Joomla Software solutions Template

Payday loan

Въведение

Социалната политика на една държава – това е възприетата от нея политическа линия, която се следва при решаване на проблемите от социалната сфера (свързани главно с регулиране социалните отношения на равенство и/или неравенство в обществото).

От практическа гледна точка, това понятие може да се схваща като съвкупност от дейности по разрешаване на различните социални въпроси, свързани с обществото. Със своите действия социалната политика оказва влияние върху обществените отношения – вмества сеa в тях, предизвиква ги и съответно ги регулира.

Затова, в научен аспект същността на тази политика може да се свърже с отношенията, които възникват между отделните индивиди, трудови колективи, социални групи и т.н. Посочените субекти се намират в различно социално положение. Някои от тези различия, с оглед потребностите на обществото е необходимо да бъдат регулирани. В този смисъл предназначението на  политиката в социалната сфера е да регулира отношенията, в които встъпват социалните субекти. Това тя прави като посредством определени действия елиминира част или изцяло някои неравенства между тях, отнасящи се до задоволяване на определени техни потребности.

Една от основните сфери, в които се “намесва” социалната политика за регулиране на отношенията в нея е тази на труда, трудовата заетост и безработицата.

Безработицата като социално-икономическо явление е обективно присъща за всяка пазарна икономика, т.е. тя съществува нормално при наличието на пазарни механизми за регулиране на стопанската дейност.

За населението, живяло през последните десетилетия в страните с централно планирана икономика и отсъстващ пазар на труда, състоянието на безработица, възможността да загубят не по своя вина или желание работата си и свързаните с нея доходи, са ново явление. Формираното чувство за сигурност у хората в активна трудова възраст и у подрастващите, “грижите” от страна на държавата и другите институции за тяхното образование, настаняване на работа, закрила и защита от уволнение, социално осигуряване и др. ги направиха в преобладаващия брой от случаите пасивни, лишени от чувство за конкурентност, за борба за запазване на работата и израстване в професията, от умения за договаряне условията на труд и трудово възнаграждение, така необходими в условията на пазарна икономика.

Преминаването за кратък период от икономика с недостиг на работна сила, подчинена на принципа за пълна заетост на трудоспособното население, към пазарна икономика с господстващ принцип за ефективност, в т.ч. и на използваната работна сила на практика се превърна в един от най-сложните проблеми на прехода от планова към пазарна икономическа структура, свързан със заетостта на населението.

“За всички в страната са повече или по-малко трудни адаптирането към изменящите се условия, възприемането както на техните предимства, така и на проблемите, свързани с тях. Най-трудно е обаче за преобладаващия брой на безработни, които за кратък период от време драстично нараснаха. За голяма част от тях това състояние се оказва дълготрайно при непрекъснато намаляване на доходите и на възможностите за намиране на нова работа. За кратък период от време значително намаля броят на работните места, същевременно се увеличиха изискванията на работодателите към наеманите работници и служители – както по отношение на професионалната подготовка, допълнителната квалификация, уменията и други професионални характеристики, така и по отношение на качеството, ефективността на труда, неговата интензивност и др.”

Бързо нарастващото неравновесие на пазара на труда (между безработните и броя на свободните работни места) формира определени конкретни интереси и стратегии, както и поведение у работодателите. За това допринасят промяната в трудовото законодателство в страната. Същото се отнася и до безработните и търсещите работа – при тях преобладава пасивното поведение, изчакването, надеждата, че държавата и нейните институции ще предложат и осигурят работа или, че по-скоро са задължени да правят това.

Адаптирането към пазара на труда и формирането на активно поведение на него изискват време и доста усилия от страна на всеки. И така в период на преход от един тип икономика към друг са необходими:

• познания за особеностите и механизмите на функциониране на пазара на труда;
• знания и информация за институциите, които посредничат между търсещите и предлагащите работа на трудовия пазар;
• информираност за състоянието на пазара на труда в страната и съответния регион;
• умения за търсене на работа или за избор на собствен бизнес;
• конкурентно поведение - за намиране на работа, за наемане и запазване на намерената заетост и др.

С други думи, в новите условия трябва да се преодолее разбирането, че държавата провежда политика, поемаща грижата за всички граждани – да задоволява безплатно нуждите им от образование, квалификация или преквалификация, да им гарантира доходоносна работа едва ли не “до живот” и т.н. Такава политическа линия не съответства на пазарната икономика, при която е невъзможно да се приеме за справедливо разпределението “по равно”, дори в социалната област и пазара на труда.

I. Пазар на труда

В условията на пазарна икономика един от основните пазари е този на труда. Освен останалите (стоков и паричен), с които той е в тясна връзка и зависимост, пазарът на труда функционира относително самостоятелно като част от пазара на производствените фактори.

Той представлява икономическото пространство, в което се срещат или могат да се срещнат работниците и служителите, търсещи работа и работодателите, които набират работна сила.

Като икономическа категория пазарът на труда изразява реално съществуващите отношения между предлагащите трудова заетост и търсещите такава.

Доколкото осъществяването на контакт между горепосочените изисква определена инфраструктура, пазарът на труда може да се дефинира и като съвкупност от правни норми, принципи, процедури и институции, с помощта на които се осигурява включването на свободната работна сила в съответни трудови процеси.

Възможно е този пазар да се определи и като система от икономически отношения, които възникват и се осъществяват в сферата на размяна между държавата, работниците и служителите, и работодателите.

Разбиран като такъв, пазарът на труда е свързан с някои основни предпоставки.

1. 1. Предпоставки за съществуването на трудовия пазар.

За да съществува пазар на труда, е необходимо да има ди­ференциа­ция между притежателите, носителите на “стоката” труд и те да са в кон­ку­рент­ни отношения. Казано с други думи, предлагането на труда се отлича­ва с изключително голямо разнообразие по отношение на възможностите за труд, производителност, професионална подготовка, квалификация и уме­ния, личностни качества и др. Търсещите заетост (предлагащите труд, както от отделните групи, така и общо) се конкурират за работните места, предлагани от работодателите.

Необходима е също диференциация между “купувачите” на труд, между търсещите работна сила за свободните работни места при тях. Те се конкурират най-общо както за качеството на наемания труд (произво­дителност, квалификация, адаптивност и др.), така и по отношение на неговата цена.

Третата диференциация като условие за наличие на пазар на труда е по отношение на предлагащите, от една страна и търсещите “стоката” труд от друга. От разделението между тях исторически е възникнало основното противоречие, конфликта помежду им: наеманите работници, които предлагат своя труд срещу заплащане се стремят да получат за него по-висока цена (доход, трудово възнаграждение), а работодателите, “купуващи” труда се стремят това да стане на относително по-ниска цена, тъй като за тях това е разход за производството или за осъществяването на дейността им. Това конфликтно състояние, тази противоположност на интересите са свързани в исторически план с възникването и развитието на кооперирането, сдружаването на двете страни в съответни съюзи, обединения и др. (организации на синдикати, работодатели). Двете страни са във взаимна връзка и зависимост при удовлетворяването на общ интерес от производството на стоки и услуги и паралелно с това са в конфликтно отношение, породено от различието в интересите на всяка от тях по отношение на доходите и разходите.

Като обобщение на гореспоменатото, предпоставките за съществу­ването на трудовия пазар, в синтезиран вид са:

• Диференциация между притежателите на “стоката” труд и те да бъдат в конкурентни отношения;
• Собственици на работна сила, които търсят работа за своето препитание и имат готовност да се включат веднага в трудов процес;
• Наличие на работодатели, които могат да бъдат физически или юридически лица и търсят работници и служители с определена квалификация и способности;
• Налице да е необходимата информация, която позволява да се осъществи контакт между двете заинтересовани страни;

Възможно е да се отбележи обаче, че на практика това, което се предлага от едни и се търси от други на трудовия пазар е работната сила на работника или служителя въпреки, че в литературата е прието понятието трудова способност.

Самата работна сила представлява способността за трудова изява на индивида, съвкупността от неговите физически и интелектуални способности, подготовка и квалификация, с помощта на които той може да създава блага.

От това следва, че фактически по-правилно е да се говори за пазар на работната сила, вместо за пазар на труда, ала второто понятие е много по-разпространено не само в литературата, но и в практиката.

Самият човек, като свободен гражданин в съвременните условия на живот не подлежи на покупко-продажба. Такава възможност е съществувала в миналото. Не е правилно да се каже, че се продава и самият труд, защото той все още не съществува. В случая е налице само една способност за труд и заявена готовност за упражняването и в един бъдещ трудов процес.

Следователно, трудът и трудовият процес могат да се появят едва след сключване на сделка на пазара на труда, т.е. след като се сключи трудов договор между двете страни. Едва тогава потенциалната работна сила може да се превърне в действаща, като компонент на труда.

От всичко посочено до тук може да се обобщи, че пазарът на труда е мястото където се срещат търсенето и предлагането на работна сила (труд). При това те преследват определени интереси и стратегии, които се определят от положението на тези две групи и са резултат от типичните структури на домакинствата, човешките ресурси и предприятията. Те от своя страна са свързани със законодателството, държавната политика и съюзниците и по отношение на евентуално социално партньорство.

1.1. Интереси и стратегии на търсенето и предла­гане­то на труд.

Те произтичат от структурата на трите различни групи: икономически единици (домакинства и предприятия), икономически съюзи (на синдикати и работодатели) и държавата. От интересите на последните пък произтичат конкретните форми на насочване на работната сила към работните места, на свързването между предлагане и търсене на труд.

а) Структурата на интересите на наемния работник в неговото домакинство, който не разполага с алтернативи извън трудовата заетост и който трябва да “продаде” своя труд формира поведението му на предлагане на собствената си работна сила.

Съществуват следните типични интереси:

• Вътрешно присъщ интерес към вида на дейността, респективно на работното място. Този интерес се основава на склонностите и уменията, които притежава наемния работник и които той се опитва да оползотвори. С други думи, движещ мотив в предлагането на труда е професионалната реализация.
• Интерес към заплащането на труда, т.е. реализация на оптимален доход – най-често срещаният. От него по принцип следва едно поведение на предлагане на труд, което е насочено винаги към работните места, предлагащи относително най-висок доход. С други думи тук движещ мотив е заплащането на труда.
• Интерес към сигурността на работното място и осигуряване за рисковете на труда. Тук спада също и интересът към хуманни условия на работа, липса на експлоатация и преждевременно физическо и психически “изхабяване”.

Този интерес предполага поведение, насочено към търсене на сигурни и осигурени работни места и съдържа ограничена готовност по отношение на производствена, професионална или регионална мобилност. Стратегията за избор на наемния работник при предлагане на труд е насочена по принцип към едно предприятие или определен род организации.

Тези основни интереси повече или по-малко се преследват от всеки наемен работник на пазара на труда. Той обаче индивидуално преценява и степенува своите интереси и изборът на поведение при предлагането на труда зависи от социално-културните, специфичните семейни и образователни рамкови условия, влияещи на конкретните интереси, както и от ситуацията на търсенето и предлагането на пазара на труда.

б) Съществуват аналогични интереси на работодателите. Те могат да се групират, както следва:

• Интерес към набирането на работници от определена специалност и степен на квалификация за наличните работни места. Този интерес води към търсене на специализирана работна сила със съответно равнище на образование, професионална подготовка и квалификация. Тук се покриват в качествено отношение интересите и на наемните работници, и на работодателите.
• Интерес към намаляване на разходите за производствения фактор труд. Заплатите са доход за наемания работник, но за работо­дателите те са разход по производството. Този интерес по принцип се намира в конфликтно отношение с интереса към заплащането на труда на наемния работник.
• Интерес към автономия спрямо околната среда, т.е. както по отношение на стоковия, така и по отношение на факторния пазар (включително към пазара на труда). От този интерес следва друг – за свободно разполагане с работна сила както по отношение на набирането и освобождаването, така и по отношение на вътрешно производственото използване.

в) Относно интересите на държавата – всяка такава, стремяща се просперитет, развитие и партньорство с други държави, цели намаляване на безработицата, увеличаване на трудовата заетост и разкриването на нови работни места, респективно повишаване жизнения екзистенц­минимум за съществуване на населението и.

В крайна сметка пазарът на труда се явява като добър механизъм по отношение икономическата ефективност на стопанската дейност, конкуренцията, производителността, мотивацията и др.

В други отношения обаче, той се оказва недостатъчно или въобще неефективен във връзка с регулирането условията на труд в организациите, на безопасността и интензивността на труда, вътрешно-фирмените отношения с качествен характер и т.н. За целта се предпочитат колективните трудови договори, организирането в синдикати и др. Преодоляването на реално съществуващата  трудова дискриминация, която макар да е забранена по закон се провежда от редица работодатели в страната.

1. 2. Видове пазари на труда.

Пазарът на труда е по същество една  съвкупност от различни пазари, на които действат специфични механизми на разпределение.

На всеки от тях паралелно съществуват както общи, взаимно-допълващи се, така и противоречиви интереси между предлагащите и търсещите труд, между наемните работници и работодателите. В зависимост от избрания критерий пазарите на труда биха могли да се групират по един или друг признак, но на практика те съществуват едновременно.

Първо, по географски признак и в съчетание с икономическата и социална характеристика на съответния регион могат да се откроят:

а) световен пазар на труда и в него:

• континентален  (европейски, азиатски и др.) ;
• регионален (западноевропейски, скандинавски, балкански и др.)

б) национален пазар на труда и в него:

• регионален – на области или други крупни райони;
• локален – по общини, населени места;

Всички те съществуват относително самостоятелно, притежават определена специфика по отношение търсенето и предлагането на труд, неговата цена и др.

Степента на взаимно влияние между тях се определя в голяма степен от мобилността на човешките ресурси и от съществуващите нормативни ограничения или стимули на населението.

Второ, по професионален признак, от гледна точка специ­ализацията, диференциацията на работната сила по видове труд могат да се обособят множество частни пазари на труда, които от своя страна биха могли да се групират в три, относително добре откроени пазари на труда, а именно:

а) пазари на неквалифицирания труд, които в повечето случаи включват в себе си преобладаващата част от безработните лица.

На тези пазари се предлага и търси труд, който принадлежи  или чиито носител е работна сила, към която могат да се предявят ограничени изисквания за подготовка и професионална квалификация. Това са пазари извън тези за специалностите, професиите, браншово подготвените работници и служители. Предлагащите своя труд са без квалификация или с ниска такава и по принцип с ниско образование.

Те могат да бъдат наети навсякъде на относително ниско длъжностно равнище. Наричат се още “пазари за всички”. При тях движещи са интересите към по-високи доходи от страна на предлагащите труда си и към намаляване на разходите по наемането от страна на работодателите.

б) специализирани, професионални пазари на труда, на които се търгува с професионално квалифициран труд, предназначен за определен бранш или отнасящ се към определена професия.

Квалификацията на предлагащите своята работна сила обикновено се придобива в съответни учебни заведения и отговаря на общоприети норми и стандарти. Това осигурява възможност за предлагане на труда им в повече организации, за мобилност на съответната работна сила по отрасли, региони и фирми.

В тази група движещи мотиви и интереси са видът на работата, функциите и съответните работни места, възможността за професионална реализация и израстване.

в) отраслови (браншови) пазари на труд, на които се проявяват най-добре интересите на наемните работници към сигурни работни места.

Този типичен производствен пазар на труда се отличава с предлагане на  квалифициран труд, който е специфичен или има приложение само в определен бранш. Работната сила която се предлага на тези пазари обикновено не може да се използва в други сектори.

Движещ мотив тук са сигурността на работата, условията на труд,осигуряването на работното място. Разпределението на труда при пазарите от този род се осъществява не чрез механизма на заплащане на труда, а посредством съществуващите вътрешни правила определящи кой и при какви условия може да заеме дадено работно място в съответния отрасъл.

Трето, вътрешен пазар на труда, който оказва значително влияние върху търсенето и предлагането на труд. По същество това са множество от различни пазари на труда, които се изграждат в по-крупните организации и са израз преди всичко на тяхната политика и стратегия по отношение управлението на човешките ресурси.

Формирането на вътрешен пазар на труда е необходимо и целесъобразно, когато организацията:

а) сравнително често внедрява нови технологии, обновява своето производство, номенклатурата на произвежданата продукция или на осъществяваните услуги;

б) прави значителни инвестиции в човешките ресурси, които наема и използва (за обучение, квалификация или преквалификация, социално осигуряване и т.н.);

в) осъществява политика, насочена към повишаване мотивацията на заетите лица и формиране на стабилна система от човешки ресурси, т.е. за повишаване на ефективността, намаляване на текучеството и др.

Относно националният пазар на труда – неговото състояние и развитие се предопределя преди всичко от характера и динамиката на осъществявания повече от пет години преход към пазарна икономика и свързаната с него икономическа реформа в България.

За нашата страна развитието на трудовия пазар е свързано преди всичко със:

• регистриране и динамично нарастване на безработните лица;
• значително намаляване на свободните работни места;
• формиране и развитие на институциите на пазара на труда;
• изграждане основите на държавната политика по отношение на заетостта и безработицата и намесата на пазара на труда.

Непосредствените фактори, довели до мащабността на безработицата и намаленото търсене на работна сила, са свързани главно със:

1. Значителния спад на производството, произтичащ преди всичко от загубата на традиционните пазари и от проблемите по осигуряването на производството.

2. Намаляването на бюджетните субсидии за редица дейности и производства.

3. Провежданата политика на децентрализация на производствените структури.

4. Политиката на раздържавяване и приватизация на производствените структури.

5. Ограничаването или спирането на производството с оглед подобряване на екологичното състояние в отделни райони на страната.

6. Преструктурирането на производството и в частност на добивната промишленост и др.

Състоянието и развитието на пазара на труда и по-конкретно броят и структурата на безработните и на свободните работни места непосредствено зависят и от провежданата политика на държавата по отношение на:

-      стимулирането на развитието на националната икономика;

-      заетостта на населението и свързаното с нея разкриване на работни места;

-      доходите на населението и нивото на заплащане на труда;

-      социалното осигуряване и подпомагане на икономически активното и неактивно население и др.

Като обобщение, пазарът на труда във всичките му разновидности е основен механизъм за разпределение на работната сила, на човешките ресурси. Той е регулатор на заетостта и равнището на безработица, на равновесието между търсенето и предлагането на труд. От тази гледна точка пазарът на труда е фактор с изключително силно въздействие върху социално-икономическото развитие, на което държавата и нейната политика трябва да оказват особено внимание.

ІІ. Същност и особености на политиката в областта на труда.

Под политика в сферата на труда трябва да се разбира съвкупност от похвати, средства и институции за регулиране социалните отношения във връзка с разпределението на труда в обществен мащаб, както и във връзка с  насочването, наемането, освобождаването и непосредственото участие на хората в трудовия процес.

Самата същност на политиката в областта на труда се заключава в това, че тя има за обект относително автономната човешка личност, участваща в “отношенията по повод труда” и конкретните трудови отношения съобразно своите собствени интереси, способности и черти на характера.

Човекът, личността се явява в качеството си на особен обект на социалнополитическа дейност и в същото време присъства като свободен субект, собственик на своята работна сила, вземащ самостоятелни решения за приложението на своята трудоспособност.

От това следва първата особеност на политиката в областта на труда: че тя трябва да изхожда при своето функциониране от двоякото положение на човека – като обект и като субект на социалнополитически въздействия.

Втората особеност произтича от обстоятелството, че индивидът е едновременно субект на трудови и обществени отношения и в качеството си на такъв притежава освен трудов и граждански статус. Социалната политика в областта на труда има трудната задача са синхронизира интересите на носителите на работна сила с интересите на работодателите и с потребностите на обществото като цяло.

Третата особеност се заключава в непосредствената връзка и взаимодействие на политиката по труда със социалната структура на обществото. Процесите на преход и изменение в трудовото и социално положение на хората са свързани с възникването на проблеми и разходи. Задачата на социалната политика е да сведе до минимум личните загуби и да улесни прехода към по-прогресивна структура на обществото.

Четвъртата особеност на политиката в областта на труда се заключава в силното влияние, което тя изпитва от развитието на демографските процеси. Положителното или негативно развитие на тези процеси се отразява върху социално-политическите решения във връзка със заетостта, безработицата, социалната защита, осигуряване и подпомагане.

Петата особеност се отнася до връзките на политиката в областта на труда с икономическата и политическа държавна структура. Известно е, че всички икономически кризи и структурни промени в икономиката, се отразяват непосредствено върху заетостта на населението, върху равнището на работната заплата и социалните плащания. Целта на политиката в тези случаи е да смекчи остротата на проблемите, свързани с несъответствието между търсене и предлагане на работна сила, между необходимите средства за издръжка и размера на работната заплата и социалните разходи.

В крайна сметка, най-общо направленията, в които действа по­ли­ти­ката по труда са свързани с:

• регулиране на социалните отношения по повод характера и условията на труда и възможностите за смяна на “работата”;
• регулиране на социалните отношения и проблеми по повод наемането, освобождаването и непосредственото използване на труда на трудоспособното население;
• регулиране на работното и свободно време между отделните генерации в рамките на отделни астрономически периоди: ден, седмица, месец, година, човешки жизнен цикъл.

Във всички посочени направления е възможно възникването на социални проблеми, които социалната политика чрез свои средства или с помощта на други научни (организационни, социологически) подходи може да преодолее или поне ограничи.

1. 1. Подходи в политиката по труда по отношение заетостта и безработицата.

Политиките по заетостта и безработицата следват различни подходи и принципи в различните страни.

Единият подход се свежда преди всичко до въздействие върху търсенето на работна сила. Другият е насочен към предлагането на труд. Цялостната политика на една държава в тази област обаче, представлява сложна система от мерки, които във всички случаи изхождат от разбирането, че общото равнище на заетост може да се повиши само с повишаване търсенето или чрез мерки, ограничаващи предлагането на работна сила.

Тъй като стратегиите за поддържане на заетостта чрез създаване на условия за мобилност и квалификация на кадрите, чрез стимулиране на работодателите да не съкращават, а да създават нови работни места са изключително скъпи и особено ефективни, в повечето развити страни се преминава към нови стратегии, целящи промяна в структурата на безработните и насочване на мерките предимно към най-застрашените от безработица лица. Това са т.нар. селективни политики.

Активните политики пък са онези, чиито мерки са насочени към работодателите и работниците било за поддържане на заетостта, било за преструктуриране и трансформация на безработицата.

С други думи, тези политики имат за цел стимулиране на трудовия пазар, създаване условия за по-големи шансове на хората да попаднат в сферата на труда.

Пасивните политики от своя страна целят да неутрализират негативните ефекти от загубата на работа. Те са насочени към последствията от загубата на работно място и се изразяват в гарантиране на материална осигуреност на безработните и техните семейства.

1.1. Основни принципи на политиките.

Обобщенията върху опита на страните с развита пазарна икономика се използват като основа за формулиране на общи принципи на политиката за ограничаване на безработицата и насърчаването на заетостта, както и за цялостното развитие на социалната защитна мрежа при безработица.

Сред тях на първо място следва да се посочи характерното съхраняване на националната идентичност на прилаганите схеми с оглед тяхната максимална пригодност към специфичните традиции на конкретната страна.

Второ – прилаганите типове на организация на действията спрямо пазара на труда имат относителни предимства и недостатъци, които се преценяват в съответствие с възможностите за постигане на ефективност от тяхното приложение при конкретните условия на пазара на труда и икономическата ситуация в страната.

Изборът на типа организация и продължителността на приложението и, както и моментът на нейната промяна зависят от това дали тя съдейства за ефективно разпределение на трудовите ресурси и необходимите за икономическия просперитет техни структури; както и за ефикасността на оползотворяване на социалните разходи за защита при безработица и насърчаване на заетостта.

Трето – при изграждане на системата за осигуряване при безработица се търси постигането на максимален баланс между задълженията на осигуреното лице и държавата.

Реципрочността на тези отношения означава, че държавата ще трябва реално да осигури система от възможности за наемане на работа, получаване на квалификация или преквалификация, и че индивидите ще използват тези възможности или ще се откажат от осигуровките. Недооценяването на тази реципрочност е в “минус” за всяка политическа стратегия. Съобразяването с нея е важно изискване , което следва да се отчита в бъдещите избори на решения при провеждане на политиката за социално осигуряване на безработните у нас.

Четвърто – общопризната е приоритетността и значението на активните мерки на пазара на труда. Като главни инструменти на активната политика се използват квалификацията и преквалификацията и посредническите услуги по настаняване на работа на безработните лица. Субсидиите за работните места (разкриване и поддържане) се прилагат като допълнително средство, ако квалификационните и посреднически услуги не са в състояние да помогнат.

Пето – политиката спрямо пазара на труда и прилаганите мерки срещу безработица и за заетост са съобразени с типичните процеси на социалната маргинализация на обществото. Става въпрос за появата на маргинални групи, дистанциращи се от социалния живот на обществото (включително и от безработни лица) или на лица с непостоянна заетост, които не притежават минимално необходимите професионални качества за постъпване на някаква работа. Обикновено това са хора с придобито лошо здраве, без семейства, жилища и елементарните възможности за прехрана в рамките на производствата в домашното стопанство.

Тази маргинализация, изключване или напълно изолиране от обществото обединява две последователни етапа:

• Първият е непостоянния или нелегитимна заетост във всичките и форми;
• Вторият е бедността с всичките и възможни измерения и проявления.

Във връзка с тези процеси, действията спрямо пазара на труда задължително следва да се съобразяват с неблагоприятните социални последици на ограничената заетост и безработицата. Разработват се специални мерки и програми за стимулиране на интензивността на социалните връзки в обществото и на социалното единство и солидарност. От гледна точка на пазара на труда, основните методи за постигането на тези цели са чрез поддържане на определено равнище на доходите и възстановяването на заетостта на лицата от тези групи (обикновено в обществено полезни дейности, които не изискват квалификация), поддържането на социални контакти с тях дори при пълен отказ за започване на работа или за получаване на парични помощи.

Шесто – системите на изплащане на осигуровки и помощи при безработица са елемент на обща система за осигуряване и подпомагане при регулирането на индивидуалните доходи. Това е важно изискване, което е особено актуално за страни като България, които започват да обновяват или да изграждат нови системи за осигуряване и подпомагане, и по-конкретно – във връзка с безработицата. Реализирането му изисква подробно разработен пакет от концепции, организационни структури и законодателство спрямо пазара на труда, индексирането и регулирането на заплатите, осигуряването и подпомагането, данъците върху доходите.

Седмо – в политиките спрямо пазара на труда се наблюдава добре изразен плурализъм на формите и алтернативност на структурите.

Алтернативността позволява разтоварване на държавните политики от нетипични функции, с което съществено се стимулира тяхната действеност и ефективност. Плурализмът от своя страна е едно от главните условия за широка социална база за определени управленски и политически решения, както и за постигането на социално по-добрата им насоченост.

1.2. Цели и задачи.

България, както и другите бивши социалистически страни, подвластни на идеята за “пълна заетост”, понастоящем понасят тежестите на прехода и преструктурирането на икономиката, които се оказват най-тежки в областта на заетостта. България е сравнително неподготвена страна и е трудно да приеме предизвикателствата на пазарната икономика в тази област. Освен от спада в икономическия растеж през последните години, трудностите произтичат и от липсата на обществена нагласа за повече лична активност, отговорност и предприемчивост. Очакванията за промяна са свързани предимно с ролята на държавата и провежданата от нея политика.

Конкретните цели на политиката по труда и в частност на заетостта зависят от много обстоятелства. Като се изхожда от последиците на незаетостта обаче, биха могли да бъдат формулирани в теоретичен план няколко основни цели, а именно:

• съхраняване и опазване на човешкия ресурс като най-важен елемент на производителните сили на всяка страна;
• приобщаване на новите поколения към ценностите на трудовия живот и трудовия морал;
• социално справедливо разпределение на труда в обществото;
• съобразяване с принципа, че за сигурностния баланс на личността водещ фактор е трудът, а социалните плащания само заместват или допълват доходите от труд;
• запазване на социалния мир в обществото;
• решаването на проблемите на заетостта да не става за сметка на нарастване на инфлацията;
• при решаването на проблемите на заетостта и безработицата да се ползват усилията не само на държавата, но и на локалните общности и доброволните сдружения.

Само по себе си, загубването на работа е сериозна беда не само за отделния човек и неговото семейство. Безработицата е основен социален проблем, с който държавата трябва да се справи по един задоволителен за хората и обществото като цяло начин. Всяко правителство разработва и провежда съответна политика, посредством която се стреми да реши три основни задачи:

1) Да осигури необходимите средства за физическото оцеляване на безработните.

2) Да поддържа равнището на квалификация или да преквалифицира безработните.

3) Да осигури средства за издръжка на членовете на семейството, които по обективни причини не работят – деца, инвалиди и пр.

Социалната политика спрямо безработните у нас трудно решава тези задачи главно поради икономически проблеми. От друга страна държавата съзнателно ограничава размера на обезщетенията за безработица, за да активизира инициативността и предприемчивостта на безработните сами да търсят наемна работа или да започнат малък бизнес.

Дейността но закрила при безработица и насърчаването на заетостта, която държавата провеждаше, претърпя известни промени. Изплащането на обезщетения за безработица изцяло премина към системата на социално осигуряване.

Според Закона за насърчаване на заетостта, държавната политика по заетостта в страната се определя от Министерския съвет. На Министерството на труда и социалната политика е възложено да разработва, координира и провежда тази политика. Към него се изгражда постоянно действащ орган Национален съвет за насърчаване на заетостта, чиито основни функции са да сътрудничи и да консултира министерството при разработването на политиката по заетостта. В съвета с равен брой участници са представени министерският съвет, националните органи­зации на синдикатите и на работодателите.

Изпълнителен орган за провеждане на политиката по заетостта е Агенцията по заетостта към социалния министър. Тя се ръководи от изпълнителен директор, към който също е изграден Съвет за сътрудничество, съставен от представители на синдикатите и работодателите. По територията на страната агенцията е представена от свои териториални поделения по заетостта. Поделенията се подпомагат от Съвет за сътрудничество, в който се включват по един представител на общината, Министерството на образованието и науката и териториалното поделение, по трима представители на работодатели и синдикати.

Прилагането на политиката по заетостта на местно равнище се координира от Комисия по заетостта, в която участват със свои представители областната администрация, органите на местното самоуправление, работодателите и синдикатите.

Изградената нова система за разработване, координиране и провеждане на държавната политика по заетостта е доста тромава. В нея е заложен принципът за по-широко сътрудничество между  държавните и обществените органи, за да се вземат под внимание действителните проблеми в тази област.

Както и досега, на безработните се изплащат обезщетения при спазване на определени условия:

• да са задължително осигурени за 9 месеца през последните 15 календарни месеца преди прекратяването на осигуряването;
• да са регистрирани в съответното бюро по труда;
• да не са придобили право на пенсия;
• да не упражняват трудова дейност, за която трябва да се осигуряват.

Изплащането на обезщетенията могат да бъдат прекратявани от териториалните поделения на Агенцията по заетостта в случаите, че:

• лицето е започнало трудова дейност;
• регистрацията е прекратена;
• възникнало е право на пенсия;
• не е потвърдено основанието за регистриране като безработен.

Държавната политика извежда като приоритет насърчаването на безработните да търсят и се ангажират с работа. На това са подчинени всички програми и действия, които държавата провежда. Нова особеност на социалната политика е, че държавата се ангажира не само с безработните, но и с други категории от населението, които по една или друга причина търсят работа. Затова в териториалните поделения на Агенцията по заетостта се регистрират 4 групи лица:

а) безработни;

б) заети, които желаят да сменят работата си;

в) учащи се, които желаят да работят в свободното от занятия време;

г) пенсионери.

Този подход е съобразен в по-висока степен с обществените потребности и с необходимостта да се използват максимално човешките ресурси на обществото. Обикновено по-голямата част от хората попадат в организации и се ангажират с работа, която не им позволява да проявят своите действителни качества и способности. Ако и вътрешните размествания в рамките на организацията не повишат съответствието между работа и изпълнител, равнището на удовлетвореност остава ниско, възниква желание за промяна на работата.

Проблемите на учащите се и на пенсионерите са по-различни. Тяхната мотивираност за работа има предимно икономически характер. Държавата не може да осигури достатъчно средства на населението в пенсионна възраст, затова е справедливо трудоспособните в тази възраст да бъдат подпомагани да се ангажират с подходяща за тях работа. При спазване на законовите ограничения учащите се, които имат нужда от допълнителни средства, също биват подпомагани да се наемат при подходящи за тях условия на работа, продължителност на работното време, характер на работата и пр.

Насърчаването на заетостта се постига чрез дейности в няколко основни насоки:

а) Посреднически услуги.

б) Разработване на специални програми и провеждане на мерки за  насърчаване.

в) Обучение и квалификация.

Посредническите услуги включват разнообразни дейности и форми:

• Осигуряване на достатъчна обща и специална информация на търсещите работа за възможностите, за очакванията и перспективите, за тенденциите и реалните процеси в развитието на различните сфери, отрасли и дейности. Търсещите работа получават съответни консултации, с което хората се ориентират по-лесно в сегашната ситуация на трудовия пазар и вероятните благоприятни промени.
• Психологическо подпомагане. Освобождаването от работа създава на хората много, непознати доскоро проблеми. Възникват парични затруднения, усложняват се отношенията в семейството, издръжката на децата се превръща не само в икономически, но и в дълбок морален и психологически проблем и т.н.

Вниманието на хората в такива моменти, тяхното насърчаване, вдъхването на увереност в собствените им сили и възможности е много важна страна на насърчителната дейност, понякога с по-голямо въздействие дори от финансовата помощ.

• Насочване към подходящи програми и мерки за заетост. На национално и на местно равнище все повече се разработват програми за временна и дългосрочна заетост, включително и в чужбина, финансирани от местни, национални и международни фондове. Дори и да не решават кардинално проблема за заетостта, те са една от гъвкавите форми на свободния трудов пазар.
• Насочване към включване в подходящи форми на професио­нално и мотивационно обучение. Структурните промени в икономиката неизбежно променят професионалната и квалификационната структура на трудовите ресурси. Потребността от някои професии намалява, възниква нужда от нова професионална подготовка и квалификация. Това налага да се провежда гъвкаво преустройване и приспособяване към потребностите на пазара за задоволяване на реални нужди или подготовка, която да мотивира хората към предприемане на собствени инициативи. Очертава се професионалната адаптация на значителна част от населението да се превърне в постоянен елемент на пазарните отношения. По много други причини обучението, повишаването на квалификацията и преквали­фикацията ще съпътстват човека през целя му професионален живот.
• Насочване и подпомагане  за започване на работа. Поделенията на Агенцията по заетостта установяват и поддържат контакти с работодатели. Те насочват регистрирани безработни на обявените свободни работни места, уговарят условията за постъпване на работа, подпомагат и улесняват двете страни. За да се увеличи наемането на някои категории безработни, законодателно са предвидени редица стимули за работодателите.

Активна дейност се провежда за обучение и квалификация на безработните. Обучение се провежда за начинаещи предприемачи, за работници и служители в малки и средни предприятия, при променени изисквания към професионалната квалификация на изпълнителския персонал и служителите в следствие променените условия на работа и т.н.

Обучението може да се организира за придобиване на начална професионална квалификация за неквалифицирани безработни, за допълнителна квалификация или преквалификация.

1. 2. Обекти на политиката по заетостта и защи-та­та от безработица.

Както бе споменато, обект на социална политика са трудовите отношения в същинския смисъл на това понятие, както и отношенията по повод разпределението и преразпределението на обществения труд.

Основният проблем, който трябва да реши политиката е този за равенството и неравенството в социалното положение на хората в обществото, а това изисква разглеждането на рисковите групи като специфичен обект на политиката по труда и в частност на заетостта и безработицата.

За разработването на конкретни политики в краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план е от първостепенна важност да се установят причините за дистанцирането на посочените групи от трудовия пазар. Дали става въпрос за пряко дискриминиране чрез законо­дателството, за косвени рестриктивни икономически мерки, за реална неконкурентоспособност поради по-ниска квалификация и образователен ценз, или за възможности за препитание извън сферата на труда, това са обстоятелства, които трябва да се познават добре, за да се изгради политика, увеличаваща шансовете на рисковите групи да се включат в институционализирания пазар на труда.

За жените като рискова група е характерно това, че въпреки относително еднаквия с този на мъжете образователен ценз и квалифи­кационно равнище не са предпочитана от работодателите работна сила и безработицата сред тях е не само по-висока, но и по-продължителна. Поради това, че част от тях работят в домашното стопанство и упражняват незаплатен труд, икономическата самостоятелност и социалната им сигурност са значително по-ниски. Поради ангажирането на част от времето им с отглеждането и възпитанието на децата (продължителността на отпуските е значителна) те губят професионалните си качества и стават неравностойни на трудовия пазар. Мерки, които на пръв поглед са благоприятни за жените (от рода на по-ранно пенсиониране, продължителни отпуски за отглеждане на децата и др.) и са желани от правителствата с оглед намаляване на напрежението на трудовия пазар, в действителност поставят жените в неравностойно и зависимо положение.

Причините за отнасяне на младежите към рисковите групи на пазара на труда най-общо се свеждат до:

• високия дял на безработните младежи в общия брой на безработните;
• нарастващия дял на младежката работна сила извън институцио­нализирания пазар на труда;
• увеличаването на продължителността на периода на безработица сред младежите;
• неотговарящата на нуждите на икономиката професионална подготовка;
• предпочитанието на работодателите към работници с опит.

Инвалидите са всеобщопризната рискова група в политиката по труда. Тяхното неравностойно положение е обусловено както от личностни причини, свързани с тяхното здраве и трудоспособност, така и с икономически и социални фактори. Една бегла характеристика на тази рискова група показва, че:

-       тя има твърде разнороден състав от гледна точка на причините, вида и времето на придобиване на инвалидността; това обстоятелство предполага значително по-голямо разнообразие на формите за приспособяване към труд, стигащо до разработване на индивидуализирани планове за трудоустройство;

-       инвалидите имат обективно заложени (от тяхното здравословно състояние) бариери по отношение равния старт за участие в трудовата дейност; в същото време научно доказан факт е, че трудът е основен фактор за здравна и социална интеграция на хората с увредено здраве и трудоспособност;

-       инвалидността (дори когато инвалидите са социално осигурени) им отрежда незадоволителен икономически статус, придружен със силна зависимост от осигуряващите и подпомагащите институции. При определени обществено-икономически условия инвалидността води до социална изолация.

-       рехабилитацията и ресоциализацията на инвалидите могат да станат само на основата на труда, чрез личните усилия на инвалида и помощта на обществото.

Рисковата група на дългосрочно безработните се рекрутира от всички посочени досега рискови групи, както и най-вече от етническите групи: турци, цигани и др. Общият признак на иначе хетерогенния характер на тази група е по-голяма от една година продължителност на безработицата. Присъщи черти на тази група са:

• по-ниското образователно и квалификационно равнище;
• притъпената с течение на времето лична инициативност и активност на трудовия пазар;
• склонността за получаване на доходи извън сферата на труда;
• трудната адаптивност към изискванията на легалния трудов пазар.

Може да се каже, че тази рискова група се отличава с най-висока степен на фрагментираност от общия пазар на труда.

За изброените рискови групи всеобщите и традиционни мерки са недостатъчни. Нещо повече, те са недостъпни в много случаи, защото продължително безработните са загубили част от своите права. Освен това дори и приложени, част от общите мерки за поддържане на заетостта не биха били приемливи и ефективни както при нормалните участници на трудовия пазар. Ето защо все повече страни се ориентират към стратегии и програми, които да са адаптирани към специфичните характеристики на отделните рискови групи.

1. 3. Традиционни и алтернативни мерки в областта на заетостта и безработицата.

Традиционните активни мерки за поддържане на заетостта, за ограничаване или трансформиране на безработицата имат предназна­чението: първо, да стимулират разкриването или запазването на съществуващите работни места от работодателите, и второ, да стимулират активността на работниците в адаптирането им към изискванията на икономиката чрез професионална и териториална мобилност и повишаване квалификацията. Към тези мерки, провеждани в рамките на правител­ствените програми, отнасяме: посредничеството между работодателите и работниците чрез бюрата по труда, субсидии за стимулиране на заетостта в частния сектор, намаление на данъчното облагане, предоставяне на кредити с облекчени условия, създаване на работни места в обществения сектор, субсидии за безработни, разкриващи свой бизнес, квалификация и преквалификация на безработни, добиване на нова квалификация и повишаване на квалификацията в рамките на фирмите, стимулиране на териториалната мобилност на работниците чрез поемане на разходите по пътуване и устройство в новото населено място и др. Тези общи стимулиращи мерки, характеризиращи активната държавна политика, не биха имали необходимия ефект в България, ако не се предшестваха или съпътстваха от цялостната структурна реформа на икономиката, от приватизацията на държавните предприятия и ликвидацията на цели губещи отрасли в икономиката. Много важно е и това, чрез мерките на традиционната активна политика по труда да се препятства задълбочаването на процеса на фрагментация на трудовото общество.

Към мерките от общ характер на т.нар. пасивна  политика в областта на заетостта и безработицата се отнасят обикновено: осигуряването и подпомагането на безработните в системите за гъвкаво или по-ранно пенсиониране, специални режими за пенсиониране на продължително безработни, удължаване на годишните отпуски, намаляване на дневното или седмичното работно време, създаване на условия и организация за работа на непълен работен ден, удължаване на отпуските по майчинство, в т.ч. и предоставянето на специални помощи за майки, които се посвещават изцяло на гледането на децата си, ограничаване на наднормената работа, разширяване правото на отпуска за обучение и квалификация и пр. Всички тези мерки пряко или косвено целят намаляване на предлагането на труд и облекчаване напрежението на трудовия пазар. Въпреки че се отнасят към пасивната политика по труда, голяма част от тях целят постигането и на един и същ съпътстващ ефект, а именно: преразпределението на труда в обществото, в т.ч. преразпределението на работните места между тези, които имат работа, и тези, които нямат, преразпределение на работното време в същата посока и съответно доходите.

Алтернативните политики за заетост и за борба с безработицата се появяват в резултат от разбирането, че всеобхватните държавни програми, имащи универсален характер, не са ефективни при масова  безработица и освен това не съответстват на интересите, нагласите и културата на определени групи от населението. Макар и да отразяват селективния подход в политиката по труда, погрешно би било да се смята, че те са предназначени само за рисковите групи от населението. По своята същност алтернативните политики отхвърлят традиционните програми за заетост и в същото време допускат в определени случаи държавната финансова подкрепа за тяхното реализиране. По въпроса за това, какви са същността и смисълът на алтернативните политики съществуват много различни становища. Но самата алтернативна заетост представлява по-специфичен начин за организация на труда на хора, които не винаги са безработни или заплашени от този риск, но желаят да се реализират по нов начин в процеса на труда.

Масовата безработица и прилагането по необходимост на селективни подходи в политиката по заетостта извикаха на живот и друг вид алтернативна заетост, а именно заетост преди всичко за хората от рисковите групи. За разлика от мерките на общата политика по заетостта, насочена практически към цялото население, и алтернативната заетост на лица, чиито предпочитания са свързани с ново съдържание и организация на труда, задачите на алтернативните политики по отношение на рисковите групи трябва да дадат по-голяма възможност за интегриране на същите в трудовия пазар чрез спазването на следните основни положения:

• равнопоставеност в трудовите отношения – политиката трябва да осигури база за равностойно третиране на всички трудоспособни и желаещи да работят хора;
• насърчаване на участието им в трудовия пазар;
• използване на гъвкави форми на трудова активност;
• насърчаване на собствена предприемаческа дейност;
• насърчаване на обучението и квалификацията на жените;
• програми, стимулиращи младежката заетост и превантивни програми срещу безработицата сред младежта;
• програми за дългосрочно безработните;
• насърчаване и финансово подпомагане на групите за самоподпомагане;
• насърчаване работата за обществена полза.

За жените такива специфични мерки могат да бъдат:

• предлагането на качествени и по-разнообразни форми за отглеждане на децата с оглед по-ранното връщане на жените към професионална дейност. Някои от тези форми не изискват изобщо обществени разходи, а само посредничество и добра организация;
• курсове за поддържане на професионалната годност или за преквалификация по време на отпуска по майчинство в удобно за майките време;
• временно ангажиране в професионална дейност, когато се наложи заместване на лице, излязло в годишен отпуск или за обучение;
• участие в разработени фирмени програми за гъвкаво съчетаване на майчинството и професионалната дейност;
• гъвкави режими на работа, работа на половин ден;
• частично ползване на обезщетенията и помощите при майчинство, ако жената започне работа по време на полагаемия се отпуск.

За младежите:

*       включване в безплатни мотивационни курсове;

*       сключване на трудово-образователни договори, настаняване на ученически места, субсидирани от службите по труда;

*       създаване на “междинни предприятия” за ангажиране на лица, изпаднали във финансови затруднения: тези предприятия се организират с помощта на социални работници и работят при облекчени данъчни условия и социални осигуровки;

*       данъчни облекчения за работодатели, наели младежи до определена възраст;

*       програма “Заетост по солидарност” – предлага сключване на договори за извършване на общественополезна работа.

По отношение на инвалидите:

Законът за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, приет през 1995 г. у нас, слага началото на по-цялостна и системна трудова политика по отношение на лицата с намалена трудоспособност. Националният фонд “Рехабилитация и социална интеграция” финансира проекти и програми за рехабилитация и пълноценна интеграция на инвалидите в труда и обществото. Средствата се използват за стимулиране на работодателите за наемането на инвалиди на работа, за възстановяване на направените от тях разходи за приспособяване на работните места, за провеждане на образователни и квалификационни програми. Работодателите, назначили инвалиди, получават от фонд “Професионална квалификация и безработица” за всяко допълнително трудоустроено лице минималната работна заплата за времето на трудоустрояването, но не повече от 12 месеца. Специ­ализираните предприятия за инвалиди ползват преотстъпените  средства от данъка върху печалбата и осигурителните вноски.

За да получат равен достъп до трудовия живот, тези мерки са недостатъчни. Необходими са по-съвременни форми на обучение и подготовка за труд. Местните органи на властта трябва да полагат усилия за решаване на проблемите на инвалидите не изобщо, а като спазват разработените за тях индивидуални програми. Неравностойното положение, в което обективно се намират инвалидите, се чувства най-болезнено от тях, защото ако при другите посочени групи може да има елемент на лична вина за собственото положение, тук причините за различното положение, в което се намират, са извън тях. Затова със засилено внимание и мерки към тях те не ще получат някакво привилегировано положение, а ще се направи крачка за предоставянето им на онова място, от което те биха могли равностойно да се трудят и да не се чувстват като бреме за обществото.

Проблемите на етническите групи в труда са не по-малко тежки. Преди всичко тук стои въпросът за издигане на образователното и професионалното равнище чрез специално пригодени програми и за издигане на техния трудов морал. За преодоляването на т.нар. концен­трационен ефект и социална изолация е нужна програма за заетост, разработена не “за тях”, а “заедно с тях”, което ще рече, че при работата по тези програми трябва да участват техни представители, които добре познават навиците им, собствената култура и традиции.

Трябва да се обърне внимание и на адаптацията на безработните, тяхната мотивация за активно поведение на пазара на труда. Необходимо е да се отчита, че за  всеки търсещ трудова заетост:

1) Възможностите, шансовете за намиране на подходяща работа се определят и от конкретното състояние на:

• регионалния пазар на труда, броя на безработните и други търсещи работа в населеното място и свободните работни места;
• равновесието на пазара на труда за съответния конкретен труд (професия, специалност, отраслово или браншово приложение и др.).

2) Възможностите и желанието за преквалификация, повишаване на притежаваната квалификация и специална подготовка, усвояване на нова професия, запазване на работното място и особено за намиране работа при висока безработица, при значителна конкуренция от гледна точка на предлагащите труд и т.н.

3) При високо равнище на безработица и особено при незначително търсене на работна сила с определена професионална подготовка и квалификация са необходими по-голяма гъвкавост, мобилност, нагласа и желание за промяна както в подготовката, така и на мястото за прилагане на работната сила.

4) При високо равнище на безработица също е необходимо разглеж­дането на различни възможности за:

- почасова заетост или за временен отказ от търсене на работа;

- надомна работа или семеен бизнес;

- работа при намалено работно време;

- сезонна работа или такава не изискваща квалификация и др.

За съжаление обаче в България тези мерки и алтернативи за ограничаване на безработицата, повишаване на заетостта и стимулиране на населението представляват за момента по-скоро теория и “добри намерения”, отколкото практика. Затова има вина не само държавата и нейната политика, но и обществото и неговата нагласа.

Заключение

Пазарът на труда в България все още не е напълно формиран и усъвършенстван. Няколко годишният  период на неговото създаване и развитие е твърде кратък, за да може да се счита, че има някаква история, а още по-малко практика на регулиране. Той все още е пазар на прехода (независимо от това, че държавата прилага пазарна икономика) – от една система на икономическо управление, при която той не присъстваше, към друга, при която не само трябва да съществува, но и да бъде механизъм за ефективно развитие на икономиката, за регулиране от гледна точка ефективността на заетост, степента на безработица и цената на “стоката” труд.

На формирането и развитието на пазара на труда в една страна значителна роля имат институциите, които се изграждат за тази цел. У нас вече са създадени основните такива, но те все още не са намерили своето рационално място, под влияние са на различните модели на службите по заетостта в индустриално развитите страни. Главното направление, в което трябва да се развиват бюрата по труда, Националната служба по заетостта и т.н. е по насърчаването заетостта на безработните, по тяхната масова професионална подготовка (на множеството от безработни с липсваща такава), повишаване на квалификацията, преквалификацията, т.е. превръщането на безработицата от социален проблем в “активна” безработица.

В тази връзка е необходимо реализирането на различните програми за трудова заетост, насочени да създадат временна заетост на различните категории безработни, програми за насърчаването им към само­инициативност и предприемачество и т.н.

За ефективното функциониране на пазарните механизми, за намаляването на социалното и икономическо напрежение от голямата безработица е важно разработването, своевременното приемане и ефективно прилагане на адекватни закони и други подзаконови актове.

Масовата безработица, респективно ниското равнище на заетост на икономически активното население в страната, увеличаването на престоя в безработица, обедняването и отсъствието на трудови доходи за по-голямата част от безработните и активното население предполагат и налагат активна намеса на държавата, правителствени мерки в полза на заетостта, насочване на икономическата и социална политика за увеличаване трудовите доходи на населението и др. В тази връзка възможностите са значителни и все още в преобладаваща степен неизползвани в нашата страна.

Състоянието на пазара на труда, трудният изход от икономическата криза, формирането на адекватно поведение от всички и особено от безработните, и преди всичко на търсене на заетост, конкурентно поведение, подготовка с цел по-пълно съответствие на изискванията на съществуващите и разкриващите се нови работни места. Това изисква много и отговорна работа както от бюрата по труда и самите безработни, така и създаване и разгръщане на дейността, свързана с масовото популяризиране сред активното население, сред подрастващите на необходимата информация и модели на поведение на трудовия пазар.

С други думи, целите, задачите и средствата за решаване на проблемите по отношение пазара на труда са известни. Остава само прилагането на ефективни мерки за постигането им на практика.