Home Литература Христо Смирненски - Зимни вечери

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Христо Смирненски - Зимни вечери ПДФ Печат Е-мейл

“Зимни вечери” – Хр. Смирненски

Поезията на Христо Смирненски се откроява с излъчването на възторжена младост и очарование, със състраданието към угнетените човешки същества и с опиянението на сцоята вяра в техните съзидателни сили и роля за социално и духовно обновление на света.

Темата за страданието, което при смирненски е социално страдание, в цикъла „Зимни вечери” се налага от времето, в което живее поетът – времето, в което се осъзнава созиалната несправедливост, в която живее човек. Образите на страдащите хора в цикъла са тези на най-беззащитните – децата жените, старците. Всички те са лишени от правота на нормален живот, лишени са от мечти и духовност, принудени са да оцеляват физичеси в този свят. Жертвите са обречени на самота, заобиколени са от чуждото, не притежават нищо свое. А онзи, който ги ограбва – светът, е представен в образа на града, който прераства в символ на несправедливия живот.

В цикъла „Зимни вечери” се редуват картини от един мъртъв град с образи на неговите обитатели, лишени от живот. Градът е сравен с гробница и е гробница на човешките съдби. Той е бездушен, каменен и не може да бъде докоснат от трагедията на човешките същества.

В стихотворението смирненски казва нещата ясно, простичко и разбираемо. Те трудно подлежат на интерпретация, заяото са еднозначни – жертвата е жертва, а бстоятелствата, които са я превърнали в такава, са очевидни. Забелязва се типично плакатен стил – решителен замах, ясни петна без нюанси. Интересно е и решението да се представи образа на несправедливия свят по такув репортажен начин. Тка детайлите в картината започват да говорят много.

В първата картина детайлът, който съдържа всичко, са сградите, които гледат „с жълти стъклени очи”. Въвежда се идеята за абсолютна липса на живот. Сградите са безжизнени, въпреки че в тях живеят хора. Лирическият говорител върви в град, но казва, че върви „край смълчаните хижи”. Замяната на къщата и дома с хижа говори за отчуждение и лишение от лично пространство. Някои биха свързали неземните сребристи цветя по прозорците с красотата, но само ако забравят, че зимата и всичко, свързано с нея, е от символния ред на смъртта. Смъртта обитава този град. Тя е сложила отпечатък върху всичко. Дори красотата и принадлежи.

Във втората част лирическият говорител съзира една трагична, но все пак позната картина. Баяата се е върнал вкъяи без пари, без хляб. Ругае, а децата пищят. Но защо тази картина така въздейства? Не заради бедността и мизерията на семейството, а защото през мръсната продрана завеса се вижда онова, което за човек е най-свято място – домът му. Унизително е, човешки неприемливо е това пространство да бъде на показ заради една продрана завеса.

В третата част се дочуват звуци на ковачи. Фрагментът се изгражда на принципа на алитерацията – змийките от лед, елмазената стомана, златните сълзи. Всичко създава една апокалиптична картина без оптимизъм. Ред е на мъглата, силуетите в нея, старицата на ковчега, докато се стигне до кулминацията: ”Братя мои, бедни мои братя...” Лирическият говорител се слива със седбата на другите.

Следващата картина се връяа пак към бродещия в нощта лирически говорител. Заради редуваността на картините се създава усещането, че тази нощ сякаш няма да има край. Но във финала мъглата от жълтопепелява се е превърнала в бледосиня – синият цвят е символ на надеждата. Над затвора „трепнат, угаснат”, но накрая все пак „блеснат” двете звезди, символ на Христос. Той се явява контрапункт на този безсмислен свят. Появяват се и децата и снежинките. Н о тук снегът не е символ на нещо чисто и невинно, а на смъртта. Снежинките падат и в този свят стават на кал. Остава една надежда, макар и скрита – не снегът, а калта ражда човека.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG