пасива на баланса. Величината на собствения капитал може да бъде положителна (ако величината на активите е по-голяма от тази на пасивите), равна на нула (когато двете величини са равни) или отрицателна (когато предприятието със собствените си активи не може да покрие своите дългове). Следователно ако означим  величината на актива на предприятието с А, величината на пасива с П, а тази на чистото имущество с И, то имайки предвид основното балансово уравнение А = П + И, то на величината на чистото имущество може да се даде следния математически израз  И = А – П. В случаите когато величината на чистото  имущество е равна на нула, то равенството придобива вида А=П, а когато имаме отрицателно чисто имущество А + И = П. Следва да се има предвид обстоятелството, че чистото имущество представлява една абстрактна величина, която не изразява конкретни активи на предприятието и нейният размер се променя непрекъснато в резултат на осъществяваната стопанска дейност.

Както вече беше посочено отделни автори разглеждат величината на чистото имущество като задължение на предприятието към неговия собственик. В случая собственика на предприятието се разглежда като кредитор на собственото си предприятие, аналогично на третите лица, които са кредитори в буквалния смисъл на това понятие. По думите на В. Гериловски “опитът да се обясни вписването на чистото имущество в пасива с третирането му като истински дълг се основава на една фикция за раздвояването на стопанина на две лица, като капиталист (собственик – б.м. С.С) и предприемач, която действително може да служи за обясняване на счетоводната система, без обаче тази фикция да има някаква юридическа стойност.”[35] В случая сме склонни да се съгласим напълно с изразеното авторово становище. Естествено, че не е възможно чистото имущество на собственика да се разглежда като действителен дълг на предприятието. Възможно е собствениците на предприятието да имат претенции по отношение на част от чистото имущество, но само до размера на реализираната печалба, която подлежи на разпределение (под формата на дивидент) на определена база, най-често пропорционално на направените дялови вноски в капитала на предприятието. Първоначално направените дялови вноски, наричани първоначално чисто имущество (или изразено на съвременен език основен капитал)   не подлежат на връщане по никакъв повод докато предприятието съществува, при неговото прекратяване собственикът (собствениците) има (имат) право на ликвидационен дял след удовлетворяване претенциите на дружествените кредитори. По наше виждане неоснователността на фикционните теории най-точно е изразена от Харпентир: “капиталът се схваща като действителен дълг от тези, които не са запознати със счетоводната практика и затова трудно разбират, защо капиталът като активна величина фигурира в пасива и че поддръжниците на това схващане отиват още по-далеч с лансирането на мисълта, че в дружествата на капиталите, капиталът (собствения капитал, чистото имущество – б.м. С.С.), който остава постоянна величина за защита на публичния интерес, представлява дълг към неопределени лица, към публиката.”[36] Следователно вписването на величината на чистото имущество в пасива на баланса представлява счетоводен начин, чрез който се изразява онази част от величината на активите, които са придобити със средства на собствениците.

Анализирайки същността на чистото имущество следва да се уточни, че в момента на започване на дейността неговата величина ще бъде равна на величината на   активите на предприятието. В резултат на осъществяваната дейност величината на чистото имущество се увеличава респ. намалява в зависимост от реализирания резултат от стопанската дейност. Още тогава реализирания положителен резултат е разглеждан като всеки прираст, всяко увеличение на собствените средства на предприятието. В противовес на това отрицателният финансов резултат – загуба е разглеждан като намаление на чистото имущество в резултат на стопанската дейност. Реализираният положителен финансов резултат се отразява в пасива на баланса като увеличение на чистото имущество, докато загубата, намира отражение в актива и носи наименованието “относителен актив,” за да се различава от всички останали имущества, които предприятието използва за осъществяване на стопанската си дейност, наричани “абсолютни активи.”[37] В този смисъл И. Пандов правило посочва, че “ако дефицитът трябва да се назове “актив,” само защото стои в страната със същото название на баланса, то би било най-добре да го наречем недостигащ актив или имуществен недостиг.”[38]

В съответствие с развитието на счетоводната мисъл и практика в континентална Европа (най-вече в Германия и Франция) в българската специализирана литература по счетоводство през този период се дискутира проблема  свързан с  изясняване на целта, която се преследва посредством изготвянето на счетоводен баланс. В резултат на дискусиите се оформят следните три становища:

1. Счетоводният баланс има за цел установяване на имущественото състояние на предприятието.

2. Посредством баланса се цели установяване на реализирания финансов резултат за отчетния период

3. Балансът следва да се използва  като източник на информация както за установяване на имущественото състояние, така и на реализирания резултат от дейността на предприятието.

От изложените становища може да се установи, че счетоводният баланс се разглежда веднъж като средство за установяване имущественото състояние на предприятието към определен момент, т.е той представя състоянието на активите, пасивите и капитала в тяхното статично състояние и втори път като средство, характеризиращо  динамиката на предприятието (начина на възникване на финансовия резултат), т.е на всички процеси, протичащи в рамките на предприятието в хода на осъществяваната дейност. В първия случай може да се приеме, че счетоводният баланс представлява моментна снимка на предприятието към момента на неговото съставяне, а във втория балансът се оприличава на кинематографическа лента, представяща протичащите стопански процеси в предприятието.[39] Различията във възгледите на отделните специалисти по отношение същността и предназначението на счетоводния баланс водят до появата на  балансовите теории, на които ще спрем вниманието си в следващата глава на разработката. Освен това се появява и първообраза на отчета за приходите и разходите, наричан  тогава стопански баланс, който показва начина по който е реализиран финансовия резултат на предприятието. В този смисъл  българските счетоводни специалисти от този период  посочват, че “трябва да се прави разлика между имуществен баланс или равносметка за актива и пасива  и стопански баланс или равносметка за загубите и печалбите.”[40] На този етап идеята за самостоятелен  елемент на годишния финансов отчет, показващ начина на възникване на финансовия резултат не е достатъчно развита. Интересът към т. нар. стопански баланс се засилва поради възникването на големи предприятия като параходни и железопътни дружества, но независимо от това той не е достатъчно изследван в специализираната литература. Обикновено се разглежда като допълнение към имуществения (салдовия) баланс, характеризиращ  имущественото състояние на предприятието и получаван на основата на салдата от счетоводните сметки. В този смисъл проф. Добрев има отрицателно становище по отношение на балансовия характер на равносметката за печалбите и загубите и разглежда последната само като “ допълнение, един анекс към годишния баланс и то присъщ само на двойното счетоводство.”[41]

Имайки предвид гореизложеното може да се обобщи, че през  първата половина на XX  век в счетоводната литература у нас (с малки изключения) липсват сериозни изследвания, изясняващи теоретичната същност на счетоводството като цяло и на счетоводния баланс в частност. Доколкото такива съществуват те се базират най-вече на схващанията на някои немски автори, тъй като континенталният опит съответства в голяма степен на българските традиции в областта на икономиката и търговското право. Както е известно през този период българското търговско (в т.ч. и счетоводно) законодателство  е реципирано от немската законодателна практика, което обяснява и факта, че първоначално счетоводството в България се урежда с Търговския закон и едва  в началото на миналия век се приемат специални нормативни актове (Закон за търговските книги и Правилник за неговото прилагане), регламентиращи счетоводството в предприятията.

Анализирайки същността на счетоводния баланс българските счетоведи се задоволяват с изясняване на етимологическия произход на понятието като посочват, че балансът представлява съпоставянето на имуществото и капитала на предприятието в неговия най-широк икономически смисъл.

Основанията за практическата липса на сериозни изследвания, посветени на същността на баланса могат да се търсят в две основни направления:

1. Състоянието на теоретичната счетоводна мисъл през посочения период.  На този етап счетоводството се възприема предимно като практическа дейност, насочена към установяване на имущественото състояние и реализирания  резултат от дейността на търговеца. Едва впоследствие се правят опити   за теоретично изясняване както на неговата същност и значение, така отделните счетоводни способи, един от които е счетоводният баланс.

2. Състоянието  на националната икономика в края на XIX и първата половина на XX век. На този етап от развитието на националното стопанство практически липсва обществения интерес към създаваната информация по счетоводен път, поради слабото развитие на акционерното дело, липсата на по-значими акционерни дружества, наличието на голям брой дребни собственици и приоритетното развитие на селското стопанство като отрасъл на икономиката. Тези особености в развитието на стопанството определят и ролята на счетоводството – да създава информация предимно за отделните собственици и някои държавни органи. Независимо от това счетоводните специалисти отделят необходимото внимание на счетоводния баланс като първообраз на годишния финансов отчет на предприятието. Започва да се възприема идеята, че представената в баланса информация може да се ползва освен от отделните дребни собственици, също така и от акционерите (доколкото такива съществуват) и най-вече от третите лица (кредитори, конкуренти и др.), които днес наричаме потребители на информация от финансовите отчети. По този начин се подчертава общественото значение на баланса и последният се превръща в “стратегическа карта за предприемателската политика.”[42]

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG