Home Литература Христо Смирненски - Децата на града

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Христо Смирненски - Децата на града ПДФ Печат Е-мейл

„Децата на града”.

През февруари 1922 г. излиза първото издание на стихосбирката „Да бъде ден!”. Само след няколко месеца се появява и второто издание, което включва нови стихотворения, както и преработки на предишни.

„Да бъде ден!” налага един нов поглед към социалната тематика. Множество образи и мотиви, традиционни за българските символисти, придобиват ново звучене. Интерпретирайки темата за големия град, Смирненски създава един качествено нов образ-обобщение. Бездушният и студен град, олицетворяващ в творчеството на символистите духовна самота и чувство на обреченост, тук се преосмисля като символно простанство на острите социални противоречия, на ужасяващата мизерия и несправедлива житейска съдба, като същевременно с това придобива конкретност и реалистичност. В стихотворението „Братчетата на Гаврош” големият град е „скован от злоба”, „шумен и разблуден”, олицетворение на острите социални контрасти:

Какво им даваш от разкоша си 
ти – толкоз щедър към едни, 
а към бездомните Гаврошовци 
жесток от ранни младини?

Обръщението „ти”, глаголите във 2 л. ед. ч. (в първата, втората, четвъртата, петата и седмата строфа) и риторичният въпрос превръщат стихотворението в остра обвинителна реч, която авторът сякаш отправя към живо същество. Това одухотворяване на образа на града е основно изобразително средство в повечето творби в „Да бъде ден!”, посветени на социалната проблематика. В „Цветарка” градът отново е огромно, застрашително същество, което хищно дебне своите беззащитни жертви:

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва 
хиляди души разбити – дебне каменния град.

С големия град е тясно свързана съдбата на новите герои, с които Смирненски разширява изобразителния обхват на поезията ни – работникът, бездомните деца, отчаяната улична жена, малката цветарка, умиращата от туберкулоза тютюноработничка, старият музикант, банкерът, чиято душа „звучи с единствената своя струна от злато”... Някои от тях са художествено обобщени като „деца на града” в едноименния цикъл, включващ пет от най-популярните стихотворения на поета: „Работникът”, „Вълкът”, „Братчетата на Гаврош”, „Стария музикант” и „Уличната жена”. Цикълът „Децата на града” е истинска галерия от социални типове: заглавията – лаконични, конкретни, с членувана форма на съществителното или прилагателното име – звучат като наименования на картини от изложба; изображението съчетава пластично-живописния външен портрет и точната употреба на детайла, характерни за изобразителното изкуство. Смирненски насочва своето внимание изцяло към малките хора, към страдалците, отхвърлени от света на блясъка и разкоша. Дълбоко съчувствие, нежност и искрена болка той влага в образите на стария, болен музикант; на малките „одрипани” бездомници, които с жадни очи се взират в бляскавите витрини, „обсипани с безброй жадувани неща”; на уличната жена, чиято съдба е толкова жестока, че дори не можем да я укорим за неморалния є живот... Тяхната неимоверно трудна борба за оцеляване, драматизма на онеправданото им съществуване, трагичната им обреченост Смирненски превръща в обвинение срещу несправедливото устройство на света, в протест срещу бездушието и безчовечността.
Връзката между символистичната традиция и стилистиката на Смирненски се изявява особено силно в лиричните пейзажи на града. Като цяло в поетичния рисунък на Смирненски преобладават елементи, присъщи на художествения метод на символизма: сложни двусъставни епитети („стозвучний рев”, „мълнекрил, ведролик великан”, „огнедишащи”, „бледолики”, „лунносребърни”, „огнеструйни”), характерни образи („храма на вековните заблуди”, „теменужен остров в лунносребърни води”, „прокудена русалка”) и меланхолични пейзажи (първите две строфи на „Жълтата гостенка”). Обикнатите от символистите изображения на природните явления и стихии (бурята, вихърът, вулканът, северното сияние, мъглата) в поезията на Смирненски се превръщат в символи на епохалните социално-политически събития, на огромния исторически потенциал на народните маси.

В „Децата на града” поетичните образи, използвани многократно от символистите в описанията на природни картини, се подчиняват на нова идейност и така придобиват непознато досега обаяние и изобразителна свежест:

Когато в ранна утрин изток се топи 
море от пламък златоален – 
върви той редом с бледоликите тълпи 
и сам пламти от гняв запален.
(„Работникът”) 

Нощта повдига бавно траурния креп,
поръсен с утринни сълзи

и в синята мъгла пълзи 
поток от труженици, поели път за хлеб.
(„Вълкът”) 

Привечер. Спуска се траурен здрач
ситен снежец завалява, 
спира цигулката горестен плач – 
стареца немощно става.

Там – от скованата в мраз висина – 
мигом през тънкия облак 
хвърля му поглед печална луна
фосфорно бледа и обла.*
(„Стария музикант”) 

Сродна с идейно-художествената система на символизма е преди всичко сгъстената драматичност на емоционално-психологическите преживявания, болезненото усещане за социална предопределеност на страданието. Разривът между блян и действителност поражда в поезията на българските символисти психологическия драматизъм, чувството за трагична безнадеждност и дълбока неудовлетвореност от битието. Същата напрегната емоционалност и усещане за безутешна обреченост срещаме и в поезията на Смирненски:

Бурно край него живота кипи 
в грижи и горести вечни 
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни
.*
(„Стария музикант”)

А там виси, уви, над масичката прашна 
портретче на дете 
и в ясний поглед на невинност някогашна 
сегашният ти ужас се чете.
(„Уличната жена”) 

Мотивите, образите и сюжетите от „Децата на града” Смирненски доразвива и в забележителния лиричен цикъл „Зимни вечери” (1923). В него са обособени седем ритмично-тематични части. Среднощният пейзаж постепенно ни въвежда в общата миньорна тоналност: градът е „пуст и мрачен” като „черна гробница”, сградите равнодушно и зловещо се взират в самотния човек със своите „жълти стъклени очи”, дори снегът „хрупка с вопъл зъл и глух”. Реалистично-пластичното изображение, пестеливите, но експресивни психологически детайли и „анонимността” на образите наподобяват на документална кинолента, върху която са запечатани многото лица на мизерията, страданието и унижението:

Но ето къщурка позната; 
в прозореца детска глава; 
и грубо гърмят в тишината 
пияни хрипливи слова. 
.................................
Децата пищят и се молят, 
а вънка, привела глава, 
сред своята скръб и неволя 
жена проридава едва.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG