Home Икономика Теоретични аспекти на калкулирането на себестойността

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Теоретични аспекти на калкулирането на себестойността ПДФ Печат Е-мейл

Теоретични аспекти на калкулирането на себестойността

Създаването на нова стойност е свързано с непрекъснато изразходване на ресурси. Видът, характерът и размерът им в много отношения могат да служат за характеризиране на дейността на предприятието и нейната ефективност, което поставя множество въпроси пред отчетността и управлението, които трудно могат да се разгледат в един такъв материал. Въпросите, свързани със себестойността са много специфични и конкретни за всяко предприятие. Така че тяхното третиране може да бъде само на принципна основа.

Според Бонев, себестойността е икономическа категория, която отразява в паричен измерител съвкупността от разходи, извършени пряко или косвено за придобиването (създаването) на определен отчетен елемент. Тази широта на определението позволява всестранното му използване и прилагане, вкл. и в икономиката като синоним на “цена на придобиване”.

В нашата практика понятието “себестойност” обикновено се използва стеснено, предимно за отразяване на разходите за създаване на продукт – материален или нематериален. В тази връзка себестойността е особено важен показател за ефективността на стопанската дейност на предприятието. Посоченото показва неразривната връзка между себестойност и разходи, чиято същност трябва добре да се познава.

Много и различни са определенията на понятието “разходи”. Според определението дадено в Общите положения за изготвяне и представяне на счетоводните отчети към Международните стандарти за финансово отчитане, „разходите са форма на намаляване на активите или възникване на пасиви, което може да бъде достоверно измерено и води до намаляване на бъдещите изгоди на предприятието, с изключение на случаите на равностойна замяна на един актив с друг”.

Разходите възникват още от момента на създаването на предприятието и продължават до края на съществуването му. Разглеждането им има съществено значение за по-нататъшното изследване на проблемите на себестойността и калкулирането, и организирането на отчетността. Има също отношение с осигуряването на контрол.

Класификацията на разходите може да се извърши от много гледни точки. Ще си позволим само да изброим основните аспекти, които имат по-голямо значение за себестойността:

1)    От гледна точка на тяхното възникване, на факторите, които ги предизвикват, на тяхната природа:

а)    Структурни. Обикновено за тяхното отчитане се обособява отделна счетоводна сметка, най-често наименована “Разходи по организация и управление” или “Административни разходи”.

б)    Технологични. Наличието им се обуславя от извършването на определена дейност. Те са свързани с технологичния процес на създаване на продукта. Без тях не може да се създаде съответния продукт. За отчитането им се създават редица счетоводни сметки, в зависимост от спецификата на предприятието.

2)    От гледна точка на променливостта на размерите им. Те биват постоянни и променливи, което е важно за правилното формиране на себестойността.

3)    Според икономическия им характер:

а)    Разходи за обичайна дейност: разходи за материали; за външни услуги; за амортизации; за заплати; за социално осигуряване и придобивки; други; финансови разходи.

б)    Извънредни разходи.

Допустимо е предприятието да разчлени някои от групите йерархично на подгрупи и т. н.

4)    Според начина на участие в създавания продукт:

а)    Преки, за които още при извършването им е възможно да се определи за кой продукт се отнасят.

б)    Общопроизводствени (общотехнологични) – технологични разходи, направени за няколко или всички създавани продукти. Конкретното им участие в стойността на всеки продукт може да се определи само на основата на разпределение на някаква база. Те биват постоянни и променливи.

в)    Разходи по организация, управление и продажби. Те са предимно от структурно естество и с относително постоянен характер.

5)    Според аналитичността на себестойността и издръжката. Тук съществува голямо разнообразие, което зависи от характера на дейността, организацията, типа на производството и пр. Винаги се налага и по-подробно отчитане.

6)    От гледна точка на завършеността на процесите: завършени и незавършени.

7)    Според фазите от стопанската дейност, в които са направени.

8)    От гледна точка равнището на калкулативния обект: разходи за единица; за партида или серия; за продукт; за даден клиент.

Кои класификации ще се използват в предприятието ще трябва да реши самото то в зависимост от нуждите, възможностите за ползване и възможностите за контрол.

Себестойността като понятие е изключително сложно, но в повечето случаи се използва ограничено и непълно неговото тълкувание. Тя внася известен нюанс при разграничаването на разходите и допринася за изясняване на някои техни по-специфични черти, които не могат да се наблюдават без нейна помощ. Поради това е необходимо нейното пълно изучаване и следене за нуждите на управлението, тъй като тя служи основно при избора на най-правилно управленско решение, свързано с бъдещата дейност на предприятието. С нейна помощ и при внимателното й наблюдаване и отчитане на промените се правят изводи за факторите оказали влияние върху дейността на предприятието и посоката, в която то се развива, както и дава възможност да се разработи търговска политика, отговаряща на възникналите потребности на пазара. Чрез себестойността предприятието може да определи ефективността от своята дейност и да установи редица неточности и преразходи, които е необходимо да премахне.

Формирането на себестойността изисква определена последователност на включване на разходите, което определя и различните видове себестойност. Всяка следваща степен включва нови разходи:

  • Технологична себестойност. Това е най-ниската степен. Включва само преките технологични (основните) разходи. Оформя се в съответната калкулативна сметка;
  • Производствена себестойност. Включва всички технологични разходи – преки и общопроизводствени. Намира отражение в същите калкулативни сметки;
  • Търговска себестойност. Обхваща производствената себестойност и търговските разходи. Формира се извън счетоводно или в сметките за отчитане на реализацията (приходи от продажби) ако цялата продукция е продадена;
  • Пълна себестойност. Включва търговската себестойност и административните управленски разходи. Нейното формиране също най-често е извън счетоводно или в сметките за отчитане на реализацията (приходи от продажби) ако цялата продукция е продадена;
  • Икономическа себестойност. Включва пълната себестойност и нетните резултати от финансови операции.

Когато измерването в паричен измерител се отнася до сложен обект ли такъв с продължителен цикъл на създаване, каквато е себестойността, средство за оценка е “калкулацията”. Калкулирането е способна систематизиране (групиране) и акумулиране на разходите и изчисляване на цената на придобиване или себестойността на различните материални и нематериални активи, когато тяхното придобиване или създаването им в самото предприятие е свързано с многократното извършване на разходи.

Това е доста сложен процес, с различно проявление, в зависимост от редица фактори и който ще се разглежда по-подробно.Във връзка с изясняването му са и свързаните понятия, като:

а)    калкулационен период – отрязък от времето, за който се изчислява себестойността;

б)    калкулационен обект – обектът, за който се изчислява себестойността: изделие, група еднородни изделия или серия изделия; част от изделие (компонент) – детайл, възел, система; отделна услуга или група услуги. Обикновено за всеки калкулативен обект се формира отделна аналитична сметка.

При определянето на калкулативния обект и калкулативната единица от съществено значение е оценката на изгодата от отчитането на себестойността. За продукти, които имат общо малък дял в приходите, не е целесъобразно отделното отчитане на себестойността, т. е. би следвало да се концентрира вниманието към изделия, имащи съществено значение за предприятието.

в)    калкулационна единица – мерната единица, за която се изчислява себестойността – примерно един брой, 10 броя и т. н.;

г)    метод на калкулиране. Той отразява системата от взаимосвързани логически и изчислителни операции, за определяне на себестойността на възприетата калкулационна единица за даден калкулационен обект. Известни са множество и разнообразни методи на калкулиране, които могат да се срещнат и с различни наименования;

д)    калкулация – продукт на процеса на калкулирането, материален носител на информация при установяване на себестойността.

Принципно калкулирането протича по единен процес:

Класифициране на разходите на:

!                                          преки за отделните калкулативни обекти;

!                                          общопроизводствени за еднородните дейности и/или звена, в т. ч. променливи и постоянни;

!                                          търговски (по продажбите);

!                                          административни;

!                                          финансови приходи и разходи.

Изчисляване себестойността на отделните обекти:

!      отразяване на преките разходи и формиране на технологичната себестойност;

!      разпределение на общопроизводствените разходи и формиране на производствената себестойност.

Определяне на търговската, пълната и икономическата себестойност.

Процесът на калкулиране на практика е много по-сложен и разнообразен. Не би могло да се изчерпят всички възможни варианти. Калкулирането на себестойността на продукцията и услугите изисква подходящо организиране на аналитичното отчитане по видове производства, калкулативни обекти и видове разходи, което при различните методи и условия също е различно.

Основният проблем при формирането на себестойността е свързан с набирането и разпределението на разходите.

Важно значение има и въпросът за капацитета на предприятието. В това отношение счетоводните стандарти определят за нормален капацитет “средното производство за няколко периода или сезона при нормални условия, като се взема предвид загубата на капацитет в резултат на планирана поддръжка”. Тук възниква въпросът как би трябвало да се измери този нормален капацитет[1].

Необходимо е да се проследи пътя на отчитане на разходите, при разглеждане на няколко стъпки по отделно.

Отчитане на разходите по икономически елементи – както вече е ясно извършените разходи следва да бъдат класифицирани и отразени съобразно икономическия им характер като се използват група сметки. Примерно: Разходи за материали, Разходи за външни услуги; и т. н.

Отчитане на функционалното направление на разходите – Тези разходи отчетени според икономическия им характер следва да се отчетат и според функционалното им предназначение и използване. То включва класифицирането на разходите:

  • преки по калкулативни обекти;
  • общопроизводствени разходи като променливи и постоянни;
  • търговски (за продажби);
  • административни разходи (за организация и управление).

Отделно се класифицират финансовите приходи и разходи ако има такива.

Постоянните и променливите общопроизводствени разходи се набират по звена, които подлежат на разпределение между изделията, произвеждани в съответния цех.

Когато има общи разходи за два цеха, за тях следва да бъдат открити други сметки за постоянните и променливите общопроизводствени разходи, които подлежат на разпределение между тези цехове.

Отчитане на технологичните разходи – преки са тези технологични разходи, които могат да бъдат точно определени за кой калкулативен обект са. Принципно като преки разходи могат да се отчитат:

  • основните материали за производството;
  • част от спомагателните материали. Например броя, когато калкулативните обекти се отчитат разделено и по цвят;
  • заплатите и социалните осигуровки на сделните работници.

С отчитането на съответните разходи се определя и обектовата принадлежност на този пряк разход и се отразява в съответната сметка.

Разпределение на общопроизводствените разходи – непреките технологични разходи, за разлика от преките не могат да се определят за кой точно калкулативен обект се отнасят. Те подлежат на разпределение на основата на определените в счетоводната политика бази.

Променливите общопроизводствени разходи изменят обема си в зависимост от обема на производството. Например електроенергията за задвижване на производственото оборудване.

Условно-постоянни. Това са разходи с технологичен характер, но независещи от обема на дейността. Такъв характер имат например амортизациите за производствената сграда и др.

Косвените технологични разходи, променливи или условно-постоянни могат да се отнасят за няколко производствени звена; всички калкулативни обекти в конкретно звено; за група обекти от дадено звено.

Разпределението е в последователност от общото към частното.

Разпределение на постоянните разходи – както се посочи те обикновено са свързани с нормалните капацитетни възможности на предприятието. Следователно и разпределението им трябва да бъде на тази основа. Тук от съществено значение е определянето на капацитета. Правилното разбиране на това понятие е особено важно, за да се приложи принципът:

А) Когато физическото производство е по-ниско, постоянните, общопроизводствени разходи на единица не се завишават над планираните, за да не се повиши себестойността на основата на понижената производителност, престои и пр. Ще остане неразделна част, която ще се признае за текущ разход, но не и като елемент от себестойността.

Б)    Когато производството е по-високо, размерът на общопроизводствените разходи се намалява, за да не се получи оценка над фактическата себестойност.

Основният модел е планираният обем разходи, а ако няма такъв – фактическите разходи да се отнесат към предвидения капацитет, за да получим полагаемата се стойност на единица продукция при точно изпълнение на капацитета.

Разход на 1-ца планов капацитет = постоянни разходи/планиран капацитет

Разпределение на променливите разходи – те следва да се разпределят на база фактически произведеното количество:

Разход = (сума променливи разходи/обща сума на базата) х индивидуална база

Неразпределен или свръх разпределен остатък не бива да се допуска[2].

Видовото разнообразие на себестойността позволява на различните фази от производствено-технологичния процес, предприятието с голяма точност да определя извършените до момента разходи и да установи от произвежданите изделия, кое е най-подходящо и с най-голям дял от печалбата. По този начин предприятието може да коригира продуктовата си структура и да произвежда най-доходоносното изделие. Затова е необходимо нейното познаване в детайли и правилното класифициране на разходите за изчисляването й.

 

WWW.POCHIVKA.ORG