Home Литература Христо Смирненски - Зимни вечери - Какви внушения носи заглавието на цикъла

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Христо Смирненски - Зимни вечери - Какви внушения носи заглавието на цикъла ПДФ Печат Е-мейл

КАКВИ ВНУШЕНИЯ НОСИ ЗАГЛАВИЕТО НА ЦИКЪЛА „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”

Роден да бъде певец на „светлата ра­дост”, Смирненски драматично съпреживява трагедиите на бедните жители от крайните софийски квартали и се прев­ръща в изразител на човешкото страда­ние. В един от най-зрелите си поетичес­ки цикли „Зимни вечери лирическият му герой, като истински „син на града”, възкресява тъжните картини на зимните вечери в бедняшкото предградие Ючбунар, потънало в сивата мъгла - символ на безнадеждността. Цикълът се откри­ва с една обща, печална панорама на града, който пустее като „ черна гробни­ца” със смълчаните си сгради, които гле­дат зловещо „с жълти стъклени очи”.

Образът на града, темата за съпричастието към онеправданите и от­хвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява осо­беният интерес на автора към социалната тематика. Поетът се отличава с ясно заяве­ните си хуманни позиции, които го опре­делят като защитник на бедните и онеп­равданите.

Подборът на заглавие на дадена литературна творба е съществен момент в процеса на нейното създаване. Заглавието изразява кратко и убедително оценката за това, което пише авторът. Едновременно с това заглавието има и обобщаващ характер, защото очертава типичното за ситуацията и героите художествено пресътворение в литературното произведение.

Не прави изключение в това отношение и заглавието „Зимни вечери, което Смирненски поставя на своята творба. Още на паратекстово равнище поемата загатва за своите основни смислови значения. Словосъчетанието  „зимни вечери” носи усещането за песимизъм и безотказно внушава на читателя драматизма, облъхващ целия лирически цикъл. Зимата е последният сезон от годишните времена и символизира замирането на природата, смъртта – вледеняването, а вечерта се асоциира с края на човешкия живот. Това тъмно диаболично начало е подчертано още в първия стих на поемата. Сравнението на града с „черна гробница” подсказва отчаянието, пустотата и безизходицата, владеещи в това мрачно и потискащо пространство на „зимните вечери” в крайните софийски квартали.

Поетът изби­ра зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеп­равдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пусто­тата си и мъртвата природа („оскрежената  топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрас­тни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата", „в море неп­рогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъс­та”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очер­тава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бя­лата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).

Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообра­зие в художественото проявление на свет­лината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла"). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стре­хата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти пет­на”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”. Цветовите решения съз­дават основната рамка, в която се вмест­ва водещата тоналност на цикъла:

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

и в тъмата се топят.

А ближат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален характер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние: „Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът...”. Тъмнина, мрак, пустота, обреченост - тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черни­ят цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усе­щането за присъствие на злото, на нещас­тието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената то­пола-призрак сякаш”, „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеня­ващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хо­рата са принудени да живеят, като стра­дат.

Смразяващата действителност на „зимните вечери” носи усещането за липса на какъвто и да било живот или човешко присъствие. Градът-гробница е сякаш обитаван единствено от безплътни призраци - сенки на изстрадалите и изнемогващи в мизерията човешки души. Незнайният път на младата луна е смислово продължен в следващите картини на общото за бедните обитатели страдание, достигащо до най-трагичните проявления на социалната неправда.

От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на не­щастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обективното изображение - живота на бедно семейство от крайните квартали, със субективното си отношение към нещастната съд­ба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното дей­ствие е в първо лице, ед. ч.:

Вървя край смълчаните хижи

в море непрогледна мъгла

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.

Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията, заложено още в заглавието на творбата, сега се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни характеристики на живота на хората, обитава­щи „смълчаните хижи”. Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадеждността. Поетът представя поредната „безхлебна” вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фраза­та върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромно­то несъответствие. Бащата, който е приз­ван да осигурява прехраната на семейст­вото си, лишава дома си от хляба. „Заве­сата мръсна, продрана” е експресивен де­тайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудно­то ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на май­ката, писъкът на децата. Мизерията и не­щастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармони­ята на човешкия свят, променен е тради­ционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и де­цата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.

Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идеята обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.

Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея основни детайли са мракът и мъглата: „мъгла­та гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”. Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленници­те на „орис вечна, зла”.

Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното желание за щастие, което е невъзможно за огра­бените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напом­ня, че са родени за страдание и единстве­ното, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са бе­лег на тази смърт.

И шестият поетичен фрагмент предста­вя конкретните жертви на мизерията:

Сред стаята ковчег положен,

а в ковчега - моминско лице...

Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният човек е безсилен, а смъртта е скръбният ве­нец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога.

Последната, седма част на цикъла се връ­ща към художествената обобщеност, коя­то носи началната картина. Отново вижда­ме характерните за целия цикъл образи: „бледосиня мъгла ”, „мътни стъкла ”, „ смълча­ните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Особено тъжно е посланието на тази фи­нална част. В образа на разтапящите се в кал­та бели снежинки „проронват се бели и чис­ти / и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общес­тво, зле устроено и лишено от човечност.

Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбе­ните, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. Заглъхва лиричният стон на страданието сред елегичната тиши­на на цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски, изпълнен с красивата поетична изповед на човешките души.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG