Joomla Software solutions Template

Payday loan

Увод.

Неокласическата мисъл  доразвива тезата на Смит за пазара като естествен и съвършен регулатор на стопанските процеси. В неговите рамки се формират три школи: Кеймбриджката, Австрийската и Лозанската.

Видни представители- на тези школи са А. Маршал, Б. Баверк, К. Менгер, Л. Валрас, В. Парето.

Обективните предпоставки за зараждането на субективната школа в политическата икономия са две. На първо място е самото икономическо развитие и налагащата се от това необходимост за усъвършенстване на икономическите теории. На второ място е упадъкът на класическата политическа икономия.

Това е периодът на 70-80-те години на XIX век. В тази социално-политическа обстановка е наложително да се намерят доказателства за жизнеспособността и непреходността на капитала.

1. Същност на неокласическото направление

В политическата икономия теоретичният анализ  се насочва към количествените функционални зависимости на икономиката в сферата на размяната, разпределението и потреблението.

Философската основа на неокласическото направление е субективният идеализъм на Беркли и Юм, като съставна част на философския позитивизъм. Основно място заема свръхабстракцията на субективно психологическа основа. Теоретическите възгледи на представителите на неокласическото направление откъснати от исторически изменящите се отношения на производство.

Неокласиците   издигат и  защитават тезата за „чистата" икономическа теория, т.е. за създаване на една пълна и точна икономическа система, която да отговаря на всяка икономика.

Те отстояват идеята, че в резултат на развитието на неокласическото направление и  в резултат на приложението на маргиналните анализи ще се създаде функционално единство на икономическата мисъл.

Неокласическото направление има за цел да изучи стопанската дейност на хората и то в най-различните й прояви и най-вече стопанската дейност и нейното отношение към задоволяване на човешките нужди. Според представителите на неокласическото направление проблемът се свежда до това да се намери връзката между стопанската дейност и задоволяването на човешките нужди.

Неокласическото направление отрича трудовата теория за стойността на Смит и Рикардо. Като основа на изследванията се определя субективната теория за ценността, създадена от основната теория за пределната полезност на благата.             Има и заимствани или относително ползване на редица теоретични постановки от предшестващите субективни възгледи на историческата школа.

Най- характерно за теоретиците на субективната политическа икономия е, че се изхожда от индивида с неговите свойства като определящ фактор на стопанската дейност на хората. Теоретическите конструкции се изграждат предимно върху ролята на индивидуалните субективни сили и фактори. При това човекът се разглежда като природно същество, откъснато от обществото. Той е разглеждан като изолиран индивид вън от връзката му с това общество, което го формира като обществен индивид.

В методологическо отношение неокласическото направление  се различава съществено от предшестващите икономически теории. Различието е главно в изясняване на движещите сили на икономическата действителност.

2. Идеи, свързани със стойността

Класическата политическа икономия издига естествените закони като основа на икономическите отношения, а неокласиците  правят своите изследвания на основата на икономическия субективизъм.

Основните представители на неокласическото направление са убедени, че предмет на политическата икономия е „стопанското съзнание" на индивида. А индивидът се разглежда като природна даденост, като явление - рожба на природата, изолирано от обществото и неговото икономическо развитие. Това води до субективно надисторическо разбиране на икономическите категории и законите на икономическия живот. За  неокласиците  основните икономически категории са вечни категории на стопанството. Те са предопределени от психиката и съзнанието на индивида.

Индивидът и неговата лична деятелност е свързана с основните икономически категории, които според неокласическото направление  са: нужда, полезност, благо, пределна полезност, стопанска дейност.

Тези икономически категории се свързват със субективните преживявания на индивида, с неговата психика, с неговото отношение към икономическата среда, в която живее. Тук именно се търси моделът на вечното стопанство, независимо от изменящата се обстановка, подчинен на неизменните човешки чувства и представи на човека като природно същество, на човека като своеобразен индивид, като личност, независеща от заобикалящото го общество.

Представителите на неокласическото направление, изхождайки от човешките нужди, определят като главен проблем потребностите на индивида. В икономическата дейност главно значение се придава на потреблението. При  този извод веднага следва заключението, че производството се привежда в действие от нуждите на потреблението, от степента на търсенето.

И тогава съвсем естествено обществото, реалният свят на икономическите индивиди се разглежда като сбор, като съвкупност от консумативни единици, чиито субективни нужди, чиито потребности подбуждат производствения процес, т.е. това е стимулът на производството, това е активният двигател, това е реалната предпоставка за увеличаване на икономическия ръст.

Теоретиците на неокласическото направление  използват в своите анализи т.нар. „маргинални методи", т.е. анализите на определения от тях научен предел. Особено място тук заемат пределните величини на икономическите процеси. Това означава, че при зададена структура се разглеждат измененията на променливите величини, характеризиращи тази структура и техните пределни (минимални и максимални) граници.

Характерно тук е оценяването на пределната полезност като основополагащ възглед за стойността.

Този маргинален метод се явява като необходимост при изясняване въпросите на производствените разходи, на образуването на производствената цена, на изследванията за диференциалната рента и др. Маргиналните анализи и свързаните с тях математически методи са едни от основните елементи на представителите на неокласическото направление.

3. Основни школи в неокласическото направление и идеите за стойността

Непосредствен предшественик на неокласицизма  е немският икономист Херман Госен (1810-1859 г.). Законът за задоволяване на потребностите е формулиран в неговото основно съчинение „Развитие на законите на човешкото общуване". С това се поставя началото на основната субективна теория - за стойността на благата.

Най-важните закони на Херман Госен са:

Първи закон на Госен. Той гласи: „Всяка една отделно взета нужда при нейното постепенно задоволяване губи от своята интензивност, докато настъпи насищане. Това означава, че  нуждата от всяка последваща единица на даден предмет, с който се произвежда задоволяването, е винаги по-малка, отколкото нуждата от всяка предшестваща единици. Това означава, че нуждите са способни да се степенуват, т.е. да се променят в своята интензивност, като образуват една скала на понижаващите степени на интензивност. Това означава, че в началото, преди да се пристъпи към задоволяване на дадена нужда, тя е в най-високата си степен на интензивност. След което, като започне да се задоволява, тя постепенно губи от своята интензивност, докато при нейното окончателно задоволяване тя бива напълно удовлетворена, наситена. Различните нужди, както и различните степени на една и съща нужда са сравними, но не са съизмерими. Това значи, че степенуването на различните нужди не става винаги пропорционално на отделните стадии на нуждите."

Спрямо този известен Закон на Гасен има някои възражения. Определя се, че законът е приложим към физиологическите нужди, които не са безгранични, но той не е приложим към духовните нужди, които са безкрайни.

Последователите на Херман Госен формират по-късно трите основни направления в развитието на субективната политическа икономия.

• Австрийска субективна школа с най-видни представители К. Менгер, Бьом Баверк и Фридрих фон Визер.
• Англо-американска субективна школа с представители У. Джевънс, А. Маршал, Дж. Кларк.
• Лозанска субективна школа е представители Л. Ватрас и В. Парето.

Леон Валрас прави опит да направи цялата икономическа система подчинена изключително на субективни начала, на субективни виждания и представи. Валрас вижда богатството като сбор от полезни блага. Тези полезни блага, задоволяващи обективно човешки нужди са избираеми от напълно естествени субективни предпочитания и субективни вкусове на отделния потребител.

Същественото при Валрас е разбирането за стойностите  предимно като математически формули, като математически постановки, които влияят на икономическата система.

Леон Валрас оприличава принципите на икономическия процес с тези на физико-математическото движение и с количественото математическо измерване на величините.

Класиците прокарват ясна граница между разменната стойност и потребителната стойност. В пазарната икономика първата е просто абстракция - силата, чрез която обектите се сравняват един с други; а втората е непосредствената полезност на обекта. Приема се, че въвеждането на парите не оказва никакво влияние върху положението на нещата, тъй като (както твърди Мил) парите са просто "измерител на стойността". Приема се като самоочевидно, че нещата трябва да имат някаква потребителна стойност, за да бъде възможна каквато и да е размяна. Но е напълно неясно как двете понятие за стойността са свързани помежду си. Знаменитият "парадокс на стойността", според който някои обекти, които имат изключително висока потребителна стойност, въобще нямат разменна стойност, а други, които имат малка потребителна стойност, притежават голяма разменна стойност, е основният препъни камък на тази теория. Трудовата теория на стойността, при Рикардо и Маркс, дава отговор на този въпрос.

Ако вместо потребителната стойност въведем идеята за граничната полезност, разгледана най-общо като възглед, според който индивидите имат различни системи от ценности (или "вкусове" според терминологията на Парето), които могат да бъдат подредени в определен ред на значимост за субекта, можем да кажем, че е налице определен цикъл за допълнителни печалби от определени стоки, когато хората продължават да ги консумират. Три неща заслужават да бъдат подчертани тук.

Първо, че схемата на предпочитанията е индивидуална, второ, че тя е ординална, и че (в определена времева рамка) консумацията на повече от продукта води до все по-малък и по-малък интерес към стоката, т.е. до намаляване на печалбите, които клонят към нула.

Изглежда, че това положение на нещата създава неимоверни трудности на основателите на теорията. Те са преодолени по определен начин от Парето, който твърди, че измеримостта не е необходима предпоставка, защото ние се интересуваме единствено от проблема за максимизацията. Идеята, така нареченият закон за намаляващата полезност, е интуитивно приемлива идея, играеща съществена роля при решаването на проблема за максимизацията, защото от нея произтича правилото за максимизация.

Всичко това е изразено най-добре в "кривата на безразличието" на Еджевърт, която Парето кара да работи по нов начин.

Тук трябва да се спомене и за още един проблем, този за ролята на отделните фактори (труд, оръдия на труда, природни ресурси и т.н.) на производството. Всеки от тях е необходим, защото изключването на един от тях означава липса на продукт. Изглежда Менгер е първият икономист, който предлага решение на проблема. Той разбира, че тези фактори по принцип са неотделими един от друг, защото кооперацията, необходима в производството е коренно различна от "кооперацията" между елементите на една разменна операция. Той твърди, че не е необходимо тези фактори да бъдат разделяни, защото за анализа е важно да се определят техните маргинални приноси. Но проблемът е в това, че не съществува начин да се определи маргиналният принос на който и да е фактор, независимо от приноса на другите фактори при формирането на цените на стоките или на работните заплати. Този проблем е решим чрез система от уравнения - и то единствено ако се приеме идеята за перфектната конкуренция и перфектното равновесие на пазара.

Не  може да се отрече, че Валрас, Менгер, Маршал, Парето и други не прибавят нищо качествено ново към това, което техните предшественици са казали относно това как функционира икономиката като цяло, т.е. те разглеждат предмета на икономическия анализ точно по същия начин, както правят това Смит или Мил. Всичките им усилия се състоят в търсенето на по-задоволителни обяснения.

Неокласиците все още приемат, че градивните елементи на икономическата система са индивидите, характеризирани като "фирми" или "домакинства". Те все още приемат, че няма никакво значение фактът, че в системата на размяна само някои хора притежават или контролират производствените фактори. Все още приемат, че целият анализ трябва да се основава на "рационалното" поведение на икономическите агенти. Те все още изхождат от идеята за "перфектната конкуренция", въпреки че анализът на равновесието разкрива взаимната зависимост на "променливите" в едновременните равенства.

Според тях, свободният пазар трябва да бъде поставен на мястото му и принципите на трудовата теория на стойността – променени, за да не се превърне обществото в пустиня.

Може да се обобщи, че теоретичните конструкции на  стойността при неокласицизма се изградени върху ролята на първично – индивидуалните субективни сили и фактори.