Home Икономика Пазарното стопанство като разновидност на общественото производство

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Пазарното стопанство като разновидност на общественото производство ПДФ Печат Е-мейл

Пазарното стопанство като разновидност на общественото производство

1.1. Същност и особености на пазарното стопанство

В икономическата теория и в стопанската практика се разграничават няколко типа и форми на организация на общественото стопанство.

Натуралното стопанство се характеризира с икономически еднородни, самозадоволяващи се единици, т.е. отсъства размяната. Това стопанство е характерно за робовладелското и феодалното общество. При тях стоково-разменните отношения и връзки са спорадични или твърде ограничени.

Стоковата форма като господстваща обществена форма на организация на стопанството съществува при капитализма. Тя се характеризира с отделни, икономически обособени, производители, които са специализирани за производството на съответен продукт. И за да задоволят своите потребности, те трябва да разменят продуктите на своя труд, по силата на която размяна продуктите стават стоки на пазара. Следователно, причините за възникването и развитието на стоковото производство трябва да се търсят в частната собственост върху средствата за производство и общественото разделение на труда.

Планова или централно управлявана икономика (нарича се още командно-

административна). Организацията е изградена на различни йерархически нива. Стоково-разменните връзки и отношения са деформирани. Икономическите връзки между стопанските субекти се регулират вертикално. Централно се спускат задачи по стотици и повече икономически показатели. На тази организация са вътрешно присъщи губещи, нерентабилни предприятия, дотации, прикриване на резерви и други нарушения. Ръководителите на стопанските единици се назначават и зависят от по-висшестоящите представители на властта.

Най-общо пазарната икономика, за разлика от планово-регулираната икономика, се характеризира с хоризонтална взаимовръзка и взаимодействие между лица, фирми, организации. Към тази характеристика трябва да се прибавят следните определения на видни представители на икономическата наука, които разкриват още по-добре нейната същност. "Пазарната икономика е сложен механизъм на независеща от съзнанието координация на дейността на хората и бизнеса чрез ценовата система и пазар; "Икономическа система, в която решенията, разпределението и използването на ресурсите и продукцията се вземат на основата на цени, формирани от доброволни размени между производители и потребители, работници и производствени фактори" /П.Самуелсън/; - Пазарът е абстрактно понятие за обозначаване на силите, които генерират решенията на продавачите и купувачите; - Децентрализирана координация на обективно свързаните елементи и части на единния възпроизводствен процес, т.е. на пропорциите. Според Джон К. Гълбрайт трябва да се открие системата, която най-добре обединява пазарно ориентираното и социално ориентираното действие. От гледна точка на това в съвременния свят са класифицирани три основни модела на пазарно стопанство:

направлявана смесена икономика. При нея като приоритет се издига намесата на държавата в регулативната функция на пазара. Главният елемент на интервенцията е индикативното планиране и провеждането на детайлно разработена индустриална политика;

модифицирана пазарна икономика. Тук държавната намеса се ограничава в провеждането на стабилизираща фискална и парична макроикономическа политика и интервенция, която да противодейства на "дефектите" на пазара. Стимулиращата функция на пазарния механизъм е изведена на предна позиция;

социално пазарно стопанство. При него интервенцията на държавата е в разпределителната функция на пазара. Икономическите проблеми се решават през призмата на необходимостта от осигуряване на пълна заетост, но не толкова от гледна точка на рационалното и ефективно използване на ресурсите, колкото в името на правилното разпределение на доходите.

Същността на пазара е многолика. Тя се проявява в много разновидности, обусловени от предмета или от начина и формите на осъществяване на пазарните връзки и отношения. Например, от гледна точка на предмета, пазарът бива: стоков, на който се извършва покупко-продажбата на средства за производство и предмети за лично потребление; финансов - на него се извършват покупко-продажби на ценни книжа и чуждестранна валута; трудов. - тук обект на пазарните връзки и отношения е специфичната стока "работна сила"; пазар на услугите, които биват от различно естество. Според формите стоковият пазар бива: търговия на едро и търговия на дребно, осъществявана чрез специализирани или универсални магазини; стокови борси и аукциони. От гледна точка на обсега се разграничават: местни, регионални, национални и международни пазари.

В условията на силно развито обществено разделение на труда  се осъществяват милиони производствени операции и се произвеждат стотици и хиляди най-различни блага и услуги. При тези условия, всеки труд е  частица от целокупната трудова дейност. Всяка дейност е количествена и качествена предпоставка на друг труд и дейности. Оттук логично следва изводът, че, за да функционира нормално общественият организъм, съществува обективна необходимост от разпределение на труда и средствата за производство в съответни дялове или части между различните отрасли на стопанството, т.е. необходима е пропорционалност. Тази стихийно регулираща роля изпълнява пазарът с присъщите му икономически категории и закони. В съответствие с изменението на цените /в посока на повишаване или на понижаване/ се изменя търсенето и предлагането на съответната стока и съответно се свива, спира или разширява производството. Тези процеси се съпровождат със съответно движение на капитали и работна сила. В това именно се заключава същността и ролята на така наречената от Адам Смит "невидима ръка". Без централизиран интелект, пазарът решава проблеми, които не могат да решат и най- мощните електронно-изчислителни машини. Няма и не може да има план, който да реши икономическо уравнение с хиляди стоки и милиони най-различни потребители. Следователно, пазарът е вид регулатор на това, какво да се произвежда, колко да се произвежда, а до голяма степен и как да се разпределя.

Пазарът с присъщите му категории (печалба, цени, конкуренция) е двигател на развитието на производителните сили, на техническия прогрес. Това е другата важна функция на пазара. Производителите, които произвеждат по-евтино, а това предполага - с по-съвършени, по-производителни средства на труда, имат шансове да реализират печалба и да оцелеят в конкурентната борба.

Друга важна функция на пазара е мотивационната. Пазарното стопанство е благоприятна среда за можещите, инициативните, предприемчивите. С присъщите му категории и действащи сили пазарът стимулира икономичното и високоефективното използване на производствените ресурси.

Посочените функции на пазара го характеризират като ефективна форма на организация на общественото стопанство. Но неговата "невидима ръка" не може да се намеси в регулирането, потреблението и използването на някои ресурси и продукти. По-конкретно така наречените "пазарни дефекти" се проявяват при потреблението на обществените блага (отбрана, противопожарна защита, образование, здравеопазване и др.). Към дефектите на пазарния механизъм се отнасят външните ефекти ("външни печалби" или "външни загуби"). Те се появяват там, където липсват пазарните закони и  носят изгода за различни потребители, които не плащат за това.

Пазарът диференцира производителите. В процеса на конкурентната борба оцеляват фирмите, чиито производствени разходи са по-ниски от пазарната цена и реализират печалба. Ако разходите са по-високи от пазарната цена, те понасят загуби и се разоряват. Тези процеси водят неизбежно до концентрацията на капитала и на производството, появяват се монополите. Тогава едни пазарни агенти са в по-изгодно положение спрямо други. Нарушава се принципа на равнопоставеността. С пазара са свързани много остри социални проблеми или по-точно те произтичат от него. Той не гарантира правото на труд и доход. Неизбежни негови спътници са: безработицата, инфлацията, икономическите кризи, престъпността и др.

Главен двигател в пазарния механизъм е печалбата. Няма значение какво се произвежда, важното е то да носи печалба. Посочените пазарни плюсове и пазарни дефекти поставят пред теорията и практиката не малко проблеми, но един е особено голям и твърде важен: докъде е полезна, ефективна и необходима либерализацията на икономическия живот и докъде да се разпростре намесата на държавата в сложната система на пазара и пазарния механизъм.

Ключово място в пазарната икономика заема стоката. Стоката е преди всичко външен предмет, продукт на човешкия труд, която със своите свойства може да задоволява човешки потребност, и е предназначена за размяна. Стоката притежава две основни свойства: потребителна стойност и стойност. Потребителната стойност е способността на стоката да задоволява някаква човешка потребност. С потребителната стойност са свързани две други понятия: полезност и качество. Не трябва да се смесва потребителната стойност с полезността. Има неща, които имат потребителна стойност, но в нормалните случаи с основание се отрича тяхната полезност. Например - тютюн, наркотици и др. А качеството трябва да се разглежда като степен на обществена полезност на дадена потребителна стойност. Стоката няма потребителна стойност за своя собственик, производител. Ако беше така, той не би я разменял. Следователно, той се интересува от нещо друго, а именно от способността й да се разменя за други стоки, т.е. от нейната стойност.

Размяната предполага равенство, равенството - съизмеримост, а съизмеримостта – качествена еднаквост. Онова нещо, което прави стоките качествено еднакви, количествено съпоставими и съизмерими е стойността. Според трудовата теория стойността се създава от труда и по-специално от абстрактния труд или от труда във физиологическия смисъл на думата като разход на умствена и физическа енергия. А нейната величина се определя от обществено необходимото работно време. То е онова работно време, което при нормални за дадено общество условия на производството и при средна степен на умение и интензивност на труда е необходимо за производството на дадена потребителна стойност. А според привържениците на теорията за пределната полезност, стойността се определя от субективната оценка на купувачите. Полезността лежи в основата на размяната. Стойността се определя от най- маловажната (пределната) полезност (потребност). Друга категория с ключово място в пазарната икономика и пазарния механизъм са парите.

Възникването и същността на парите научно се свързва с развитието и задълбочаването на общественото разделение на труда и на свързаната с него размяна. Те са последен продукт, последен резултат на стоковата циркулация. В далечни времена, размяната е имала случаен характер. Случайно един продукт се е разменял за друг. С развитието се увеличава предлагането на продукти като стоки. Размяната на стока с друга стока е била трудно осъществима, тъй като всяка стока има единична потребителна стойност и, за да стане размяната, трябва да съвпаднат интересите на разменящите ги индивиди. По-късно, от множеството стоки се отделя една стока, в която се изразява стойността на всички стоки. За различните народи, райони, сезони и пр. такава роля са изпълнявали различни стоки. Някъде - добитък, другаде - кожи, сол, чай и т.н.

По-нататъшното развитие и задълбочаване на размяната и необходимостта от решаването на съпътстващите я противоречия довежда до появата на парите. Парите са специфична стока, на която светът на стоките е възложил специална роля, ролята на всеобщ еквивалент. Тази роля постепенно и здраво се закрепва за златото. Неговите свойства: качествена еднородност; количествена неделимост; портативност (неголямо количество въплъщава много труд), съхраняемост и други, го правят пригодно да изпълнява мисията на всеобщ еквивалент, т.е. на пари. Като обикновена стока златото има единична потребителна стойност. Тя се изразява в това, че може да се използва за различни цели. Като пари, т.е. като всеобщ еквивалент, то има всеобща потребителна стойност. От тази гледна точка стоката - пари е качествено неограничена. Стоките могат да се превърнат в пари, но това може и да не стане. Това обективно прави парите оръдие за контрол и отчет на дейността на производителите. Този контрол се осъществява и в качествено и в количествено отношение. Ако се продаде стоката, трудът е получил обществено признание, действал е като необходима брънка, като необходим труд в сложната система от трудови дейности в обществото. А количеството пари за съответната стока е количествен измерител на онова количество разходи, което е обществено приемливо.

Парите изпълняват редица функции. Според класическата политическа икономия функциите са пет: мярка на стойността, средство за обръщение, платежно средство, средство за натрупване / съкровище/ и световни пари. Съвременната икономическа наука концентрира вниманието си върху две основни функции: мярка на стойността и средство за обръщение. Стойността на стоките, изразена в пари, се нарича цена. Цената, качеството и асортимента на стоките са основните икономически оръдия в конкурентната борба, която е вътрешно присъща на пазарната икономика и на пазарния механизъм. Такива са главните страни на същността на пазарната икономика и основните категории и звена на механизма на нейното функциониране.

1.2. Управление на икономическите структури в условията на пазарно стопанство

Корпоративното управление е относително нова област на научните изследвания. Практическата насоченост на неговите принципи и методи определят като цяло огромния интерес на бизнеса към него в страните с пазарна, появяваща се пазарна и преходна икономика. Успоредно с това теорията и преди всичко неоинституционалната икономика в продължение на десетилетия в контекста на интереса на нейните привърженици към проблемите на правата на собственост има за свой обект и корпоративното управление. В настоящия параграф на магистърския проект обект на анализ и оценка са етапите в еволюцията на корпоративното управление и постепенното му утвърждаване като съвременна интердисциплинарна област на познанието и практиката. Доказването на няколко основни тези се базира на обзор на теорията в страните с развити капиталови пазари и на проучвания.[1].

Корпоративното управление е иманентен белег на съвременната пазарна икономика. В своето продължително развитие се налага като система от правила за ефективно управление на акционерната собственост. Кое определя неговата поява и утвърждаване в стопанската практика на водещите в икономическо отношение държави:

  • корпоративното управление получава тласък в своето развитие в началото от обединения на акционерния капитал в САЩ и Великобритания, а впоследствие и в редица други преди всичко западноевропейски страни. Потребността от капитал за финансиране на мащабни индустриални и инфраструктурни проекти в тези страни диктува формирането на нов организационен и правен субект в националната икономика - корпорацията. Корпоративното управление става необходимост при наличието на множество собственици, като постепенно се извършва обективно обусловено отделяне на собствеността от управлението. Съвременната теория назовава този нов субект и компания на дисперсирана акционерна собственост на А. Бърл и Ч. Минз[2]. Именно този вид собственост ограничава или по точно прави невъзможно участието на акционера (индивидуален или институционален инвеститор) във воденето на делата на отделното предприятие. Акционерите прехвърлят управлението на излъчен екип. Категорично е мнението на теоретиците, потвърдено от практиката, че дисперсираната собственост в условията на развит капиталов пазар е в основата на генезиса на корпоративното управление. В течение на времето и на фона на стопанските процеси в други икономически и социални системи (Западна Европа, Азия, Латинска Америка) корпоративното управление се практикува и при други схеми на разпределение на собствеността[3]. Тази констатация е валидна и за типа компании, приели корпоративното управление в страните от Централна, Източна Европа, Русия, Украйна и други бивши съветски републики;
  • корпоративното управление е присъщо на компании, чиито ценни книжа са приети за търговия и се търгуват на организирани пазари. Капиталовият пазар и корпоративното управление са в непрекъснато взаимодействие: корпоративното управление чрез своите принципи и норми гарантира предлагането на качествен капитал за търгуване, а капиталовият пазар създава ефективни условия за търгуване на този капитал;
  • публичността на компаниите - основни играчи на капиталовите пазари, има също определена роля в изследвания генезис на корпоративното управление. Традиционно корпоративното управление е управление на публичните компании, т.е. те са негов основен носител. Съвременните икономики свидетелстват за редица отклонения. Корпоративното управление се приема от редица затворени компании поради изключително важната роля на неговите принципи и норми за всяка една компания. Ефектите от разглежданото управление го правят привлекателно за големи и средни фирми, базирани на силна концентрация на собствеността, които не притежават статут на публични компании;
  • макар и в по-ограничена степен коментирано от съвременните изследователи важно значение за утвърждаване на корпоративното управление има и неговата стабилизираща роля за устойчивото развитие на пазарните икономики. На практика това е производна на предшестващите отличителни черти. Съвремието и преди всичко кризите от деветдесетте години на XX век и началото на XXI век доказват категорично този важен момент за налагането на корпоративното управление. Подобни изводи се налагат и от приватизационните и следприватизационните процеси в бившите социалистически страни.

Приведените основни фактори, обясняващи генезиса на съвременното корпоративно управление, трябва да се отчитат при осмислянето на неговите първоначални проявления. В началото в модела доминират правно-нормативните характеристики. Продължително време корпоративното управление се развива преди всичко като надзор от страна на собствениците по отношение на назначеното от тях изпълнително ръководство. Това обяснение за развитието на практиката се съдържа и в част от теоретичните модели за корпоративно управление. Известно е например че корпоративното управление се характеризира с отношенията на принципала с агента - агентска теория за корпоративното управление. Собствениците на компанията са квалифицирани като принципал, а корпоративното производство действа в съответствие с принципите и логиката на агентския институт. Подобно на отношенията между принципала и агента се развиват и регулират отношенията между акционерите и наемните ръководители. Водещи норми за тези отношения са и задълженията на изпълнителното ръководство. Практикуват се от компаниите от англосаксонската система, но навлизат и в други страни и правни системи. Чрез тези задължения ръководството на отделната компания приема и работи с грижата на добър търговец и лоялно по отношение на компанията като цяло и нейните акционери.

В този смисъл корпоративното управление в своите начални етапи на функциониране се ориентира преди всичко към контрол на спазването на тези основни изисквания от страна на ръководството. Акционерите упражняват надзорни функции спрямо действията на управителите и доколко те защитават интересите на собствениците. Нужно е ръководителите на компанията да поставят интересите на инвестиращите в нея над всичко и да не предизвикват ситуации, водещи до конфликт на интересите. Лоялността и грижата на добър търговец предполагат спазване на изискването за разкриване на информация и прозрачност, както и забрана на търговията с вътрешна информация.

Чрез контрола и надзора се защитават и правата на акционерите - основно и определящо същността на корпоративното управление правило. Представителите на акционерите в ръководните органи, от една страна, и останалите акционери чрез утвърдените правни норми контролират, но не участват в оперативното и дългосрочно водене на делата на компанията. Разделянето на собствеността от управлението е това, което години наред отрежда единствено надзорна функция на инвеститорите на компанията и на техните представители. Безспорно редица фактори извън територията на корпорацията постепенно започват за внасят корекции в същината и механизмите на корпоративното управление.

Години наред корпоративното управление функционира главно чрез спазването на правните норми и доминантата на правната теория и практика.  Тази тенденция се наблюдава в повечето страни, в които се спазват неговите принципи и механизми. Правото дава най ефективни решения за овластяването на управителите с определени права за водене делата на компанията от страна на собствениците. Управленската теория и практика, занимаващи се с вътрешнофирмените процеси, не се интегрират чрез формализирани действия в корпоративното управление. През този период дори моделите на корпоративно управление се изясняват в съответствие с типа на правната система. Корпоративното управление се разкрива чрез спецификата на :

  • англосаксонския модел;
  • континенталния модел[4].

Англосаксонският модел въплъщава нормите на правните системи на Великобритания и САЩ. Широко се ползва в страните на Общността - обстоятелство, определящо и мащабността на неговото приложение. Формален белег на този модел е едностепенната структура на управление: Съвет на директорите, интегриращ представители на акционерите, и висш наемен ръководен персонал.

Известен е със сливането на управлението и надзора от страна на акционерите в едно-единствено ръководно тяло - Съветът на директорите. Други съществени белези са:  развитата система за защита правата на акционерите, гласуването чрез пълномощно и дисциплиниращата роля на капиталовите пазари както за стопанската дейност, така и за управлението на публичната акционерна компания.

Континенталният модел, практикуван предимно от страна на континентална Европа, е известен с двустепенна структура на управление: Надзорен и Управителен съвет. Чрез двете самостоятелни тела се постига разделение на собственост от управление и дезинтеграция на надзора от изпълнителската дейност. Както бе посочено, континенталният модел оперира в тясно взаимодействие с банковия сектор при сравнително по-слабо развит капиталов пазар. Надзорният съвет в част от страните включва и представители на служителите на компанията. Това обстоятелство е следствие от пазарно-социалния характер на развитие на редица западноевропейски страни след Втората световна война. Континенталният модел залага на организационното разделение на контрола на собствениците от управлението, осъществявано от наемен ръководен състав.  Подобна схема на управление съществува и в азиатските страни и някои латиноамерикански страни[5].  В икономически план това е модел с концентрация на собствеността и по-ограничена роля на капиталовия пазар за сметка на банковия сектор.

С течение на времето доминиращата правна насоченост на действията на ръководните органи и видимото ограничаване на тяхното участие в управлението създава сериозни затруднения в отношенията принципал - агент. В основата на тези затруднения стои липсата на информираност на ръководните органи за делата на компанията. Информационната асиметрия между принципала и агента се засилва. Ръководните органи не познават управленските процеси. Като сериозен аргумент за споменатите проблеми внимание заслужава констатацията на проф. Мейс, направена въз основа на проучване на практиката на корпоративно управление в САЩ през 70-те години, че съветите на директорите при големите и средните по размер корпорации са престанали да функционират като смислен контролен орган по отношение на изпълнителния директор на корпорацията. Според него ”...членовете на Съвета на директорите не установяваха целите и стратегиите нито пък политиките в повечето големи и средни компании”[6].

Приведените констатации са резултат от ежедневно възникващи проблеми по отношение реда и начина на огласяване на информация, скандали относно корупционно поведение на корпоративни ръководства в разрез с интересите на инвеститорите и капиталовите пазари.

С течение на времето различни организации на заинтересовани лица налагат изисквания за по-добро разкриване на информация от страна на наемния ръководен персонал и представяне на ясни и разбираеми отчети за вземане на информирани решения от страна на инвеститорите. Без да се абсолютизира, би могло да се заяви, че в условията на усложняваща се национална и международна среда и не на последно място на интернационализацията на капиталовите пазари се оказва проблематично едностранното развитие и практикуване на корпоративното управление единствено чрез спазване на правните норми от страна на корпоративните ръководства. Постепенно разглежданото управление еволюира и приема и други насоки на развитие.

Сериозни промени в световен мащаб настъпват в теорията и практиката на корпоративното управление през 80-те и началото на 90-те години. То постепенно се развива като интердисциплинарна система от управленски и правни инструменти за ефективно партньорство между инвеститори и изпълнително ръководство на компании. Макар и без претенции за изчерпателно представяне могат да се изведат следните по съществени фактори, наложили промяна и нов етап в жизнения цикъл на корпоративното управление. Става дума преди всичко за:

  • сериозни затруднения във функционирането на ръководните органи на компаниите и зачестилите конфликти в отношенията принципал-агент;
  • некоректно разкриване на информация, вкл. скандалите с пенсионните фондове във Великобритания в края на 80-те и началото на 90-те години, практически залагащо нарушаване правата на акционерите;
  • мащабни процеси на сливания и поглъщания през 80-те години;
  • криза в доверието към капиталовите пазари в резултат на сделки с вътрешна информация през средата на 80-те години и;
  • финансови кризи в Азия и Латинска Америка[7].

Очертаните феномени имат своето място както във водещи, така и в появяващи се пазарни икономики. Очевидно новите условия на стопански и социален живот и високата степен на интернационализация и глобализация на икономиките налагат реформи не само в отделни страни, но и в световен мащаб по отношение на корпоративното управление. Очертаните проблеми, от една страна, и все по-голямото активизиране на участието на представители на акционерите в работата на съветите на директорите и надзорните съвети постепенно утвърждават корпоративното управление като интердисциплинарна система от правни и управленски норми и техники за ефективно регулиране на взаимодействието между собственост и управление. В световен мащаб се предприемат мерки за утвърждаване на един нов формат за корпоративно управление: през 1996 г. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие инициира разработването на Международен кодекс за корпоративно управление.

Определено трябва да се посочи, че стартира нов етап на унифициране на основните възгледи и практики на страните с традиции и добри постижения в областта на корпоративното управление[8].  В голяма степен изработеният и приет през 1999 година набор от Принципи за корпоративно управление на страните – членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), символизира новия етап от жизнения цикъл на корпоративното управление, от една страна, и високата степен на унификация на норми и принципи, от друга, независимо от различията, продължаващи да съществуват и да бъдат отстоявани в отделните региони и страни. Кои са най важните моменти за този етап:

  • Ø в международен план е установен консенсус за същината на корпоративното управление и неговите основни принципи. Налице е един общоприет формат на добрата практика при съществуващи и в дългосрочен план различия. „Корпоративното управление включва отношенията между управляващите компанията, корпоративното ръководство, акционерите и заинтересованите лица. Корпоративното управление създава структурата, чрез която се залагат целите на компанията, определят се средствата за постигане на тези цели и се следи ходът на изпълнението. Доброто корпоративно управление трябва да осигурява подходящи стимули за преследване на цели, които са в интерес на компанията и акционерите, и да улеснява ефективния контрол, с което да насърчава фирмите към ефикасно изразходване на ресурсите”[9].  Внимателното анализиране на приведената дефиниция показва, че корпоративното управление се разбира и се препоръчва да се развива и чрез инструменти, използвани обичайно в управленската практика;
  • Ø корпоративното управление чрез система от принципи и норми се утвърждава като надзор и участие в управлението на корпорацията от страна на представители на акционерите. Корпоративните ръководства, съставени от представители на акционерите и изпълнителни директори,  участват в определянето на насоките на компанията, запазвайки контролираща интересите на инвеститорите позиция. В съответствие с принципите на ОИСР и утвърждаващата се добра практика корпоративното управление се развива именно като модерна интердисциплинарна система от норми и техники на управлението и икономиката;
  • Ø определящи за съвременното корпоративно управление са принципите, заложени в Кодекса на ОИСР: защита правата на акционерите, справедливо третиране на миноритарните акционери, съобразяване със заинтересованите лица, разкриване на информация и прозрачност, отговорности на корпоративните ръководства. Всеки един от тях е ефективен при тясно взаимодействие с останалите. Защитата на правата на акционерите е възможна при коректно разкриване на информацията или чрез осъществяване на определени действия и функции от страна на корпоративното ръководство. В този смисъл принципите и съпътстващите ги действия от години и при корпоративното управление, както при обществените процеси в съвременната държава, се отъждествяват с бариери и балансьори (checks and balances)[10];
  • Ø разпространяване на принципите на корпоративно управление на ОИСР в страни с появяващи се пазарни икономики и страни в преход. До голяма степен разглежданият етап от еволюцията на корпоративно управление се определя и от разрасналата се територия на неговото приложение - обстоятелство, което не внася фундаментални промени, но при всички случаи влияе върху феномена корпоративно управление.

Осмислянето на развитието на корпоративното управление в края на 80-те и 90-те години  изисква по-внимателно да се изследват споменатите принципи. Всеки от тях отразява практика и положителен опит и стремеж или възможност те да бъдат предоставени на различни по националност участници в стопанските процеси. Като цяло всяко от тези водещи правила въплъщава добри резултати и сериозни усилия за отстраняване на пропуски и нарушения. Водещо е правилото за защита правата на акционерите. На практика това означава, че чрез корпоративното управление се полагат грижи преди всичко за собствеността. Може би и най-елементарната дефиниция за корпоративно управление е грижа за собствеността. В контекста на съвременните трансформации на икономическите и социални системи в редица страни и континенти е важно да се отчете, че чрез корпоративното управление се създават условия за защита на фундаментални за пазарната икономика права - правата на собствеността. Формулирано по друг начин чрез корпоративното управление се дава възможност за ефективно функциониране на икономическите системи на основата на частната собственост. В теорията са известни различни школи, изследващи това направление на корпоративното управление. Несъмнено трябва да се очертае ролята на неоинституционалната икономическа теория, проследяваща базисните права на акционерна собственост. Внимание заслужават възгледите на една по-либерална икономическа школа, обединяваща хора с възгледи около тези на Ернандо де Сото[11]. Докато неоиституционалната икономика се занимава с изследване на правата, както и с разходите по сделката, известният перуански икономист в по прагматичен план  защитава тезата, че пазарната икономика е възможна само там, където има зачитане на правата на собственост. Теза, защитавана от него въз основа на проучвания, проведени както в страни от Латинска Америка, така и в бивши социалистически страни.

Спазването на принципа за защита правата на акционерите има и своето правно регламентиране в нормативните системи на отделните страни. Корпоративното управление както чрез  споменатите принципи на ОИСР, така и чрез спазване на съответните правни норми предоставя и определена управленска практика, към която трябва да се придържат съответните корпоративни ръководства. Като пример могат да се посочат различни инициативи за обучение на акционерите и разясняване на техните права от страна на специализирани звена за връзки с инвеститорите в публичните компании, асоциациите за защита на инвеститорите или националните регулатори на капиталовите пазари. Правната норма се спазва чрез разнообразни управленски и стопански дейности. Безспорно приведените аргументи са само част от фактическите управленски действия. Съвременната практика обогатява правните норми с разнообразни  управленски и дори маркетингови инициативи, особено що се отнася до ползване и на Интернет за информиране на акционерите.

Сериозно внимание заслужава и все по-разширяващото се приложение на принципа за съобразяване с позициите на заинтересованите лица - един от принципите, чрез който се доказва тезата за еволюцията на корпоративното управление. Едната линия на доказателство трябва да се търси в ангажирането на корпоративното управление със социалната отговорност  на отделната компания (corporate social responsibility; corporate citizenship). Самото въвеждане на темата за заинтересованите лица в съвременното управление е израз на линията за ангажиране на стопанските субекти в решаването на социални проблеми или на теорията и практиката за социалната отговорност на тези субекти. Корпоративното управление приема една по-широка концепция за заинтересованите лица: представители на неправителствени организации за защита на акционери, за опазване на околната среда, както и клиенти, доставчици и кредитори. В хода на разпространение на тези принципи ОИСР съвместно с други международни организации насърчава и участието на профсъюзите в корпоративното управление[12]. В този смисъл съобразяването със заинтересованите лица надхвърля съвременната постановка за корпорацията като социално отговорна и като корпоративен гражданин.

Важно е да се отбележи зачитането на заинтересованите лица при вземане на решения от корпоративните ръководства.  В съвременната теория подобни възгледи се споделят от известния икономист Й. Стиглиц. Според него отношенията в корпоративното управление се развиват по начин, различен от агентския институт. Известна е неговата теза за множеството агенти и акционери (multiple principal-agent theory), позната и като теория за заинтересованите лица (stakeholders theory). Известно е, че проблемът за корпоративната социална отговорност бе поставен от теорията и практиката още през седемдесетте години. Принципите на корпоративното управление, и по-специално новия му прочит от страна на съвременните теоретици, предлагат една по-широка визия. Корпоративното управление се ангажира със социални проблеми. Компаниите, подписали глобалния компакт по инициатива на генералния секретар на ООН - Кофи Анан[13] са и компании с определено добри постижения в областта на корпоративното управление.[14]

Другата линия на доказателство е определено по-ограничена от гледна точка на факти и аргументи. Ангажираността на корпоративното управление е по отношение включването на представители на служителите в корпоративните ръководства. Като правило това е практика на социалното пазарно стопанство, която датира от средата на 70-те години като норма на управление: надзорните съвети при двустепенната континентална система включват представители на служители. В съвременните условия тази практика продължава въпреки атаките и критиките за нейната ефективност. Интересно е да се отбележи противоречивото отношение на бившите социалистически страни към интегрирането на служители в ръководството[15]. Част от тях държат на работническо участие в управлението, други - не. В качеството на собственици на акции или на ваучери служителите участват в общите събрания, но не ефективно.

Вниманието към заинтересованите лица, т.е. политиката на съобразяване със заинтересованите лица, е и едно от доказателствата за еволюцията в корпоративното управление. Тази еволюция е плод и на разбирането за множеството участници във формирането на стойността на компанията и изгодата на акционера, от една страна, и нейното устойчиво развитие от друга.

Ключов принцип на корпоративното управление, чието прилагане обогати с нови инструменти и дейности съвременната компания, е разкриването на информация и прозрачност. Всъщност този принцип определя и насоките, и огласяването на финансова и на друга нефинансова съществена (материална) информация, разкриващи важни аспекти от функционирането и управлението на една компания. С приемането на принципите на ОИСР стана възможно публикуването на важни за информираното решение на акционерите данни като: рискове, съпътстващи дейността на компанията, възнагражденията на членовете на корпоративните ръководства и др.

Най ярко доказателство на тезата за еволюцията на корпоративното управление са изработените от ОИСР правила за отговорностите и функциите на ръководните органи. Класическият надзор, осъществяван от корпоративните ръководства, се развива в участие в стратегически дейности и контрол, участие в управление на риска, и ангажиране в кадровата политика чрез подбор на бъдещите членове на корпоративните ръководства. В този смисъл в част от компетенциите на членовете на корпоративните ръководства се включват и дейности от областта на управление на човешките ресурси. Силни аргументи за изследваната еволюция са  ангажиментите на корпоративните ръководства в планово стратегическите начала на компаниите. Управленските функции в една или друга степен се вменяват на корпоративните ръководства. В качеството на подкрепящи виждания могат да се предложат и появяващите се на този етап фирмени кодекси по корпоративно управление, прилагани преди всичко от американските компании, както и линията на професионализация на тези ръководства. Известно е например, че в редица страни асоциациите на корпоративните директори (САЩ) или институтите на директорите (Великобритания, страните от Британската Общност, както и редица други страни от континентална Европа) поеха линия на утвърждаване формата на съвременния член на корпоративното ръководство с оглед гарантиране на компетентно корпоративно управление[16]. Разбирането за необходимостта от професионализъм и за защита интересите на компанията се подкрепя и от утвърждаването в страните с развита практика на корпоративно управление на института на външния, независимия директор[17]. Това е статут, включващ изисквания за защита правата на акционерите и гарантиране на професионализъм. Идеята за включване в съветите на директорите, а впоследствие и в надзорните съвети в континентална Европа на лица, които не са в трудовоправни отношения с дадената компания[18], е подчинена на фундаменталните принципи на корпоративното управление. Необходимостта да се гарантира защита и справедливо третиране и на миноритарните акционери, както и безпристрастност и професионализъм за коректна делова преценка[19] са в основата на включването на независимите директори в корпоративните ръководства. Като правило те са символ на професионализъм и почтеност.

Линията на управленската трансформация на корпоративното управление се определя от промяната в поведението на корпоративните ръководства чрез промяна на обхвата на техните функции и действия. Принципите на ОИСР за корпоративно управление са само част от индикаторите на тази промяна. Внимателното запознаване с действията на отделни компании потвърждават това. Същевременно преходът от чисто правни норми и задължения към управленски действия  включва и субективни промени по отношение на новия тип ръководен персонал, както и изисквания към неговата управленска и професионална компетентност.

Очертаните управленски аспекти на еволюцията на корпоративното управление следва да се оценяват и в съответствие с постигнатите икономически резултати на отделните корпорации. Същевременно се налага изводът за водещата роля на пазара, както и на инвеститорите и заинтересованите лица за установяване на новите характеристики на това управление. В страните с развити пазарни икономики и пазарна демокрация държавата традиционно е на втори план в налагането на нормите и механизмите на корпоративно управление. Очевидно е, че корпоративното управление се налага като система от правни, управленски и морално-етични норми, следващи общи насоки и тенденции на социално-икономическо развитие, и отчитаща не на последно място стопанските, политически и културни традиции. Изведеният модел се развива в различни обкръжения и правни системи. От всяка една биха могли да се изведат и прибавят и нови характеристики и аргументи в подкрепа на тезата за управленската еволюция. Тезата за влиянието на културните различия върху конкретните измерения на корпоративното управление се доказва от нарастващ брой изследователи. Възгледите на Г. Хофстеде[20] са доразвити от учените на примера на различията в нормите и ценностите на корпоративното управление предимно в страните с пазарна икономика. Интересно изключение представлява динамично развиващият се модел на корпоративно управление в Република Южна Африка. Както бе посочено, представители на тази страна чрез доклада Кинг (King’s report) участват в разработването на Кодекса за корпоративното управление на ОИСР. Промяната в системата и премахването на апартейда дават тласък на нови насоки в развитието на корпоративното управление. Фундаменталната отлика на Република Южна Африка – съчетание от белези на развита и слабо развиваща се икономика  при активното участие на местното африканско население в стопанските и ръководни процеси на макро- и микроравнище определя и интегрирането на ценностите и на населението в корпоративното управление. Последният формат на “доклада Кинг” разкри и нови черти на управлението като: духовна колективност, консенсус вместо насилие, вярност към лидера, доверие и вярност[21].

В заключение може да се отбележи, че както генералните тенденции, така и тези, валидни за отделни социално-икономически и правни обкръжения през 80-те и 90-те години, доказват тезата за еволюцията на корпоративното управление от правни норми към съчетание от управленски принципи, механизми и правни норми. Това е и следващият етап от жизнения цикъл на корпоративното управление.

Краят на 90-те години и началото на ХХІ век се свързва с нови моменти в развитието на корпоративното управление. Безспорно може да се говори за нов етап, макар и протичащ доста различно: от една страна, това е нормативното, принудително въвеждане на корпоративното управление в страните в преход, а от друга - кризата в доверието към корпоративното управление и принудителните мерки на държавата за възвръщане на добрия му имидж.

Трансформацията на собствеността в страните от Централна и Източна Европа и бившите съветски републики доведе до модели на собственост, характерни за страните с пазарна и появяваща се икономика: частна, при това както концентрирана, така и дисперсирана[22]. Различните модели приватизация насърчават появата на нови собственици - дребни или миноритарни и мажоритарни акционери. Съпътстващите ги процеси - некоректното изкупуване на акции и ваучери от дребни собственици и последващото уедряване, източването на дружества и други измами,  ускоряват въвеждането на нов тип субекти - публичните дружества и нормативното утвърждаване на корпоративното управление. В преобладаващия брой страни в законите за публично предлагане, следващи в голяма степен духа и практиката на регулаторната система в САЩ, се въвеждат, макар и със закъснение, нормите за защита правата на акционерите, разкриването на информация и отговорностите на корпоративните ръководства. В определена степен корпоративното управление се наложи като съчетание от прави норми, но не и като манталитет, философия и практика на управление. В теорията този подход на въвеждане на корпоративно управление е квалифициран „отгоре надолу“ (top down approach), за разлика от присъщия на страните с пазарна демокрация- „отдолу нагоре“ (bottom down)[23].  Би било опростенчество да се твърди, че се повтарят явления от по-ранни етапи на развитие на корпоративното управление в страните с утвърдени пазарни икономики. Факт е, че именно този начин на навлизане на корпоративното управление и доминирането на правни норми забавя ефективното му възприемане и прилагане от деловите кръгове. Макар и за кратко време този етап в неговия чист вид просъществува, за да отстъпи постепенно място на утвърждаването на управленските начала и инструменти на корпоративното управление в бившите социалистически страни. Трудно е да се прокара граница в констатираната постъпателност, трудно е да се откроят и факторите, ускорили прехода от правно-нормативния към управленско-правния формат на корпоративно управление. По примера на България, както и на съседните страни, могат да се очертаят:

  • инициативите на ОИСР за насърчаване разпространението на съвременния формат на корпоративно управление - Кодексът за корпоративно управление. Става дума за системното провеждане на кръгли маси в Югоизточна Европа, Русия, Украйна, бившите съветски републики, Азия, Латинска Америка, както и разработването на Бяла книга за корпоративно управление за съответния регион[24];
  • трансферът на знания и опит, канализиран чрез консултантски и обучителни проекти, финансирани и подкрепяни от страни-донори;
  • чуждестранни партньорски препоръки и практики;
  • националните и фирмени кодекси за корпоративно управление, които насърчават прилагането на модерния формат на корпоративно управление.

Все повече и повече корпоративното управление в значителна част от бившите социалистически страни се утвърждава като система от управленски и правни норми и добра управленска практика. В отделни държави регулаторите на капиталовите пазари чрез промени или нови закони въвеждат и нови управленски принципи на корпоративно управление. Трудно е да се търси пълно тъждество с установените добри практики в страните с пазарна демокрация, но прогресът е налице.

На съвременния етап на корпоративно управление в контекста на изследваната и доказана еволюция не може да не се открои и доста противоречивият му процес на развитие в страните с развита пазарна икономика и капиталови пазари. В продължение на няколко години имената на водещи публични компании в САЩ, Италия ,Великобритания, Холандия и др. се отъждествяват с провали в корпоративното управление. Дефинициите “криза” или “срив” и “недоверие“ са само част от използваните, очертаващи проблемното развитие на корпоративното управление: нарушаване на принципи за огласяване и прозрачност, неспазване на елементарни етични правила, безпристрастност, контрол, отчетност и не на последно място на задаване на въпроси.

Какво всъщност се случва на практика отдавна е дискутирано в националния и международния печат Професионалните кръгове разкриха няколко важни причини за кризата:

  • Ø нарушаване на основни принципи на корпоративно управление;
  • Ø нарушаване на определени законодателни регулации;
  • Ø формално спазване за сметка на неформално неспазване на нормите и изискванията на корпоративното управление;
  • Ø липса на етика и морал от страна на членове на корпоративните ръководства.

Интересно е виждането на част от изследователите, че кризите са плод на субективен фактор и в много по-малка степен на регулиране и администриране на корпоративното управление. Преодоляването на кризата обаче до голяма степен се осъществява чрез намесата на държавата. Обществената значимост на корпоративното управление, грижата на държавата за своите граждани - дребните акционери, и за целостта на капиталовия пазар и не на последно място репутацията на пазарната икономика определят конкретни инициативи на държавата:

  • повишени нормативни изисквания към корпоративното управление и преди всичко към разкриването на информация (Законът Сарбейнс Оксли, промененият Кодекс за корпоративно управление във Великобритания);
  • въвеждане на държавни органи за контрол върху дейността на счетоводните и одиторските организации (САЩ, Великобритания);
  • усъвършенстване принципите и нормите на корпоративно управление на равнище „организирани пазари“ и на равнище „корпорации“.

В резултат именно на кризисните процеси, както и на последвалите действия на регулиращите и саморегулиращите се организации в страните с развита пазарна и появяваща се пазарна икономика, се откроиха и нови дейности и насоки в практикуването на корпоративното управление. Кои са по съществените моменти? На първо място е необходимо да се изтъкне промяната в правното обкръжение. Приетият в САЩ  закон Сарбейнс Оксли (Sarbanes –Oxley Act 2002) [25] [26] заложи повишени изисквания към разкриването на информация в съответствие с фирмените етични кодекси. Етичният кодекс според цитирания член на закона трябва да насърчава: “...честно и почтено поведение;... пълно, справедливо, точно, навременно и разбираемо [27] разкриване на информация, спазване на законовите норми”[28].  Новите в моменти включват пояснения относно извънбалансовите сметки. Макар не експлицитно се залага на професионализма, почтеността и независимостта на членовете на корпоративните ръководства: законът поставя повишени изисквания към одиткомитетите и техните членове, за да се гарантира коректното разкриване на информация.

Правните промени, обхванали и страните от англосаксонската система и континентална Европа  дават тласък на нови тенденции в практикуването на корпоративното управление. Би  могло да се твърди, че съвременното развитие на корпоративното управление следва линията на утвърждаването му като управленска практика. Важно е да се отбележат:

  • Ø нарастване на вниманието, отделяно на субективния фактор за доброто корпоративно управление на фона на установените и познати правни норми. Именно провалите, дължащи се на субективния фактор, се преодоляват с мерки в тази насока;
  • нарастване ролята на морално-етичните норми – още едно потвърждение за растящото внимание към качествената характеристика на членовете на корпоративните ръководства и към непрекъснатото обучение. Корпоративното управление интегрира важни за съвременната стопанска и управленска практика етични правила;
  • интересът към обучението и към знанието дава основание на отделни автори все по-тясно да свързват и практиката на корпоративното управление (особено като става дума за работата на екипите вкл. и в бордовете на директорите) с базисните правила на икономиката и управлението на знанията[29].

Приведените аргументи могат да бъдат допълнени с някои конкретни примери от правилата за поведение на компаниите, както и националните кодекси за корпоративно управление. Не са без значение виждания и постановки на представители на теорията и практиката за съвременните измерения на корпоративното управление и преди всичко за нарасналата роля на членовете на корпоративните ръководства. В този смисъл и като ключов акцент върху доказателствата за промяна в корпоративното управление заслужава внимание казаното от Бил Джорд: ”Ние се нуждаем от автентични лидери, хора с най-висок морал и почтеност, отдадени на изграждането на продължително функциониращи организации. Ние се нуждаем от лидери, които имат силно и ясно чувство за своята мисия и техните основни ценности са верни и истински. Ние се нуждаем от лидери, които имат куража да изграждат своите компании да посрещат потребностите на всички заинтересовани лица и които признават важността на службата на обществото”[30].

Несъмнено съвременното корпоративно управление по примера на кодексите, приети на национално равнище, от една страна, правилата за поведение на равнище „саморегулиращи се организации“- фондови борси и пазари за електронна търговия на ценни книжа, и правилата на равнище „корпорации“, от друга, се определя като модерно управленско направление.

Корпоративното управление е един от стълбовете на съвременното пазарно стопанство и капиталовите пазари. Заема специфично място в системата от управленски теории и практики и има продължително развитие. Съвременното корпоративно управление минава дълъг и сложен път, еволюирайки от правна норма към система от интердисицплинарни управленски и правни инструменти, норми и практики. Тази важна теоретична максима, потвърждавана от деловия живот, има определено значение за неговото успешно практикуване както в страните с развита пазарна практика, така и в страните с появяваща се пазарна икономика. Посланието е важно за инвеститори, ръководители, заинтересовани лица, законодатели и регулатори.

1.3. Място на счетоводството в управлението на икономическите структури

Стопанската дейност като съвкупност от множество операции и многообразно потребление на ресурси се осъществява в обособени в икономическо, правно и организационно отношение структури, които ще наречем обобщаващо “предприятия”. Те се създават с цел задоволяване на определени потребности, които най-често се оформят чрез потребителското търсене. За това е нужно предприятието да разполага с вътрешна и външна информация за потребностите, за необходимите и наличните ресурси, което от своя страна е свързано с наличието на капитали. Последните се влагат с цел не само за задоволяване на тези потребности, но и за печалби за инвеститорите. Постигането на добър резултат изисква още ресурсите да се използват правилно, целенасочено и целесъобразно, което се постига с ефективно стопанско управление.

При анализирането на тези основни моменти особено ценен е системният подход. Съгласно него всеки обект на анализ може да се разглежда като система, т. е. като съвкупност от взаимосвързани елементи, които функционират единно, като цяло и целенасочено за постигане на определена цел. В този смисъл предприятието е елемент на много по-голяма структура - пазарното стопанство. От своя стана то е по-малка система. В този аспект е съвкупност от елементи, които може да обединим в два основни блока - управляващ и управляван.

Управляваният блок е вътрешна система, свързана с материалния поток. На входа са различните видове ресурси - човешки, материални (материали и оборудване), финансови. Те подлежат на преобразуване, в резултат на което се получава продукт с потребителски качества, предназначен за задоволяване на определени потребности. Управляващият блок е свързан с информационните потоци и управленския цикъл. В него се получава разнообразна информация и резултат от функционирането му е пак информация, но от друго качество.

Между двата блока съществува непрекъсната връзка в две посоки - права и обратна. Чрез първата се определят целите и се предава целевата информация от субекта към обекта на управление. Чрез обратната връзка субектът на управление получава информация за изпълнението на поставените задачи. Отклоненията предизвикват коригиране на конкретните цели и задачи и предаване на коригираща информация към обекта на управление, в най-широк смисъл, чрез правата връзка. По този начин се реализира управленският цикъл, който най-общо обхваща етапите: изработване и поставяне на целта; организиране на изпълнението; отчитане на резултатите; контрол и анализ; регулиране. Резултат се постига само ако всички елементи на системата работят в хармонично единство. То обаче непрекъснато се нарушава под влиянието на различни обективни и субективни фактори.

Управлението е това, което трябва да отстрани нарушението и да възстанови равновесието. По същество управлението е процес на привеждане на системата като цяло или на отделни нейни елементи от едно състояние в друго или поддържане на постигнато вече динамично равновесие с оглед реализирането на определена цел. Освен това управляващият блок получава информация от външната среда и предава към нея. Чрез тези външни входящи и изходящи връзки се обменя информация с околната среда. Предприятието се информира за състоянието на пазарната среда, за новости и постижения, цени, състояние и развитие на отрасъла и конкуренти и контрагенти. В същото време то информира останалите участници в свободното пазарно стопанство за своето състояние и развитие.

Както се вижда управлението е един сложен информационен процес, свързан с богата и разнообразна информация – вътрешна и външна, техническа, нормативна и пр., и особено много икономическа. В икономическата основно място заема счетоводната информация, не само поради голямото й относително тегло, но и поради нейните качества със съществено значение. Счетоводството отразява хода на всички стопански процеси. В него рефлектират всички дейности, действия и събития, дори отношението на околната среда към дейността на предприятието. То е всеобхватно и изчерпателно към онези обекти, за които създава информация. То не създава информация въобще, а я прави конкретна, точно индивидуализирана

Счетоводството отразява цялостно, обективно, текущо, вярно и точно състоянието и развитието на предприятието, влиянието на отделните събития върху него. Регистрирането на стопанските операции е документално обосновано и с доказателствена сила. Основно чрез счетоводството се осъществява обратната връзка между субекта и обекта на управление, както и значителна част от връзките с околната среда. То е и основен източник на данни за статистическата отчетност. Тази информация има отчетен характер и чрез нея се потвърждават или отричат предишни решения. Тя дава възможност и за прогнозиране на бъдещо развитие.

Всичко това прави счетоводството важна и неотменима съставна част на управленската информационна система, елемент на системата на управлението. За да заеме своето заслужено място обаче, информацията трябва да бъде още ясна, прегледна, възприемана по-добре от потребителя; да бъде своевременна, уместна и точна. Необходимостта от такава информационна система е осъзната с развитието на пазарните отношения и това е предизвикало възникването на счетоводството. Първоначално то се е осъществявало изключително на основата на обичаите, възприети от търговците в съответната страна. Постепенно с общественото развитие тези обичаи са прераствали в традиции, които са били обличани в правни норми. Още по-късно традициите са били изяснявани научно чрез систематизиране на счетоводните знания. Така са се създавали счетоводните школи, а едновременно с тях счетоводството в определена степен е било подчинявано на правната система на конкретната страна.

Елементите на счетоводната техника са останали непроменени. Понятия като дебит, кредит, салдо, баланс, инвентаризация, сторно, отписване и т. н., независимо от езика на който се произнасят и от правната система, чрез която са регламентирани, имат същото съдържание, каквото са имали и тогава. Техническите средства също не подменят същността на счетоводните записвания. И дори да си представим, че държавата не регламентира официално счетоводството, това съвсем не означава, че търговците няма да имат свой съвършен способ за отразяване на сделките и на резултатите от тях.

Счетоводството е система за обхващане на данните, отразяващи събитията в процеса на цялостната стопанска дейност на предприятието, за обработването им и за предоставяне на нова информация във вид, позволяващ да се вземе икономическо решение. Следователно, като дейност то има за предмет получена информация и като продукт отново информация, но с ново качество. Обработката на получената външна или вътрешна информация се осъществява с използването на специфичната за счетоводството методология, изразена чрез: сводиране и балансово обобщаване, документиране и инвентаризация, оценка и калкулиране, система от счетоводни сметки и двустранно отразяване. Всяка от двойките елементи има своето място и значение в счетоводството като информационна управленска система.

Сводиране и балансово обобщаване. Данните за възникналите събития и процеси са огромно количество. Те не могат да се обхванат и да се разберат, ако не се сводират и обобщят по някакъв начин. Едва тогава би се получила обозрима информация, която да характеризира развитието и състоянието на предприятието. То се извършва и с помощта на другите методи и средства - счетоводните сметки. Тук по-важното е, че обобщаването е на основата на балансовия принцип. За функционирането на предприятието е необходим капитал, който се въплъщава в различни по вид ресурси. Между тях има и винаги се запазва равенство – балансовото равенство, впоследствие изразено в счетоводния баланс.

Документиране и инвентаризация. Това е особено важен прийом на счетоводството – документално да бъдат обосновани всички регистрирани данни. То е в основата на верността на предоставената информация. Документалната обоснованост се допълва от инвентаризацията на онези факти и явления, които не могат да бъдат обхванати и отразени от текущото отчитане. Такива са например липси, фири и пр.

Оценка и калкулиране. Счетоводството прилага задължително стойностния измерител, независимо от използването и на други. Всеки факт, явление процес биват оценявани. Това се постига чрез обикновената (простата) стойностна оценка или чрез калкулирането като система за оценка на сложни обекти на отчетността. Неоценимите обекти не намират отражение.

Система от счетоводни сметки и двустранно отразяване. Това е особено важен и специфичен метод, който впоследствие разширява своето приложение. Счетоводните сметки са мястото на групиране, систематизиране и обобщаване на счетоводните данни при тяхната обработка. И това може да се осъществява в различни разрези и детайлност, което зависи само от конкретните потребности. Чрез тях се осигурява информация за състоянието на отделните обекти и тяхното изменение. Чрез йерархичната им структура се постига висока степен на синтезираност и от друга страна – пълна аналитичност.

Непосредствено свързано с тях е и двустранното записване. Всяка стопанска операция след оценката й се отразява в най-малко две счетоводни сметки, при което се постига: характеризиране на изменението, което предизвиква отразяваната стопанска операция.

Счетоводството създава най-богатата и най-точната информация за стопанските процеси, протекли през определен отчетен период във всяко предприятие. Източник е на данни за съставяне на годишен финансов отчет. То е в основата на управлението на всяко предприятие, както и на статистическата информация – представя се на Националния статистически институт. Обработвайки информацията за всички предприятия в България, институтът създава показатели, характеризиращи макроикономическото развитие на страната за определен период. На базата на тези показатели администрацията планира развитието на държавата чрез съответните закони и най-важния – за държавния бюджет. В годините на прехода ролята и мястото на счетоводството се принизи до създаване на изкривена информация за протичащите в предприятието процеси, до приоритетно обслужване на държавните институции – най-напред на данъчните органи, структурите на НОИ и по-рядко на другите държавни органи, а собственото обслужване на предприятието с качествена информация беше загърбено.

Държавата започна прехода със създаването на съответните закони, но дали всичко в тях е регламентирано както трябва. Ако нещо не е добре записано в закона – като методика за изпълнение, като санкции, и като ефективното им реализиране, естествено е гражданите да се съпротивляват и да не прилагат правила, които нито са ясни, нито са в техен интерес. Така че за това състояние на професията на счетоводителя вина има и държавата, която в някаква степен позволи да се създава некачествена информация и следователно да се вмъкват и непрофесионалисти.

Основният закон за счетоводителите - Законът за счетоводството - за тези години на преход претърпя много промени. Националните счетоводни стандарти също бяха нееднократно променяни. Дори концепцията за историческата оценка се смени.

Счетоводството е консервативно, но не защото не търпи промените, а защото те трябва предварително добре да се познават – не само от счетоводителите, но и от мениджмънта на предприятието. От тук следва да тръгнат промените в документирането и организацията на стопанските процеси, за да се стигне до промени и в счетоводството. С други думи, трябва да има достатъчно време, за да се направи съответната промяна и в счетоводството. Едва с процесите по присъединяване към ЕС – и по-точно на изискванията му към бизнеса във връзка с финансиранията от европейските фондове, в някои наредби – например 14, 15, 16 на Министерство на Земеделието и горите, се прокараха и изисквания за придобита квалификация и опит към физическите лица и ръководствата на юридическите лица, упражняващи съответната дейност. Ако лицето не притежава три години опит в съответната област, тя да се възложи с договор за управление на друго лице, което отговаря на изискванията.

Финансиращият орган поставя условие средствата да се разходват и отчитат по посочения от него начин, а това зависи преди всичко от органите, които управляват предприятието. Следователно по косвен начин европейските структури подсказват отношението си към отчетността именно чрез изисквания към квалификацията и опита на кандидатите. Останалите закони не предявяват никакви претенции спрямо Квалификацията и опита на ръководителите на предприятията по смисъла на ЗСч (изключение прави Законът за банките). Затова и тяхното отношение към счетоводството е оставено на общата им култура. Затова и счетоводителят в предприятието не заема подобаващото му се място като един от най-важните сред равните в управленския екип. Има собственици на капитала в предприятията – които обикновено и ги управляват – икономически грамотни и поради това с положително отношение към счетоводството. Ясно е, че бавният еволюционен процес не е най-доброто решение, за да се смени това отношение на управлението към счетоводството. Не е добро решение и бавният и мъчителен фалит – резултат и от недобре водено счетоводство.

Не е заведена статистика колко от фалитите на предприятия се дължат на лоша счетоводна отчетност. А тя е следствие от неправилното разбиране на собствениците, че всички парични постъпления са техни, а разходите за създаване на активите, с които е свързан бизнесът, за данъци и други са само една тежест, която пречи на тяхното развитие. По-верният – а и по-безболезненият начин, е във всички закони, свързани с регламентирането на реда за водене на бизнес в страната, да се вмъкнат специални текстове за изисквания за квалификация, професионален опит, за селското стопанство непременно и за възраст на ръководството в т.ч. и при подбора на кадри за счетоводството на съответното предприятие. Например в Търговския закон, Закона за кооперациите и др. в текстовете, свързани с правата и задълженията на съответните ръководни органи. Не е важно дали в Търговския закон е написано, че търговецът трябва да води търговски книги, щом не се казва нищо какво представляват тези книги, кой трябва да ги води, каква информация да се съдържа в тях и, което е най-важно, кой ги контролира. Едва от няколко години във фирменото дело на търговския регистър се изисква да бъде публикуван ГФО, но само на онези дружества, чиито отчети подлежат на задължителна проверка и заверка от регистриран одитор. Разбира се, и за това задължение на бизнеса няма никаква санкция, нито определен срок.

Затова по-важно е ръководството на всяко предприятие да знае, че воденето на счетоводство в съответствие с изискванията на счетоводното законодателство е част от неговите задължения на търговец. И ако той няма квалификацията за това, да наеме компетентно лице в областта на счетоводството. Без такава норма – и без наказателни санкции при неспазване е, много трудно е да се промени нещо в отношението на бизнеса към счетоводството.

Такава промяна би довела до създаване на вярна и точна счетоводна информация не само за съответното предприятие, но и за държавата като цяло. При желание на органите на изпълнителната власт, имащи отношение към бизнеса и притежаващи съответната законодателна инициатива, това може да се направи лесно и бързо - да се подготвят, приемат и въведат в практиката промени в съответните закони.

Другият въпрос, определящ отношението на държавата към счетоводството, е свързан с данъчната тежест върху бизнеса. Колкото по-висока е тя, толкова повече бизнесът се стреми да заобиколи съответния закон – да създава такава отчетност, която да разрешава плащането на по-малко данъци или въобще да не създава отчетност, за да не плаща никакви данъци. Положителното е, че при преките данъци и такси държавата прави стъпки за намаление на данъчната тежест, но и те са противоречиви. Например по ЗКПО - намалява се ставката, но се увеличава списъкът на непризнатите от този данъчен закон разходи.

 

WWW.POCHIVKA.ORG