Home Литература Кой е Смирненски

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Кой е Смирненски ПДФ Печат Е-мейл

Христо Смирненски

  1. 1. Кой е Смирненски?

Христо Димитров Измирлиев е роден на 29 Септември 1898г. в град Кукуш. Получава началното си образование в Кукуш, а гимназия завършва в София. През 1913г. цялото семейство напуска Кукуш, който е опожарен през Междусъюзническата война и се премества в София.

Първите си стихотворения Смирненски публикува през 1915г. в пролетарските вестници „Червн смях”, „Барабан”, „К’во да е” и „Смях и сълзи”. През същата година използва двата си основни псевдонима: Смирненски и Ведбал. За осем години поетът публикува около 800 стихотворения, от които 700 са хумористични. Работи като вестникар, земемер и писар.

През 1921г. Смирненски става член на БКП и до края на живота си е активен участник в множество митинги, стачки и партийни събрания.

През 1922г. издава първата си и единствена стихосбирка „Да бъде ден”, която се приема изключително радушно от критиката (наричат го Слънчевото дете на пролетарската поезия).

През пролетта на 1923г. Смирненски се разболява от тиф, а след това и от туберкулоза. Заминава за лечение в санаториума в Горна баня, където продължава да пише до последния си дъх и създава два от сатиричните си шедьоври: „Приказка за стълбата” и „Как ще си умра млад и зелен”.

Поетът умира на 18 Юни 1923г.

  1. 2. Оптимистичната визия за революция в поезията на Христо Смирненски:

Христо Смирненски е пролетарски поет. Той променя българската лирика, като внася в нея идеята за революционното преобразяване на света. Негови герои са малкият човек и социалният аутсайдер, които понякога се превръщат в могъщи титани, рушащи стария свят и съграждащи нов, по – справедлив.

Поезията на Смирненски е поезия на улицата и тълпата. В нея се чувства влиянието на Ботев (революцията е буря), на Вазов (поетът е длъжен да бъде летописец на времето си) и на символизма, заради съвършенството на формата и мелодията на стиха.

Тъй като Смирненски е най – яркият представител на българския постсимволизъм, лириката му е границата между символизма и авангардизма (експресионизъм + диаболизъм). Тя е изпълнена с мажорни тоналности, уедрени хиперболизирани образи и много светлинна символика.

Голяма част от поезията на Смирненски е посветена на отношенията между човека и града. Той е урбанист. Градът в творчеството му е ту мрачен, ту празничен, а най – често е арена на социални сблъсъци. Основни топоси в лириката на поета, освен градът, са улицата и барикадата. Масите и тълпите са естетизирани и са носители на идеята за промяна. Много често героят в началото е сам, а в края вече е част от екзалтирано множество/мнозинство, което иска да разруши стария свят:

  • Стихотворението „Юноша”:

Творбата е поетическа равносметка на младото революционно поколение, което търси своите ценности и своя път в живота. В първата строфа лирическият герой си задава екзистенциални въпроси, на които отговаря в края на творбата. В началото идеализмът и неопитността му създават грешна представа за света като за едно „добро” място. Контурите му са очертани от образи – символи: „майска зора”, „колесница от лунни лъчи”, „друм от цветя” и други. Изобщо в първите две строфи тоналността е мажорна, а настроението – приповдигнато.

Третата строфа задава антитезата „но”. Поетът повтаря старите символи, но за да ги отрече. Злото има грандиозни размери. Новите образи – символи персонифицират живота вече като „златолуспест гигант”, „злодей непознат” и „морета от кръв и сълзи”.

Лирическият герой осъзнава, че не е сам в страданието си, а е част от обезправените пролетарии. Просветлението му идва в VIта строфа, когато осмисля най – важната опозиция в творбата: материално срещу духовно („Златний Телец” срещу „човешкия Дух”).

В последните три строфи е поставен проблемът за избора. Те звучат императивно, защото героят е взел решение да се включи в борбата и да участва в апокалиптичното взривяване на стария свят. Отново се връщат светлите тонове („блеснете пожари”, „запламтях”). Революцията е представена по ботевски – като буря.

Заключителната строфа синтезира всички послания на творбата и затваря рамката като дава отговори на реторичните въпроси, поставени в началото. Намерен е смисълът на живота – борба и смърт в името на един по – справедлив свят;

  • Стихотворението „Ний”:

Творбата е публикувана със съкращение във в. „Червен смях” през 1920г. (цензурата е премахнала последните две строфи). В стихотворението е изграден двуликият образ на времето и е представено пространството на социалните борби. Социалното противопоставяне е постигнато чрез поредица от опозиции: мащеха – майка, тъма – лъчи, стенещи вълни – огнени вълни. Първите части на тези опозиции дават представа за социалното страдание, а вторите части рисуват жадувания щастлив утрешен ден.

Интересна функция има оксиморонът „бледи смъртници – родени за живот”. Той символизира един свят, в който бедният човек живее в непрекъсната агония. Постепенно се стига до извода, че светът е устроен несправедливо, защото тези които създават благата са лишени от тях.

Последните две строфи звучат оптимистично и същевременно заканително. Чрез поредица от олицетворения и метафори е изразена увереността, че ще дойде ден, в който човекът ще се превърне в демюрг (създател, творец) на своята собствена съдба;

  • Стихотворението „Да бъде ден”:

Творбата е програмна и с нея се открива единствената стихосбирка на Смирненски. Представлява символично пътуване към новия живот, което носи смърт и разруха, но и необходимото пречистване. Използвана е светлинната символика като първата дума в стихотворението е „нощ”, а последната е „ден” и така в съзнанието на читателя изгрява една красива мечта за нов бленуван сят;

  • Стихотворението „Йохан”:

Творбата е посветена на въстанието на берлинския пролетариат през Януари 1919г. и кървавия му разгром. Въпреки че не е очевидец, Смирненски рисува правдиво подвига на революционерните маси чрез образа на един от тях. Като жанр творбата по скоро е малка поемка и затова е разделена на четири смислови части.

В първата е нарисувана личната драма на героя, който оставя любимата си жена и невръстното си дете, за да се сражава на барикадите. Всъщност тук е поставен проблемът за дълга, за предимството, което има общественото пред личното. Може да се направи паралел с „До моето първо либе”. Особено значение има пейзажът, който е в унисон с тъжната потискаща атмосфера на нощта.

Втората част рисува картината на барикадния бой. Акцентирано е върху анонимността на Йохан, защото той би могъл да бъде всеки пролетарий. Смъртта е естетизирана, а в края на частта чрез метафора се превръща в главен герой.

Трета част акцентира върху подвига на Йохан и героичната му смърт. Тук основната идея е изведена директно – смъртта няма да унищожи, а ще умножи редиците на борците.

Последният фрагмент затваря рамката чрез мотива за страдащата майка. Това прави творбата по – съкровена и я приближава до сърцата на читателите. Поемата дава ново решение на проблема за смъртта – тя е трагедия в личен план, но е едиственият начин за промяна на света в обществен план;

  1. 3. Цикълът „Децата на града”:

За разлика от сюжета за разрушаването на стария свят и изграждането на нов, където човекът е видян като месия, в тези стихотворения човекът е жертва. В първия случай тоналността е мажорна, а във втория – минорна, защото е показана тъгата на малкия човек, който умира сред мрак и нищета. Този герой обитава капиталистическия град. Представата за града в поезията на Смирненски е двойнствена. Той е арена на социални сблъсъци, но и пространство на социалната нищета. Сравнен е с „гранитна пазва”, с чудовище, което поглъща своите деца. Неговите жертви са жените, децата, старците и болните. При описанието им силно се усеща влиянието на романтизма („Клетниците”).

Основните хиперболизирани герои тук са предадени схематично, обобщено и типизирано. Това са хора, които мълчаливо страдат: малката цветарка, старият музикант, уличната жена, момичето, покосено от „жълтата гостенка” и братчетата на Гаврош. Всички те са герои от цикъла „Децата на града”, публикуван във в. „Червен смях” 1921г. През следващата година излиза и цикълът „Зимни вечери”, който продължава темата за социалното страдание. Като свързващо звено между двата цикъла е образът на капиталистическия град:

  • „Цветарка”:

В основата на творбата стои един от големите мотиви в световната литература – този за поруганата красота. Той е характерен за романтизма и е особено устойчив в сантименталната и мелодраматичната литература от края XIX на и началото XX на век. Особено силно този мотив звучи в „Парижката Света Богородица” от Виктор Юго (образа на Есмералда) и особено в „Дамата с камелиите” от Александър Дюма – син („Травиата” - Виолета).

Вторият мотив, използван от Смирненски е за прекрасната природа, използвана едновременно като фон и контраст на събитията.

Третият основен мотив е за града – чудовище и изпълнява  ролята на рамка, появявайки се във втората и последната строфа. Този мотив е свързващо звено между мелодраматичния сюжет и една от основните теми на пролетарската поезия – за изгубеното достойнство на бедните и унизените.

Цялата творба се развива по модела на музикалната пиеса. В основата на композицията стои образът на оркестъра чиито звуци са ту мажорни, ту минорни. В унисон с внушенията на творбата.

Чрез образа на цветарката е изведена темата за неизживяната младост. Образът е допълнен с множество епитети и сравнения, които засилват усещането за чистота, „която чака своето поругаване”. Сравнението с русалка (Андерсен) веднага влиза в противоречие с професията й и с лепящите се по тялото й „черни погледи”.

По принцип цветята са символ на красотата, но и на нетрайността, а продажбата на цветя води фактически до основната идея на произведението – дори и красотата е вид стока и че съдбата на младата героиня е продопределена от несправедливия свят.

Краят на творбата затваря рамката чрез синтактичен паралелизъм и повторение на част от втората строфа, в което става ясно, че градът – чудовище вече е набелязал поредната си жертва („дебне каменният град”);

  • Стихотворението „Уличната жена”:

В образа на героинята се оглежда печалното бъдеще не малката цветарка. Като причина за нейната деградация са посочени бедността и експлоатацията на човека в капиталистическия град. Основната идея е, че той погубва света, отнемайки му духовното в името на материалното. Тази идея е внушена чрез поредица от: оксиморони („празнуваш ... грях”), антитези („болката на своя смях”) и символи, кодирани чрез символиката на цветята („увяхнали циклами”).

Въведени са три персонифицирани образа – на глада, живота и смъртта. Оказва се, че малкият човек е лишен дори от душа и дори смъртта остава стъписана от това;

  • Стихотворението „Братчетата на Гаврош”:

Творбата е рамкирана чрез реторични обръщения към града – мащеха. Градът е персонифициран, а злото е хиперболизирано. Нарочно са използвани образите на най – невинните жертви на града чрез мотива за изкушението. Трагизмът идва от ранното попадане в капана на социалната безизходица и от невъзможността да бъде изживяна младостта;

  • Стихотворението „Жълтата гостенка”:

Жанрово творбата се колебае между елегията и поемата. Започва с издържан в най – добрите традиции на символизма пейзаж, който служи за контрапункт на последвалите трагични събития. Контрастни са и топосите – „вън”, където властва живота и „вътре”, където е смъртта. Тя се открива в обокновените битови детайли (часовника и лампата). Посочен е виновникът – фабриката. Композиционната рамка се затваря не само чрез пейзажа, но и чрез мотива за тълпите, които тук са зли и бездушни;

  • Стихотворението „Стария музикант”:

Творбата завършва поредицата за социалното страдание в трите човешки възрасти – младост, зряла възраст и старост. И тук доминират образите на самотата, страданието и смъртта. Лирическият герой е безпомощен и беззащитен – „поредното отхвърлено дете на големия град”. Битието му е белязано със знаците на отчуждението от радостите на живота. Акцентирано е върху неговата самота. Цигулката внушава идеята за безсмислието на изкуството в условията на социално страдание.  Типичният за Смирненски пейзаж тук не е рамка, а е в средата на творбата, за да послужи като ретардация. Въведен е чрез алитерация, която засилва чувството за студ и безнадеждност. Ролята на тълпите тук не е да изграждат новия свят, а да покажат самотата и липсата на съпричастност към поредното „дете на града”. Краят на творбата, чрез разгърната метафора и алитерация на сонорната съгласна „р”, внушава идеята за неизбежния гостенин и на този герой – смъртта;

  1. 4. Цикълът „Зимни вечери”:

Цикълът е едно от най – добрите постижения на българската урбанистична лирика. Построен е като своеобразен „лиричен репортаж” за живота в социалните низини. Отделните епизоди са обединени от фигурата на лирическия говорител. Другите герои са обезличени, лишени от избор и обречени.

Още в заглавието са кодирани значенията за студ и мрак. Встъпителният фрагмент рисува образа на града чрез изключително точното сравнение „черна гробница”. Въведени са преобладаващите цветове за целия цикъл: сиво, жълто, черно и бяло. Основен герой, пронизващ цялата творба, е смъртта. Тя е не само фон, но и символ на безизходицата на основните герои.

Първият фрагмент рисува тривиалната картина на глада. Тук домът е лишен от изконните си характеристики. Той не дава уют, топлина и сигурност. Човешкото е обезличено. Ругатните на бащата и плачът на майката всъщност са гласовете на социалната драма. Нейните най – големи жертви обаче са децата.

Вторият фрагмент подхваща темата за труда. Алитерацията и вокализата внушават двата типа символика – звукова и светлинна. Картината е изключително динамична, заради високата глаголна температура. Усеща се силното влияние на Яворов и неговата поема „Калиопа”. Особено важен е образът на огъня – символът на живота. В началото той е блед и разкъсан, а в края поражда асоциация със стихия.

В следващата част чрез контраст Смирненски ни подготвя за образа на смъртта. Мъглата вече е начин на живот – умиране. Старикът и детето показват възрастовата амплитуда на обхванатите от социално страдание. Тук за първи път лирическият говорител се обръща към своите герои, за да се присъедини към тяхната тежка участ.

В предпоследната част вече се сблъскваме със загатвания до сега образ на Смъртта. Тя е показана чрез синекдохи („ръце” и „лице”) и е естетизирана чрез горящите свещи. От девойката не е останало дори името. Тя е сравнена с ледено цвете, което бързо се е стопило.

Последната част перифразира началото на цикъла и затваря композиционната рамка. Промъква се плах оптимизъм за бъдещето чрез образа на децата. Картината на падащите снежинки е алегория на надеждата, свързана с красотата на света. Финалното послание обаче е рязко песимистично – животът ще смаже надеждите на тези деца и ще ги превърне в поредните си жертви.

  1. 5. Сатиричната визия за света в творчеството на Христо Смирненски – „Приказка за стълбата”:

В жанрово отношение творбата можем да определим като притча. Шедьовърът е напълно актуален за всяко време и за всяка ситуация. Тук светът е разделен на две, но този път „горе” не са Бог, ангелите или доброто, а Дяволът и неговите „принцове” и „князе”. Това показва колко е обърната ценностната система на човека и как дори изкачвайки се по стълбата на духовното извисяване и защитаването на обществена кауза, човекът може да се озове при Дявола, ако предаде идеалите или принципите си и ако забрави от къде е тръгнал.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

24.09.2008 –  15.10.2008г.

 

WWW.POCHIVKA.ORG