Home Литература Духовното израстване на героя в стихотворението Юноша на Христо Смирненски

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Духовното израстване на героя в стихотворението Юноша на Христо Смирненски ПДФ Печат Е-мейл

Духовното израстване на героя в стихотворението "Юноша" на Христо Смирненски

Човекът в поезията на Смирненски не е само пасивна жертва на живота. Той осъзнава своята участ и вярва, че е възможно да бъде създаден един нов справедлив свят. Това осъзнаване формира неговата активна жизнена позиция. Смирненски създава образи на борци за свобода и социални преобразования в много свои творби. С богатото си общочовешко съдържание изпъква стихотворението"Юноша".

Представата на лирическия герой - "юношата" за първата среща с Живота е романтична, красива, макар и наивна, изпълнена с илюзии:

"Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи."

Девствената чистота и невинност на младежкия копнеж по красота и щастие се сблъскват с реалния свят, в който властвува несправедливостта. Поривите към любов потъват в угнетяващото всекидневие:

"Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат."

Лирическият герой на стихотворението не остава в пределите на индивидуалното разочарование, потрес и чувството за безсилие. В стълкновението с отчуждението на полудялото от стремеж към печалби и богатство общество - "златолуспестия гигант" той открива, че не е сам в страданието и отвращението си. Индивидуалният гнет не е просто нещастна случайност на неговия живот, а социален порок - престъпление срещу човечността. Неопитният дотогава юноша осъзнава и причините за общите страдания, и враждебността на съществуващия социален ред, управляван от парите, към човешкия дух и разум:

"Аз познах свойте братя във робски керван,

Угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух - обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец."

Светлите младежки мечти на юношата се сблъскват със суровия живот и се оказват една илюзия. Страданието не прекършва момчето. То не е само. Ясно вижда изтерзаните лица на своите братя по съдба. Заедно с тях е вързан в робския керван на живота. То чува не само плачове, но и "жестока закана на гневни сърца". Именно тогава в чистата младежка душа възниква вопъл на гняв, на протест, на съпротива - дълбоко морална и духовна в своята същност. Желанието "гръм да трещи, да руши" не е самоцелен жест на отчаяние, а осъзнат стремеж към "нова зора" на човешко единение.

В душата му се ражда мрачен протест срещу несправедливостта. У него назрява силно желание да се бори срещу нея. В борбата за човешко щастие той открива смисъла на живота си. Още не знае защо се е родил, но вече знае защо ще умре. Готов е на саможертва, за да възтържествуват на земята правдата и свободата.

Такава е поредицата от последователно сменящи се състояния и настроения на лирическия герой: чист порив към красота и щастие; болезнено стълкновение с несправедливата обществена действителност; осъзнаване на общата неправда, засегнала много човешки същества; бунт, съпротива, колективна борба със злото; духовно възраждане и движение към идеалите на хуманизма. Тези различни фази в израстването на юношата прерастват в поезията на Смирненски в теми за отделни лирически произведения, съставляващите ги чувства са много детайлно разработени.

Христо Смирненски и досега успява да въздейства върху съзнанието на читателите си в духа на доброто, човешката правда и справедливостта. Неговите стихове са пламенен искрен призив за общност и единение между хората, основани върху любовта и красотата. Неговите стихове са едно безспорно свидетелство, че истинското изкуство е неподвластно на астрономическото време и конюнктурата, че истинските стойности винаги остават валидни в литературата. Вечно младият поет ще си остане в паметта на българската култура като възторжен певец на човешкия устрем към обновлението на света, към свободата и прогреса

Серафим ходи облечен като просяк. Палтото му е оръфано, разнищено, с многобройни разноцветни кръпки, “лепнати както доде, с едър шев и избелели конци”. Много истина има в шегата на Еньо, който казва, че е взел Серафим за “таласъм”, за “плашилото от даскал тодоровата бахча”, за “изпаднал германец”. Йовковият герой е гражданин, който живее на село, но няма и парче земя, няма семейство, работи като ратай. През година-две, по Гергьовден или Димитровден той се появява в Еньовото кафене. Тялото му е мършаво и дребно, лицето сухо и черно, с рядка черна брада. Една постоянна лека усмивка грее на лицето му. В края на разказа читателят разбира, че тя е израз на вътрешна чистота, на нравствено удовлетворение от доброто, което той прави на по-бедните от себе си. Серафим живее за лястовичките, врабчетата и сиромасите. Отзивчивото му и милостиво сърце се трогва от всяко човешко нещастие. Той е съпричастен на всички беззащитни и страдащи. Повече от десет години се кани да си купи палто и все отлага, защото дава парите си на някой нещастник.

Дълбоко покъртен от тъжната история на Павлина, Серафим откликва на болката й и дава всичките си пари, за да заведат мъжа й в болница. Бездушният Еньо го упреква, че пак няма да си купи палто, че дава пари на непознат човек. Серафим му отговаря с постоянната си тиха усмивка: “Когато Господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам.” Той и не мисли да иска парите си обратно.

В образа на Серафим Йовков въплъщава своето разбиране за човешкото у българина. Той разкрива неговите страдания и показва колко голяма нравствена сила се крие в стоическото търпение, с което понася неволите си и в съпричастието към бедите на ближните си. Така писателят утвърждава и най-високата добродетел на обикновения българин - човеколюбието като едно постоянно, трайно отношение към нещастията на другите.

В богатото идейно съдържание на разказа “Песента на колелетата” се преплитат дълбоки житейски истини с възхвалата на творческия труд. Тази творба на Йовков е една поетична песен за труда, за радостта от живота, за любовта между хората и за облагородяващата сила на истинската човешка красота.

За Йовков трудът е велика съзидателна, обновителна сила. Той е, според него, един от животворните източници на духовното и физическото здраве на човека. Писателят иска да види разкрепостени творческите сили на народа. В тях намира смисъла и оправданието на живота и извора на най-висшата духовна радост за човека.

Друга важна художествена истина, изразена в този разказ, е мисълта за човешкото съпричастие и милосърдие, за необходимостта да се прави добро на хората. Тази мисъл има актуално значение днес, когато много хора се нуждаят от отзивчивост и реална помощ, без която не могат да оцелеят.

Може би не е случайно, че Йовков е избрал турчин за главен герой на разказа си. Той говори за него с нескрита симпатия и искрено възхищение. С любов и уважение рисува и образите на другите герои - на Шакире и Джапар. С това той подчертава, че съзиданието и мъдростта са общочовешки добродетели. Идеята за междуетническо съдружие, изразена с голяма художествена сила, е едно от най-настойчивите нравствени послания на Йовков, което има непреходно значение.

В “Песента на колелетата” е изразен и характерният за Йовков култ към женската красота, която тук е показана като хармония от физическо и нравствено съвършенство, въплътена в образа на единствената дъщеря на Сали Яшар - Шакире.

Йовковите герои са мъдреци, които непрекъснато търсят смисъла на своя живот, мъдрец е и Сали Яшар. Правдиво и вълнуващо Йовков разкрива неговия неспокоен и напрегнат живот. Въпреки, че упоритият труд отдавна се е превърнал в истинско изкуство, старият майстор болезнено търси смисъла на живота в някакво велико благодеяние, в някакъв “себап”. Най-накрая, когато болен очаква с надежда своята прекрасна дъщеря, съживяваща с топлотата си всичко, до което се докосне, той разбира, че всъщност истинският смисъл на неговото скромно съществуване са каруците, благодарение на които очаквани и желани хора се връщат в къщи. Тези каруци носят радост и спасение.

Сали Яшар още по-вдъхновено започва да майстори своите каруци. Неговите творения пеят по пътищата “много по-хубаво, отколкото по-рано...” С необикновена и непозната за него енергия той се захваща да прави каруцата, обещана на Джапар, вече негов зет. Тя също пее по пътищата, но нейната песен ще бъде различна от другите. Това ще бъде мелодия на любовта и човешкото щастие.

В творческия труд, който носи радост на хората, в красотата, добротата и любовта Сали Яшар намира смисъла на своя живот. Той е видял и преживял много неща, осъзнал е, че светът е пълен с мъка и нещастия, но все пак има нещо много хубаво, което стои над всичко - това е любовта между хората. Разказът “Песента на колелетата” представлява една затрогваща песен, един истински химн на мъдростта, хуманността и на съзидателния човешки труд.

Почти всички разкази от цикъла “Старопланински легенди”, макар и издържани в стила на фолклорно-легендарното изображение, са наситени с хуманистичен патос, познат вече от другите разкази на Йовков.

Писателят дълбоко вярва в доброто начало у човека, в неговата способност да победи тъмните сили в себе си и да се пречисти нравствено. Той се прекланя пред физическата красота, но я разглежда единствено като елемент от хармоничното единство на външна, обективна, и вътрешна, душевна красота, представляваща същността на истинското съвършенство. Своите хуманистични идеали той въплъщава най-ярко в образите на Шибил и Индже.

Необикновена физическа мощ и красота излъчва фигурата на разбойника Шибил. Нещо много съществено го отделя от обикновените престъпници. Това е стремежът му към простор и свобода, , който го отвежда в Балкана, където става истински господар. Той погазва много закони, не знае вече и не иска да знае, “кое е грях, кое не е”. Но Шибил среща Рада и нейната красота го покорява, в сърцето му пламва любов и той скланя глава пред едно непознато за него робство. Любовта преражда Шибил. Той прави рязък завой в живота си и няма сила, която да го спре - неудържимо го зоват красотата, любовта, мирният и почтен живот. Хубост и гордост излъчва влюбеният и нравствено прероден Шибил. Писателят непрекъснато ни заставя да му се любуваме. Висок и снажен, той влиза в бедния си бащин дом, който изглежда тесен за него. Тънък и напет, в “дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато”, той върви към Рада, гледа я и се усмихва. “Какъв юнак! Какъв хубавец!” - възкликва беят. Той смята, че такъв човек не бива да умре. Когато припукват пушките, Шибил се спира “страшен, хубав”. Накъсва броеницата, дар от бея, но карамфила, дар от Рада не хвърля. Моралната красота на Шибил е не по-малка от физическата.

Очарователен е и образът на Рада. Девойката ни пленява не само със сияйното си лице, но и със смелостта и готовността си да се бори за своята любов. Рада сама решава съдбата си, не се спира пред преградите на патриархалните семейни предразсъдъци и принася в жертва живота си в името на своята голяма любов.

Юначният дух на Шибил, повярвал в красотата и любовта, обхванат от жажда за обикновено мирно лично щастие; искрената любов и непоквареност на Рада, са разстреляни. Високата човечност в поведението на Шибил и Рада представлява своеобразен бунт срещу деспотизма, човешката ограниченост и конформизма.

До Шибил се изправя величествената фигура на Индже. Всичко у него е необикновено - и осанката, и красотата, и силата, и смелостта. Най-внушителна е неговата духовна мощ, отначало разпилявана за разрушение, а след един рязък душевен завой, насочена към добротворчество в защита на поробения народ.

Вкаменената първоначално душа на всевластния кърджалийски предводител, чиято мощ не признава разлика между добро и зло, отстъпва обаче пред любовта. Той обиква хубавата и добра Пауна и тя става негова жена. Благодарение на нея в крайна сметка до Индже стига смисълът на злодеянията, сторени от него. Решителна стъпка към нравственото обновление на Индже е срещата му с дядо Гуди от Чукурово. Постепенно Индже се променя. Обръща оръжието срещу кърджалиите, които дотогава е предвождал. Неговата слава расте и когато той чува жетварките, които пеят за него “нещо сладко се топи в гърдите му”. От очите му се проронва сълза и пада върху гривата на коня му. Това е първата сълза в неговия живот. Нравствената му трансформация е извършена.

Когато неочаквано героят се изправя пред възмездието в лицето на посечения от него син Индже проявява изключително благородство, примирява се със смъртта, съзнавайки, че трябва да плати за белите, които е причинил.

При изобразяването на прелома в душата на Шибил и Индже Йовков се е ръководил от хуманната идея, която по най-добър начин формулира Пенчо Славейков: “да търси човека и в душата на звяра”.

Според Йовков любовта е велика пречистваща нравствена сила. Тя преобразява и жените, носещи в себе си градивното, вечно пораждащото начало на живота. Тази идея писателят въплъщава в обаятелните образи на две от своите героини Тиха и Божура.

Тиха от разказа “През чумавото” обича истински, силно и дълбоко. Кротка и плаха тя няма сили да се противопостави на решението на баща си да я омъжи за богатите Люцканови, а не за бедния Величко, когото тя обича. Когато по време на сватбения й обред в църквата влиза болният от чума Величко, любовта преобразява Тиха. Тя намира в душата си огромна сила, с която да се противопостави и на смъртта. Всички избягват от църквата, дори и майката на Величко. Останала сама, Тиха сяда на каменното стъпало пред олтара и слага на коленете си главата на любимия момък, вглежда се в очите му, забравила за себе си. Йовков открито утвърждава човешката всеотдайност на Тиха, родена от любовта: “Отзад, от потъмнялата икона, Иисус ги гледаше и вдигаше десницата си.” Тиха въплъщава в себе си хуманистичното виждане на писателя за човешките взаимоотношения, за любовта и брака.

Любовта преобразява и красивата циганка Божура. Тя обиква дълбоко Василчо и когато научава за неговата смърт, слага край на живота си, хвърля се в Куков вир. Любовта за Божура е всичко. Тя не може да живее без нея и без любимия си. Няма сили да преживее смъртта му. Тази Йовкова героиня показва, че любовта е преди всичко себеотдаване и самоотричане, върховен израз на хуманността. В същото време художествената интуиция на писателя е уловила истината, че като метафизически субстанции, изграждащи структурата на света, любовта и красотата крият в себе си властна мощ, която при нравствено несъвършени характери се превръща в тъмна разрушителна сила. Най-ярък пример за това са Женда и Марин от “Постолови воденици”.

Конкретен източник на художествено вдъхновение и извор за дълбок философски размисъл представляват военните произведения на Йовков. Писателят открива един съвсем друг свят - светът, видян през очите на човека в шинел. Мирният трудолюбив селянин е попаднал във вихъра на чудовищни военни изпитания. В трите цикъла военни разкази Йовков разкрива героизма, жертвоготовността, родолюбието и нравственото достойнство на българския войник. Той запазва човешкия си облик, хуманността и великодушието си независимо от постоянната смъртна опасност, болестите и нищетата на военния бит. Храбър е в боя, готов е да приеме смъртта, защищавайки интересите на отечеството. В същото време българският войник е чужд на всякакъв фанатизъм и милитаристично вдъхновение. Неговият подвиг, безстрашието и упоритостта му извират от непосредствената му връзка със земята, която защищава, от любовта към живота и хората.

В калните окопи, под грохота на гаубиците, четиримата земляци - Стоил, Никола, Димитър и Илия, непрекъснато се връщат към живота на село. Пролетта, жеравите и писмата от близките събуждат трогателни мечти за земеделски труд, за земята, която ги чака и към която те изпитват беззаветна преданост. По един косвен, но убедителен начин Йовков казва “не” на войната. Особено силно читателят чувства Йовковото отрицание в трагичната съдба на Люцкан от разказа “Последна радост”, който загива, протегнал ръка към едно стръкче лайка. В последния миг от живота си, той се е мъчил да откъсне това цвете - едно прекрасно олицетворение на живота. Човекът е победил смъртта. Миг преди своя край той се е слял с природата, с красотата, спасил е душата си, така самотна приживе.

Дълбока философска мъдрост и съвсем различни етически ракурси разкрива книгата “Ако можеха да говорят”. Йовков доизгражда своето цялостно виждане за света. Той претворява художествено една съвършено нова плоскост на реалността, един неочакван проблясък на битието. Писателят ни прави съпричастни на излъчваната от животните физическа красота и паралелно с това ни кара да почувстваме нещо ново и странно - жизнената и духовната сила, заложена в съществуването на всяко животно, неговата природна хармония. Животните по свой начин изграждат автентичната красота, битийността на този свят: воловете са бели като преспи с големи еленови рога. конете са бързи, стройни, гъвкави, надарени с чувствителност на хора. Дори вълчицата, която умира е великолепна. Гъсокът е с оправени чисти пера и негаснещо любопитство в очите. Гълъбът е бял като сняг и спокоен. Такива характерни черти, често пъти контрастни, но излъчващи чара на красивото, личат изобщо в образите на животните, описани от Йовков.

В анималистиката на Йовков животното има свой личен свят, то е отделен индивид, който се откъсва напълно от средата си и подчертава освен физически, психологически и морални качества. Копнежът на кучето по свобода и простор е така силен, че го сближава с човека. Смешен е гъсокът, който изразява по непохватен начин привързаността си към гъската, но в неговото поведение свети вътрешна истина, чистосърдечна радост, истинско вълнение на нараснала нежност. С този похват на художествена типизация Йовков засилва внушението за моралното единство на животното и човека. По този начин могат да бъдат открити и някои неподозирани страни в човешката природа, разкриващи се само в контакт с животните, страни, затрупани от цивилизацията или временно изчезнали. Макар, че Йовков не извежда напълно животното извън границата на неговия инстинкт, той често го изравнява с естествено и природно доброто у човека. Той разбира, че красотата на животното не би могла да бъде осъзната без някакво очовечаване, при все че показва инстинкта със страшна и първична сила. Тази първична сила се проявява в непосредствена връзка с оригиналното прозрение в случайния природен ред, на който е подчинен животът, ред безпощаден и универсален. В прекрасния разказ “По-малката сестра”младата жизнерадостна и любвеобилна кобила е убита поради нелепа грешка.

В разказа “Грехът на Иван Белин” старият овчар поема на плещите си тежък грях с убиването на вълчицата. Той спасява полето от нея, но нарушава неписаното правило на природата, правилото, гарантиращо правото на живот. див инстинкт ръководи майката вълчица, тласка я като неосъзната вихрушка от първични състояния, но този инстинкт постепенно кристализира в особена нравствена сила. Тази сила е чиста, откровена - не е “цивилизована” и лицемерна, тя произтича от самото битие, а не е наложена от някакви практически интереси.

Душата на Иван Белин, потънала в необозримия природен свят вече е фатално свързана с духа на мъртвото животно. съдбата на вълчицата по своя трагизъм е аналогична на много човешки съдби. Затова Иван Белин изживява дълбоко сътресение - у него заговаря съвестта. Съдбата на вълчицата с нейните малки смислово се преплита с мъката на баба Бяла по двамата й сина, загинали на фронта. Читателят изпитва изкушението да повтори сакралната фраза на Моканина: “Боже, колко мъка има на този свят, боже!” философската дълбочина на този изключителен разказ дава основание на Томас Ман да оцени творбата на Йордан Йовков като “най-хубавият разказ в световната анималистика”.

На Йордан Йовков принадлежат върховите достижения в нашата белетристика. Това е едно творчество, което носи безгранична като битието Вселена от страсти и хора, побирали в себе си и веселото, и наивното, и печалното, и героичното, всичко това, което е българинът. Книгите на Йовков са създали едно удивително пространство на универсалните стойности. Затова няма нищо чудно, че това е най-превежданият български автор. Йовков е писател, извеждащ нашето съзнание до същността на живота, такъв, какъвто той е в своята тоталност: пленителен, издигнат над досадата на постоянно повтарящото се. Произведенията му настройват нашето духовно зрение, за да възприемем красотата, за да облагородим собствения си дух. Когато нашата душа се сблъска с неизмеримата красота на Йовковото художествено пространство, тя се научава сама да открива красивото, да намира собствения си нравствен ориентир. Без Йордан Йовков нашата литература би изгубила своята дълбочина, узнаването на съкровено човешкото и благородното.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG