Home Литература Интернационални мотиви в поезията на смирненски - Червените ескадрони, Москва, Йохан, Карл Либкнехт и др

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Интернационални мотиви в поезията на смирненски - Червените ескадрони, Москва, Йохан, Карл Либкнехт и др ПДФ Печат Е-мейл

ИНТЕРНАЦИОНАЛНИ МОТИВИ В ПОЕЗИЯТА НА СМИРНЕНСКИ

В поезията си Смирненски сподели чувства на дълбока любов към руските братя, изрази мисълта за големия пример на победителите, написа великолепни славослови за червените вестители на свободата. Конкретните истори­чески факти, гражданската война и интервенцията, епо­пеята на великите устреми в една изтерзана, но възро­дена страна дават импулси на поета, за да ни окрили с оная светла и примамлива перспектива, която Октомври откри пред човечеството. Смирненски не издаваше бюле­тин за политическото положение, не повтаряше в стихове сводките на осведомителните агенции и информационни бюра, а изгаряше в поетично копнение и обич към страда­лия и героичен руски народ. Бойците на революцията му се струваха червени рицари, непобедими витязи, непре­клонни бранители на пролетарската крепост.

Червените ескадрони е паметна ода на революцията, изпълнена с ликуване, с най-чистия възторг, какъвто бъл­гарската поезия е познавала. Прекият мотив за написване на стихотворението е победата на червената кавалерия над войските на полските панове през лятото на 1920 година.

Нека мислено се пренесем в ония дни. Две години вече властта на руските работници и селяни е отбивала въоръ­жени пристъпи, две години изтощената страна е устоявала на разноцветни нашественици. И тъкмо когато партията и великият кормчия Ленин отправят кораба на револю­цията към мирни брегове, тъкмо тогава се намира нов претендент за завоевания, ново оръдие на световния блок. на хищниците. През април 1920 година държавният глава на панска Полша, маршал Пилсудски, дава заповед за нахлуване в пределите на Украйна по най-коварен начин, без обявяване на война. И макар че за късо време напада­телите овладяват ред богати украински райони, контраударът е организиран бързо. Вдигат се на бой новосформирани отряди на червената армия, подкрепяни от украинското и белоруското население. През лятото на 1920

година във военните действия настъпва прелом, неочакван за  интервентите. Първа конна армия начело с Будьони и Ворошилов извършва фантастичен хилядо-километров поход, пробива полския фронт и се озовава в тила на на­падателите. В редовете на бело-поляците настава суматоха, започва паническо отстъпление. По петите на опозорените нашественици върви червената конница, която спира пред вратите на Варшава. Само крайната умора и изтощение попречват на червените ескадрони да проникнат в ба­стионите на завоевателя и да овладеят полската столица.

Отзвукът от събитието е необикновен, буржоазните правителства съставят нота след нота до съветската власт, за да спрат армията на революцията. На техния смут на­родите отвръщат с лавина от приветствия към Съветска Русия. На публични събрания разпалени оратори поздра­вяват победителите, в редакциите на пролетарските изда­ния валят телеграми и писма, които аплодират червената конница.

В тази обстановка на паническо объркване сред капи­талистите и на ентусиазирани изблици сред работниците Смирненски написва своето стихотворение, изпраща своя възторжен залп в чест на победоносната армия. Той не спира при частния случай, при конкретния исторически епизод, за да го онагледи в стихове, а извлича вътрешния му смисъл, всеобхватната му историческа перспектива. Походът на ескадроните чрез уедряващата способност на поетическия образ става символ за победното шествие на революцията.

В Червените ескадрони можем условно да разграни­чим две степени в развитието на поетическата идея. На­личните четири строфи, т. е. първата половина от стихо­творението, са по-изобразителни, по-епични, зависими са по-пряко от действителния исторически поход  мар­ша на съветската кавалерия срещу полските нашествени­ци. Поетът тук е живописец, който проследява в карти­нен и динамичен стил устрема на конницата, прави го зрим, нагледен за читателя. Без да се дават разгърнати описания, както в белетристиката, стиховете съдържат живописни намеци за времето на събитието, подсещат за колорита на късното лято: под копитата извива прах на облачета сиви, ескадроните се носят над пожънатите ниви. Отделните сцени за вихрените моменти на боя на­слагват властно впечатлението за неудържимото темпо на конницата. Но въпреки че въображението на поета работи с активност, почти трескава, за да нахвърля картини, до­стойни за четката на голям живописец, частните епизоди от стълкновението ни най-малко не задържат и не откло­няват вниманието в посока на самоцелната словесна жи­вопис. Те не са самостойни изобразителни етюди, а се сливат в един основен и доминиращ образ. Образа на ше­метно устремените напред ескадрони. Кратка схватка и наново ескадроните летят  ето къде е съсредото­чен главният смисъл на първата половина от стихотво­рението.

Още в първите строфи епичният замах и картинният елемент са в услуга на една интонация особено повишена, възторжена, патетична. В такава поезия, рисунъкът ни­кога не съществува сам за себе си, заради зрителната си яркост и ослепителност на багрите, той излъчва емоцио­нална оценка, внушава чувство на обич или ненавист. Образите се срещат по контрастен принцип: ако вражите шрапнели са сравнени с хищни птици, то червените ескадрони са бодри, устремът им е горд, набегът – смел. Освен живописецът и скулпторът в тези редове присъства и патетикът, който не се страхува от оратор­ски, публицистични средства: светла ера, факела на нова вера. В неговата подкрепа идва и музикантът, кой­то оркестрира строфите, насища ги изобилно е вътрешни рими и алитерации, разделя стиха с постоянна пауза, кара ни да го отмерваме тактово, сякаш чрез лиричната звук-опис се отразява самият ритъм на похода.

Така се подготвя второто стъпало в движението на поетическата идея. Първата половина играе роля на прелюдия към непосредствения изблик на лирическата емоция. Прикован от нарисуваната с такъв замах картина на победния поход на конницата, читателят вече е подгот­вен да приеме и прякото лирично излияние на поетовата любов към Октомври. И то започва с обръщението: Ах, летете, ескадрони! Изтръгнато от артезианските дълбочини на найнеподправения възторг, възклицанието сякаш отприщва накипелите в гърдите чувства. Те бликват без задръжки, изливат се в медните звуци на славослова, на страстния псалмопев. Като нарастваща лавина въодуше­влението на поета събира по пътя си монументални образи,наслагва думите по възходящите степени на шеметната градация.

Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони

погледи са приковани със надежда и любов.

Свил десницата корава, целий свят се днес изправя

стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.

Много интересно е как Смирненски вижда ескадроните след последния и решителен бой:

Вий слезнете от конете и земята целунете  възцарете вечна обич, вечна правда над света.

Още Георги Бакалов свърза тази картина с паметната целувка на Ботев и неговите четници, с която те ознаме­нуват срещата си с българска земя. Също и целувката на пролетарските воини ще бъде израз на свещена, всеотдайна обич към майката-земя, и то в широкия, интер­национален смисъл на думата.  Имаше години, когато мислехме, че заключителните акорди на тази ода, стиховете за вечна правда и вечна обич са останки от отвлечена символика, от абстрактни общо-хуманни представи за идеалите на революцията. Но сега, когато е установен  принципът Човек за човека е приятел, другар и брат, ние разбираме колко прозорлив е бил Смирненски, колко далновидна и предупредителна е вярата му в хуманизма  на новото общество.

Червените ескадрони е пример за осъществено един­ство между поетическа идея и изразни средства. Нищо че към края поетът е използвал традиционния образ на древния замък, който рухва. Поетите символисти на­водниха българската лирика с приказни кули и рицарски замъци, за да означат своето отчуждение от делника, от шума на улицата. У Смирненски характерният за тях образ е подчинен на революционното свето отношение, символизира стария свят, който се разпада под динамитните взривове на революцията.

Централната идея на Червените ескадрони  за примера на Октомври, за неговите излъчвания по нашата планета  изпълва цял тематичен цикъл от творчеството на Смирненски. В него поетът въвежда образен мате­риал изключително от явления, синонимни на светлината: звезда, сияние, фар, слънце:

Да бъде крепка, братя, десницата ви свята! Вий първи в тъмнината запалихте звезда.

(Северно сияние)

Такъв е изобщо речникът на следвоенната епоха, който олицетворява международното значение на Октомври в подобни символи. В партийната публицистика, в речи и изказвания на Ленин, Димитров и Коларов ние откриваме постоянно присъствие на сравнения от същия род, които имат предназначението да илюстрират, да направят по­литическата мисъл по-нагледна и достъпна. Докато в ораторската и журналистическа реч това е средство за онагледяване на политическите идеи, в поезията същите образи са сърцевина, художествена тъкан, неин мате­рен език. Те, взети самостойно, изглеждат изтъркани и банализирани, овехтели от прекомерна употреба. Ала в изкуството не бива да се съди предварително и априорно за даден образ и средство: то е оригинално или пък, на­против, банално.. . Истинското си място отделният образ получава в организма на цялото. В света на голямата личност заживяват свой живот и най-употребяваните и остарели средства. Ако в речника на посредствения автор, на стихотворения хроникьор те дразнят, защото са лишени от индивидуално покритие, от спойващото вещество на неповторимата индивидуалност, големият талант успява да ги раздвижи с могъщото си чувство, да ги измие и обнови. Той сякаш ги открива наново, сякаш възвръща на думите техния първичен и непохабен смисъл.

Така Смирненски е вплел много образни синоними на светлината в художествената тъкан на стихотворението Москва и по този начин е направил календарното поли­тическо събитие да фосфоресцира през десетилетия. Повод на това стихотворение е свиканият през юли 1921 г. в съветската столица III конгрес на Комунистическия ин­тернационал, който събира първите хора на международ­ния пролетарски аеропаг, представители на световния ум и съвест. Сравнението за Москва като сърце на револю­цията се налага съвсем спонтанно. Около тази асоциативна ос се нарежда метафоричният букет на поетовата призна­телност. Всяка от трите строфи е като самостойна част от едно цяло подобно скулптурни гравюри, върху отделни плочи, които са самостоятелни и в същото време във ве­рижна последователност образуват цялостна композиция. Строфите започват и завършват аналогично, те се отварят с възклицанието Москва, Москва и се затварят с повто­рение на същия стих, само че допълнен със съответна але­гория за вдъхновяващата мисия на съветската столица. Последователно се редуват сравненията: Москва – сър­це от разтопен метал, Москва – звезда на нови времена и Москва – вулкан от пламнали души. Така всяка строфа се загръща като относително завършена струк­тура, заобикаля се в красива образна рамка. Стихът Москва, Москва! се отделя в емоционален курсив, пре­минава като лиричен рефрен през цялото стихотворение. Чувствата на поета  за разлика от червените ескадрони  тук не набират височините на бурната излиятелност, а се разгръщат плавно и отмерено, с тон на особена вглъбеност и съсредоточеност.

За да се осмисли делото на Октомври в грандиозните му измерения, Смирненски прибягва към исторически и митически аналогии. Централният образ на светлината, с който олицетворява сиянието на революцията, е получил разгърната мотивировка чрез античния мит за Прометей, похитителя на огъня, метежника срещу властта на бого­вете. В разни епохи поетите са давали своя костюмировка на титана от древността, за да го въвлекат в борбата на идеите, в бурята и натиска на свободолюбивите движения срещу бастилиите на ретроградността и застоя. Смирнен­ски естествено обявява за родина на Прометей страната, която първа отхвърли гнета на капитала, първа запали звезда и прикова милиони погледи на надежда и обич. Подобно на героя от легендата, който изтърпява нечути страдания единствено заради дързостта си да даде на чо­века огън, също и отечеството на революцията е подло­жено на хищнически нападения заради победата си над мрака. Централната метафора, свързана с Прометеевия подвиг  даването на огъня, излъчването на светлина  се разклонява в богата синонимика, в обилие от образни варианти. Световният процес на революционно надигане,

експлозийте на народния гняв са пречупени именно през зрителния ъгъл на руския Прометей:

Москва пламти. Берлин боботи, Париж облян е в странен блясък.

от Ню Йорк чак до Атлантика прострях рубинена дъга; вълни от пламъци се сипят над Индия и над Египет. Гори, гори земята,

навред аз хвърлих огъня на свободата!

Паралелно с титана от митологията поетът въвежда и друг исторически документиран образ: Спартак, водача на робските легиони в робовладелското общество. Той е също проекция на величието на Октомври. Поетическото въображение рисува и него като гигант, въплъщение на революционната ярост и могъщество. Фигурата на северния Спартак от едноименното стихотворение е фигура на властен победител, който отбива пристъпа на вражите вълни и през грамада от препятствия извисява снага, силен, уверен и неуязвим. Самочувствието му на колос се излива в повелителни и категорични интонации, във вла­стни хиперболи на заплахата и мъжеството:

И с вихрите на тези снежни степи ще ви разпръсна, властен и сърдит, ще ви разпръсна, немощни и слепи, защото мечът ми е мълнии свирепи, защото слънцето е моя щит!

Подобно на герой от легендарните саги и юнашките приказки Спартак върви обгърнат в пламъци и гръм, земята под нозете му пламти, в гърдите му бушува пожар. В такива епохи приказната романтика на народните сказания е естествен съюзник на революционното изкуство, то черпи инстинктивно от нея хиперболични и романтични видения, за да въплъти чрез тях героиката на своето време.

Основната нота в произведенията за Съветска Русия е героичната, мажорно-патетична. Това съвсем не изключ­ва опитите на Смирненски да обхване и някои трагични моменти от борбата на северния титан, особено по време на глада в Поволжието. Синовната привързаност към съвет­ската страна прави от поета пряк участник в акцията по събиране на помощи за гладуващите руски селяни и едно­временно ражда строфи на болка и състрадание. Със сти­хотворението Глад и В Поволжието той извиква чрез творческото си въображение фигурите на мъченици и жертви на

глада, вживява се изцяло в тяхната участ и макар и без поетическа сантименталност и тривиалност, близа в трагизма на голямото бедствие.

Но истинският успех на поета е в строфите на апотеоза, в даровете на въодушевлението, които той поднася пред вратите на Октомври. Всички значителни стихотворения от тази група са по характера си монологични. Те са моно­лози на победител (Северния Спартак, Руския Прометей) или пък монологични лирични обръщения на автора към отечеството на революцията (Червените ескадрони, Москва). Чрез тях съкровената индивидуална струна зазвучава в оркестъра на една патетична оратория, която слави северния колос.

В някои от произведенията романтично-патетичният стил на Смирненски среща спънки прибягва към сухо  логически категории (настръхналият Капитал) или библейско-религиозни асоциации (взор на херувим, ‘рух­ващия  храм, надгробния камък на черния гнет). Дори на места революцията се явява на поета в блоковско озарение, със синия взор на Христа (Русия), с венец от нарциси и тръне (Три години). Ала единичните бе­лези на поетическо подражателство не пречат цикълът за Октомври като цяло да бъде значително тържество на интернационалистичния дух в българската литература. Той ни покорява не с логически доводи, а с шеметния из­раз на своята вяра, че революцията е несломима, че ней­ната светлина е неугасима. Според грандиозния образ от Северно сияние всеки, който се е нагърбил да гаси свет­лината на Октомври, прилича на безумец, който се опитва да затъмни слънцето с шепа пръст.

Именно романтичният заряд тласкаше хиляди читате­ли и слушатели към стиховете на Смирненски, печелеше му почитатели и в чужбина.

В специално предаване през 1948 година Радио Москва нарече Червените ескадрони едно от най-хуба­вите произведения за Октомврийската революция в све­товната литература. И тъкмо поради огромната пробивна сила на тази поезия, в която се съединяват дарованията на лирик и живописец, музикант и оратор, буржоазните критици в миналото изпитваха раздразнение, вкусовете им за изящното и естетичното се шокира. Тях ги смущаваше патосът, който не знае прегради, вдъхнове­нието, което не среща задръжки. Музиката на револю­цията им действаше неестетично, тя им се струваше идейна екзалтация, лава от революционна фразеоло­гия. Друг критик недоволстваше защо Смирненски злоупотребил извънредно много с вдъхновението, от което не бил лишен.

Фалшивите везни на официалната критика отмерваха като непростима слабост онова, което е най-голямо до­стойнство на поета.

Вече не през историческо отдалечение не чрез преда­нието на минали столетия, а като съвременник преживява Смирненски януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919 година. И макар че то е потушено скоро, паметта на загиналите се пази като свят завет, оставен на следващите поколения. Партийните вестници посвещават специални броеве на въстанието в първите годишнини след разгрома. Под обвитите в траурна лента портрети на из­битите водачи Карл Либкнехт и Роза Люксембург се четат обети за пролетарска вярност и стихове на революционна признателност. Пръв сред поетите, които възславят януар­ската епопея, е Смирненски.

Без да бъде непосредствен очевидец на събитията, Смирненски следи всяко описание, всеки разказ на уча­стници и свидетели, публикуван в печата. Въображението му го води сред сивите каменни сгради на далечен Берлин, по площади и улици, където са развявали знамена спарта­кистите и са издигали барикади. Той изпитва пиетет както към водителите на движението, така и към обикновените редници, синеблузите орли от берлинските предградия и работнически квартали, които са водили няколкодневни сражения с потушителите. Те са непознатите воини,

безименните  души, стотиците йохановци, без които е немислим размахът на движението. Йохан от едноименното стихотворение е събирателен образ на доблестните пролетарски чеда, които падат незнайни и безответни в общата гробница на революцията.

Поемата Йохан не е лиричен монолог. Тя следва из­вестен епически план, сюжетната последователност на редуващи се сцени и епизоди. Безименният герой е показан не само в сюблимни моменти на барикаден бой и героична смърт, а и в своя личен живот, в своето семейство. Карти­ната на прощаване с жена и невръстно дете е няма картина: единствено чрез жеста на жената, протегнала на празно ръце, през едва доловимия шепот на нейните устни се намеква личната драма. Съпругата на спартакиста знае къде отива той, но е безсилна да го спре. Съществува не­писан, ала върховен закон за революционера, повелите: на който стоят над всичко друго и на тях се подчинява Йохан.

Следващите картини са от съвсем друго естество, те са; глави от барикадния епос. Непознатият и мълчалив ред­ник на движението е приел титанични очертания. Поетът го е изнесъл от малката и схлупена къщичка върху висо­чините на историческия двубой. Там малката истина на отделния човек прелива в могъщата и многогласна истина на епохата, там буря кърши клонове, а саби ги свива на венец. Поведението на Йохан върху барикадата е обоб­щено, героят е освободен от всичко дребно, ограничено, странично, за да застане като рицар на революцията в дръзко единоборство с хусарите. В случая той е не толкова индивидът Йохан, колкото органът на пролетарската гордост и ненавист, антена на фанатичната класова непримиримост. Фанатизмът е рожба на тъмното и жестоко начало у човека, което иска да наложи на всички диктатурата на един начин на мислене и живеене, но във върховните мигове на въоръжения сблъсък известна доза  фанатичен серум е не само неизбежна, а и необходима. Поетът превръща барикадата в обвинителна площадка, от която Йохан поразява врага със словесни куршуми:

Безумци! Всяка капка кръв пред вас ще бликне нови, хиляди борци! Веч бий дванайсетия кобен час и ще сразим престъпната ви власт! Елате вий! Елате, подлеци!

Обръщенията към хусарите, предизвикателният повик: Елате вий!, трикратната градация на класовата омраза в определенията престъпни синове, безумци и подле­ци, ето неотразимите форми на пролетарската настъпателност, на идейното и морално превъзходство на револю­ционера над временно тържествуващия противник. Войнстващият дух на тоя куплет е почерпен от самата реал­ност на януарските борби. Образът за капката кръв, която ражда нови борци, е вдъхновен от предсмъртната статия на Карл Либкнехт Trotzt аlledem (Въпреки всичко!). В нея водачът на спартакистите говори за жертвите на въстанието: Те проляха за свято дело своята кръв, която стана свята. От всяка капка кръв ще излязат отмъстители, от всяка разкъсана клетка  нови борци за великото дело, което е вечно и непреходно като небосвода.

Смирненски обаче е тънък художник и сърцевед, който не пренебрегва човешкия трагизъм заради сюблимните мигове на героизма  мигове, в които непознатият ра­ботник израства в исполин. От висините на героичния епос той се спуска в низините на житейската драма, където чака и ридае жената на Йохан. С усета на деликатен ху­дожник той само загатва нейното състояние чрез горкия плач и плахото нашепване на името Йохан, Йохан... Ако в началото ни обгръщаше плътна тишина, заредена с напрежението на неизвестността, сега ни докосва полъхът на отшумяла буря, която е помела всичко по пътя си, покосила е много надежди и сърца. Способността на човека за титанизъм не е като жестокия каменен идол, който поглъща всичко индивидуално и лично. Тръбните звуци на героизма не заглушават скръбния шепот на женските устни.

След като възвеличи безименните редници, неустра­шимите йохановци, героите на барикадния епос, Смирнен­ски издига пантеон и за доблестните водачи на въстанието Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Карл Либкнехт от едноименното стихотворение е действителен работнически трибун, антипод на десетките рицари на фразата, социал предатели и социал шовинисти, които измениха на проле­тарското братство и благословиха заколението през Пър­вата империалистическа война. Либкнехт е стойкият ин­тернационалист, който не познава националистически колебания и който доказва на дело предаността си към марксическата клетва. Прославата на водача у Смирненски няма нищо общо с обожествяването на личността, с ней­ното въздигане върху театрални котурни, с лакейското унижение пред обявената за идол единица, която напра­влява с протегната десница ходовете на историята и чертае съдбините на човечеството, затворена в кабинет или из­правена върху импозантен подиум. Обаянието на Либкнехт извира не само от богатствата на една личност, високо одарена, способна да възпламенява с ораторското си из­куство, с неукротимата си жизненост и нравствена

безукоризненост,а преди всичко от кръвното му единение с общо пролетарските интереси, от качествата му като глас и съвест на масите. В дейността на водачи от типа на Либ­кнехт изкристализирва най-отчетливо историческото твор­чество на народните низини. Такъв поглед към водача е диаметрално противоположен на ницшеанското идолопоклонство пред героите и свръхчовеците, които тре­тират високомерно тълпата като материал, глина, която те месят по своя воля и според прозренията на своето ясновидство.

Лириката по самия си характер не документира биогра­фична серия от факти, не следи в хронологичен ред съби­тия, за да възстанови с точността на обективното освидетелстване образа на даден герой. Лирикът взема сам ония откъслеци от житейския път на героя, които бързо и изненадващо открояват неговия ръст. Поетът възприема явленията през увеличителното стъкло на лирическата искреност и възторженост. От многобройните страници в биографията на Либкнехт Смирненски избира две: антивоенната младежка демонстрация, организирана от крот­кия Карл в самия разгар на войната, на 1 май 1916 го­дина, и след това финала на неговата борба, януарското въстание на спартакистите. Две наистина ключови сце­ни, които хвърлят снопове светлина върху образа на Либ­кнехт, уедряват фигурата му до мащабите на голямото историческо действие. Именно в изключителните мигове на конфликт между две вражески стихии се отделя в истинската си значителност личността на организатора, водителя, мозъка на едно движение. Поетът следва без­погрешния си инстинкт, който му дава вътрешна сво­бода да прибегне към хиперболични средства и ораторски похвати, да отправя риторични въпроси и в техния отговор да обособи името на героя чрез интонационен курсив. В деня на младежката демонстрация срещу войната всички се запитват: Кой е тоз незнаен безумец и герой?, за да отекне като металически удар отговорът: Карл Либкнехт беше той!

Краят на Либкнехт, вестоносеца на новото, работниче­ския трибун и оратор, дава психологически основания на Смирненски да завърши стихотворението с епилог, наситен с баладична атмосфера, сред която се разнася гласът на убития водач, сякаш глас на пророк. Художествената измислица намира опора в самите факти от революционната дейност на Либкнехт, в предсмъртния му завет, който гой е оставил в последната си статия, написана ден преди екзекуцията. Защото има поражения, които са победи, и победи, които са по съдбоносни от поражения. Побе­дените от днес са победители от утре. Поражението е тях­ната поука. И поетът ни кара да присъстваме на едно знамение, да чуваме глас от отвъдния свят, който преду­преждава потушителите за тяхната радост, радост суетна и напразна. Победата на врага е пирова победа. Той, пад­налият Либкнехт, е жив, той живее в редовете на безчислените пролетарии, в революционните традиции, които е защитил с кръвта си. Голямото му сърце, пламтяло в кла­совите битки, ще осветява пътя към сетния и решителен бой:

И ако слънцето угасне в боевете

то моето сърце кат слънце ще им свети

през бурната тъма,

а пламъка на младите души им стига, за да разбият и последната верига на майката земя.

Тези думи се свързват асоциативно с безсмъртния об­раз на Горкиевия Данко от Старица Изергил, който вдига сърцето си като факел, за да води заблудените хора в тъм­ния лес.

В романтическото осветление на Смирненски Либкнехт е фигура монументална, епически величава, баладично безсмъртна. А за Роза Люксембург, която споделя трагич­ната участ на своя съратник, поетът е написал стихотворен реквием. В него дикцията е по-различна, разнася се скръб и горест поради немилосърдието на живота, който откъсва преждевременно най-хубавите цветя от човешката гра­дина:

Смъртта понякога е твърде жалка, живота непосилно груб.

Ала поетът не разнася скръбта си като хленч, той из­рича мъката си в обет пред гроба на героинята, прощава се с нея чрез един куплет, който достойно може да бъде из­дълбан като епитаф върху надгробната плоча на черве­ната Роза:

Пред погледа вулканен стълб се дига  вулкан от подвиг и копнеж, и виждаш: цялата земя не стига едно сърце да погребеш.

Всички герои от международния цикъл на Смирнен­ски, като започнем с гладиатора и свършим с Роза Люксем­бург, намират смъртта си върху арената на двубоя, във въоръжена схватка с противника. Поетът проследява гибелта им в разни планове, по-епично или пък лирическо обобщено, но във всички случаи опоетизира подвига им, естетизира героичното начало. То е квинтесенцията, ядро­то в образа на революционера, то дава златни нишки на художника да изплете романтичен ореол около главата на героя. Ала дори и в апотеозни по същината си сцени краят на човешкия живот неизбежно крие трагически мотиви. Смирненски чувства този трагизъм, поради което въз­създадените образи от мартиролога на пролетарските мъченици не са икономисани и безкръвни. Той обаче над­могна траурните и жалейни нотки именно чрез сиянието на големия смисъл, за който е отдаден човешкият живот. Тук е изкуплението, оправданието, първообразът на духовното безсмъртие.

Десетилетие по-късно друг поет, само че в прозата, покорител на звездните пространства и облаците, Антоан дьо Сент Екзюпери, ще изправи един от своите играчи със смъртта, ръководител от

собствената му съвест и ще го накара да се запитва дали има право да подлага летците на рисковете на нощния по­лет, да ги изтръгва от златните светилища на техния бит, от уюта на лампата, която осветява вечерната маса, от любимата плът, която зове, от цяла една родина на надеж­ди, нежности и спомени. И все пак заключението е, че той има такова право. Някой ден златните светилища се разсейват като миражи, разрушават се от неумолимите закони на старостта и смъртта, и то много по-безжалостно. А има нещо друго, което трябва да бъде спасено и което е по-трайно, и именно за спасяването на тази част от човека се труди той.

Революционерите на Смирненски са също пътници в един свят на опасността и риска, те са доброволни залож­ници в плен на смъртта, защото се борят да възтържеству­ва животът, да се спаси онази част от човека която дава смисъла на съществуването.

Приживе на поета се намериха критици, негови отри­цатели, които му вменяваха в грях тази чувствителност към звездните мигове на революцията. Те прокарваха паралел с Вазов и без да искат, установяваха приемстве­ност между двамата творци, която е естествена за тради­циите на патетичното изкуство. Списание Златорог писа: Тая поезия черпи вдъхновението си от хрониката на Работнически вестник – Карл Либкнехт, В Поволжието, Бурята в Берлин. Както Вазов е нетърпелив да хроникира всяка случка на всекидневието, тъй и Смирненски бърза да се отзове на всяко събитие в проле­тарските борби .

Как реагира поетът спрямо естетическото отрицание? В един от бележниците му е запазен интересен отговор на критиката от Златорог. Смирненски защищава убедено своята естетическа платформа, способността си да се вжи­вява във вълненията на своя колектив, да получава импул­си от революционните събития. Подобни критики не само че не го разколебават, а затвърдяват решителността му да бъде верен на времето и на себе си. Карл Либкнехт  близък ли ви е той? Можете ли вие да почувствате вели­чието на тази душа? Неговият образ поетичен ли е за вас?

Не. Много просто. Всяка сърдечна дума за вас е техническа, външна, приложна, няма чувство. Друг би бил въпросът, ако бях изправил пред вас например обра за на някоя лунна принцеса със зелени очи, смъртно печал­ния Пиеро или... даже патриарх Тихон.

Критиците, отрицатели на Смирненски, оспорваха дори правото му да се вдъхновява от събития, на които не е бил очевидец, да прославя личности, които не е познавал. Но съвсем нелепо е да възприемаме стиховете за бурята в Берлин, за януарското въстание и неговите мъченици с оглед на конкретната битова достоверност, да сверявам доколко картината на бунта съответства във всичките си детайли на чуждата обстановка. Смирненски не е бил там, нито пък е преследвал целта да възпроизвежда документалната хроника на борбите. Силата, която движи стиха, е в поетичното въображение, в поетичното вдъхновение. То именно надхвърля неповторимата сцена на барикадата от Йохан, където стоят настръхнали един срещу друг два свята. Мястото на действието обаче може да бъде не само Берлин. Така си представя поетът чертата, която разграничава социалните групи на враждуващи страни отсам и отвъд барикадата. Същото е на гладиаторската арена, където Спартак призовава своите братя, или върху мъртвите барикади на сразената Комуна в Париж. Това са различни превъплъщения на една и съща борческа воля, на един и същ  устрем, на едно и също видение на рево­люцията. Сменят се историческите декори, но постоянен е поетът, който изживява така пламенно часа на чудесата часа на барикадния пожар.

Интернационалните мотиви и образи придобиват у Смирненски наша плът и кръв. Йохан е наш  обичал да казва той пред свои другари.  Йохан съм аз и ти, всички работници-борци. Не била наша действителност!  А как си представяш ти, голубчик, революцията у нас? Без барикади? Без Йохан? Борците са интернационални. Затова думите на Йохан срещу хусарите звучаха от устата на партизани в предсмъртните им минути, на политзатворници, изправени срещу картечните дула, а стихът за безсмър­тното сърце на Либкнехт се преписваше и разпространя­ваше от ръка на ръка, излизаше в нелегални афиши и по­щенски картички по лика на убити български антифа­шисти.

Ето характерен случай, когато стиховете на Смир­ненски внасят смут в работата на буржоазния парламент. През 1932 г. легалната Работническа партия издава кар­тичка с ликовете на Никола Кофаджиев, секретар на партията, убит в престрелка с полицията, и на още двама разстреляни комунисти. В десния ъгъл на картичката е препечатана знаменитата строфа от стихотворението на Либкнехт: И ако слънцето угасне в боевете. . . Кар­тичката е заловена от полицията и конфискувана, а ста­рата и немощна майка на Кофарджиев е арестувана като инициатор за издаването. По този повод парламентар­ната група на РП отправя запитване в Народното съб­рание до министъра на вътрешните работи докога ще държат старата жена в затвора. Буржоазният минис­тър аргументира задържането с противодържавния куп­лет на Смирненски. При четене на стиховете депута­тите от РП аплодират и заради това им възхищение от опасната поезия буржоазният парламент гласува из­ключването им от три заседания.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG