Home Право Сравнителното право като юридическа наука и като научен

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Сравнителното право като юридическа наука и като научен ПДФ Печат Е-мейл

Начало > Лекции > Правни системи на съвременността

Сравнителното право като юридическа наука и като научен

метод. Историческо развитие на сравнителното право.

Националните правни системи и правните семейства.

Същност и видове. Обща характеристика, критерии за

разграничаване и историческо развитие на правн

СРАВНИТЕЛНОТО ПРАВО КАТО НАУКА И КАТО НАУЧЕН МЕТОД

1. Развитие на сравнителното право.

Сравняването на правните системи, съседстващи на

географската карта, е дело толкова древно, колкото и

самата наука. Изучаването на 153 конституции на гръцките

и на варварските градове лежи в основата на трактата на

Аристотел за политиката. Солон, също е постъпил по

подобен начин, когато е създавал атинските закони, а

децимвирите (първите римски юристи), както гласи

легендата, са съставили законите на 12 таблици едва след

като са изучили законите на градовете на Велика Гърция.

В средните векове са сравнявали римското право и

каноническото право, а в Англия в ХVІ век също така са

обсъждали в сравнителен план достойнствата на

каноническото право и на общото право. По-късно на

сравняването на обичаите са основавали трудовете на

тези, които са се опитвали да създадат във Франция общо

обичайно право, а в Германия – немско частно право.

Накрая, Монтескьо се е стремил по пътя на сравнението да

изучи духа на законите и да определи принципите на

добрата система за управление.

И все пак развитието на сравнителното право като наука

започва едва от скоро. Едва през последните 100 години

важността на сравнителното право е била призната,

методите и целите на сравнителното право са били

систематично изучени, а самият термин “сравнително

право” е бил признат и е влязъл в научния оборот.

Причините, обясняващи толкова късното признание на

сравнителното право като наука, е леко да се установят.

В течение на векове науката за право е била насочена към

обособяване на принципите и конструкциите на

справедливото право, съответстващо на волята на бога, на

човешката природа и на разума.

Науката за право е била откъснато от позитивното право.

Изучаването на обичаите е интересувало съдебната

практика, практикуващите юристи. Но нито обичаите, нито

ордонансите на владетеля са привличали вниманието на

тези, които са размишлявали за правото и са писали за

него. Например, в университетите, където са презирали

разнобоя и варварския характер на обичаите и

ордонансите, са считали за единствено благородно и нужно

изучаването и преподаването само на истинската наука за

правото, на метода, с помощта на който може да се

открият основите на общата за всички страни

справедливост. Този метод са го виждали в изучаването на

римското право и на каноническото право, които в

трудовете на техните коментатори са били представяни

като всеобщо право на цивилизования мир, ограничен по

тогавашните виждания само в рамките на християнството.

Едва през ХІХ век вследствие на националните кодификации

идеята за “всеобщото право” е слязла от сцената и като

резултата от тази “културна революция” се е появила

възможност, а след това и необходимост да се сравняват

законодателството на различните европейски страни. И

правната наука, и университетското преподаване са се

основавали на националните законодателни системи.

Развитието на сравнителното право е било логическо

следствие от придаването на правото на национален

характер и съответно промени на концепцията за право. От

друга страна развитието на сравнителното право е

способствало последователното разширяване на

най-различни международни връзки.

Сравнението е част от човешкото мислене. Сравнението е

общонаучен и логически прийом на познание. То е

иманентна страна на процеса на познание. Научното

сравнение е комплексно явление, състоящо се от три

елемента:

а) логически прийом на познанието;

б) особена форма на познавателна дейност;

в) особен познавателен резултат с определено съдържание

и равнище.

Научна ценност имат всички сравнения, които ни позволят

да разкрием закономерностите на развитието на едни или

други явления, вътрешно присъщите им връзки и отношения.

Сравнителното право търси общото, а след и поради това –

и различното в различните национални правни системи.

Сравнителноправният метод е многофункционален в този

смисъл, че той е приложим и на теоретично, и на

емпирично равнище на познание, като на него му е присъщ

оценъчния подход.

2. Поява на сравнителното право. Неговото съвременно

значение.

Сравнителното правоведение, формирало се в началото на

ХХ век, се е развивало с бързи темпове. До средата на ХХ

век то все още е било разглеждано като тясна сфера, в

която са се подвизавали няколко дилетанти. Понастоящем в

него виждат необходимия елемент на науката и на правната

култура.

Първите стъпки на сравнителното правоведение са

отбелязани с дискусиите, насочени към определяне и

уточняване на неговата същност и предмет, мястото му

сред другите отрасли на правната наука, неговите методи,

възможната сфера на прилагането му, целите му и пр.

Дискутирало се е още следва ли да се разглежда

сравнителното право като самостоятелен отрасъл на

правната наука или само като научен метод на правната

наука, наречен сравнителен метод. Сравнителното право се

е стремило да се разграничи от сравнителната история на

правото, от общата теория на правото, от социологията на

правото и пр. Уточнявало се е също в какви отрасли на

правото сравнението е особено ефективно, какви системи

на правото е полезно, целесъобразно или просто възможно

да се сравняват помежду си, подчертавали са се и

опасностите, очакващи юристите по пътя на изучаването на

сравнителното право. Тези дискусии съставляват основата

на първите трудове по сравнително право и именно те са

били в дневния ред на първия Международен конгрес по

сравнително право, състоял се в Париж през 1990 год.

Тези проблеми се дискутират все още в някои съвременни

трудове.

В първоначалния период от развитието на сравнителното

право, разглеждането на тези въпроси е било неизбежно,

така както е била неизбежна и дискусията за мястото на

сравнителното право в университетското преподаване. Сега

когато сравнителното право е стъпило на крака, тези

въпроси са загубили своята актуалност.

Има три основни аспекта, разкриващи значението на

сравнителното право. То е полезно за изучаването на

историята на правото и на неговото философско осмисляне,

за националното право, за взаимното разбиране на

народите и за създаване на най-добри правни форми на

отношения.

3. Съпоставка на сравнителното право с историята на

правото, с философията на правото и с общата теория на

правото.

Като научен метод сравнителното право се използува от

историята на правото, философията на правото и от общата

теория на правото.

Именно в този свой аспект – като научен метод –

сравнителното право е придобило значимост през ХІХ век.

След прародителя на сравнителното право Монтескьо, е

станало модерно да се създават широки

историко-философски концепции за развитието на право,

основани на господстващите по това време представи за

социален прогрес и за еволюция. За тези цели се е

използвало правото на най-различни народи. Такава е

била, например, ориентацията на първата в света катедра

по сравнително право, създадена през 1831 год. в Колеж

де Франс.

Понастоящем модата на подобни генерализации е отминала.

Но приносът на сравнителното право във философските и

историческите изследвания е неоспорим. Сравнителното

право като изучаване на обичаите и правото на древните

народи и племена се използува за да повиши

задълбочаването на познанието на различните аспекти на

правото. Така е било по-добре изучено древноримското

право, древногерманското право, феодалното право и пр.

Подобна е и връзката на сравнителното право с

философията на правото. Сравнителното право ни показва

множество различни разбирания на правото. То ни

запознава с общества, в които липсва нашето разбиране за

правото, с общества, в които правото е тясно свързано с

религията и съставлява нейна неприкрита част. Историята

на философията на правото може да се ограничи с

описанието на възгледите и представите за природата и

ролята на правото, съществуващи в едно национално право.

Но философията изисква универсализъм, поради което ако

се ограничи до едно единствено национално право тя би

била повърхностна.

За общата теория на правото сравнителното изучаване на

правото е не по-малко благотворно. Историческият

произход на класификациите, относителния характер на

концепциите, социалната или политическа обусловеност на

институциите могат да бъдат показани отчетливо само ако

на тях гледаме от страни, ако излезем от рамките на

собствената правна система.

Типичен пример е различаването на публично и частно

право, на гражданско и търговско право, императивна и

диспозитивна норма, закон и правилник, движима и

недвижима вещ, и пр. Сравнителното право показва, че има

държави, в които такива сравнение отсъстват или почти

нямат значение.

Същото може да се каже за правните понятия и концепции.

Сравнителното право способства за отказа от тенденцията

да се приписва на тези концепции задължително всеобщ

характер.

Същото следва да се каже и за източниците на правото и

за неговите методи. Континенталната обща теория,

например, счита кодификацията и закона за прогресивен

способ, в който единствено следва да се изразяват

нормите на правото в демократичната държава, докато

съдебната практика следвало да бъде само средство за

прилагане на закона. Сравнителното право разкрива

превзетостта и хиперболичността на това схващане. Оказва

се, че има други държави, които също са демократични, и

които се придържат към съвсем други формули, като се

отказват от кодификацията и се обявяват срещу опасното,

по тяхно мнение, преувеличаване на ролята на закона.

Сравнителното право ни позволява да узнаем, че в някои

други държави нашите правни институти, чиито достойнства

непрекъснато подчертаваме, се оценяват като лъжливо

демократични или фарисейски формули. Търсенето на

истината печели от размишленията над данните,

предоставени ни от сравнителното право.

4. Роля на сравнителното право за по-добро опознаване и

усъвършенстване на националното право.

Законодателите от всички времена са използували

сравнителното право. През ХІХ век дори са говорили за

сравнително законодателство. Грижа на създаденото през

1869 год. във Франция Общество по сравнително

законодателство е било изучаването на новите кодекси,

приети в различните страни, за да може да те се сравнят

с френските кодекси и да се подскаже на законодателя как

да ги усъвършенства. Това е било допустимо дотолкова,

доколкото в тогавашна Европа е имало сходни икономически

и обществено-политически условия, пораждащи общи

изисквания към законодателя. Тогавашните държави са се

учили от опита на другите.

Правната доктрина и съдебната практика също имат

възможност да използуват сравнителното право за

усъвършенстване на националното право. Законите имат

национален характер, но правото не, то не е тъждествено

на закона. Правната наука по своята природа има

транснационален характер. Това, което е издадено,

написано и приложимо в една страна, може да окаже

влияние върху тълкуването и прилагането на правата в

друга страна със сходни структура и традиции, а дори

понякога да обнови прилагането на правото без

вмешателството на законодателя. Особено значими в тази

насока са прецедентите и решенията на конституционните

съдилища.

5. Сравнителното право и международното публично право.

Сравнителното право е полезно за взаимното разбиране

между народите и за създаване на най-добър режим на

отношенията в международния живот.

Този трети аспект на сравнителното право е най-важния в

съвременната епоха. Той засяга преди всичко

международното публично право. Новите обществени

отношения следва да се урегулират на база на отчитане на

спецификата на различните правни семейства, на

различните национални правни системи. Чл. 3 от Устава на

ЮНЕСКО изрично подчертава ролята на сравнителния метод

за изучаване на националните правни системи.

Значението на сравнителното право в дипломацията се е

отчитало отдавна. Така например, крал Хенри ХVІІІ още в

ХVІ век е създал катедра по римско право в Англия за да

може по-добре да се подготвят дипломатите на Англия,

работещи в страните от континентална Европа, в които

правото се е основавало на римските традиции.

Не може да има тясно дипломатическо сътрудничество между

държавите без да се отчита спецификата на техните

национални правни системи, на възприемането им на

правото, на конституционните им процедури за вземане на

политически решения и пр.

Същевременно една толкова често срещана категория, като

“общи принципи на правото, признати от цивилизованите

нации”, които например са един от източниците на

международното публично право, не може да бъде разбрана

без използуване на сравнителното право.

6. Сравнителното право и международното частно право.

Ролята на сравнителното право за развитието на

международното частно право е не по-малка, отколкото за

развитието на международното публично право.

Международното частно право се състои основно от

колизионни норми, призвани да определят компетентно ли е

дадено национално законодателство да урежда едно или

друго обществено отношение с международен елемент. На

практика всяка страна сама си създава такива колизионни

норми, като тези норми на различните държави най-често

са в противоречие. Това води до непредсказуемост на

решенията и до разминаване в решенията на един и същи

проблем.

Задача на сравнителното право е да сложи край на тази

анархия. Познаването на колизионните решения на други

страни може да намали тези опасности.

7. Сравнителното право и международната унификация на

правото.

Вместо да се унифицират колизионните норми по-практично

е да се изработят единни материални норми в различните

държави на едни и същи обществени отношения.

Международната унификация на правото е наложителна,

неизбежна и обективно протичаща. Тя не е химера, тя не е

замяна на различните национални правни системи с

еднообразно наднационално право, прието от законодателя

в световен мащаб. Националните правни системи трябва да

бъдат унифицирани на база всеобщите принципи на правото

и на база най-добрите правни решения на проблемите от

древността до наши дни.

8. Роля на компаративистите.

Сравнителното право играе огромна роля и за обновяването

на правната наука и за изработка на ново международно

право, отговарящо на условията на съвременния свят.

Всички юристи трябва да познават сравнителното право за

да могат по-добре да изпълнят своите функции задачи. Те

трябва да познават сравнителното право и като метод, и

като автономна правна наука. Тези, които професионално

се занимават със сравнителното право като самостоятелна

правна наука, се наричат компаративисти. Те следва да

подпомагат своите колеги да разбират по-добре правото на

съвременния свят и особеностите на националните правни

системи. Затова сравнителното право се изучава като

отделна научна дисциплина в юридическите факултети.

9. Сравнително право и социология на правото.

Много учени считат сравнителното право за един от

аспектите на социологията на правото. Сравнителното

право и социологията на правото действително имат много

общи черти.

И двете търсят ролята на правото в обществото. И двете

търсят да избегнат дуализма между правото, преподавано в

университетите, и правото, прилагано от съдиите.

Сравнителното право помага на социологията на правото да

отсее, да прецени действителното значение на правото в

дадено общество. То й помага да обобщи всички фактори,

които влияят върху развитието на обществените отношения,

както и да установи йерархията между социалните

нормативни регулатори.

10. Сравнителното право и източниците на правото.

В различните правни системи различните източници на

правото имат различно значение, различна йерархия. Освен

това по различен се установяват и тълкуват правните

норми. В едни държави правото има религиозен характер и

законодателя по никой начин не би могъл да промени това

право. В други държави законите са само модел, който е

нормално да се наруши, ако това се изисква от обичая. В

трети държави на съдебното решение се придава значение,

излизащо далеч извън рамките на конкретния процес. В

четвърти държави общите принципи на правото се

използуват за да се промени прилагането на формално

неизменните норми от действащото право. Ето защо не би

могло да се състави реална представа за ролята и

значението на източниците на правото без използването на

сравнителното право.

Нещата се затрудняват и от това, че теоретичните

постулати за източниците на правото понякога се

разминават с действителното положение. Например в

континенталното правно семейство формално се отрича

ролята на прецедента като източник на правото, но на

практика решенията на върховните съдилища и на

конституционните съдилища имат значение на закон в някои

случаи. В семейството на общото право, пък формално

водеща е ролята на съдебния прецедент, но на практика

всичко се регулира именно от закони.

11. Сравнителното право и структурата на правото.

Различните национални правни системи използуват различни

понятия за да формулират едни и същи правни норми. В

други случаи конструират по различен начин едни и същи

правни норми. Всичко това изисква познаване на

структурните различия между националните правни системи

за да може да се ориентираме в тяхното действително

право.

Винаги има повече от един начин да се достигне дадена

цел. В различните национални правни системи различните

интереси и традиции водят до различни правни решения за

достигането на една и съща правна цел. На различните

държавни органи могат да се възлагат различни функции за

да се достигне до една и съща цел. Правните конструкции,

механизмите на правното регулиране могат да са различни

за да се достигне до една и съща цел.

Различните правни системи влагат различен смисъл дори и

в едни и същи понятия, които използват. Различните

правни явления имат различни класификации в различните

национални правни системи. Въпроси, които намират

изчерпателни отговори в едно национално правно

семейство, може дори да не са засегнати в друго.

Юристите от различните правни семейства без специална

подготовка не могат да разберат спецификата на

националните правни системи от другите правни семейства.

Необходимо е изясняването на правните понятия да се

извършва съобразно техните особености в различните

правни семейства.

Науката не бива да се принизява до нивото на местната

съдебна практика. Практикуващите юристи не бива да

ограничават своя юридически хоризонт единствено до

рамките на националното право. Сравнителното право

подпомага правната наука да запази своя универсален

характер, с което подпомага прогреса на самото право и

на неговото изучаване.

Национални правни системи и правни семейства. Същност и

видове.

Обща характеристика и развитие на правните семейства.

І. НАЦИОНАЛНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ

1. Националните правни системи.

Всяка национална правна система включва присъщите на

дадена държава:

а) позитивно право;

б) правосъзнание;

в) правни отношения и правни връзки;

г) правни институции.

В съвременния свят съществува устойчива тенденция за

унификация на националните правни системи под влияние на

международното право и под нарастващата роля на закона.

ІІ. ПРАВНИ СЕМЕЙСТВА

1. Множественост на правните системи.

В съвременния свята всяка държава има свое право, а

понякога в една и съща държава действат няколко

конкуриращи се правни системи. Свое право имат и някои

недържавни общности: каноническо право, мюсюлманско

право, индуско право, юдейско право. Съществува също

така и особеното по своя характер международно право.

Цялото многообразие от правни системи в света може да се

сведе до ограничено число правни семейства. С това

понятие ние ще обърнем внимание на общите характерни

черти на правните системи.

2. Променливи и постоянни елементи на правото.

Многообразието на правните системи на първо място зависи

от това, че в различните държави се приемат и прилагат

различни норми.

Но различията между правните системи не зависи само от

влизащите в състава на правото норми. Повърхностно и

неправилно е да се вижда в правото само съвкупност от

норми. Правото е значително по-сложно явление,

представляващо система. В нея влизат:

а) определени понятия;

б) определени групи норми;

в) определени способи за създаване и тълкуване на

нормите;

г) определена концепция за социалния строй.

Правните норми, законите се променят по желание на

законодателя. Но те не могат да се променят произволно.

В правото има такива елементи, които по най-тесен начин

са свързани с нашата цивилизация и с нашия начин на

мислене. Законодателят не може да въздейства на тези

елементи, така както не може да въздейства на езика ни

или на начина ни на мислене. Юристите трябва да учат не

конкретните закони, които се променят, а вечното,

постоянното, същественото в правото.

Р. Паунд най-добре е показал значимостта на тези опорни

елементи на правото, стоящи извън правните норми.

3. Групиране на правните системи в правни семейства.

Различията между правото на отделните страни значително

намаляват, ако изхождаме не от съдържанието на

конкретните норми, а от постоянните елементи в тях,

използвани за създаване, тълкуване и оценка на правните

норми. Самите правни норми могат да бъдат безкрайно

разнообразни, но способите за тяхната изработка,

систематизация и тълкуване показват наличието на няколко

типа, които не са чак толкова много.

По аналогия на групиранията на животните от естествените

науки в семейства (млекопитаещи, птици, земноводни и

пр.), на езиците в семейства (романско, славянско,

семитско и пр.) и на религиите в семейства (християнско,

мюсюлманско, будистко и пр.), можем да групираме и

правните системи в правни семейства.

4. Критерии за разграничаване на отделните семейства.

За съжаление няма единно мнение за това по какъв начин

следва да бъде проведена тази групировка и колко са

правните семейства всъщност.

Известни са няколко посочвани в литературата критерии:

а) според концептуалните структури на правните системи;

б) според йерархията на източниците на правото;

в) според типа общество, изграждано чрез правото;

в) според мястото на правото в съответното общество;

г) според ролята на частното или на публичното право.

Те са твърде условни и спорни, но все пак:

а) основен - кой от основните източници на правото

(закона, обичая или прецедента) е традиционно водещ в

съответното правно семейство. Според него правните

семейства се делят на:

- семейство на континенталното (романо-германското)

право;

- семейство на общото (англо-саксонското, прецедентно)

право;

- семейство на религиозно-традиционното право.

б) допълнителен - политически, идеологически критерий.

Според този критерий:

- от семейството на континенталното (романо-германското)

право се обособява като отделен вид семейството на

социалистическото право;

- от семейството на религиозно-традиционното право се

обособява като отделен вид семейството на мюсюлманското

право.

Всъщност понятието “правно семейство” не съответства на

някаква биологическа реалност. То се използува само за

дидактически цели за да подчертаят сходствата в

различните национални системи на действащото право. При

такъв подход всяка от възможните класификации има своето

място. Всичко зависи от поставените при класифицирането

цели. Не може да се използуват едни и същи критерии за

разглеждане на правните системи в световен мащаб и на

правните системи в Европа.

Правните семейства са съвкупности от национални правни

системи, обединени от общи характерни черти относно

структурата на основните източници на тяхното позитивно

право.

5. Видове правни семейства.

Правните семейства могат да бъдат разглеждани в тяхното

историческо развитие и в тяхното съвременно проявление.

Ако се подходи прагматично, то в съвременният свят ще се

окаже, че съществуват три главни групи правни системи:

а) на романо-германското правно семейство;

б) семейство на общото право и

в) семейство на религиозно-традиционното право.

Съвременните правни семейства традиционно са основно

обособени като:

а) континентално (романо-германско) правно семейство;

б) семейство на общото (англо-саксонско, прецедентното)

право;

в) религиозно-традиционното правно семейство.

Към тях с известни условности могат да бъдат причислени

и:

а) мюсюлманско правно семейство, което гравитира към

религиозно-традиционното правно семейство;

б) социалистическо правно семейство, което гравитира към

континенталното правно семейство..

Предвид на сближаването на отделните национални правни

системи, и самите съвременни правни семейства също са в

постоянен процес на конвергенция, на взаимно проникване.

Между тях все повече нараства общото и намалява

различното. В съвременните правни семейства приликите са

много повече от разликите. Най-много влияние върху

другите правни семейства оказва т. нар. континентално

(романо-германско) правно семейство, доколкото във

всички правни семейства законът е и става все-повече

количество и качествено най-значимия източник на

правото.

Последните деления на правните семейства ги свеждат до

три:

а) континентално правно семейство, в което се обособяват

романско правно подсемейство, скандинавско правно

подсемейство, източно и централно правно подсемейство,

латиноамериканско правно подсемейство и социалистическо

правно подсемейство;

б) семейство на общото право, в което се обособяват

английско правно подсемейство, американско правно

подсемейство и австралийско правно подсемейство;

в) семейство на религиозно-традиционното право, в което

се обособяват далекоизточно правно подсемейство,

африканско правно подсемейство, мюсюлманско правно

подсемейство, индуско правно подсемейство и юдейско

правно подсемейство.

В наше време категорията "правно семейство" все повече

се използува само за дидактически цели и има предимно

историческо, отмиращо значение.

6. Романо-германското правно семейство.

То обхваща европейските страни, в които юридическата

наука се базира на римското право. В него правните норми

се разглеждат като норми за поведение, отговарящи на

справедливостта и морала. Какви следва да бъдат тези

норми е задача на юридическата наука. Как следва да се

прилагат те е въпрос, с който трябва да се занимават

юристите-практици.

В тези национални правни системи водещ източник е закона

и в тях съществуват кодекси. Водещо е регулирането на

отношенията между гражданите. Основен отрасъл е

гражданското право.

Романо-германското правно семейство възниква на база на

усилията на европейските университети, започнали още от

ХІІ век да развиват на база на кодификацията на

император Юстиниан обща за всички юридическа наука,

приспособена за условията на съвременния свят. Самото

прилагателно “романо-германска” отдава почит на учените

от латинските и германските държави, развивали

принципите на това семейство.

В резултат на колонизацията романо-германското правно

семейство обхванало и правни системи на много други

територии. Понастоящем се извършва и доброволна рецепция

на това семейство.

Извън Европа обаче се запазила спецификата на правното

регулиране на другите национални правни системи, особено

в областта на личния статус на индивида.

7. Семейство на общото право.

То включва Англия и страните, последвали примера на

английското право. То е създадено от съдиите,

разрешавали спорове между отделни лица. То не е

създадено от учени. Нормите на общото право са по-малко

абстрактни отколкото нормите на континенталното правно

семейство. Те са насочени към това да решат конкретен

проблем, а не да дадат формулировка на общо правило за

поведение за в бъдеще. Нормите, отнасящи се до

правораздаването, съдебния процес, доказателствата,

съдебното и изпълнение и пр. в очите на юристите от това

семейство имат по-голямо значение, отколкото нормите на

материалното право. Основна грижа на това правно

семейство е възстановяване на статуквото, а не

установяване на социален строй.

Общото право е свързано по своя произход с кралската

власт. То е получавало тласък за своето развитие тогава,

когато редът в държавата се е намирал по заплаха или

някакви други важни обстоятелства са налагали и

оправдавали намесата на кралската власт. В тези случаи

то е придобивало черти на публично право, тъй като

споровете от частен характер са интересували съдилищата

на общото право в тази степен, в които са засягали

интересите на Короната.

Не се е ползувал в пълна сила опита на римското право,

поради което класификацията на правото, концепцията за

него и понятията в него са твърде различни от тези на

семейството на романо-германското право.

Колонизацията е допринесла за разширяване на

териториалния обхват на това правно семейство. Има

европейско общо право (Англия, Ирландия) и

извъневропейско. В Индия е възприето частично. Общото

право е различно в САЩ, в Канада и в Англия. Има голяма

вътрешна специфика на националните правни системи в

рамките на това правно семейство.

8. Връзка между двете основни правни семейства.

Има силен стремеж да се говори за единно семейство на

западното право, което да се разграничава от бившето

семейство на социалистическото право. Още повече, че

съществуват смесени национални правни системи –

Шотландия, Израел, ЮАР, Филипините и пр.

9. Други правни системи.

Повечето азиатски и африкански държави се въздържат да

адмирират и да приемат безусловно семейството на общото

право и семейството на континенталното право. При тях

има два основни пътя на развитие:

а) приемане на идеята за право, но под право се разбира

нещо твърде различно от това, което разбират на Запад.

Така е в държавите, принадлежащи към мюсюлманското,

индуското и юдейското право;

б) отхвърляне на идеята за право и подкрепяне на тезата,

че обществените отношения трябва да се регулират по друг

път. Така е в държавите от Далечния изток, Африка и

Мадагаскар.

10. Мюсюлманско, индуско и юдейско право.

Наистина е трудно да се определи какво е право.

Причините са много. Една от тях са разногласията между

естественоправниците и позитивноправниците.

За вторите правото е съвкупност от действащи норми,

прилагани от съдиите.

Но други виждат в правото идеален модел за поведени и се

отказват да го отъждествяват с нормите, от които се

ръководят отделните лица, управленските органи и

съдилищата.

До ХІХ век дори в европейските университети са

пренебрегвали обичаите и местните традиции и са

преподавали само идеалното право, извеждайки го от

древноримските образци.

По подобен начин в мюсюлманските страни са виждали в

правото идеална система, свързана с исляма. Решенията и

актовете на държавните органи не са били право, а просто

управленски актове.

В индуското право (Индия) разграничават дхарма (учение

за справедливостта) и арту (начин за обезпечаване на

богатство и власт).

Право, което е свързано с религията или с определен

мироглед, не е задължително да се прилага от съдиите и

от отделните хора.

Правото може да бъде разглеждано и социологически – като

норми, спазвани от хората, а не юридически – като норми,

създадени от държавата.

В колониалните държави правото като закони, създадени от

държавата, изглежда като нещо натрапено, нещо лошо

функциониращо.

11. Национални правни системи на далечния Изток.

В тези държави, особено в Китай, не става дума за това

да се търси някакво идеално право, различно от правото,

създадено от държавата или от обичаите. Тук под съмнение

е поставена самата ценност на правото.

На Запад, в мюсюлманските държави и в Индия, правото е

опора на социалния строй, необходимо средство за

неговата охрана. Разумната организация на обществото

включва в себе си примата на правото. Всички следва да

съблюдават правото, което е еманация на справедливостта.

Съдилищата са храмове на правосъдието, в които работят

уважавани съдии.

В страните от Далечния изток е точно обратното. Там

правото е оръдие на произвола, фактор, нарушаващ

нормалния ход на нещата. Порядъчният гражданин не е

длъжен да уважава правото и даже да мисли за него.

Неговият начин на живот следва да изключва всякакви

правни притезания и всякакво обръщане към правосъдието.

В своето поведение хората трябва да се ръководят не от

юридически мотиви, а от стремежа си към хармония и мир.

Съгласителните и помирителни извънсъдебни процедури са

за предпочитане пред правото. Законите там не се

създават за да важат за всички, а само за тези, които

искат. Но тези, които се ръководят от законите, а не от

приличието и правилата за добро поведение, заслужават

само презрение.

В Далечния Изток считат, че правото е добро само за

варварите. В Япония има кодекси, създадени по европейски

модел, но хората рядко се обръщат към тях. Самите

съдилища склоняват страните към постигане на спогодби и

вместо да прилагат правото се стремят да се отклонят от

него.

12. Националните правни системи на черна Африка и

Мадагаскар.

Характерното за Далечния Изток е в пълна степен

приложимо и за националните правни системи на страните

от черна Африка и Мадагаскар. В тях на преден план е

колективния дух, а не индивидуализма. Основното е

съхраняването на хармонията, а не уважението към

правото. Законите, доколкото ги има, са само орнамент за

обичайното регулиране на обществените отношения.

Мнозинството население е склонно да се подчинява на

традициите, а не на изкуствено създадените правни норми.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG