Home Литература Животът маскарад в поезията на Христо Смирненски

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Животът маскарад в поезията на Христо Смирненски ПДФ Печат Е-мейл

Животът маскарад в поезията  на Христо Смирненски

Христо Смирненски е един от първите поети урбанисти в нашата литература. Б неговата поезия градът е място преди всичко на социални конфликти. зад шумните и бляскав градски пейзаж се крие безкрайна болка и страдание. Дисхармониятамежде външната лъжовна страна на живота и неговата скрита злокобна същност внушава усещането за живот, превърнат в маскарад. Градът с неговите бляскави витрини, с празничните светлини е фасада, зад която прозира истинската същност на социалното зло.Бедността и грижите са постоянен спътник в живота на хората. Ограбените, скърбящи човешки души са общ колективен символен знак на еднаква по своята същност социално съдба.

Животът маскарад е  водещ мотив в цикъла"Децата на града". Градът „пази” скръбната тайна на душата. Тя е изпълнена с болка- потисната и скрита. Скръбта на душата  остава скрита зад шутовската маска на „всекидневния маскарад”, разиграван от  „грамадния и задъхан”, безразличен към чуждата болка град. Той е с „гранитна пазва”. Внушението за студенина и безчувственост смазва всеки трепет на човешката душа. Излъгана от измамния блясък на социалния „всекидневен маскарад”, тя притихва под непосилната тежест на своята печална участ. Душата е самотна и неразбрана сред отчуждението на тънещия в маскарадна неискреност град.

Стихотворения от цикъла имат минорно звучене. В тях поетът разкрива  тъжната участ на човека, станал жертва на живота маскарад. Подобно на кукли марионетки хората са неспособни да се преборят със своята трагично предопределена съдба. Във „всекидневния маскарад” те изпълняват безропотно своята роля. Градът и улицата са декор, на чийто фон се разиграват хиляди чавешки трагедии. Хората са обречени участници в абсурдния маскарад на живот. Страданието им не е нелепа маска, то е тяхна неотменна участ. Празничният блясък на разкоша е най-страшното обвинение на поета срещу града на социалните контрасти. Невинна жертва на тези контрасти става и малката цветарка от едноименното стихотворение на Смирненски. Трагично предопределена е нейната съдба. Младост, красота и невинност стават жертва на порока, роден от нищетата:

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита болка и печал.

Художественият детайл „улицата” , който в по-късната лирика на Смирненски се оформя в самостоятелен символен образ, в стихотворението „Цветарка”свързва видимото и скритото като две страни на едно и също явление. От общото: „грамаден и задъхан” град поетическото действие се насочва към социално двуликата игра, символно изразена чрез маскарада на живота. Той, от своя страна, е въплатен в образа на „града” , който разкрива своята тайна: „под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал...” Неговото вътрешно метафорично ядро: „от локал в локал”, внушава динамика и скрит живот. Това е тайната, опазена в „гранитната пазва” на града. „От локал в локал” е не само скрита същност на маскарада на живота, но и художествена  пространствена среда за разгръщане на поредната безутешна повест на една от хилядите погубени човешки души. съдбата на малката цветарка е част от голямата общочовешка трагедия, породена от социалното зло. Смирненски озвучава художественото пространство с музиката на душата:

... оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Глаголната форма „рони” създава асоциативна връзка с неизплакани, непроронени сълзи, но и с бавното откъсване на всеки отронен лист от откъснатия и смачкан цвят на розата.  Образът на розата става символен знак на живота, на неговия смисъл- предварително отнетсато откъснат и прекършен цвят, който рони своите изсъхнали, помръкнали от печал листа.

Лирическата героиня на Смирненски  е с поглед „смутен” и  с усмивка „смирена”. Нейната душа вече е покрусена. Пътят на душата е предопределен още в началото на живота, преди да са разцъфнали всички желания и мечти.  Поетът я сравнява с „прокудена русалка”.  Социалното зло като в приказките има „мисъл неприветна”, въплътено е от тъмните сили на човешката природа, които Смирненски символно изразява чрез „черните пипала” на плъзгащи се „погледи отвред”. Красивият цвят на душата на малката цветарка, разцъфнала за живот, е грозно пожелан и хищно мислено похитен. В студената пазва на града заложница е още една душа. Тя ще остане пленница на скръбта, познала тъжната съдба на човека сред измамния блясък на „всекидневния маскарад”.

Подобна е съдбата и на останалите герои от цикъла. Тълпите, "поели път за хлеб" в стихотворението "Вълкът" са тъжни и унили. Те са недокоснати от щастието, мечтата им за по-добър живот е невъзможна. Те са жертва на социалното зло. Негово олицетворение е вълкът- хищникът експлоататор, чийто живот преминава в безсмислено забавление. Над всички властва градът- шумен и празнично сияещ. Контрастът между мрачният, угнетяващ живот на тълпите и блясъка на разкоша на разгулните нощи на вълка внушават усещането, че всички са  част от живота маскарад, който безжалостно ограбва душите им.

При Смирненски всичко пнридобива открито социални измерения- градът, участта на „хиляди души разбити”, тяхната самота. Старият музикант от едноименното стихотворение е притиснат от "черната старческа мъка". Цигулката плаче с неговите неизплаканите сълзи. Той е отчайващо самотен в студения и бездушен тград. Тук отношението личност-обкръжение е изцяло контрастиращо. Старецът е обвит от печал , а тълпите са „пъстроцветни”,” шумни, зли и далечни”. Сякаш музикантът  е нелеп участник в шумния, бутафорно бляскав маскарад на живота. Неговият изпълнена с балка душа не може да се впише в без душния, студен и жесток свят. Смъртта се явява като единствен спасител от страданията.

Социалната драма на стареца е надвиснала над своите нови жертви- малките Гаврошовци. Сред ненужния празничен блясък животът маскарад слага своя печат върху лицата на своите най-невинни жертви. Смирненски е особено чувствителен към детското страдание. Затова с такава любов и болка рисува образите на  децата, спрели пред бляскавите витрини. Малките герои са невинни жертви на социалнота несправедливост. Вечната бедност и грижите ограбват душите им. Те не познават радостта и безгрижието на детството. Още с раждането си  застават на вечния път на скръбта. Те не познават друго емоционално настроение. Скръбта дреме в очите им, тя обсебва мислите и желанията им. Радостта не съществува, щастието е непознато усещане, красотата е неясна мечта, която буди в душите „смътна почуда”. Съдбата им е предопределена. Вечната бедност и грижа  унищожават детската невинност. Малките Гаврошовци бързо усвояват своята роля в животе маскарад. Тяхното нещастие остова незабелязана сред измамното веселие на големия трад. Той е "шумен" и "разблуден" в тържеството си. Празнува социалното зло.

Смирненски не може за се примири със съществуването на два свята- единият- на богатството и разкоша и другият- на бедността и смазващата мъка. Преплитането на тези светове предизвиква усещането за фалшивата маскарадност на живота. Контрастът е пълен. Уличната жена от едноименното стихотворение е принудена от мизерията да продава тялото си. Тя танцува с разплакани очи под звуците на фалшивата цигулка на живота. Под блясъка на изкуствената светлина на лампите тя се смее, докато душата й плаче. Детската невинност отдавна се е превърнала в ужас. Смъртта не може да отнеме душата й, защото тя е брутално омъртвена от жестокия живот.

Социалната съдба отеква с „тежък звън” в човешките души. Тя възвестява „зловещия празник на своето мрачно тържество”.  Човешкият живот се губи срад мрака на социалната безизходица. Умират мечти, погребани сред тъга и печал. Нищетата погубва младостта и невинността. Те бавно чезнат сред пламъка на догарящите траурни свещи.  Животът е сведен до безрадостно съществуване в очакване на смъртта. Лирическият говорител става свидетел на нямото страдание на своите събратя. Лишени от детство и радост, от безгрижието на младостта, те изжвяват живота си в мрак и страдание, за да намерят покой в преждевременната смърт. Девойката от стихотворението „Жълтата гостенка” бавно гасне, покосена от страшната болест. И тук контрастът е пълен. Дете, познало старостта.  Печален край в зората на живота. Отчаяние и печал, когато навън живота презнично кипи. Смърт сред тържеството на природата, опиянета от аромата на цъфнали липи. Отново усущането, че човекът е неволен участник в абсурдния маскарад на живота.

Нерадостна и скръбна е картината на човешката съдба. Тя е белязана с траурния звак на безнадеждността.

По- различно звучене има стихотворението „Работникът”. Шумният маскарад на живота не може да погуби изцяло стремежа към светлина. Справедливият гняв на онеправданите, бунтът на жертвите на социалното зло е отразен в образа на работника. Природна сила излъчва гневът на работника. Той сякаш пламти от вътре, подклаждан от идеята за социална свобода. Поетът внушава човешкото право на социална справедливост:

През ранните зори на новия живот

пристъпва той с походка дръзка

и пред потъналия в мрак човешки род

рубинени огньове пръска.

Дързък и уверен е човекът, превърнал се в носител на бунта. Той пробужда всички страдащи, носи им надеждата за нов живот. Работникът от жертва се издига до титан на духа. Непосилният характер на страданието, натрупаните мъка и огорчения, поруганата душевност стават предпоставка за гневно опълчване срещу света, за стихийно избухващия протест, превръщащ жертвите в титани на промяната.

Поезията на Смирненски  е вълнуващ разказ за страданието на човека, породено от вечната бедност и грижа. Стиховете синтезират конкретност и обобщеност, за да внушат потресаващата картина на мизерията в общочовешки план. Празничната суета не успява да скрие грозното социално лице на „каменния” град зад жалката маска на житейския маскарад. Човекът остава сам със своята ограбена съдба. Невинните жертви на  социалното зло носят усещането за безкрайна скръб и безнадежност. Тяхното страдание събужда човешката съвест, придизвиква съпричастност и желание за промяна.

 

WWW.POCHIVKA.ORG