Joomla Software solutions Template

Payday loan

I. Увод

Борбата на европейските народи против Наполеон довежда до крушението на създадената от него огромна Френска империя. Обаче това не донася на народите дългоочакваната свобода. От победата се възползва коалицията на феодално-монархическите държави. Ето защо с унищожаването на Наполеоновата империя настъпва период на феодално-монархическа реакция.

Когато Русия, Австрия и Прусия – главните участници в коалицията срещу Франция, подписват на 1 март 1814 г. договор за довеждане на войната с Наполеонова Франция до победа и за условията на предстоящия мир, се  решава след завършване на войната да се свика международен конгрес във Виена. Официалните заседания на конгреса започват на 1 ноември 1814 г. и завършват на 9 юни 1815 г.

Времето от Виенския конгрес до Юлската революция във Франция се характеризира с господството  на реакционните сили в цяла Европа. То е известно като период на така наречената Реставрация, макар че този термин в точния смисъл на думата важи преди всичко за Франция. Феодално-монархическата реакция полага всички усилия да задържи прогресивното развитие на обществото и да възстанови абсолютизма, унищожен под могъщото въздействие на френската буржоазна революция.

II. Изложение

1. Виенски конгрес

След наполеоновите войни, трябва да се осъществи “възстановяване” на цяла Европа – възстановяване, което е необходимо тъй като наполеоновия режим застига директно или индиректно голяма част от Европа. Не само Франция се разпростира в Италия, Холандия, левия бряг на Рейн: но и около нея гравитират или са гравитирали системите на държавите съюзнички, в Германия и до Саксония.

Само Русия, Англия, Испания и Швеция успяват да избягат от френското влияние. Наполеон прави опити, но търпи провал.

Следователно след абдикацията на Наполеон през април 1814 г. главна задача е да се уреди съдбата на всички страни, присъединени към Франция след 1790г. до 1814г. Но самите победителки имат противоречия относно условията, в които трябва да се осъществи това възстановяване на Европа.

Извън въпроса, наричан “европейски въпрос” през 1814 г. има други два въпроса – османския въпрос и въпроса за Южна Америка, които до този момент не са решени.

Османската империя се разпростира върху голяма територия. Освен средна Азия тя има владения и в Сирия, Египет и балканския полуостров чак до Австрия. Това е голяма държава, която е наполовина европейска. На своята европейска територия тя се сблъсква с трудности свързани с религията. В Османската империя църквата и държавата са смесени.  Балканските народи, които изповядват християнската религия не притежават права като мюсюлманските населения. Като резултат между подвластните на Османската империя народи в Европа и османското правителство се води непрекъсната борба.

Тази ситуация е още по-критична през 1814г. Френската революция дава своето отражение и там. Но това, което усложнява много османския въпрос са интересите на великите сили.

Русия има икономически интереси – Босфора  и Дарданелите. Именно през Проливите минава по-голямата част от руската търговия. Поради това Русия има полза да благоприятства въстанията на балканските народи. Но на политиката на Русия се противопоставят политиките на другите велики сили: Франция е защитничка там на католиците още от XVI век; Австрия следи от XVIII век политиката на Русия; Англия се интересува от пътищата, които водят към Индия.

Що се отнася до въпроса за южна Америка, бунтът на испанските колонии в голяма част се дължи на войната за независимост на САЩ. В испанските колонии, Испания няма много представители и затова през XVIII век влиянието й там започва да отслабва.

Интереси в Южна Америка има обаче и Англия. Испанците смятат, че монопола на търговията в тези области им принадлежи и пречат на търговията на други страни в техните колонии. Ако испанските колонии се отворят за европейската търговия, а това е възможно само ако се отделят от Испания, то англичаните биха влязли в страната и цяла Южна Америка за тях би била важен пазар. Затова тя не се задоволява да следи събитията там; тя не се задоволява да бъде само наблюдател, тя подпомага испанските колонии като ги снабдява с оръжие и като изпраща там свои офицери за да подпомагат бунта.

Но тези два въпроса не са поставени на Виенския конгрес.

От октомври 1814 г. до юни 1815 г. във Виена заседава конгресът на представителите на европейските държави, чиято задача е да реши съдбата на Европа след разгрома на Наполеон. Виенският конгрес продължава европейската традиция на Вестфалския (1648 г.) и на Утрехтския (1713 г.) мирен договор за уреждане на общоевропейските  въпроси  чрез форум на победителите. Важно е да се отбележи, че на заседания относно териториалното разпределение в Централна и Източна Европа участват само силите – съюзнички от Четвъртата коалиция  (Англия, Русия, Австрия и Прусия), но и Франция. Във Виена се събират 216 представители на европейските държави, сред които са руският и австрийският императори, пруският, датският, вюртембергският и баварският крал, канцлери и видни политически дейци. Една от важните особенности на Виенския конгрес е, че той за пръв път обхваща всички европейски държави (освен Турция) със система от международни и политически договори. Тази система просъществува до 40-те години на XIX в.

Такова блестящо и многолюдно събрание в Европа още няма. Необяснимо защо, великите сили ще бъдат продължително време наричани “европейски концерт” .  От срещите на “великата петорка” са изключени всички малки държави, участвали в коалицията срещу Наполеон, което следва да изтъкне особения статут на силите по отношение на възможостите и правата им в създаването и съхраняването на новия европейски ред.

1.1. Основна задача на конгреса

Основна задача на страните победителки (Англия, Русия, Австрия и Прусия) е 1) въстановяването на старите монархически порядки в покорените от Наполеон  страни; 2) отслабване на Франция и създаване на граници против въстановяване на Наполеоновата империя и опити за нови завоевания; 3) преразпределяне както на колониите, така и на европейските страни в интерес на държавите победителки и 4) повсеместна борба с революционното движение. С тези въпроси представителите на четирите държави били съгласни помежду си, но по въпроса за удовлетворяване на териториалните претенции има разногласия. Русия се стреми към завладяване на почти всички полски земи, Прусия иска да получи Саксония. Представителят на Англия пък лорд Касълрей, а след това сменилият го херцог Уелингтън считат за своя главна задача укрепването на завладените от Англия френски и холандски колонии и засилването на Австрия и Прусия като бариера против Франция и противовес на Русия.

1.2. Отношението на Александър I към галвните участници

През април – май 1814 г. по военните сили, с които в този момент разполага руското правителство, Русия безспорно е по – силна от всички останали държави на разорената и обезкървавена континентална Европа. Именно затова Метерних прави всичко възможно да отложи конгреса за есента и да даде на Австрия възможност малко да се съвземе. Александър се съгласява на тази отсрочка, въпреки че не може да понася Метерних и добре разбира неговите интриги и играта на политиците, враждебно настроени към Русия – лорд Касълрей и френския крал Луи XVIII, които мило ласкаят царя в очите. Всички те следят неспокойно дали Александър няма да играе ролята на нов повелител на Европа. Предварително, макар и още не особено дружно, те се готвят за отпор. Секретарят и довереното лице на Метерних, публицистът Хенц, който пише по-късно като очевидец: ”Когато пристигна във Виена, император Александър беше вече повече или по – малко в конфликт с Австрия, Англия и Франця. ” . Лорд Касълрей е по – малко неприятен на Александър, отколкото Метерних. Страхуващият се от революция в самата Англия и недоверчив към руската дипломация английския министър на външните работи получава от Александър характеристиката “студен педант”; но Касълрей поне не лъже така непрестанно и така безсрамно, както Метерних.

Александър не желае особено да бъде възкачен Луи XVIII на освободения френски престол. Когато все пак той се възцарява, Александър твърдо настоява, че е необходимо на Франция да бъде дадена конституционна харта. Разбира се, не защото му харесват конституционните институти. Но както царят, така и умният и ловък корсиканец Поцо ди Борго, съветник на царя по френските въпроси, са убедени, че Бурбоните ще бъдат застигнати от нова революция, ако не се даде на Франция конституция.

1.3. Появата на Талейран

На 23 септември, една седмица преди определеното за 1 отомври 1814 г. откриване на конгреса, във Виена пристига заедно с други френски дипломати министърът на външните работи на Луи XVIII княз Талейран – Перигор. Александър познава добре Талейран. Не напразно той толкова пъти иска и получава от царя пари, без да се обижда много, когато му отказват. Но блестящият ум на Талейран, неподражаемата му ловкост, находчивостта и познаването на хората го правят много опасен противник. Слабото място в позицията на Талейран се състои в това, че на Виенския конгрес той се явява като представител на победена страна. Затова Талейран трябва да прояви максимум съобразителност и способност да лавира. Когато Талейран пристига във Виена, той вече знае какъв проблем ще заангажира вниманието на конгреса. Това е сложният полско – саксонски въпрос. Александър, чиито войски след отсъплението на Наполеон окупират Варшавското херцогство, заявява открито, че на никого няма да отсъпи това херцогство. А тъй като то се състои от земи заграбени от Прусия още при трите поделби на Полша и едва през 1807 г. отнети и от Наполеон, пруският крал Фридрих – Вилхем III претендира като компенсация за присъединяване на кралство Саксония към Прусия. Александър е съгласен. При това той възнамерява да отнеме от саксонския крал владенията му под предлог за наказание, че толкова дълго време е верен съюзник на Наполеон. Талейран веднага съобразява, че е най – изгодно да вбие клин между Австрия, Англия, Русия и Прусия, които побеждават Франция през 1814г. именно по този въпрос.

1.4. Принципът на легитимизма

Още преди пристигането си във Виена Талейран знае добре, че от гледна точка на интересите на Франция най – разумно ще бъде да разгласи така наречения “принцип на легитимизма” . Този принцип се състои в следното: Европа, събрала се в лицето на своите владетели и дипломати на Виенския конгрес, трябва при новата подялба на земите и изменянето на териториалните граници да оставя непокътнато всичко, което е съществувало законно преди революционните войни, т.е. до 1792 г. Ако този принцип се приеме и се осъществи, не само Франця ще да получи сигурност за целостта на своята територия, която в този момент не е в състояние да се защитава с военна сила, но и Прусия и Русия ще бъдат обуздани в стремежите си за териториално разширяване. За Талейран, естествено, ще бъде изгодно да се споразумее предварително и с Метерних, който също не иска да предаде Полша на Русия, а Саксония на Прусия, и с лорд Касълрей, който по този въпрос е на същото мнение, на каквото и Метерних. Но такова общо споразумение още няма и то се постига доста трудно. И Метерних, и Касълрей се отнасят към Талейран подозрително, като допускат възможността за нова измяна от негова страна.

Няма нито едно заседание, на което да присъствуват всички участници на конгреса. Работи се по отделни комитети, на съвещанията на които са сключени договори за границите и изработени постановления и декларации. Голяма част от тях влиза в заключителния генерален протокол на конгреса.

Всеки от представителите иска да откъсне за себе си колкото може повече без да се съобразява с правата и стремежите на другите и прикрива целите си с демагогия. Остроумният писател от онова време, военният деец и дипломат княз Дъо Лин, съвременник и очевидец на конгреса, пише:  “Във Виена се събрала цяла Европа, това е истински хаос. От всички страни крещят: мир, справедливост, равновесие, възнаграждение, легитимизъм. Кой е в състояние да се ориентира в този хаос, кой може да постави край на този поток от претенции? Що се отнася до мен, аз искам само нова шапка, защото старата съвсем ми се изхаби от постоянните срещи с монарсите” .

А генералният секретар на конгреса, съветник и дясна ръка на австрийския кнцлер княз Метерних, пише по – късно в мемоарите си: “Гръмките фрази за “преустройство на социалния ред” и “обновяване на политическата система на Европа”, за постоянен мир, основан върху справедливо разпределение на силите” и т.н. се произнасят с цел да се успокои тълпата и да се придаде на това тържествено събрание известно достойнсво и величие; но истинската цел на конгреса беше подялба на наследството на победения между победителите.

В разкошните дворци на Виена и предградията й се струпват участници и гости на конгреса, заседанията се редуват със спектакли, с балове и хазарт. За увеселения и празненства на участниците е отпусната огромна за онова време сума от 1000 ливри на ден. Обаче зад цялата тази шумотевица и вакханалия се извършват най – сложни операции. Често се случва, че на маскарадите под прикритието на доминото или маската се срещат хора, които подготвят сериозни политически интриги и взимат решения за съдбите на цели народи и държави. На Виенския конгрес “народите биваха купувани и продавани, разделяни и съединявани само с оглед на интересите и намеренията на техните управници”.

Представителите на четирите държави още от самото начало се стремят да сведат задачата на френския представител само до подписване на протоколите, но в хода на заседаянията и благодарение на подкрепата на представителите на малките държави, спекулирайки умело с противоречията между големите Талейран съумява да повлияе върху работата на конгреса и започва да играе твърде значителна роля. Освен това той влиза в тайни преговори с Касълрей и Метерних.

1.5. Полско – саксонският  въпрос

Когато пристига във Виена, Талейран е поканен да вземе участие в заседанието на четирите “велики” държави. Той се явява там съвсем не като представител на победена нация. С надменен и твърде самоуверен тон той веднага пита присъствуващите защо останалите членове на френската делегация не са получили покана за това заседание, докато Прусия не била представена в него не само от Харденберг, но и от В. Хумболдт. След това той се нахвърля с думата “съюзници”, която вижда в предварително подготвения протокол. “Ако още съществуват съюзни държави, аз съм излишен тук” – заявява той, настоявайки Франция да бъде допусната в ръководещия конгреса комитет. Позовавайки се на това, че Парижкият трактат е подписан от представители не на четири, а на осем държави, той настоява да бъдат поканени на предварителните съвещания освен представителите на Франция още и представителите на Испания, Португалия и Швеция. В края на краищата той успява да влезе в състава на ръководния комитет и по такъв начин получава възможност да интригува с цел да сблъска и скара помежду им доскорошните “съюзници”.

В началото на октомври 1814 г. Талейран се явява при Александър и между тях става неприятно спречкване. Тайлеран прокламира прословутия си “принцип на легитимизма”. Александър трябва да се откаже от частите на Полша, които преди революционните войни не принадлежат на Русия, а Прусия не трябва да претендира за Саксония. “Аз поставям правото на облагите!” – казва Талейран в отговор на забележката на царя, че Русия трябва да получи за своята победа облагата, която заслужава. Изглежда това кара Александър да избухне, който по принцип умее да се владее. Проповед за светост на правото му чете в очите този същият Талейран, който в Ерфрут продава на него, на Александър, Наполеон и получава за това парично възнаграждение от средствата на руската хазна. “По – добре война!  ” – заявява Александър.

След това се водят разговори с лорд Касълрей. Александър му заявява, че е решил “да поправи моралното прегрешение, допуснато при подялбата на Полша”. Царят не си поставя задача веднага, още тук, на Виенския конгрес, да обедини всички части на стара Полша. Той за сега може да говори за онази полска територия, която сега, през 1814 г. е заета от неговите войски. От тази част на Полша  той ще създаде кралство Полша, на което сам той ще бъде конституционен монарх. Той не само ще възстанови кралство Полша от областите, които по право на завоюване би могъл да присъедини към Русия;  той дори ще пожертва за това  конституционно кралство и Белостокски окръг, който Русия получава през 1807 г., а също и Тарнополски окръг който преминава към нея през 1809 г.

Касълрей намира, че конституцията, която царят желае да даде на Полша, е много “либерална” и затова е опасна за Австрия и Прусия. Той изказва опасение, че австрийските и пруските поляци ще се разбунтуват, завиждайки на своите събратя, които имат конституция. Царят така упорито доказва, че се грижи за независимостта и свободата на Полша, че министърът на буржоазна Англия го убеждава да не бъде толкова либерален. Австрийското правителство повече от английското се опасява от създаването на либерален режим в Полша и от прекомерното, както му се струвало, засилване мощта на Русия чрез присъединяване на голяма част от полските земи към нея. Тогава австрийският канцлер предлага на Касълрей следния изход: Австрия и Англия да се съгласят да бъде предадена цяла Саксония на пруския крал. Но затова пък Прусия трябва да измени на Александър, да се присъедини към Австрия и Англия и заедно с тях да не допусне царят да завладее Полша (Варшавското херцогство). По такъв начин Саксония трябвало да бъде наградата на краля за измяната му на Александър.

Крал Фридрих – Вилхем III все пак решава да се откаже от този план. Ясно е, че не току – така Метерних и Касълрей не привличат Тайлеран към набелязаната сделка. За пруския крал веднага се разкрива цялата опасност на положението му: какво ще стане, ако Талейран разкаже всичко на Александър I, а най – важното, ако сам предложи съвместни дипломатически, а може би и не само дипломатически действия на Франция и Русия против Прусия? Кошмарът на френско – руски съюз, горчилката от тилзитските и следтилзитските времена са твърде живи. В края на краищата Фридрих – Вилхем III намира за добре да уведоми за всичко Александър, за да докаже благородството на собствените си намерения. Царят разговаря с Метерних. По този повод Талейран  злорадно съобщава на Луи XVIII, че дори с провинил се лакей не разговарят така, както Александър разговарял с Метерних.

1.6. Тайното споразумение на Австрия, Франция и Англия  против Русия и Прусия

Поради упоритата вътрешна борба работата на конгреса не напредва. Тогава Талейран променя тактиката, запазвайки старата си цел: да задълбочи разцеплението в редовете на победителите. Франция била заинтересована не толкова да възпрепятства засилването на Русия, колкото да не се засили Прусия, непосредствен съсед и враг на Франция. И ето Талейран дава на Александър да разбере, че не поддържа Австрия и Англия в опозицията им против създаването на Полско кралство в пределите на империята на Александър; обаче Франция в никакъв случай няма да се съгласи и с предаването на Саксония на пруския крал. Самият  Фридрих – Вилхем III, както и неговите дипломатически представители Харденберг и Хумболдт, играят на конгреса твърде незначителна роля. Била му обещана Саксония. Алесандър нарича саксонския крал изменник, казва, че Прусия ще получи Саксония в замяна на загубената от нея  част от Полша, и кралят е известно време спокоен. Дейността на Талейран се улеснява от острите противоречия между доскорошните съюзници и преди всичко от активното противодействие на австрийската и английската дипломация на плановете на Русия и Прусия. В стремежа си с всички средства да попречат на засилването на Русия и да ограничат влиянието й, постигнато в резултат на победата над Наполеон, Касълрей и Метерних се решават дори на сключване на таен съюз с Франция. На 3 януари 1815 г. тайното споразумение е подписано от представителите на трите държави. То е насочено против Русия и Прусия и задължава Австрия, Англия и Франция в случай, че една от договарящите се страни бъде изложена на опасност от една или няколко държави, да се притекат на помощ една на друга, като дадат за тази цел армии от по 150 хиляди войници. При това тримата участници се задължават да не сключват с противниците си сепаративни договори.

Разбира се, споразумението трябва да се държи в най – строга тайна от Александър и изобщо от когото и да било. Един екземпляр от него остава във Виена у Метерних; друг е предаден на Талейран и незабавно изпратен в Париж на крал Луи XVIII; трети получава на ръка Касълрей и го отнася на английския принц регент Георг.

Този таен договор така засилва енергията за съпротива срещу саксонския проект, че на Александър не му остава друго, освен да се реши да води война, или да отстъпи. След като получава всичко, което иска в Полша, Александър не желае заради Прусия да се кара, а още повече да воюва с трите велики държави. Той отстъпва: на Прусия е предадена само част от Саксония. Саксонският крал се настанява окончателно във владенията си, които обаче са значително окастрени.

1.7. Организирането на Германския съюз

След това конгресът се занимава с уреждането на германските работи. Особени спорове тук няма. Александър както и Метерних, смята че е целесъобразно да се затвърди феодалната собственост на Германия. Англия е съвсем равнодушна към този въпрос, а Прусия – безсилна, дори и да има желание да се бори. Цялото настроение на участниците във Виенския конгрес свидетелва за нежеланието им макар с каквото и да било да подкрепят надеждите на издгащата се буржоазия. Рухването на надеждите на германския народ за обединение на Германия е още една характерна черта в картината на пълното възтържествуване на реакцията.

Съгласно плана на Метерних конгресът набелязва създаването на организация, която получава името “Германски съюз”. За ръководене на работите в този съюз се създава така нареченият “Бундестаг”. В съюза участват Австрия, Прусия и всички германски държави (общо 38). В задачите на Германския съюз според плановете на Метерних, влиза създаването на бариера против евентуално нападение от страна на Франция към Рейн и същевременно осигуряването на ръководно положение на Австрия в Германия. Председателстването на Будестага, чието седалище става град Франкфурт на Майн, е възложено на австрийския представител, а гласовете в Бундестага са разпределени така, че именно на Австрия се осигурява решаващата дума. Разбира се, с това не се цели обединяване на германския народ, а напротив – увековечаване на разпокъсаността му и запазване на дребните феодални монархии.

1.8. “Стоте дни” – завръщането на Наполеон

Конгресът вече пристъпва към сумиране на общите резултати от работата си, когато изведнъж участиците в него са поразени от неочаквана вест: на 1 март Наполеон слиза на френския бряг. А след три седмици, на 20 март 1815 г. Наполеон влиза в Париж. Империята е възстановена. Безспорно слуховете за разногласията, които раздират Виенския конгрес, изиграват немалка роля за решението Наполеон да напусне Елба. В Париж го очаква чудна изненада. В кабинета на краля, който избягва от Париж само едно денонощие преди влизането на Наполеон, той намира същия онзи таен договор от 3 януари 1815 г., едно от трите копия което, както казахме, Талейран изпраща от Виена на Луи XVIII. Кралят избягва толкова ненадейно, че в бързината забравя в бюрото си този документ. Наполеон нарежда веднага да приготвят куриер, който заминава с пакета към Виена.и  заповядва да връчат документа на император Александър.

По думите на Бутякин, в чието присъствие Александър за пръв път прочита насочения против него таен договор, царят почервенява от гняв, но се сдържа. Когато при него отива Метерних, който след завръщането на Наполеон очаква спасението на Европа главно от царя, Александър мълчаливо подава на авсрийския канцлер тайния плод на дипломатическото му творчество. Метерних така се обърква, че вероятно за пръв и последен път в живота си дори не намира какво да излъже. Толкова голяма е била изненадата.

Впрочем страхът от Наполеон надделява и Александър веднага се вижда принуден да заяви на Метерних, че независимо от всичко врагът им е общ – именно Наполеон.

След поражението на Наполеон при Ватерло на 18 юни 1815 г. става втората реставрация на Бурбоните във Франция.

1.9. Решенията на Виенския конгрес

Няколко дни преди битката при Ватерло, която окончателно решава съдбата на Наполеон, четирите главни страни – участнички в конгреса, а също Швеция и Португалия подписват заключителния (генералния) акт на Виенския конгрес от 9 юни 1815 г., който се състои от 121 параграфа и 17 приложения. Франция се лишава от всичките й завоевания, като е сведена до границите й от 1792 г., а за безопастност на държавите победителки край нейните граници се създават буферни държави. Промишлена Белгия, която според думите на Наполеон “била като зареден пистолет, насочен в тялото на Англия”, насилствено се слива с по-изостаналата Холандия в Нидерландско кралство. В Италия е възстановено Сардинското кралство, като му се връщат отнетите от Франция Савоя и Ница. Сардинският крал възстановява властта си и получава освен това Генуа. На папата като светски владетел на Рим са върнати Болоня, Равена и Ферара. По този начин раздробеността на Италия е възстановена и узаконена.

Решенията на Виенския конгрес, продължени със сключването на втория Парижки мирен договор през ноември 1815 г. представляват типична формула на вече прилагания принцип на “равновесие на силите”, който тепърва ще бъде използван и тълкуван в историята на междудържавните отношения. В конкретния през 1815 г. случай това означава създаването на такава държавнополитическа структура в Европа, която да изключва в бъдеще повторението на републиканския и демократическия екперимент във Франция и вън от нея.

В този смисъл решенията на конгреса са модел на контрареволюционна и архиреакционна политика, чиято зловеща персонофикация става първият министър на австрийския император принц Клеменс фон Метерних. В хода на продължителни пререкания, в които все пак баловете и концертите са повече, отколкото заседанията и срещите, великите сили оповестяват “малко по малко”, а не в общ документ своите решения. Двата ръководни принципа, на които те почиват – освен изграждането на бариера срещу бъдеща френска агресия, - са тези за легитизма и необходимостта от компенсации. Първият вече овехтял принцип от същинското средновековие връща на престола не само Луи XVIII, но и Фердинанд VII Испански, краля на Неапол и Сицилия Фердинанд IV, който в новите си права става Фердинанд I, савойската династия Пиемонт, властващите по наследство фамилии в Лотарингия, Модена, Парма и Тоскана. (Пармското херцогство получава жената на Наполеон Бонапарт Мария-Луиза).

Венецианската република и територията с център Милано са върнати на Хабсбургската династия. Една нова Германска конфедерация възниква на мястото на предишната, твърде различна по начин на управление и по пропорционалност между етническо разпределение и териториален обхват. Тя включва само 38 от бившите 300 малки дъжавици от Свещенната римска империя, в които са възстановени монархическите и олигархическите принципи на управление. Всяка по – важна промяна в нея става с единодушното решение на предствителните и ръководни органи, ръководени от пратениците на австрийския император. През 50-годишната си история тази формация не успява да прерастне в нещо повече от едно дипломатическо средство за координация между германските държави в интерес на Хабсбургите. Тя, от друга страна, се явява и едно от най – ярките свиделства за условността и неравномерността на реставрационния процес. Нейното създаване                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                         отразява невъзможността – въпреки стремежа на Австрия  - да се пренебрегнат практическите и политическите последствия от предишния размирен четвърт век.

Прусия, единственият противовес на Австрия в Конфедерацията, е уголемена с присъединяването на част от Саксония, о. Рюген и шведска Померания, като запазва полските си притежания с център Познан, санкционирани още в края на XVIII век. Загубата на Хановер, който става самостоятелна държавна единица с монарх, а също и на Бавария е компенсирана с присъединяването на Вестфалия и на обширна територия по левия бряг на Рейн, особено важни в икономическо и стратегическо отношение. Фактически в новите земи на Прусия лежат ключовете към бъдещата й мощ. Към завзетата през XVIII век Силезия сега се прибавят и безценните недра на Рур.  Въпреки че Прусия си остава разкъсана на две части – стара, източна и нова, западна, - тя скоро след 1815 г. започва да набира сили и да става  опасна за съседите.

Австрия не просто възстановява, а разширява съществуващите си италиански владения, осигуряващи й истински политически и военен контрол над цяла Италия. Тя запазва и част от полското си “наследство” – Венеция, Далмация. Краков получава статут на свободен град, гарантиран и съблюдаван от Русия, Австрия и Прусия. Незаетата от Прусия част от Саксония  запазва предишниия си статут на независимо кралство, чиито владетел е върнат на престола. По – големият дял от Великото варшавско кралство останал извън пределите на Прусия и Австрия, е обявен за автономна полска държава под върховенството на руския цар съгласно решението то трябва да се намира “в неразривна връзка с Русия”. Макар и отначало с либерална конституция и скромнореформирана политическа структура, това бивше творение на Наполеоновите войни става наследствено на династията Романови. С този резултат приключват пет месечните преговори по полския  въпрос. Град Краков “с принадлежащата му област” е обявен “за вечни времена свободен, независим и напълно свободен град” под покровителството на Русия, Австрия и Прусия. Дания получава Шлезвиг и немски Холщайн.

Вторият принцип на “миротворците” във Виена е този на компенсациите в случай на загуба на територии, привилегии, стопанско – финансови или пазарни улеснения. По този начин Англия получава Цейлон и нос Добра Надежда от холандците, Тринидат от Испания, Хелголанд от Дания, Малта и Йонийските осрови. Според така наречения втори Парижки мирен договор от ноември 1815 г. тя получава също и бивши френски колонии – Мавриций, Тобаго и Санта Лучия. Като цяло британските придобивки от конгресното уреждане не би трябвало да се окачествяват като териториални, а като стратегически и икономически – това са предимно морски бази и търговски пристанища. Подобни компенсации се осъществяват и между Австрия, Прусия, Швеция, Швейцария и Нидерландия. В тях териториите на държави като Норвегия, Финландия и Белгия имат стойност на обикновенна “разменна монета”. На европейската карта има и нови, и стари държави, някои с познати имена, но с променени граници, като Кралство Норвегия и Швеция, Дания, новото Нидерландско кралство, Сардинското кралство, Кралството на двете Силцилии, папските държави, Швейцария, Черна Гора.

Двете най – могъщи европейски държави – Англия и Русия  - излизат от продължителните  войни с Франция значително укрепнали и засилени. Първата разширява и без това огромните си владения. Тя напълно си остава “владетелка на моретата”, след като успява да отстрани главната си съперница – Франция, и да принуди останалите страни да признаят установеното от самата нея грабителско по същество “морско право”, т.е. “право” да спира в открито море и да проверява търговските кораби на неутралните страни с цел да конфискува изпращаните в неприятелски пристанища стоки. Особено голямо значение има затвърждаването на британското господство на о. Малта и на Йонийските острови, които са превърнати във военноморски бази, във форпостове на английската буржоазия на подстъпите към страните на Близкия и Средния Изток.

Царска Русия излиза от войната с наполеоновска Франция значително разширена със земите на бившото Варшавско херцогство, на Финладия и Бесарабия. На европейския континент Русия няма вече напълно равностойни съперници.

Всички наложени на Франция с втория Парижки мирен довор ограничения и контрибуции още през 1818 г. са отменени. От тогава нейната реинтеграция в новата международна система в Европа може да се смята за пълна. Но най – важният принцип, преминаващ през всички конгресни решения – изграждането на силна буферна зона около Франция като гаранция срещу втора френска офанзива на континента, - е успешно осъществен и неотклонно поддържан. От тук присъединяването на част от белгийската територия към Холандия и създаването на ново Нидерландско кралство, уголемяването на Прусия, заздравяването на Сардинското кралство и на Австрия. От тези превантивни мерки се възполува Русия, която взема Бесарабия като гаранция срещу подкрепяната от Франция Османска империя.

Освен разрешаването на основните политически и териториални въпроси Виенският конгрес приема редица специални допълнителни постановления под формата на актове, приложени към главния трактат. Между тях особено място заемат “Декларация на държавите за премахване на търговията с негри” , подписана на 8 февруари 1815 г., а също и “Положение за ранговете на дипломатическите представители” , прието от конгреса на 19 март 1815 г. Последното за пръв път установява еднообразие в ранговете на различните дипломатически представители, влязло след това за дълги години в дипломатическите традиции като норма в международното право. Това постановление слага край на всякакви дразги и конфликти по въпросите за старшинството, обичайни за дипломатическата практика през XVIII век. Установени са следните рангове: 1. Посланик, папски легат и нунций; 2. Пълномощен министър; 3. Временно управляващ. По – късно, през 1818 г., към тези три ранга е прибавен и рангът министър – резидент, поставен между пълномощните министри и временно управляващите.

Участниците в конгреса остават с убеждението, че създават нещо много трайно. Но всъщност те построяват здание, което доста скоро започва да се руши. Реакционната утопия на конгреса се състои в опита, без да се съобразява  нито с новите производствени отношения, нито с двадесет и пет годишната буря, която разрушава старите устои на феодализма и абсолютизма в Европа, да задържи тази част на света в рамките на отживелия строй. Тази утопия лежи в основата на цялата дейност на конгреса.

1.10. Последици

Когато говорим за “Реаставрация” като историческо определение на периода след Виенския конгрес, следва най – напред да видим нейните измерения по отношение състоянието и йерархията между отделните велики сили – създатели и гаранти на “конгресната система”. Още за съвременниците е ясно, че с френската хегемония на континета е приключено и че новите определящи международни отношения сили, които ще се борят за водачеството на “концерта”, са Англия и Русия. Именно те имат най – голям принос за унищожаването на Наполеоновата империя. Те поставят и налагат основните принципи на новия териториален и политичски порядък в Европа. И за това около тях ще се изгарждат всички крупни групировки на големите европейски държави чак до Кримската война.

И двете са периферни сили с нарастващи сфери на интерес и възможности за териториално разширение и политическо  въздействие извън Европа. В 1815 г. те нямат какво да реставрират в собствените си страни, но и те, както всички останали, не са вече държавите от края на XVIII век. От 1801 г. Ирландия е част от Великобритания. След Трафалгар британското морско превъзходство, гръбнакът на нейното могъщество, е извън всякакво съмнение. До 1815 г. социалните и икономическите промени в Англия, съпътстващи индустриалната революция, са вече в ход. Успоредно с тях решенията от Виена засилват нейното икономическо и колониално надмощие. В 1848 г. Англия е все още единствената истински световна сила, т.е. такава, която притежава големи интереси във всички континенти и океани. Не случайно нейните съюзници смятат тъговската й политика за агресивна, а самата Англия – за готова да пожертва политическите си принципи за търговски цели. От 1815 г. Обединеното кралство навлиза в кулминацията на един период, през който неведнъж въздейства в атмосферата и реда на Европа – въздействие, което има и социални, и политически, и морални измерения. За немалка част от всичко това заслуга има дългогодишният конфликт с Наполеон, показтелно наричан от англичаните “голямата война”, който довежда до тях носеното десетилетия след това съзнание, че тяхната страна е една велика сила с решаващ глас в европейските дела.

Равносметка от същия този конфликт за Русия може да се окачестви като революция в нейното международно положение. Ако появата и като важна континентална държава предствлява централно политическо събитие на XVIII век, то войните с Наполеон в същата степен я превръщат в доминираща европейска сила. Присъствието на руската армия в сърцето на Европа през 1813 г. - 1814 г., триумфалният марш на руските казаци по улиците на Париж удивляват Европа и оставят дълбоки следи на почитане  и страх пред огромния човешки потенциал и военната мощ на източната империя. На това почитане и на този страх Русия ще държи силата си в Европа чак до Кримската война, те ще формират отношението на западните държавници и дипломати към нея и отново те ще бъдат крайното опрвдание на Свещенния съюз. Британската сила в Европа е дипломатическа, икономическа и морска, но тя няма онова военно покритие, което изравнява гласа на Русия на континента с този на Англия.

А и тъкмо новият международен статут на Русия е този, който кара Прусия и Австрия въпреки въстановените си позиции на водещи централноевропейски сили да се чувстват несигурни и дори не съвсем независими. За първата съседството с източния “колос” десетилетия наред ще насочва “компаса” на външната й политика на Изток. Натам отвеждат и опасенията, че Прусия не ще може да се справи с евентуална френска офанзива през Рейн без австрийска и руска подкрепа. Почти до края на XIX век за нея, а после и за обединена Германия централна външнополитическа задача ще бъде сближението с Русия, а неин идеал – австро-руското разбирателство срещу Франция. Това постоянно търсене на подкрепа е признание за ниското положение на Австрия в йерархията на великите сили. Пълно право имат онези изследователи, които виждат във виенските решения за Централна Европа най – слабото звено на следконгресната система. А тази слабост произтича главно от прекомерно уголемените територии поставени под австрийско управление. Още от XVIII век големият проблем на Австрия е, че нейните ангажименти надхвърлят възможностите й, а новите граници от 1815 г., особено в Италия, увеличват тези ангажименти. Австрия всъщност е превърната – най – вече в английско желание – в огромна буферна държава, чието предназначение е двупосочно – и към Франция, и към Русия. Същата консервативна цел преследва и австрийското водачество в самата Германска конфедерация. Наистина определението за “конгресната система” като “система на Метерних”, както и важната роля на Австрия в дипломатическите инициативи особено в началото на 20 – те години на XIX век, са в състояние да подведат в оценката за действителното положение на дунавската монархия на континента. Защото всъщност те са следствие не от силата, а от слабостта й, от изкуственото й превръщане в европейска “необходимост”, от невъзможността на Хабсбургите да удържат позициите си в Италия, и в Източна Европа без силен поддръжник. Това е само обикновенно потвърждение на добре известния факт, че дипломатическата активност не само далеч не отразява, но често дори компенсира липсата на политическо влияние и политически потенциал.

Най – съществен стабилизиращ фактор  в общоевропейската  система след Виенския конгрес, както и твърде често по – късно се оказва и страхът. Той винаги е конкретен. За годините след 1815 г. това е преди всичко страхът от войната – защото тя е, която отприщва “тъмните сили” на революцията. Неговото политическо проявление е коалицията на четирите велики сили срещу Франция. А докато тази коалиция съществува Франция няма друг избор, освен да търси партнъори из между най – силните – Англия и Русия. На пръв поглед това я изравнява с позицията на Австрия и Прусия. Нейната цел обаче е съвсем различна – не подсигуряване и застраховане на съществуващия ред, а излизане от изолацията и възвръщане на статута й като водеща европейска държава. Темповете на икономически растеж, макар и по – бавни от тези на Англия или Белгия, служат за стимул в тази насока. Но англо – френската борба за Иберийския полуостров през 20 – те години и активната френска политика на Изток през 30 – те години не могат да създадат  нужните условия за изпълнение на тази стратегическа задача.

Единственият общоевропейски значим въпрос, който остава извън конгресните дискусии и решения, е този за Европейска Турция. До 1775 г. така наречения източен въпрос е въпросът за “равновесието” на руските, австрийските и пруските интереси там, за втори път “решен” през 1815 г. на принципа на подялбата. От последната четвърт на XVIII век той придобива по – широк и до голяма степен по – европейски смисъл, който ще остане определящ през целия XIX век и който е резултат от въздействието на два самостоятелни, но еднакво важни фактора. Първият от тях е настъпателното придвижване и разрастване на Русия в този район. В средата на 80 – те години на XVIII век тя вече твърдо е “стъпила” на бреговете на Черно море, а руско – турските мирни договори от 1774 г. и 1792 г. и особено след появата на няколко руски бойни кораба в Левента преидзвикват признаци на видима тревога в Англия и Франция. Заедно с присъединяването на Финландия в 1809 г. и на Бесарабия в 1812 г. конгресните придобивки в Полша очертават най – голямото разширение до този момент на Русия в западна и югозападна посока. Вторият фактор е появата и бързото сразяване на балканския национализъм, за първи път мощно изявил се в Сърбия и Гърция. Тази нова “зона” на политическо и териториално разместване в района ще създава главоболия на европейските пазители на “реда” и  “мира”. От тук насетне източният въпрос става въпросът за бъдещето на Османската империя, за нейната подялба и нейните наследници, за равновесието на силите в един огромен и стратегически важен регион, покриващ Черно море, Балканите, водните пътища към Централна Европа, в Егея и Източното Средиземноморие.

По линията на този въпрос върви един от малкото примери на пряка приемственост в международните отношения преди и след революционните войни. Макар и явно повлиян, той не е променен от европейските трусове в началото на века. Ако има някаква промяна, то тя не е в съдържанието, а в обхвата и остротата на европейските противоречия, заложени в него: тези между Франция и Англия за Египет, между Русия и Англия в целия Близък Изток, между Русия и Австрия за дунавския път и Полша.Одринският мирен договор от 1829 г. и първите сериозни сблъсъци по проблемите за стаута на Проливите и на Египет през 30 – те годин на XIX век ще доведат до окончателно изкристализиране на тези основни противопречия. Едва ли е чудно, че във Виена великите сили дори не првят опит да помирят интересите си в този район. През целия XIX век източния въпрос ще остане между онези, по които споразумението е или невъзможно, или мимолетно. При липсата на всякаква предварителна съгласуваност страните от “голямата петорка” противно на всички предписания на концертната дипломация реагират на източните проблеми едва когато достигнат размерите на криза.

Ако всеки добър стопански историк основателно заключва, че до средата на XIX век цялата икономика на Европа с изключение на Англия е икономиката на стария режим, то в идейно – европейско политическо развитие Великата френска революция изкопава необходима пропаст, която не позволява  връщането на часовника на историята назад. Политическата административна държавна система, създадена от Наполеон, в огромната си част умира заедно с него. Но неговият териториален и социален експеримент независимо от съпътстващите го негодувание и съпротива поражда непознат дотогава политически климат на континента. А това означава, че макар и победена, революцията или по точно идеята за  революция остава жива. Подобно на реставрацията в Англия сто години преди това, тази във Франция не успява да ликвидира основните исторически постижения на Великата френска революция, нито пък да ограничи нейното повсеместно проникване в останалата част от “конгресна” Европа.

Един от най – важните и трайни политически продукти на това обстоятелство са появата и развитието на модерния национализъм. Отначало пренебрегнат от господарите на Европа, той постепнно става не по – малко преизвикателство  за стария ред, отколкото опасностите на социалната революция. В прочем последната не може да бъде отделена от национализма дотолкова, доколкото доктрината за “народния суверенитет” е изградена не само от революционните идеали за свобода, равенство и братство, но и от демократичната идея за правото на всички граждани без оглед на богатство и статус да имат равен глас в избора и контрола на управлението. Въвеждането на конституция във Франция, Полша и някои германски държави е също потвърждение в политически план за невъзможността да бъдат зачеркнати всички внесени от революцията промени.

Известно е, че Виенският конгрес поставя началото на “конгресна система” в политическото и държавното устройство на Европа. Планът на четирите велики сили за свикване на периодични конгреси по тези въпроси има предназначението да унифицира Европа по “модела на Метерних”. Последната от тези срещи обаче е на конгреса във Верона през 1822 г. Две години преди това единството на победителите е поставено на сериозно изпитание, когато в Испания избухва бунт срещу бурбонския крал Фердинанд VII. Въпреки че това въстание не засяга народните маси, а е осъществено от армията под ръководството на шепа интелектуалци, кралят Бурбон приема още през март 1820 г. свикването на Кортесите и съблюдаването на конституцията. Руската идея за обща акция за “спасение” на краля обаче не се осъществява. На 5.V.1820 г. английското правителство, ръководено от желанието си да изтласка френското влияние от Иберийския полуостров, официално се противопоставя на интервенцията. Възражението е представено в принципна форма – британският премиер се обявява изобщо против ползването на Четворния съюз за потушаване на революционни движения; всяка велика сила тябва да действува според интересите си в рамките на собствените си сфери на влияние. Това първо “разстройване” в “европейския концерт” създава надежди за разединение на великите сили по отношение на политическите промени в Европа. Предизвиканите от бунтове в Италия и Испания разногласия относно предназначението на Четворния съюз довеждат до ново прегрупиране на големите европейски държави и в крайна сметка до краха на “конгресната система” в началото на 20 – те години. Конгресите са заменени с конференции на посланниците, чието “приемущество” е, че не се занимават с принципни и общи, а само с конкретни належащи неща.

Революционните движения в Испания, Португалия и Италия провокират, от една страна, завръщането и реабилитацията на консервативното мислене сред буржоазните кръгове из Европа, а от друга – заздрвяването и идеологическото и тактическото парнъорство между държавите от Свещения съюз. Само пет години след Виенския конгрес на повърхността изплуват принципалните различия между участниците в “концерта”, и то не само между Англия и Франция, но и между тях двете и Тройния съюз. Конституционните традиции в тези страни, както и “фамилният пакт” между Испания и Бурбонската династия не успяват да създадат условия за политическо сътрудничество. Новият английски премиер Дж. Канинг е обезпокоен от “френските интриги” в Латинска Америка, една от които се приема, че е опитът да се предотврати републиканизма като упрвление. От своя страна Франция гледа с растящо безпокойство търговското проникване на Англия в Османската империя и в Латинска Америка. Монарсите в Берлин и Виена се отнасят с дълбоко подозрение към връзките на Петербург с Париж и особено с Лондон – подозрение, което прераства в недоверие, след като френско – руско – английската флота потопява османско – египетската през 1827 г. и става известно съществуването на секретни клаузи в Лондонския договор  между трите страни от същата година. Но временно класовата солидарност като чувство на страх надделява над стратегическите интереси като съображения. Тенденциите в международните отношения и нуждата на Метерних от подкрепа срещу най – опасния му противник -   революцията, окончателно  отделят Австрия от “лагера” на Англия и я включват в този на Русия. Така разпределението на Европа на две големи системи от връзки между великите сили – англо – френската борба на Запад и сътрудничеството на трите северни двора под водачеството на Петербург в Източна и Централна Европа – в средата на 20 – те години вече е факт, а в началото на 30 – те гогини е съвсем ясно. Единствено районът на Близкия Изток, където Англия и Франция зорко пазят значимите си интереси, остава извън това разделение. Само там англо – руските противоречия запазват характера си на открит сблъсък.

Руският император Николай I е готов да се притече на помощ на  Метерних посредством съюзническата въоръжена акция в Средна Европа, но полското въстание от 1830 г. насочва вниманието на руската дипломация вътре в другите провинции на империята. Между 1830 г. и 1833 г. се провеждат няколко срещи между Метерних, Фридрих Вилхем III и представители на Николай I, на които се обсъждат общите мерки срещу вълненията в Германия, Полша и Италия. Водена от традиционната си политика на противопоставяне на континенталните съюзи, Англия официално подкрепя центробежните тенденции на освободителните движения в Средна и Източна Европа. Палмерстън нарича конституционните държави “естествени наши сътрудници”, с което дава израз на откритото си разграничение от авторитарните монархии – бивши съюзници на Англия в антинаполеоновата коалиция. По същите причини Англия признава новообразуващите се режими в Южна Америка, надявайки се на неутрализация на френското и американското влияние там. Опасенията на нейните европейски партнъори от склонността й към “политическо предателство” по всичко изглежда, че са оправдани.

След казаното дотук основателен би бил въпросът, до каква степен “конгресна” Европа е “триумф на реакцията”. Може би в степента, в която най – реакционната европейска велика сила – Австрия, придобива или по – точно си възстановява преобладаваща териториална позиция на континента. Тя притежава значителни по население славянски провинции, отново доминира в Италия и възвръща водещата си политическа роля в немскоезична Европа. Наред с тези териториални  измервания на влиянието си – и в същност заради тях – Австрия се заема със зловещото старание на своя пръв министър Метерних да пази държавното и социалнополитическото статукво от 1815 г. във всяка срана на континента. Метерних  олицетворява рестврацията  на предреволюционна Европа и не случайно политическата ненавист към него е голяма.

“Метернихова” Европа е запазена обаче за по малко от десетилетие. Ако либералният фермент на националноосвободителния порив в Испания, Италия и Полша в първите години след Виенския конгрес са съкрушени, то появата върху политическата карта на Европа на автономна Сърбия и незвисима Гърция идва не само да засили западните измерения на Източния въпрос, но и да отправи първото историческо отрицание към “Метернихова” и “конгресна” Европа. Това, че между 1815 г. и 1848 г. в кипежа на националноосвободителните борби на континента се създават само две независими държави – Гърция и Белгия, е и много, и малко. Но то във всеки случай е достатъчно като пробив в самата същност, в основните принципи на реакционното териториалнополитическо устройство. “Легитимната” власт не успява да се закрепи с решенията от 1815 г. нито в национално, нито в парламентарно, нито най – вече в социалнополитическото отношение.

Но незвисимо от първоначалните намерения от страна на създателите на европейската държавноинстуционна система на Виенския конгрес решенията, взети та и частично приложени по – късно, заемат особено място в европейската дипломатическа история и не случайно често се сочат и като положително наследство в нея. За цял век Европа е частично запазена от глобален военнополитически конфликт независимо от драматичните двустранни стълкновения на някои европейски сили. Това създаде условия за развитието на културата и цивилизацията, които от своя страна стават  предпоставка за нарастването и засилването на идеи, сили и тенденции, насочени срещу реакцията на Свещения съюз.

2. Свещен съюз

Споменатите договори в Париж и Виена не са единствените документи, които “миротворците” подписват през 1814 – 1815 г. През септември 1815 г. още докато е във Виена, руският император Александър I предлага, а владетелите на Австрия и Прусия приемат подписването на договор за съюз, който формално е отправен и към останалите монарси в Европа. Той е наречен Свещен съюз (по – късно Съюз на тримата императори) и като такъв ще преживее повече от седемдесет години.  Той ще бъде главната антипрогресивна и антидемократична междудържавна коалиция в историята на XIX век. Често пъти ще бъде разклащан от противоречията и несъвпаденията между класовите, държавните, националните и геополитически интерси на влизащите в него държави, но никога няма да загуби главната си функция на бариера срещу националноосвободителните и работническите  движения.

Тримата владетели се заклеват да действуват като “християнски братя” срещу революционния дух в Европа. Последвалите събития през 1848 г. ще покажат, че тази клетва не е просто емоционален декларативен жест от страна на дворците във Виена, Берлин и Петербург. Трайната  и здрава връзка между тях е общата им реакционност, страхът им от промени, от призраците на Робеспиер и Наполеон, единството на либерална Европа, невижданата дотогава вълна на национални бунтове и движения. Политиката на “религия и морал” е фактически политика на контрареволюция, която остава слабозасегната от сериозните вътрешни противоречия както  в рамките на самия Свещен съюз, така и в редовете на антинаполеоновата коалиция. По определението на А. Дж. П. Тейлър съюзът е насочен колкото срещу промяна на границите, толкова и срещу всякаква политическа реорганизация вътре в отделните страни. “Правата на човека” са противопоставени на “правата на трона” и в тази точка монархическите амбиции у “победителите” на Наполеон като че ли превишават тези от времената на просветения абсолютизъм. Според италианския либерален историк Бенедето Кроче в първите десет години след сключването на Свещения съюз “либералният идеал противостоеше на абсолютиския идеал и без да му даде нито за миг да отдъхне, накрая го победи”. Това е напълно вярно с оглед неравномерността и незавършеността на реставрационния процес. Извършена е политическа, конституционна, административна реставрация (при това далеч не пълна), но не и реставрация в начина на мислене и  в стремежа към социални и обществени преобразувания.

Практическите цели на съюза остават чисто политически. Александър I се стреми да изолира турския султан като нехристиянски владетел и да се обезпечи свобода на действие срещу него. Основна база за поддържане на единството в Свещения съюз е договорът от 20.11.1815г., с който Русия, Англия, Прусия и Австрия се споразумяват за общи действия в случай, че нестабилната власт на Бурбоните във Франция бъде застрашена от републиканци и бонапартисти. В представите на подписалите договора монарси поддържането на мира  е свързано със солидарността на кралските династии и със запазването на статуквото в Европа. Те се уговарят за свикването на периодични конгреси, на които да дискутират проблеми от общ интерес, и се събират през 1818г. в Екс-ла Шапел, през 1819г. в Карлбад, през 1820г. във Виена, 1821г. – в Лайбах (Любляна) и през 1822г. във Верона.

На тези конгреси участниците в Свещения съюз подготвят интервенциите срещу революционните движения в Неапол и Пиемонт през 1821г., както и срещу националното движение в Испания през 1823г., но между тях много бързо се пявяват разногласия. Англия успешно ограничава дейността на Свещения съюз само на европейския континент и не допуска намесата му срещу движенията за независимост на испанските колонии в Южна Америка. През 1827г. Англия, Русия и Франция се договарят за съвместна подкрепа на въстаналите гърци срещу Високата порта и единствен Метерних се противопоставя на общата им акция. Франция е допусната до свещения съюз, но след революцията от 1830г. се отказва от участие, тъй като неговите принципи не отговарят на нейните политически интереси.

Духът на Свещения съюз дава основание на Прусия да посрещне враждебно полското въстание от 1831г., насочено срещу Русия, както и на руското правителство, което през 1849г. изпраща войски за да смаже унгарското движение за независимост от Виена. До Кримската война действително не се стига до конфликт между големите държави в Европа, но Свещеният съюз се оказва безсилен пред либералните и националните движения на европейските народи.

В политическата история на Свещения съюз биха могли да се разграничат условно три периода - 1) 1815 – 1822г. е време на могъщество и стабилност за съюза 2) 1823 – 1830г. от интервенцията в Испания до Юлската революция във Франция 3) след 1830г., когато съюзът се разпада поради непримиримите вътрешни противоречия на участващите държави. След като става ясно, че Англия отказва да се присъедини към Свещения съюз, руският цар Александър I рашава да замине за Лондон с намерение да повлияе на британския кабинет, но неговото посещение не се усъществява. Разногласията между Англия и останалите европейски държавипо повод на национално – революционните движения придобиват все по – остър характер, особено след като поста външен министър в Лондон е зает от Джордж Канинг.

III. Заключение

По този именно начин решенията на Виенския конгрес и устройството на “Метернихова” Европа  стават бумеранг, който много скоро се завръща срещу своите създатели Тази тенденция и резултати ще срещаме и в съдбата и на други бъдещи решения на конгресни “миротворци”.

Може да се каже, че Виенския конгрес се опитва да направи новата карта на Европа въз основа на принципа на равновесието. За целта той прибягва към възстановяване на изчезнали държави. Трябва обаче да се отбележи, че не всички държави, унищожени по време на Наполеоновите войни са възстановени., например изчезва мощната Венецианска република, Генуезката република и голям брой гемански държави. Въпреки, че Папата не участва във Виенския конгрес той успява да си запази владенията в Средна Италия завладени от Наполеон. Също така, въпреки че Турция, която не от християнските държави и няма достъп до конгреса, решенията на конгрес не засягат нейните владения.

Различни са оценките, които се дават  за дейността на Виенския конгрес. Сам английския пратеник Касълрей възмутен от интригите на делегатите и от протакването на разискванията поради безкрайните балове и забавления, уреждани от Метерних казва, че : ”отвратителната картина, която предсавлява конгреса би оправдала връщането на Наполеон !” Друг пък нарича конгреса – тържище на народите