Joomla Software solutions Template

Payday loan

Корпоративната социална отговорност е нова концепция за бизнес поведение и бизнес отношения, със значителното си ударение върху етиката тази концепция приема и обхваща идеята за бъдещите поколения и гарантиране на устойчиво развитие.

Социалният контекст, в който корпорациите действат и вземат управленски решения, е динамичен и сложен. Следователно да разберем същността на социалната отговорност и етиката на бизнеса означава да приемем, че те се променят с времето и с изменението на обстоятелствата.

Мениджърите трябва да познават собствените си отговорности за въвеждане на приемливи етически стандарти в своите организации. Те също така трябва да разбират необходимостта да създадат такива организационни процедури и политика, които насърчават разобличаването на всеки случай на неeтично поведение. Понятието за минимален стандарт на социална отговорност и етика в политиката на управление включва такова поведение, което е в рамките на закона. Законността трябва да бъде приета като праг, долна граница на всяко управленско и организационно действие.

В един преглед на литературата, публикуван напоследък, се посочват множество определения за социалната отговорност. Най-общо социалната отговорност може да бъде определена както като обществената отговорност на всеки гражданин, така и тази, която носят всички организации, опериращи на територията на една страна. Индивидуалната социална отговорност се изразява в ангажираността на всеки индивид към общността, в която живее.

Корпоративната социална отговорност, най-общо се изразява, както в грижата за работещите в компанията, така и в проявата на ангажираност към проблемите на екологията и на общността, в която компанията развива своята дейност.

Поведението на организациите може да бъде условно диференцирано в четири основни ,,възходящи” категории или равнища, в зависимост от степента на проявление на социалноотговорните действия:

1)             икономическа отговорност – измерва се във финансови показатели за ефективност;

2)             юридическа отговорност – изразява се в спазване на закони, правила и регулации;

3)             етична отговорност – свързва се със спазване на писани и неписани правила и стандарти на поведение на международно, национално и регионално равнище;

4)             филантропична отговорност – има изцяло доброволен характер и  най-близка до концепцията за социалната отговорност.

От изложеното става ясно, че икономическата отговорност не е еквивалент на социалната; една организация не може да се счита за обществено отговорна единствено въз основа на това, че насочва своята енергия и ресурси към целите на бизнеса и по този начин дава своя принос за нарастване на брутния вътрешен продукт и процъфтяване на обществото.

Съществува разлика между социалната и юридическата отговорност. Под юридическа отговорност се разбира спазването на конкретни закони и норми на регулиране, които определят какво може и какво не може да прави една организация. По всеки въпрос съществуват десетки закони и нормативи и ако ги наруши, организацията бива санкционирана. Това означава, че организацията не е социално отговорна, ако единствено спазва установените правила и държавни регулации или не пречи на социалната политика на правителството.

Социалната отговорност има доброволен характер и представлява отклик на социалните проблеми на обществото от страна на организацията. За да бъде наистина социалноотговорна, една организация трябва да уравновесява своите икономически цели с икономическите и социални цели на околната среда, както и да насочва част от усилията и ресурсите си по социални канали.

Възможно е измеренията на социалната отговорност да се групират в три по-общи категории: социално задължение, социална реакция и социална отзивчивост.

1. Социалната отговорност като социално задължение – според тази концепция, една корпорация има социалноотговорно поведение тогава, когато тя се стреми към печалба в рамките на законите така, както са наложени от обществото. Тъй като обществото подкрепя бизнеса като му позволява да съществува, бизнесът е длъжен да се отплати на обществото затова право, като прави печалба. Следователно правенето на печалба, като законно право, е социалноотговорно поведение, и всяко поведение, което не е законно или не се осъществява с цел да получи печалба, е социалнобезотговорно.

Тази гледна точка е свързана с името на икономиста Милтън Фридман и на други автори, които вярват, че обществото създава предприемаческите фирми с цел да преследват специални и специализирани цели – да произвеждат стоки и услуги – и че преследването на някакви други цели надхвърля рамките на легитимното положение на бизнеса в обществото. Както посочва Фридман: ,,Бизнесът има една-единствена социална отговорност – да използва ресурсите си и да върши дейности, които са насочени към увеличаване на печалбите му дотогава, докогато той спазва правилата на играта, което означава да участва в открита и честна конкурентна борба без лъжа и измама”

Тези, които разбират социалната отговорност като социално задължение, предлагат четири първични аргумента в подкрепа на гледната си точка. Първо, твърдят те, бизнесът се отчита пред своите акционери, пред собствениците на корпорацията. Следователно единствената отговорност на мениджмънта е да обслужва интересите на акционерите и да управлява компанията така, че тя да бъде печеливша, което е в полза на акционерите.

Второ социалноотговорни дейности, като например различни социални програми за развитие, трябва да се определят от закона, от държавната политика и от действията и приносите на отделните индивиди. Като представител на народа правителството е в състояние най-добре да определи характера и потребностите на общественото развитие и да ги реализира на практика в обществото. Приносът на бизнеса в тази връзка е да плаща данъци на правителството, което взема правомерни решения как да ги изразходва.

Трето, ако мениджмънтът отделя пари от печалбата за някаква социалнополезна дейност, това означава, че той злоупотребява с властта си. Както отбелязва Фридман, тези действия се свеждат до ,, данъчно облагане без представителство”. На практика мениджмънтът облага с данък акционерите, като отнема част от печалбата им и я изразходва за дейности, които няма да донесат на компанията някаква бърза печалба. При това мениджмънтът постъпва така, без да има поставена задача от акционерите. Тъй като мениджърите не са избрани на някакъв обществен пост, те също така могат да предприемат действия, които засягат обществото, без обаче да са длъжни да се отчитат пред него за тези действия. Този тип дейност – с идеална цел, без търсене на печалба – може едновременно с това да бъде неразумна и нереалистична, тъй като мениджърите не са подготвени да вземат решения извън сферата на икономиката.

Четвърто, тези действия на мениджмънта могат да бъдат и вредни за обществото. В този смисъл финансовата издръжка на социалните дейности може след време да причини увеличаване на цените на стоките и услугите на компанията, т. е. потребителите в крайна сметка да платят тези разходи. По такъв начин действията на мениджърите се оказват в ущърб на интересите на потребителите и в крайна сметка и на акционерите.

Въпреки, че много хора не приемат това разбиране, социалната отговорност може да се свързва с поведение, което е насочено изключително към постигане на печалба. Мениджърът може оправдано да твърди, че той е изпълнил дълга си към обществото, като създава стоки и услуги, срещу които е получил печалба в рамки, определени от закона.

1. Социалната отговорност като социална реакция – второто измерение на социалната отговорност е такова поведение, което е реакция на ,,преобладаващите в момента социални норми, ценности, стойности и очаквани резултати. Тази широкоразпространена точка поставя ударение върху факта, че очакванията на обществото от бизнеса и поведението на корпорациите излизат извън рамките на функцията по предоставяне на стоки и услуги. Бизнесът трябва, най-малко да бъде отговорен за екологичните и социалните издръжки, които са резултат от неговите действия. Доколкото социалната отговорност се възприема единствено в смисъла на доброволно действие, компаниите движени от икономически или юридически мотиви, се изключват от тази концепция. Тяхното поведение се приема за принудително, а не доброволно избрано, следователно не е общественоотговорно. Въпреки това, може да се каже най-общо, че социалноотговорни са тези действия, които надхвърлят изискванията на закона.
2. Социалната отговорност като социална отзивчивост – според тази концепция, социалноотговорното поведение се характеризира по-скоро с изпреварващи и превантивни, отколкото с реактивни и възстановителни действия. Тя надхвърля социалното задължение и социалната реакция. Социалноотзивчивата корпорация активно търси пътища за решаване на социалните проблеми. Този подход превъзхожда останалите два подхода по три причини:

-                икономическите дейности и цели на бизнеса могат лесно да бъдат разграничени от социалните дейности и цели на обществото;

-                противоположно на концепцията за социалното задължение, може да се счита че компаниите са в състояние най-ефективно да решат проблемите на обществото;

-                не може да се смята, че намесата на бизнеса в социалните проблеми представлява злоупотреба с властта, тъй като акционерите рядко оспорват действията на бизнеса в подкрепа на обществените каузи, а и усилията на компаниите най-често получават значително одобрение от страна на потребителите, пресата и обществото.

Дотук изложените концепции за социалната отговорност бяха абстрактни. Всяка организация обаче изразява своята специфична, абстрактна концепция за социалната отговорност с конкретни, нарочни действия.

Дейностите, свързани със социалната отзивчивост, могат да бъдат класифицирани по различен начин. В една от тези класификации са посочени осем категории действия, свързани със социалната отговорност.

Например бизнесът може да предприема социалноотговорни действия във връзка с производствената си линия, като произвежда сигурни, надеждни и висококачествени продукти; във връзка с практиката на маркетинга, като предлага правдоподобна и пълна информация в рекламата. Социалноотговорното поведение по отношение на образованието и обучението на служещите може да включва ефективна подготовка на служителите за добро изпълнение на задачите, както и преквалификация, вместо освобождаване от работа в резултат от въвеждането на нова технология. По отношение на контрола върху околната среда, социалноотговорното поведение на бизнеса предполага внедряване на производствена технология, намаляваща нивото на замърсителите, които се получават в резултат от производствения процес.

Действията, свързани с отношенията към служителите, възнагражденията и удовлетворяването от работата могат да включват предоставяне на някои допълнителни облаги, свързани с важни, но незадоволени потребности на служителите, като например дневни детски заведения в предприятието за служителите, които имат деца. В сферата на наемането и издигането на лица от малцинствата или жени – социалноотговорно поведение на бизнеса означава да насочи усилията си към наемане и професионална квалификация на лица от малцинствата. Усилията за изграждане на чиста, надеждна и комфортна работна среда представляват социалноотговорни действия в сферата на сигурността и здравето на служителите.

Понякога особено големите корпорации насочват усилията си от сферата на социалната отговорност към корпоративна филантропия, като правят дарения на университети, фондации и др., в областта на изкуството и културата, помагат на бедните, финансират проекти за развитие на общините, както и други групи и каузи в обществото.

Друг начин да се класифицират социалноотговорните действия, е да се определят бенефициентите на всяко действие. Те могат да бъдат групирани в две общи категории: вътрешни и външни.

Вътрешните бенефициенти са:

1)                               клиенти – едно от социалните задължения на бизнеса е свързано с характеристиката на стоките: качество, сигурност, опаковка и функции. Много фирми избират като стратегия на социалната отговорност към потребителите да отговарят стриктно на оплаквания и рекламации, да предоставят пълна и точна информация за продукта, да реагират активна на обществения интерес и да разработват нови продукти;

2)                               служители – минималното проявление на социалната отговорност се изразява в съобразяване с юридическите изисквания, свързани с отношенията между работодател и служител; такива закони регулират въпроси, свързани с физическите условия на труд, регламенти за заплащане и работно време и др. Възможно е компанията да предприеме други дейности, като например организиране на програми за обучение на служителите, за издигане в кариерата, за наставничество, съдействие при отглеждането на децата и т. н. Понякога тези усилия се проявяват под натиск от страна на служителите и приемат формата на социална реакция; в други случаи организацията е активния инициатор на дейностите при отсъствие на какъвто и да било натиск. На практика дейностите, които са предприети в интерес на служителите, облагодетелстват самата организация, тъй като повишават тяхната производителност на работното място;

3)                               акционери – една от основните отговорности на мениджмънта е да разкрива пълно и точно пред акционерите как използва ресурсите на корпорацията и какви са резултатите. Основното право, което закона гарантира на акционера, не е да има гаранции за печалба, а да има гарантиран достъп до информация, въз основа на която може да вземе разумно решение за инвестиция.

Взаимоотношенията на организацията с вътрешните бенефициенти са точно и подробно предписани от закона и са по принуждение задължителни; неспазването се придружава от различни форми на правно и обществено порицание. Следователно организациите имат по-големи възможности да практикуват поведение на социална реакция и социална отзивчивост по отношение на външните си бенефициенти.

Външните бенефициенти са:

1)                   специфични външни бенефициенти – това са различни групи интереси, които работят за подобряване благосъстоянието на своите членове, като се стараят да влияят върху действията на корпорациите посредством политическото и общественото мнение. Действията под формата на социално задължение, са в отговор на антидискриминационни закони и регламенти; корпорацията може да бъде обвинена в социална и правна безотговорност, ако нарушава тези закони. Социалноотзивчивото поведение не само търси решения на текущите проблеми, но и се опитва да стигне до същността им; такова поведение може да включва влизане в бизнес отношения с фирми, собственост на лица от малцинствата, изработване на програми за обучение на продължително безработни лица и др. То не е продиктувано от закона или в резултат на натиск. Най-важната характерна черта на тези действия се свежда до това, че икономическото, социалното и политическото положение на една специфична група от индивиди се подобрява в резултат на усилията на корпорацията;

2)                   обикновени външни бенефициенти – това са облагодетелстваните от усилията на корпорацията да реши или да предотврати някои социални проблеми от общ характер. Компаниите полагат усилия да решат екологични и други проблеми, свързани с околната среда, като например замърсяване на водата, въздуха и др. Други организации съдействат за усъвършенстване на образованието, изкуството и общественото здравеопазване, като правят дарения или оказват управленски услуги чрез своите мениджъри.

Корпоративната социална отговорност и бизнес етиката са взаимно свързани и това се проявява в множеството дефиниции, които се предлагат за определяне на същността и обхвата на корпоративната социална отговорност.

Етиката е набор от социални правила и норми, които са общоприети въз основата на съглашения и конвенции и поради това устойчиви. Взаимодействието между етиката и правните правила е комплексно:

1)                   в историческата перспектива етиката предхожда закона;

2)                   етиката действа едновременно със закона, особено от гледна точка на спонтанното приемане на авторитета на закона и легитимния конституционен ред;

3)                   етиката надхвърля границите на закона.

Невъзможността за извършване на законово регулиране на редица въпроси чрез детайлни правила, изисква използването на генерални принципи или стандарти, за чието налагане не се използва правна санкция, а други насърчителни механизми от типа на социално одобрение, икономическо предимство, заплаха от изключване или социален бойкот и т. н.

Етиката има връзка с принципите, които определят кое поведение е правилно и кое неправилно. Бизнес етиката е свързана с етиката и морала на висшето ръководство в организацията и на всички онези, които контактуват със субекти, принадлежащи към външната среда.

Етиката на мениджърите оказва влияние както върху организациите, така и върху обществото. Етични въпроси възникват във всеки аспект на бизнеса и във връзка с всеки засегнат, директно или индиректно, от фирмата. Мениджъри, които са наясно, че техните компании замърсяват околната среда или се ангажират с незаконни действия, носят вина, защото толерирайки такива практики създават проблем за обществото.

Съществуват аргументи, които подкрепят и такива, които отхвърлят социалноотговорното поведение. Аргументите в полза на социалната отговорност са следните:

1)                         създават се дългосрочни благоприятни перспективи – чрез участието на организацията в такива жизненоважни за обществото дейности, като опазване на околната среда, здравеопазване и др., се създава възможност за влияние върху обществените процеси. По такъв начин косвено се увеличава властта на организацията, репутацията и бъдещите и перспективи;

2)                                           задоволяват се очакванията на хората – обществото очаква от организацията социални ангажименти и ако те липсват, настъпва разочарование, което има отрицателни последствия за нея;

3)                                           наличие на свободни ресурси, които могат да бъдат отделени за решаване на социални проблеми – обикновено добрите в икономическо отношение организации, притежават такива свободни ресурси и тяхното насочване към социалната област не би влошило икономическите им показатели. Контролът върху важни икономически ресурси поражда социални отговорности, еквивалентни на притежаваната социална власт;

4)                                           морални ангажименти – всяка организация е част от обществото и би следвало да се съобразява с неговите потребности;

5)                                           превантивна мярка – според някои автори, избягването на доброволна социална отговорност може да доведе до превръщането и в задължителна от правителството. В една такава ситуация то определя ,, цената” на един проблем, като замърсяване например, и задължава всяка компания, под формата на такса, да поеме своя дял от причиняването му.

Критиките към социалните задължения на организацията приемат различни форми:

1)                                           нарушава се принципът за максимизиране на печалбата – насочването на част от ресурсите за социалната област извън организацията може да намали нейната конкурентно способност;

2)                                           изменя се структурата на разходите – средствата, насочени за социалната област утежняват издръжката на организацията и водят до повишаване на цените на нейните продукти и услуги.

3)                                           липсва система за отчитане на социалната отговорност

4)                                           липса на контрол и санкции

5)                                           недостатъчни умения и подготвеност на икономическите организации да решават социалните проблеми на обществото.

Въпросът за социалната отговорност и етика и техните измерения е разглеждан от много автори.

В едно от най-известните си произведения ,, Мениджмънт. Задачи, отговорности, практики” Питър Дракър дава своето мнение по въпроса за  социалните въздействия и социалните отговорности. Той посочва, че ръководствата на всички институции са отговорни за своите вторични продукти – тоест за въздействията на легитимните си дейности върху хората и върху физическата и социалната среда. От тях все повече се очаква да предвиждат и да решават социални проблеми. Те трябва да обмислят и да разработват нови политики за отношенията между бизнеса и държавната власт, които бързо надрастват традиционните теории и навици. Какви са задачите? Какви са възможностите? Какви са ограниченията? И каква е етиката на водачеството на мениджъра, който е лидер, но не и господар? Това са въпросите, на които Питър Дракър дава отговор.

От началото на 60-те години на XX век значението на понятието ,,социална отговорност на бизнеса” се е променило рязко. Споровете по тази тема са се съсредоточавали в три области. Първата е била връзката между между личната и обществената етика. Вторият дискусионен пункт е бил социалната отговорност, която работодателят носи за своите служители по силата на властта и богатството си.

И накрая ,,социалната отговорност” е била понятието, използвано за отстояването, или за възлагането на лидерска отговорност на бизнесмена по отношение на ,,културата” на общността: подкрепа на изкуството, музеите, операта, симфоничния оркестър; роля на попечител в бордове на образователни и религиозни институции; финансова подкрепа на филантропски и други каузи на общността.

Дракър посочва, че когато днес се обсъждат социалните отговорности, ударението вече чувствително се измества. То пада върху онова, което бизнесът би следвало или би могъл да направи, за да решава проблеми на обществото. Вниманието се насочва към приноса, който бизнесът може да има за такива социални казуси, като расовата дискриминация и расовата интеграция в Съединените щати, или защитата и възстановяването на околната среда. Един от най-добрите примери за ново отношение и поведение идва от Швеция.

В края на 60-те години няколко големи шведски фирми, и особено една крупна компания за електрически машини и апарати, били остро критикувани от пресата за участието си в мащабен проект за изграждане на електроцентрали в Африка. Проектът е бил подкрепен от ООН и финансиран от Световната банка, освен това е бил одобрен от социалистическото правителство на Швеция. Целта му е била да се облекчи животът в отчайващо беден район на черния континент. Но той се е изпълнявал в регион, който се е намирал тогава в португалска колония. Следователно, яростно пишели журналистите, помагайки да се повиши стандартът на живот на местното население, шведските компании ,,подкрепят колониализма”.

Тази нова концепция за социалната отговорност вече не се интересува какви са ограниченията на бизнеса, или какво той би трябвало да прави за онези, които са под неговата непосредствена власт. Тя настоявала да поеме отговорност за социални проблеми, социални и политически цели, да се превърне в пазител на съвестта на обществото и да разрешава обществени въпроси.

За какво е отговорен бизнесът? По този въпрос Дракър дава своето мнение. И то е че социалните отговорности – независимо дали на даден бизнес, на болница или на университет – обикновено възникват в две области. Според него те могат да бъдат породени от социалните въздействия на институцията, или пък от проблеми на самото общество. И в двата случая засягат мениджмънта, тъй като организациите, които мениджърите управляват, съществуват в обществото и в общността. Но иначе са доста различни. Първият тип отговорности са свързани с това, което институцията прави на обществото, вторият – с онова, което може или би трябвало да направи за обществото.

Съвременната организация е призвана да осигурява специфични услуги на социума. Ето защо трябва да бъде във обществото. Трябва да е в общността, да е наш съсед, да извършва дейността си в рамките на общността. Но тя следва и да наема хора, за да функционира.

Предназначението на болницата не е да наема медицински сестри, а да не грижи за пациентите. За да постигне тази своя цел обаче, са и необходими сестри.

Човек е отговорен за въздействието си, независимо дали то е съзнателно, или не. Социалните въздействия на организацията са работа на мениджмънта. Въздействията са в най-добрия случай неприятности, в най-лошия – вреди. По принцип неизгодни, винаги носят със себе си разходи и заплахи. Черпят ресурси, използват или хабят суровини, поглъщат мениджърските усилия.

Рано или късно обществото ще приеме подобно въздействие като атака. Тогава то ще поиска висока цена от онези, които не са работили отговорно, за да го елиминират, или не са намерили решение на проблема.

В подкрепа на тези твърдения, авторът дава някои примери:

Към края на 40-те години и началото на 50-те компанията ,,Форд” се опитала да внуши на американското общество грижа за безопасността, въвеждайки колани на седалките на автомобилите. Но продажбите спаднали катастрофално. Фирмата трябвало да изтегли колите с колани и да изостави идеята. Петнайсет години по-късно американската шофьорска общност се разтревожи и производителите на автомобили бяха остро нападнати за ,,пълното им нехайство относно безопасността”. Последвалите правила бяха създадени колкото за защита на обществото, толкова и за наказание на компаниите.

Няколко големи производители на електроенергия се опитвали години наред да накарат различните щатски комунални комисии да одобрят изисквания за горива с ниско съдържание на сяра и филтри на комините. Комисиите отхвърляли отново и отново предложенията с довода, че обществото има право на възможно най-евтината електроенергия. Изтъкваха, че нито по-скъпото гориво, нито капиталовложенията за пречистване на пушеците могат да бъдат позволени като легитимен разход при съществуващите държавни тарифи. Но в крайна сметка замърсяването на въздуха се е  превърнало в тревожен проблем за обществото и същите електрически компании били строго порицани за ,,съсипване на околната среда”.

Първата отговорност на мениджмънта описана от Дракър е идентифицирането на страничните въздействия на съответната организация. Идеалният подход е да се превърне елиминирането на въздействието в печеливша бизнес възможност. Като пример за това авторът дава начинът, по който компанията ,,Дау кемикъл” се бори със замърсяването на въздуха и водите от 50-те години насам. Малко след Втората световна война в ,,Дау” решават, че замърсяването е нежелателно въздействие, което трябвало да бъде премахнато. И далеч преди обществото да нададе вой за околната среда, фирмата въвела в заводите си политиката на ,,нулево замърсяване”. После се заела с превръщането на замърсяващите вещества от газовете, бълвани от комините и изпаряващи се от водите, в продаваеми продукти и със създаването на пазари и потребители за тях.

Дракър посочва, че мениджърите са слуги. Според него техният господар е институцията, която управляват, и поради това първостепенната им отговорност следва да е спрямо нея. Главната им задача е да направят така, че институцията, независимо дали е бизнес предприятие, болница, училище или университет, да изпълнява функцията си и да дава своя принос в името на това, за което е създадена. Реализирането на характерните функции е главната социална отговорност на институцията. Бизнесът в състояние на банкрут не е желан работодател и едва ли ще бъде приет добре в общността. Университет, който не успява да подготви бъдещите лидери и професионалисти, не е социално отговорен, независимо с колко ,,добри дела” е ангажиран.

Друг автор, който разглежда въпроса по какъв начин ръководителите биха могли да съчетаят основните и реални икономически цели на фирмата си за максимални печалби с хипотетичното морално задължение за усъвършенстване на обществото е Родмън Рокфелер в своята книга ,,Прехвърляне на обществените проблеми за лична сметка”. При търсенето на отговор на този въпрос авторът се опира на опита си като президент на една компания за икономическо развитие – IBEC. Разглеждайки печалбата като ,,основен елемент и измерител на икономическия успех”, но не и като ,,единствена корпоративна цел”, компанията инвестира активно в социални програми, които отговарят на четири критерии: служат за удовлетворяване на потребностите на местното население; изискват новаторски подходи; разумни са от икономическа гледна точка и съответстват на възприетите в общността социални норми.

При вземането на решения мениджърите трябва да изгладят противоречията между конкуриращи се ценности. Те вземат решения, които имат последици за тях, за организацията, която ги е наела, и за обществото, в което те и организацията съществуват.

С въпросите на етиката се занимават философите, логиците и теолозите. Техните идеи могат да дадат насоките, но само насоките за вземане на ценностно-съдържателни решения.

В основата на усилията на много компании е разработването на етичен кодекс на корпорацията. Най-често той се подготвя от висшия мениджмънт и обикновено съдържа писмено изложение на ценностите, убежденията и нормите за етично поведение в компанията.

Връзката между етичните стандарти на мениджъра и социалната отзивчивост трябва да е несъмнена. Етиката служи като основа за утвърждаване на правотата на потенциалните действия. В известен смисъл етичните стандарти са онези филтри, които проверяват действията според тяхната относителна правота. Корпорацията е разгледана като средство за постигане на целите на различни претенденти. Социалната отговорност означава и да се реши кои средства и чии цели са правилни и добри. В крайна сметка мениджърите на корпорациите са тези, които имат задачата да преценят относителната правота на всяко искане; а в основата на тези решения са етичните стандарти.