Home Литература Христо Смирненски - Зимни вечери- Градът и човекът

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Христо Смирненски - Зимни вечери- Градът и човекът ПДФ Печат Е-мейл

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”

ГРАДЪТ И ЧОВЕКЪТ

Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разби­ра, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действител­ност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.

Цикълът „Зимни ве­чери дава най-пълна представа за града и не­говата социална реал­ност. Той е недружелю­бен, неприветлив и отб­лъскващ, прилича на ка­менен затвор, чиито сте­ни не пропускат искри­ца надежда. Това е мяс­то - капан за човешките души, където цари пус­тота и мрак. Крайните квартали са пространст­во на разрухата, запустението, бедността и стра­данието. Човекът се чув­ства безпомощен, нену­жен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да прео­долее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвреми­ето на „мъглата жълтопепелява”, обгърна­ла крайните квартали.

Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като пое­тична реалност, противопоставена на гроз­ните отблясъци от мрачната действител­ност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и заг­риженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „де­цата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата дейст­вителност, да се оглежда в студените крис­тални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.

Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за за­губена младост, за неиз­живяно детство. Олицет­вореният екстериор на предградието е като де­кор от странна, лирично преживяна от поета тра­гедия. Снегът, електри­ческите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, ко­ито чува единствено Смирненски.

Тъжна е вечерната раз­ходка на поета. Надник­ва тук и там през прозор­ците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъ­ци и женско ридание. Човекът няма нас­тояще, не вижда бъдеще, забравил е и ми­налото си. Или може би всичко е едно страдание.

Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомоти­вен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силу­ети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.

Слепият старик, бродил из каменния ла­биринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказ­ва тайнствена история, децата не се рад­ват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини.Всички играят непод­ходящи житейски роли, макар да осъзна­ват, че не сън, а истина е ужасната действителност- болезнена и отчайваща. Бол­ка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като во­пъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...

Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез мета­форичния образ на мъглата. Тя не е при­родно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдиг­не, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.

Предчувствие за смърт носи още пър­вият стих на цикъла „Зимни вечери. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.

Финалът на творбата е посветен на съд­бата на любимите герои на поета-деца­та. „Сграбчени” от бедността и „безхлебието”, те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Мал­ките гаврошовци нямат право и на почив­ка. Единственото място, където спират, но само „за миг”, е край уличния фенер. Ся­каш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален , с „ня­каква смътна почуда” следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижие­то, чистотата и детската невинност. За бедните деца, „чувалчета снели от гръб”, щастието е илюзия, отказана им от живо­та. Това е тяхната тъжна орис, едно тра­гично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.

Без надежда завършва тъжната сред­нощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечериостава усещането, че градът е зат­вор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG