Home Право Социалният ред на буржоазната държава

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Социалният ред на буржоазната държава ПДФ Печат Е-мейл

Начало > Лекции > Общо учение за държавата

Социалният ред на буржоазната държава.

Конституционализъм. Държавен, национален и народен

суверенитет.

КОНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ И ДЪРЖАВА

ПРИНЦИПИ НА ПРАВОВИЯ РЕД НА БУРЖОАЗНАТА ДЪРЖАВА

1. Правовият ред следва развитието на обществото и

съответства на типа държава. В Новото време той е

юридически израз на свободата, братството и равенството.

2. Първата група принципи на правовия ред се отнасят до

определянето на юридическата форма на свободата.

Водещият сред тях е обособяването на автономна лична

сфера на индивида.

Този принцип получава своя първи израз в чл. 5 от

Декларацията за правата на човека и гражданина –

“всичко, което не е забранено от закона, е позволено”.

Следователно всеки има възможност да развива собствената

си личност, има свобода да разполага с правата си. Това

е първият аспект на разглеждания принцип.

Свободата не бива да се ползва по начин, който лишава

другиго от същата възможност. Чл. 4 от тази Декларация

прогласява това. Границите на личната свобода се

определят от закона. Границата на личната сфера е

свободата на другите.

Автономията е защитена както срещу обществото, така и

срещу държавата. Тя спира до закона. Но държавата е

свободна до правата на човека. Това е третият аспект на

принципа на автономията.

Конституцията закрепва основните права, които не могат

да се нарушават от държавата. Чрез Конституцията правата

на човека получават юридически израз, превръщат се в

субективни права, които се защитават срещу всички,

включително и срещу държавата. Конституцията включва все

нови и нови права, които се защитават от държавата.

2.2. Свободата е в закона, тя е законова. Законът е

действителната граница между свободата и несвободата.

Извеждането на закона като граница на свободата

установява принципа на законовост на правовия ред.

Утвърждаването на законовостта произтича от схващането

за същността на закона като израз на общата воля.

Според Русо общата воля на суверена се обективира в

закон. Начинът на формиране и изразяване на общата воля

определя и нейното съдържание. Тя е отражение на разума

и нравствеността и дава израз на обществената полза, на

общия интерес, на общото благо.

С възприемането на принципа на разделение на властите,

теорията на Русо претърпява промяна. Законът вече се

приема не от суверена, а от негови представители. Общата

воля получава друго измерение – и като форма, и като

съдържание. Свободата става право да се върши това,

което законите позволяват.

Но каква е гаранцията, че няма да се злоупотребява със

законите, щом те се приемат от представители на

суверена, а не от самия суверен. Гаранцията е

разделението на властите.

Кант въвежда коректив чрез правовия закон. Когато

законът е израз на свободата, той е правов закон, защото

правото е свобода. В противен случай имаме узаконен

произвол. Държава, която се ръководи от правови закони,

е правова държава.

Концепцията за правова държава води до утвърждаване по

нов начин на господството на волята. Величието и

върховенството на закона произтичат вече не от волята,

която го формира, не от формата му, а от съдържанието.

Общата воля престава да бъде необходимо условие, нито

пък абсолютна гаранция за правовост на закона. Законът е

правов, когато дава израз на необходимата мяра за

свобода.

Общата воля е насочена винаги към общия интерес и към

общото благо. Но няма абсолютна връзка между общата воля

и общия интерес. Законът винаги е израз на общата воля,

доколкото тази воля се формира от парламента, но не

винаги е израз на общия интерес. Възможен е феномена на

“тирания на мнозинството”. Законите понякога изразяват

частни интереси.

А какво е общ интерес. Това на първо място според Русо е

общото, пресечното, съвпадащото в различните

индивидуални интереси. Общ интерес е и защитата на

естествените и неотменими права на човека. Те са също

критерий за правовостта на закона. Други ценности също

са общ интерес – общочовешки (мир, сигурност),

национални, народни.

Всъщност общият интерес е балансът между различните

частни интереси. Необходим е преход от дискурсната етика

към дискурсната политика. Чрез компромис трябва да се

постигне консенсус. Консенсусът е форма на общия

интерес.

2.3. Утвърждаването на свободата чрез закона налага като

следващ принцип на правовия ред неговото единство. За да

се гарантира свободата, тя трябва да има само един общ

източник – закона.

Необходимо е да се премахнат конкуриращите закона

алтернативни източници на правото, присъщи на съсловния

правов ред. Официалното, законовото, право получава

примат спрямо всички други нормативни регулатори, когато

те имат действие в приложното поле на правото. Така се

стига до върховенството на закона.

То утвърждава единството на правовия ред от гледна точка

на йерархията, присъща на правото като система. Начело

на йерархията на източните на правото (законови и

подзаконови) стои закона.

3. Вторият принцип на модерното общество е братството.

Първоначално той се възприема като отражение на

етническата еднородност на френската нация и в това си

качество като условие за свободата и равенството в

рамките на френската национална държава. В хода на

историческото развитие на съвременното общество

понятието променя своето съдържание, като трансформира

първо в хуманизъм, а днес – в човешко достойнство.

Модерното общество преодолява груповата колективност и

налага свободната индивидуалност. Няма знатни и

простолюдие. Всички са братя. Признаването на

естествените права полага основите на хуманното

позитивно право.

Според Кант човекът не е средство, а цел. Всеки е

личност. Хуманизмът е признание на личността на всеки.

Всеки има право на достойно съществуване.

Категорията достойнство дава съдържанието на съвременния

хуманизъм. Достойнството е нравствена характеристика на

личността. То е атрибут на всеки човек.

Но достойнството е и социална категория. Всички имат

достойнство. Затова всички са равни.

4. Буржоазните революции премахват съсловното деление и

основаното на него социално неравенство със социално

равенство. Но по своята природа хората не са и не могат

да бъдат равни. Равенството се търси на базата на

собствеността. Всички имат собственост, затова са равни

по качеството си собственици, а не по размера на

собствеността. Така равенството става социален принцип.

Неговото отражение в правовия ред става принципа на

равноправие.

Чл. 1 от Декларацията за правата на човека и гражданина

казва, че всички хора се раждат и остават равни по

права. Недопустими са съсловните привилегии,

неравенството по произход. Хората остават равни по

права. Не могат да се въвеждат различията в правата им

на определени основания, посочени изчерпателно в

конституцията. Тези основания непрекъснато нарастват.

Същността на равноправието е в установяването чрез

правото на равна правоспособност.

Принципът на равноправие е повеля към законодателя да

предоставя права и задължения, общи за всички.

Равноправието изисква осигуряване на равенство в

автономията, равенство в закона. Ограничаването на

дееспособността не отнема права, а е ограничаване или

изключване на упражняването на права.

Освен равенството в закона, френската Декларация

прокламира и принципа на равенството пред закона.

Това е конституционен принцип. То е изискване и повеля

към държавните органи, към дейността им спрямо

гражданите. То е задължение на държавните органи да

прилагат закона без оглед на конкретните субекти.

Равенството пред закона е изискване за еднакво третиране

на лицата на основата на закона.

Отклонение от двата принципа е въвеждането на привилегии

и предимства. Привилегиите са даване на повече права,

като така се нарушава равенството. В резултат равните

стават неравни. Предимствата също се изразяват в

предоставяне на повече права, но целта е неравните да

станат равни.

Съвременната социална държава се стреми да осъществява

своите задачи не чрез предимства, а чрез предоставяне и

осигуряване на условия за реализиране на правата на

социално слабите хора. Такава закрила не нарушава

равноправието.

НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ И ДЪРЖАВАТА

ОБЩЕСТВЕНИЯ ХАРАКТЕР НА ВСЕОБЩАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ

(НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ)

1.1. Първи принцип на властовия ред на буржоазната

държава е възстановяване на обществения характер на

всеобщата социална власт. В кастовата и в съсловната

държава управлението се основава на господството на едно

лице или група върху останалите членове на общността. В

гражданското общество няма принудително съхраняване на

организационната структура. Тя се формира на базата на

свободния достъп на всеки до стопанската, социалната и

управленската функции. Гражданското общество установява

всеобщата власт като израз и условие на своята свобода.

2.2. Заменянето на господството с държавна власт се

основава върху теорията на Жан-Жак Русо за народния

суверенитет. Същината на осъществената трансформация е в

отделянето на носителя на властта от този, който я

осъществява.

Според Русо със сключването на обществения договор се

появява един нов субект, едно политическо тяло. “Когато

то е пасивно, членовете му го наричат Държава, когато е

активно – Суверен, когато го сравняват с подобни нему –

Власт” (Русо, За обществения договор, С., 1996, стр.

19). Властта, която идентифицира политическото тяло, се

проявява в два аспекта – активен – като суверен, и

пасивен – като държава. Разликата в двете позиции –

активна и пасивна – е във волевата натовареност на

субектите. В първия случай политическото тяло формира и

изразява воля, във втория се подчинява на волята.

Според Русо суверенът сам учредява властта и сам трябва

да я реализира, което на практика е само пожелание.

Именно поради това трябва да се прави категорична

разлика между “активното” и “пасивното” битие на

властта, т. е. между суверен и държава.

2.1. Суверенитетът и държавната власт са две различни

социални дадености, които се намират помежду си в

причинно-следствена връзка. Суверенитетът е упражняване

на обща воля, която установява властта (свободата да се

вземат общозадължителни решения). Властта е свободата,

установена и ръководена от една обща воля. Суверенитетът

не е самата държавна власт, а неин легитимиращ източник.

Държавната власт има право на съществуване защото е

резултата на общата воля на суверена, защото е суверенна

власт. Суверенитетът не придава нито една нова

характеристика на държавната власт. Върховенство,

независимост, самостоятелност, неотчуждаемост и др. са

характеристики на всяка всеобща социална власт (родова,

племенна, държавна). Това, което разграничава

съвременната държавна власт от господството е нейната

легитимност – получена чрез волята на суверена. На

подчинението на подвластните се противопоставя свободата

на гражданите, учредяващи държавната власт. Свободата се

изразява в това, че всеки, който участвува във

формирането на общата воля, се подчинява на действията

на властта не като наложени, а като предложени от самия

него. Власт, която не е установена от суверена, е

нелегитимна власт.

Суверенитетът е формиране и изявяване на една обща воля.

Общата воля не е сбор от индивидуалните воли, не е

волята на всички. Общата воля е насочена към общия

интерес, тя е подчинена на крайната цел – общото благо.

Обратно, волята на всички е насочена към частния интерес

и е само сбор от частни воля. Общият интерес, който

мотивира общата воля, е пресечната точка на различните

индивидуални интереси. Общото благо е държавната власт.

Суверенитетът е волеизявление, чийто резултат е

държавната власт.

2.2. Суверенитетът е правото да се упражни общата воля,

която да установи легитимира собствената държавна власт

като благо, чрез което суверенът обективира своята

отделна и самостоятелна държава. Разглеждан като

субективно право суверенитетът включва различни

правомощия на суверена. Безсъмнено първото и основно от

тях е установяването на държавната власт. Второто е

поддържането, съхраняването на властта срещу аномията и

анархията. Трето, суверенът може да участва

непосредствено в реализирането на властта. Четвърто, той

участва във формирането на субекта (или на част от

него), който реализира властта. Пето, важно правомощие

на суверена е контролът върху осъществяването на

властта.

Във всички случаи този, който учредява властта, е

организираната в самостоятелна държава етносоциална

общност. Тя е суверена. Под влияние на Русо се приема,

че суверен в една държава е нейния народ.

В теорията се отделят национален суверенитет, държавен

суверенитет и народен суверенитет. Различните

наименования не почиват върху различни носители и

различни суверенитети. Суверенът е само един – народът,

но в трите посочени случаи той се характеризира от

различни страни: като национална общност, като

организирана в държава общност и като политическо тяло,

вътре в самата държава.

3. Националният суверенитет е правото на всяка отделна

общност (етнос) да се самоорганизира по своя национален

признак в самостоятелна държава. Модерните държави са

възникнали като национални държави и при тях

националният суверенитет е и народен суверенитет, както

и обратното.

4.1. В международното право се използва термина

“държавен суверенитет” въпреки, че международната

общност се разглежда като съвкупност от нации с

организационен израз ООН. Международното право определя

държавата като изразител на самостоятелна воля и я

признава за носител на държавен суверенитет. Тази

теоретична конструкция е създадена за удобство и от нея

не може да се изведе някакъв отделен вид суверенитет.

Държавата извън общността не съществува. Държавният

суверенитет всъщност принадлежи на съставляващата я

общност. В международен план всяка държава има

суверенитет.

4.2. От гледна точка на международно-правната доктрина

държавният суверенитет се изразява в независимостта на

всяка една държава от другите държави. Всяка държава има

правно призната свобода на действие в международните

отношения. Държавният суверенитет се проявява и в

признатата възможност на всяка държава да определя

самостоятелно своята вътрешна и външна политика. Само

така държавата може да защитава националните интереси.

Нормите на международното право са от висш, наддържавен

порядък, и държавите трябва да се съобразяват с тях.

Тези норми изразяват универсалното, всеобщото,

общочовешкото. Те установяват стандартите за правата на

човека.

Поради това суверенитетът на държавата не може да се

разглежда като неограничена “волевластие”. Той не е

абсолютен, а относителен.

4.3. Върху държавния суверенитет съществено влияние

оказва фактическата зависимост от друга държава.

Примерите с доктрината Брежнев, с доктрината Вяхирев и

др., доказват това.

Държавният суверенитет може да бъде накърнен и в името

на общочовешките интереси, общочовешките ценности.

Особено ако други държави са се самоопределили като

страж на тези ценности и считат, че могат да ги налагат

силови на други държави.

Участието в съвременните международни съюзи, като НАТО и

Европейския съюз, отново влияе силно върху държавния

суверенитет.

5.1. Народният суверенитет е проявление на суверена във

вътрешнодържавен план. Той не противоречи на двата други

вида суверенитети. Когато става дума за народен

суверенитет думата “народ” се използва не като етническо

понятие, а в политико-правен смисъл.

В народа като суверен се включва само онази част от

етническата общност, която се намира в правна връзка с

държавата, т. е. само нейните граждани. При това само

тези граждани, които имат право да участвуват във

формирането на общата воля, т. е. дееспособните

граждани.

Ограничаването на гражданите, участвуващи във народа,

може да се извършва чрез цензове като възраст,

образование, имущество и пр.

6.1. Народният суверенитет е установяване чрез волята на

народа на държавна власт. Учредяването на държавната

власт е акт на реализиране на народния суверенитет. Тъй

като съвременната държавна власт е юридическа власт, то

и първоначалният акт на упражняване на народния

суверенитет се свързва с приемането на Конституцията на

държавата.

6.2. Общественият договор в теорията на Русо има

конституиращо действие. Посредством него хората излизат

от естественото си състояние и преминават в политическо

– организират се в държава. От тази гледна точка

Общественият договор не е продукт на суверенитета, тъй

като преди него липсва политическо тяло, което да

формира и изявява общата воля. В тази връзка

Конституцията като последващ позитивноправен акт не може

да се отъждествява с Обществения договор.

Но този Обществен договор има и реконструиращо действие.

Конституцията играе ролята на нов обществен договор,

чрез който се уреждат отношенията между управляващи и

управлявани. Затова тя е акт на учредителната власт.

Чрез конституцията учредителната власт легитимира както

властническите правомощия на суверена, така и държавните

органи, които след това осъществяват държавната власт,

действуващи като учредени власти.

6.3. Създаването на Конституцията е акт на учредителната

власт, а самата Конституция е най-висш израз на народния

суверенитет. Учредителната власт принадлежи на народа, а

учредената – на държавните органи.

Народният суверенитет е непрехвърляем, той не може да

бъде узурпиран от отделно лице или група. Никой не може

да подмени упражняването на общата воля.

Френското национално събрание като първи модерен

представителен орган в Европа въвежда друга практика. То

отхвърля възможността за пряко участие на народа в

приемането на Конституцията и го заменя с политическо

представителство. Би трябвало учредителната власт да не

изземва от органи като нашето Велико Народно Събрание, а

да се остави на народа, която да я упражнява като

суверен с референдуми.

6.4. Осъществена пряко или чрез представители

учредителната власт установява конституционния строй на

държавата, чийто съществен елемент е държавната власт.

Учредителната власт не е държавната власт. С приемането

на Конституцията не се създава автоматично държавната

власт. Конституцията определя кой е носител на

държавната власт, как той я установява и кой е

упълномощен да я осъществява.

Властта произтича от народа, защото той е суверен. Той

упражнява своята обща воля, чрез която установява

държавната власт, като остава неин носител и титуляр.

Своята обща воля народът упражнява чрез избори и

референдуми.

При действието на една и съща Конституция изборите не

променят съдържанието на Обществения договор. Те са

формата, в която от общата воля на народа произтича

държавната власт. Параметрите на властта са определени

от Конституцията и са трайна величина. Променлива

величана е само суверенът.

Корпусът на суверена е постоянна, но динамична

съвкупност. При всеки нов избор тя е количествено и

качествено различна. Биологичното и социално развитие на

общността отразяват обективната промяна. С всеки нов

избор новият суверен установява нова власт.

6.5. В съвременната държава установяването на държавна

власт като упражняване на народния суверенитет се

презюмира като факт. На практика чрез избори суверенът

определя пряко субекта на държавната власт. В

действителност народът осъществява само едно първично

волеизявление, чрез което установява държавната власт.

На тази основа той предава вече установената власт в

ръцете на избраниците Това предаване е съдържание и

израз на едно последващо волеизявление, чрез което се

определя субекта на властта, този, който я осъществява.

7.1. Държавната власт като социален факт представлява

състояние на свобода да се вземат общозадължителни

решения. Това състояние се характеризира от две страни:

чрез този, който е установил свободата и чрез този,

който я реализира.

Според Русо обществената свобода (власт) трябва да се

реализира от своя носител. На практика тази свобода се

реализира чрез представител. Политическото

представителство има роля на упълномощаване спрямо

личните политически права. В крупните социални общности

осъществяването на властта чрез представители е

неизбежно.

7.2. Субектът на държавната власт е група от хора, които

я осъществяват като управляват държавата. Тази група е

организирана в държавни органи и институции, съществува

и действа като държавен апарат.

Суверенът, носителят на държавната власт, формира,

определя субекта на държавната власт. Управляващи също

участвуват във формирането на общата воля и се явяват

част от суверена.

Отношенията между суверена и субекта почиват върху

института на представителството. Субектът действа от

името и за сметка на суверена. Субектът не може да се

разпорежда с държавната власт.

8.1. В съвременната държава отношението суверен – субект

е включено като съдържание на “Обществения договор”,

който е материализиран в конституцията. Конституцията е

призвана да урежда отношенията между управлявани и

управляващи. Тя трябва да обезпечи реална свобода на

гражданите и ефективен техен контрол върху преходните

титуляри на управлението, върху преходните субекти

(партийни и персонални), които реализират властта,

принадлежаща единствено на суверена.

По силата на обществения договор гражданите (суверенът)

учредяват държавната власт и предоставят нейното

реализиране на определени органи за да управляват.

Субектът (органите на управление, държавната власт)

осъществява властта в качеството си на представител на

суверена. Държавният апарат следва управлява в интерес

на народа. Суверенът си запазва винаги правото на

контрол върху начините и целите, съобразно които се

осъществява държавната власт.

8.2. Представителният характер на субекта по отношение

на суверена поставя въпроса за границите на

представителната власт, на управлението. Пи силата на

Обществения договор са установени две граници:

темпорална и материална.

Темпоралната граница е установена със срока на мандата

на управленските органи. Така изборите се явяват форма

на контрол.

Материалната граница е по-важна, тя е водеща. Тя се

проектира върху съответствието между управленската

дейност и интересите на суверена. Това съответствие е

единствения реален критерий за цялостна оценка на

суверена спрямо субекта. Съобразно този критерии са

възможни на практика два вида управление:

а) легитимно – когато се управлява в полза на суверена;

б) нелегитимно – когато се управлява против интересите

на гражданите и обществото като цяло.

Легитимността на управлението не е производна от

мандата. По време на мандата гражданите не се лишават от

своята власт, от своя контрол върху властта. Те не могат

да бъдат безправни, абсолютно подчинени, тъй като това

противоречи на Обществения договор и на конституцията.

Гражданското подчинение не е едностранно и безусловно.

Целта на държавната власт е чрез управлението да запази

правата на гражданите. Ако това става, то следва

гражданско подчинение. Ако това не става, то реакцията е

гражданско неподчинение. Нелегитимното управление е

основание за упражняване на правото на съпротива на

гражданите.

9. За първи път идеята за нелегитимност на властта и за

правото на гражданите за съпротива срещу нея е формирано

през ХІІІ век от Тома Аквински. Според него позитивно

право са само тези разпоредби на светската власт, които

съответстват на естествените закони – на изискванията,

почиващи от физическата и нравствена природа на човека.

В противен случай разпоредбите на властващите нямат

силата на закон и не са задължителни за спазване.

Гражданите имат право на съпротива срещу тиранията.

Прототипите на това учение виждаме в древен Китай, в

учението на Лао Дзъ и на Конфуций.

Друг аспект на възможно нелегитимно управление е заложен

в английската Магна Харта от 1215 год. Тя вижда правото

на съпротива срещу всяко нарушение на правовия ред, а не

просто и не само срещу нарушаване на правата на човека.

Джон Лок също допринася за развитието на правото на

съпротива. Той издига идеята за гражданското

неподчинение. То е насочено срещу всяко незаконно

проявление на властта. То включва и правото на въстание

срещу деспотичната власт. Законността на съпротивата се

корени в суверенните правомощия на народа като учредител

на властта.

Според Лок общественият договор не се сключва веднъж

завинаги и без право на последващ контрол от страна на

народа. Народът има право да го коригира и да премине от

подчинение в неподчинение, ако се появи тирания и

потисничество. Договорните отношение се възпроизвеждат

постоянно на базата на взаимното съгласие. В това е

свободата на гражданите, която ги отличава от

поданиците.

Всеки когато стане пълнолетен трябва да определи какво

управление иска и в каква държава да живее.

Правото на съпротива е една от формите на контрол върху

дейността на управляващите.

Буржоазните революции подкрепят правото на съпротива. В

най-чист и точен вид тази идея е изложена в

Американската декларация за независимостта от 1776 год.

Според нея властта на правителството трябва да е

съобразена с естествените права и да почива на

съгласието на управляваните. В противен случай народът

има право да свали тази власт.

В Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789

год. сред естествените и неотменими права на човека е

посочено и правото на противопоставяне на гнета.

Понастоящем всички международни документи, свързани с

правата на човека, признават това право.

10. Ако държавното управление не се осъществява в

съответствие с правата и със съгласието на

управляваните, то е нелегитимно, то е тирания.

Възможни са различни хипотези на нелегитимност на

държавното управление:

а) ако не е установено по волята на управляваните, т. е.

не е чрез законни избори;

б) ако се осъществява срещу интересите на суверена. Това

противопоставяне може да бъде:

- формално – когато управляващите се опитват да узаконят

не свободата на гражданите, а нейната противоположност

като я ограничават със закон;

- реално – когато има пряко нарушение на

конституционните права.

Правото е мяра за свобода, установена съобразно

интересите на гражданите. Установената

институционализирана свобода и изразения чрез нея

интерес са заложени в закона. Нарушаването на закона е

индикатор за нарушени обществени интереси.

Измежду всички нарушения най-опасни нарушенията на

конституционните права. Правата на гражданина са

конкретизирани права на човека (на личността). А правата

на човека са международно признати.

11.1. Нелегитимното управление винаги е достатъчно

основание за съпротива. Но дали има право на съпротива,

има ли то политическо или юридическо основание, какви са

формите на съпротива, коя от тези форми е гражданско

неподчинение.

11.2. Правото на съпротива произтича непосредствено от

нелегитимните действия на управлението. Съпротивата е

противопоставяне на конкретни нелегитимни действия или

актове на държавния апарат.

Идеята за съпротива отразява една от връзките гражданин

– държава. Гражданското неподчинение и съпротивата

произтичат от свободата на личността, на социалната

общност и на суверенитета на народа.

Съпротивата е форма на осъществяване на политическата

свобода. То е своебразен вот на недоверие.

Нелегитимното управление винаги е противоправно, то е

акт на нарушаване на Конституцията и законите.

Съпротивата срещу нелегитимността е израз на

суверенитета на народа.

Правото на съпротива е основно социално-политическо

право от ранга на естествените права. То е едно от

правата на гражданина.

Но това право не е конституционно установено, по начало

не е позитивноправно признато. Но Конституцията

гарантира пък народния суверенитет. А правото на

съпротива е проявление на народния суверенитет. Освен

това това право е заложено в преамбюла на Международната

декларация за правата на човека. Следователно

съвременната държава мълчаливо признава правото на

съпротива срещу нелегитимното управление. Това обаче

трябва да стане изрично, легално.

Правото на съпротива е самостоятелна и първична форма на

защита на гражданите срещу нелегитимността на

управлението. Съпротивата не изключва съдебната защита,

но не е задължително да я следва. Съотношението между

двете форми следва да се уреди тепърва от позитивното

право.

11.3. Исторически са се оформили различни проявление на

правото на съпротива. Такива бунта, революцията,

стачките, демонстрациите и пр.

Интензивността и конкретността на проявлението на

съпротивата зависят от два фактора:

а) степента на нелегитимност;

б) нивото на общественото правосъзнание.

Българското законодателство признава две форми на

съпротива: демонстрации (събрания, митинги и

манифестации) и стачки.

11.4. Гражданското неподчинение е специфична форма на

проявление на правото на съпротива. То е границата между

признатата и непозволената съпротива. То има за цел да

блокира реда на управление на държавата и в последна

сметка да наложи смяната на политическия субект на

управление. То се осъществява без оръжие, затова не е

бунт, метеж. То няма за цел да промени конституционно

установеното обществено-политическо устройство на

държавата, затова не е и революция.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG